Емилия Илиева: Емоционалната грамотност ще ни научи правилно да обичаме и правилно да се ядосваме

Емилия Илиева е нещо като треньор – лайф коуч, водещ на семинари и обучения. Тя се вълнува от въпросите за свързването между хората и от начина, по който думите, които използваме ни подкрепят или ни пречат. Тя работи върху това какво ни свързва и какво ни разделя, какво ни сближава и какво ни отдалечава. Някои от отговорите на тези въпроси е намирала в метода на „Ненасилствена комуникация“ на Маршал Розенберг, други все още се раждат. Емилия беше лектор на миналогодишния форум „Родителство“ през септември, а сега ви представяме нейното интервю, което тя даде специално за Az-jenata.bg.

Кои са първите букви на азбуката на емоционалната грамотност?
Буквите са тези, които създават азбуката, но когато ги учим, първо разбираме, че има азбука. Когато говорим за емоциите, запознаването с емоционалния свят е отправната точка за емоционалната грамотност. Да си представим емоциите като естествено проявление в живота на всички ни и да започнем да мислим за тях като неразделна част от всеки наш ден, без да ги определяме като позитивни и негативни, желани и нежелани е истинското начало. Оттам насетне започваме да виждаме богатството на емоциите. След основните радост, гняв, тъга и страх започваме да виждаме нюансите между радост и въодушевление; между тъга и разочарование. Ако има първа буква на емоционалната грамотност, то за мен тя е честност. Защото и възрастните и децата винаги знаем дали преживяваме емоции, които са ни приятни или не, но не винаги смеем да си признаем, че нещо не ни е приятно.

Ако сме пропуснали първите 7 години да възпитаме детето си в емоционална грамотност, можем ли да наваксаме и как?
Хубавото на емоциите е, че ги има по всяко време за всеки човек, а начинът, по който децата се учат е често пъти, използвайки възрастните като ориентир. Когато един родител започне да общува с децата си, изразявайки собствените си емоции и потребности и търсейки да разбере техните, това е сигнал за промяна, който децата веднага регистрират. В началото родителите споделят, че децата задават варианти на въпроса „сега защо ми говориш така странно?“, но с течение на времето свикват. И възрастните хора може да се стъписаме, ако за първи път някой ни обърне внимание на емоциите и ни попита например „Ядосан си понеже ти се иска да става така както ти си представяш нещата ли?“ В този смисъл няма пропуснати 7 години. Когато и да започнем да общуваме с деца или възрастни, използвайки езика на емоциите и потребностите средата, която създаваме с тях се променя. Най-добрият начин да ги научим е като живеем уроците, които искаме да им предадем.

А можем ли като възрастни да се научим на емоционална грамотност?
Като имаме предвид, че емоциите са неразделна част от живота ни през целия живот въпросът всъщност се свежда до това как да започнем да обръщаме внимание на емоциите си и как да повярваме, че има смисъл да го правим. Чувала съм мнения, че емоциите са излишни, че усложняват процеса на комуникация, че са недопустими в работна среда и т. н. Ако имаме подобно мнение за емоциите съвсем естествено изпитваме недоволство, когато се разгневим на бизнес среща или се почувстваме безпомощни да разберем какво иска детето ни. И тогава опитвайки се да скрием емоцията, ние губим автентичността си и се свързваме с представата, която искаме да имаме за себе си, а не с реално случващото ни се в момента. Когато разберем, че позитивните емоции са знак за удовлетворени потребности и обратно – негативните са знак, че потребностите ни не са удовлетворени допускаме за себе си възможността да знаем къде е ключа към преживяването на повече позитивни емоции. Това често е силна мотивация да започнем да изследваме емоциите си и да търсим техните корени в потребностите, които имаме. За истинското превъзпитаване обаче е нужно да вярваме, че това усилие обогатява както нас, така и взаимоотношенията ни с околните.

Според идеята за ненасилствена комуникация изобщо ли е забранено на родителя да изпуска нервите си и да се разкрещи или единият партньор на другия? Какъв е вашият съвет в такава ситуация?
В ненасилствената комуникация идеята е каквото и да изразяваме да е през призмата на личните ни емоции и потребности. Изпускането на нерви е момент, в който някоя наша потребност не е удовлетворена и тя е толкова важна и значима за нас, че ние искаме да я заявим (викайки или крещейки, ако се налага) така че другите да я чуят. Все пак би имало разлика дали викам „Как не те е срам, писна ми вече!“ или викам „Не издържам повече, искам и аз разбиране и уважение!“ Макар да изразяват една и съща емоция в единия случай думите са свързани с нас, начина, по който ние се чувстваме и потребностите, които стоят зад това. Подобно изразяване дори и на висок тон не е насочено навън към другия, а към нас – ние осъзнаваме и изразяваме емоциите и потребностите си.

Кои са най-важните качества за жената днес?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото съм убедена, че качествата на хората по принцип и на жените в случая са индивидуални и са до голяма степен обусловени както от темперамента, така и от характера и от ситуацията, в която се намираме. Има жени, за които може би най-важните качества биха били решителност и категоричност в заявяване и отстояване на собствените нужди. Това са тези жени, които се посвещават изцяло на децата си и техните нужди и забравят, че те самите също имат нужди. Има и други жени, за които развитието на качества като емпатия, съпричастност и чувствителност към потребностите на другите са нужните катализатори на промяна във взаимоотношенията с околните. Със сигурност обаче едно от най-важните неща според мен е да поддържаме баланса между всеотдайността и грижата за себе си; между пълното отдаване на другите и зачитане на собствените граници и ресурси.

А има ли женски качества, които се считат за старомодни?
Веднага се сещам за качества като скромност и смиреност. Макар че аз не бих ги нарекла старомодни считам, че дойде време, когато по-важно от това да сме скромни и смирени е да знаем какво искаме и да го отстояваме категорично. Това не важи само за жените, а и за мъжете също. Но дори за тези „старомодни“ качества важи това, което казах по-горе. Важните качества за различните хора се определят индивидуално и там няма значение дали е старомодно или не, а дали развитието на определено качество ще ни донесе повече удовлетворение в живота. За себе си мога да кажа, че точно развитието на качествата смирение и скромност ми позволиха да преживявам повече съпричастност и по-дълбоко свързване с хората. Нищо, че някои могат да ги определят като старомодни.

Пожеланието ви към читателките на Az-jenata.bg?
Пожелавам смелост да виждаме себе си в перспективата на всичко, което може да бъде, а не на фона на всичко, което е било! И вяра, че понякога животът знае по-добре от нас, кое е най-добро за нас.