Лято в Сицилия

„Лято в Сицилия“ е завладяваща книга за надеждата, за добротата, за любовта и превратностите на женската съдба.

В Сицилия е лято. Енергичната и талантлива писателка Марлена де Бласи тръгва за острова – земя на контрастите: величие и бедност, красота и страдание, илюзия и прямота. Попаднала в планинско селце, американката остава да гостува на Тоска Броци – домакиня на вилата Донафугата (Бягаща жена).

Тоска е превърнала вилата в убежище за самотни и бедстващи жени. Самата тя е отраснала в семейството на местен принц, откъдето започва нейната невероятна любовна история, белязана със сблъсъци със сицилианската мафия и с трагични събития...

С искрящ и изкусителен глас де Бласи пресъздава живота и романса на Тоска с последния принц на Сицилия, произхождащ от френския благороднически род Анжу. Но когато принц Лео се опитва да подобри живота на своите селяни, противопоставянето му срещу местната мафия му струва скъпо.

Разказът от днешно време намира Тоска да споделя наследеното значително богатство с хармонично общество, съставено предимно от жените – вече овдовели, – които някога са обработвали земите на принца заедно със съпрузите си.

За авторката

Марлена де Бласи за кратко време изминава пътя от гурме-журналист, консултант по храни и вина до писател.

Нейните книги: „Хиляда дни във Венеция“, „Лято в Сицилия“, „Хиляда дни в Тоскана“, „Дамата в двореца“, „Амандин“ и други са преведени в много страни в Европа, Америка и Австралия.

Отзиви

„Тази книга се чете като съспенс роман със съвършено изненадващ край и макар че историята на Тоска е завладяваща, именно в начина, по който ни я разказва Де Бласи, се крие истинската магия.“ – Пъблишърс Уикли

„Хипнотизираща... приковаваща... Блестящо сътворена, историята остава в ума и не спира да интригува до последната страница.“ – Провидънс Джърнъл

„Голямата Марлена Де Бласи пише вълшебни приказки за възрастни.“ – Адриана Триджани, авторка на романите от серията „Биг Стоун Гап“

„Вкус на едновремешна Сицилия с тази любовна история сред цъфнали бадеми.“ – Крисчън Сайънс Монитър

Съдържание

Пролог...9
Въведение...13
Част I. Вила Донафугата, 1995...19
Част II. Историята на Тоска...85
Част III. Палермо, 1955...255
Част IV. Вила Донафугата, 1963...295
Епилог
Писмо от Тоска, март 2000...315

„Лято в Сицилия“ е история на действителни хора и действителни събития, но в същото време е и приказка, изтъкана от сцени, които ми бяха описани – често на италиански, но по-често на диалекта – с всички празни места и непълноти, характерни за подобни преразкази. Както правят всички разказвачи на истории, и аз си позволих някои поетически волности – сгъстяваха се или се детайлизираха събития, променяха се имена, времевите рамки се свиваха или се разширяваха за целите на това повествование. И още – за да опазя героите си и начина им на живот, географски ситуирах разказа далеч от мястото, където в действителност се бяха развивали тези събития.

Марлена де Бласи

Бележка за произхода на името Донафугата
Ayn as Jafat на арабски означава извор на здраве. Докато сарацините (арабите) господстват в Сицилия, този израз се преобразява в диалектното Ронафуата. С вековете произношението се променя още повече и стига до съвременното Донафугата, при което първоначалното му значение се изгубва заради буквалния превод като „бягаща жена“. След това понятието донафугата, или „бягаща жена“, става название на различни имения – и истински, и въображаеми, както и на продукти и компании в Сицилия и по цял свят. Донафугата е името на лятната вила в романа на Лампедуза* „Гепардът“. Освен това Донафугата е търговското наименование на сицилианските вина, произвеждани от фамилията Рало, четвърто поколение винопроизводители от Беличе, Пантелерия и Марсала.

* Джузепе Томази, дук на Палма ди Монтекиаро и княз на Лампедуза, е италиански писател, известен най-вече със своя роман „Гепардът“ (1958), който отразява проблемите на италианското и преди всичко сицилианското общество в периода между Съединението на Италия и Първата световна война през погледа на сицилианското аристократично семейство Салина. – Б. р.

