Когато видим себе си в очите на другия...

Има една притча, една прекрасна притча за любовта. Казват че в най-далечни времена боговете са създали хората като мъж и жена в едно тяло. Тези хора били силни, умни, интелигентни, тези хора били толкова могъщи, толкова величествени, че спокойно можели да бъдат наравно с боговете. Ето защо боговете започнали да се страхуват от тях и решили да отнемат силата им, затова ги разделили. От едно тяло те направили две – мъж и жена ги нарекли, за да може от тогава насетне те винаги да се търсят, за да се съединят във вечен съюз и придобият силата, която им била отнета от боговете.

Това е съдбата ни, отредена от тях – да се търсим и когато се намерим, да слеем душите си в едно и да забравим себе си. А онази магическа спойка, съединяваща душите ни наричаме любов. Тя с вълшебна пръчица разтваря собствените ни граници. Тя с копнежа си насочва реките към морето, за да се разтворят в него. Тя с нежния си шепот ни напомня за онова щастие, което сме изгубили, но можем да намерим отново в прегръдките на любимия, когато аз съм той и той е аз, когато сме се загубили един в друг, когато желанията ни, стремежите ни, гневът ни и омразата ни, алчността ни са се разтворили и сме поискали да бъдем по-добри, заради него или заради нея. Когато полетели на крилете на любовта, сме осъзнали, че можем да обичаме всяко камъче, тревичка, листенце, дърво, всяко живо същество – птичето, дори хищника, който го дебне, всеки човек, защото той е наш брат или сестра.

Свързани статии

Истинска любов е когато правиш другия щастлив

Дълбоко да обичаш и въпреки всичко да запазиш себе си

За любовта в дълбокото и оттатък него

За първата и последната любов...

И всичко това се е случило, защото сме видели себе си в очите на другия – нашия любим и сме разбрали – ние сме в океана на любовта, а той няма граници. Едва тогава можем да усетим онзи екстаз, онова блаженство, което са изпитвали първите хора, онова величие, което са носели в душите си, защото те са били едно цяло.

Може би една малка частичка от нас пази още онзи спомен, който макар и скрит някъде дълбоко в нас, продължава да ни шепти и да ни напомня, че можем да бъдем щастливи едва когато надскочим собственото си его, когато забравим собствените си граници и погледнем на света около нас през чудните очи на любовта.

Да обичаш дълбоко значи че си видял собствената си дълбочина и вече знаеш, че другия носи същото в себе си, значи да поискаш да разбереш неговия свят, забравяйки за своя, да успокоиш неговите страхове, пренебрегвайки своите, да му дариш най-ценното от себе си, без да търсиш отплата, пренебрегвайки собствения си комфорт, защото си осъзнал, че всички ние сме дълбоко свързани един с друг и ако аз нося нещастие и разруха, тя ще помете и собственото ми същество. А ако нося любов и доброта, те ще осветят тъмните кътчета не само на собствената ми душа, но и тези на хората около мен и светът ще се превърне в едно много по-щастливо място. Научили са ни да искаме да получим любов от другите, но никой не ни е казал, че..... любовта започва от нас.

Есето е от Росица Димитрова, участва в конкурса на Az-jenata.bg на тема „Да обичаш дълбоко значи да забравиш себе си“