Рождени дати:
Симона: 1905, Лео: 1912, Козимо: 1919, Тоска: 1930, Йоланде: 1931, Шарлоте: 1932, Мафалда: 1933

Пролог

Тази история можеше да разказва само за Сицилия. А Сицилия можеше да бъде само остров не толкова поради каприза на природата, колкото поради собственото ѝ безсрамие. Сякаш би могла да напусне Италия, ако не се беше родила отделена от нея. Все пак това не е история само за острова, а за едно селце насред него. Най-горе в него. Селце, съставено от струпани камъни и сгушено в цепнатината на една планина на отшелници под руините на един храм. Над него и навсякъде около него се простира високо плато, почти цялото засято с жито. Кози и овце пасат по изсъхнали ливади. Единствената вода наоколо е метално петно, където белите небеса се срещат с жълтата земя, и единствените вълни са това жито, чиито потрепващи златисти стъбла бучат като морето и се разбиват в раздухвани от богиня ветрове. Гъсталаци от мирта, зановец*, див риган и дива мащерка, растящи още от каменната епоха, се вкопчват в стръмнините и единственият звук в извисяващата се тишина е злият шепот на фолксваген сироко.

* Род храсти или полухрасти от семейство бобови. Съществуват около 150 вида в Европа, Северна Африка и Западна Азия. – Б. р.

Тук същината на живота, живян преди три хилядолетия или в средата на деветнадесети век, или както в този случай само преди около седемдесет години, може би изглежда по принцип същата като създадената от завчерашните случки. Почти нищо не е било изгубено или забравено, или оставено да тъне в забвение от предишните времена, така че тук преобладава невероятна племенна приемственост. Древното минало, по-неотдавнашното минало и настоящето се събират и остават заедно в тази приемственост. И освен свидетелствата за трептящи представи за някакви красиви блага и мисли, човек трудно би се решил да обожествява отделен исторически момент заради начина, по който той изглежда и се чувства, и звучи тук. Особено привечер на разходка сред светлокафявите останки от порутения храм на Деметра. Бродещи сред големите източени колони, повалени, блестящи под лунната светлина, обувките ни мачкат дивата мащерка и бурени дърпат роклята ми. Парче бяло платно на една скална роза.

Тук в тези планини някога е властвала гръцката богиня на зърното, плодородието и майчинството. Дали още е така, това ще ви кажат местните. Именно Деметра е осветявала магията на засяването на семената под земята, пазела ги е, хранела ги е, помагала им е да стигнат до зрялост. Отзвук от положението на жената. Други семена, посети в тъмните кадифени ъгли на нечия утроба. По волята на Деметра са виреели реколтите на местните племена, тя е призовавала слънцето, дъжда и ветровете в тяхна полза, а те на свой ред са я почитали с големи огньове под сребърната светлина на пълнолунието и с ритуални жертвоприношения на хляб и вино. Всичко е било елисейски полета до деня, когато дъщерята на Деметра, нейната Персефона, е била отвлечена от Плутон. Девойката беряла цветя близо до езерото Пергуза, точно при стените на Ена, когато богът на подземния свят я видял и тя го запленила. Пожелал Персефона да стане негова жена. Плутон отнесъл девойката в Хадес и изкушавайки я със зърна от нар, спечелил позволението на Зевс да я задържи. Деметра угасила слънцето, потопила в мрак планинските селца и плодородните поля – и самия свят, – докато не сключила пакт със Зевс: дъщеря ѝ да ѝ бъде връщана за половината от всяка година. Щом Персефона се върнела при нея, богинята запалвала отново слънцето и пращала топъл дъжд към земята само за да си вземе всичко това обратно всеки път щом детето ѝ се върне в Хадес.

Селяните и фермерите тук разказват историята за Деметра и Персефона с непреставащата почуда и тъга за нещо, сякаш случило се съвсем наскоро. Разказват я точно така, както разказват историята на Дева Мария и Исус. Вярват на двете истории еднакво пламенно, защото и двете са съзвучни със собствените им истории. Предаността си остава, само разширява симпатията си, за да обхване и двете майки. Едната с корона от сплетена царевична свила, другата – увита в грубо изтъкан воал. Защо трябва да се молим само на една? За нас те са едно и също. Le Addolorate. Скърбящите жени. В Сицилия свещеното и профанното са родствени.

Въведение

Както ставаше с други приключения в живота ми, това започна с възложена поръчка. Беше през лятото на 1995 г. – вече почти девет месеца бях омъжена за венецианеца, когато едно научно месечно списание ме помоли да напиша нещо творческо за вътрешните региони на Сицилия. Дотогава бях писала изключително за прелестите на крайбрежните градове. Величествените следи на гърците. Разкошните епитафии, оставени от сарацинските шейхове и норманските крале. Нещо повече, бях писала за архипелага, където ветровете на Еол* още стенат и пищят сред суровите чукари на тези неразхубавявани предни постове на света. Сега отивах в безплодните височини на планините.

* В „Одисея“ Еол е син наХипот. Владетел на остров Еолия и повелител на ветровете. – Б. р.

Подозирах, че не съм първият избор на редактора сред квалифицираните журналисти, пишещи на английски, и дори, преди да тръгна, подозренията ми се потвърдиха. Няколко души вече бяха отказали работата, включително един професионален писател, който живееше в Сицилия повече от десет години. Причината? Същата, както и предупреждението, отправено ми от други колеги и приятели – централната част на острова е усамотено място без пътеки и колосалното ѝ мълчание се отразява в хората ѝ. Но аз отговарях, че мълчанието е признание за тайна. А тайната е нещо добро. Без да ме разколебаят, предупрежденията само ме заинтригуваха.

Но през това лято не само Сицилия лежеше на пътя ни. Щяхме да прекараме три, може би четири месеца, разхождайки се из всички региони южно от Jlaцио, южно от Рим. Изследвания и проучвания за книга. По южните пътища се срещнахме с почти свещена доброта. Имаше вкусна храна на най-скромни маси, хора, които оставяха лопатите или парцалите, слизаха от тракторите или от гърбовете на мулетата, за да ни водят, осведомяват и насърчават. Пометени от това великодушие, ние непредпазливо пристъпихме към планините.

* * *

Бях си съставила фундаментални планове по телефона и по пощата с доценти от музеи, професори по история на изкуството и археология, с писатели и журналисти, готвачи и пекари. Или поне вярвах, че е така. Изглеждаше ми почти сигурно, че ще ме приемат в качеството ми на професионалист. Но когато пристигнах в първото селище и огледах отгоре-отгоре мястото и неколцината показали се негови жители, разбрах, че съм в грешка. Седях сама в определените часове на определените места. Набираните телефони отзвъняваха в безкрайността. Няма за какво да се тревожа. Идва следващото селище. И следващото след него. Но в следващото неизменно намирах същото като в това преди него.

Бяха минали почти две седмици, когато, нарочно изоставила скъпоценния си списък с имена и телефонни номера в една хотелска стая, започнах спонтанна кампания, насочена към местните. Елегантни визитни картички от известно американско списание, представяни на работещи в туристически офиси или на музейни гидове, или на чистачки или на baristas, бармани, или на възрастни мъже, играещи на карти под мършавите сенки на китка евкалипти, предизвикваха само неясно мърморене. Първични изсумтявания. От млади мъже, облягащи се на църковните стени, затъкнали палци в коланите си, с полупритворени очи като древни гущери, потънали дълбоко в дрямката на упояващото слънце, те не издаваха никакъв звук.

Дори най-важните интервюта, които беше уредил редакторът ми, бяха игнорирани или забравени. Прецизно начертаният график беше маркиран само от мизантропски мълчания, затворени врати и епична горещина. Предадох се. Обадих се на редактора, за да му го кажа. Последва мълчание дори от него.

След като оставихме настрана тежестта на работата, с Фернандо си казахме, че ще слезем от планините и ще се насочим на запад към Агридженто. Или може би на югоизток към Ното. Където и да е, само по-далеч оттук. Най-напред един-два дни ще си починем, ще се отпуснем в дори минимално сърдечна атмосфера. Една сутрин в един бар рискувах да задам въпрос на двама полицаи, които виждахме – по същото време и на същото място – вече няколко дни. Могат ли да ни предложат място в провинцията, където да отседнем? Малък хотел или pensioned Неочаквано казаха „да“. Имало една жена, за която са чували, че приема гости – когато реши – и предлага стая, храна и гостоприемство. Понятието „гостоприемство“ в тази нерицарска пустиня ни накара да се усмихнем. Полицаите ни упътват.

– Arrivederci – сбогува се единият, извръщайки се от бара, като надига половинката си доза grappa* за закуска – намалена, понеже е на работа, – докато ние излизаме. – Жената се казва Тоска. Къщата ѝ е вила Донафугата. Макар че няма указателна табела – извиква той.

Пътят е павиран с избелели от слънцето камъни, вихрушки жълт пясък изсипват върху прозорците скърцащи, заслепяващи воали. Юлската горещина е непоносима. Душаща. След повече от два часа мъчително катерене по кози пътеки и по големи межди сред житни полета, маскирали се на пътища, не знаем дали напредваме, или само се въртим в кръг по земя, по която вече сме пътували. Илюзия е плъзгащият се панел. За лековерните. Още една същност на Сицилия.

* Вид италианска ракия. – Б. р.

Оставяме колата в една скалиста ниша и се закатерваме по камениста пътека към селцето, което според нас е именно посоченото от полицаите. Ще намерим някого, който да ни помогне. Запъхтени, сгорещени, излизаме на едно площадче. Там има чешма във формата на шейна, струйки вода падат от четирите ѝ барокови чучура в корито, където жени перат дрехи, като шляпат ритмично мокрото пране по камъка, виейки някакъв старинен стенещ арабски напев. Няма никой друг освен едно старо овчарско куче, което спи близо до краката им. Няма деца. Няма мъже. Поздравяваме ги и чакаме да ни поздравят. Те спират да пеят. Поглеждат ни, но никоя не проговаря.

– Търсим la signora Тоска – повтаряме отново и отново, всеки път с различни ръкомахания и интонации. – Вила Донафугата. Можете ли да ни кажете как да я намерим?
Нищо. Сметнал, че моят говор е неразбираем за тях, Фернандо се приближава към групата, небрежно запалва цигара и дръпва няколко пъти, преди да каже:
– Ci serve il vostro aiuto. Имаме нужда да ни помогнете.

Сякаш думите на Фернандо им дават знак – все още гледайки към нас, те отново запяват. Обръщаме се и тръгваме напряко през площадчето към пътеката, която води надолу. Поглеждам назад и леко махвам за довиждане. Разбирам каква глупава гледка сме представлявали за тях. Особено аз с голямата си шапка и тъмните очила. Ако бяхме се изкатерили по хълма с бели муселинени шалвари, размахали ятагани, щяхме да бъдем по-позната гледка. По-добре приета. Но въпреки това ми се иска да изпера собствената си изцапана блуза на тази чешма, да се навеждам над мътната вода и да шляпам прането по камъните, а отблясъците на дългите златни обици да галят лицето ми. Махването ми намира отзвук. Една жена посочва с брадичка към един хълм оттатък селцето. Същият хълм, по който току-що сме минали.

* * *

Фернандо отказва не само да кара, но и да говори. Аз се връщам обратно по пътя през житните полета и отново прекарвам колата между стъблата. Прегрятото шаси, усещайки опасност, се дави, след това смело се гмурва в гъстата растителност. Виждаме единствено бронзовата завеса на житото и трябва или да вдигнем прозорците, или да ни удрят острите като нож класове, които се протягат към нас, докато се придвижваме напред. Потапяме се в задушаващия сън, докато без никакво предупреждение полето свършва само на сантиметри от групичка тополи. Плах вятър раздвижва крехките им листа и ние отваряме вратите на колата, останали без дъх, сякаш след надбягване, за да оставим въздуха да ни докосне. Оттатък една ливада, обрасла с пурпурен фий*, и отвъд нея, след може би акри градини виждаме кулички, назъбени стени, Жулиетини балкончета, червени и жълти мансардни покриви с керамични керемиди, които, осветени от изкачващото се слънце, изглеждат обзети от пламъци. Виждаме нещо, което изглежда като замък. Докато вървим към него, пищен аромат на рози и гниещи портокали раздвижва ветреца.

* Едно от най-старите културни растения за фуражни цели. – Б. р.

На книжния пазар от 4 август 2016 г.

Преводач Славянка Мудрова – Неделчева
Обем: 344 стр.

ISBN: 978-954-742-183-7
Издателство: „Слънце“
Корична цена: 13 лв.

Прочетете още:

• „Хиляда дни във Венеция“ – Марлена де Бласи
• „Всеки ден в Тоскана“ – Франсис Мейс
• „Една нощ в Италия“ – Луси Даймънд