Зловещата сила на фаталната жена

Топла южна нощ. Цар Ирод Антипа празнува с юдейските велможи деня на своето рождение. Обвита със седем воала, напред излиза Саломе, неговата доведена дъщеря, за да го поздрави с танца си. Младата жена лети, припада, огъва се и се извива под звуците на неземна музика, а воалите се свличат един след друг, за да остане след последния голо мургавото ѝ тяло. Почти в несвяст от видяното цар Ирод изпълнява единственото ѝ желание – да ѝ поднесе главата на Йоан Кръстител.

Една легенда, която вече две хилядолетия занимава въображението на творци от цял свят. За нея пише Оскар Уайлд, музицира Рихард Щраус. Един образ, станал олицетворение за зловещата сила на фаталната жена.

Но коя е Саломе? Реално съществувала юдейска княгиня, или плод на въображението на древните? През последните десетилетия излизат все повече факти, на базата на които немският писател Ерик Валц е създал своя голям и вълнуващ роман за една високообразована жена и далновидна предводителка на своя народ, а издателство „Емас“ го добавя към колекцията си „Известните жени в историята“.

Денят на раждането ѝ преди 2000 години е един от най-тъмните моменти в историята на Юдея. Тогава дядо ѝ, цар Ирод Велики, от страх пред предсказанието, че се е родил враг на царството му, заповядал да убият всички момчета, родени в страната на този ден. Животът на Саломе бил под заплаха още от първия си час.

Но момичето се оказало умно и надраснало връстниците си. Неусетно за околните Саломе се сдобила с недостъпни за една жена знания и обърнала поглед към управлението на царството. Въпреки съпротивата на завистници и интриганти младата жена успяла да се сдобие със собствена провинция – Ашдод, и под нейното управление страната се превърнала в център на науките и изкуствата.

Саломе живяла в неспокойно време, когато господствали строги свещеници и водачи на секти, а насилието било ежедневие. Тайната ѝ любов към гръцкия архитект Тимон представлявала постоянна заплаха като надвиснал дамоклев меч. Заради Тимон тя допуснала най-голямата грешка в живота си. Разочарована от народа си и прогонена като предателка, пътят ѝ я отвел първо към Рим на цезарите, после обаче тя се завърнала в Свещената земя, където започнала последната битка за короната на Юдея...

Ерик Валц, роден на 29 март 1966 г. в Кьонигщайн, Таунус, получава търговско образование. Започва да пише къси разкази, ала голямата му страст е историята. Дебютният му роман „Господарката на папите“ впечатлява силно и читателите, и критиците. Ерик Валц е член и пресговорител на „Кво Вадис“, сдружението на авторите на исторически романи. Живее в Берлин и е на свободна практика. Вече пише следващия си роман.

Откъс

През царския дворец се носеше лек ветрец и довяваше ухание на пролет. Саломе излезе от покоите на родителите си и надникна между две колони към нежносиньото утринно небе. От който и коридор, от която и колонна зала, от която и балюстрада на високо разположения дворец да погледнеше, човек винаги виждаше широкия свят и това харесваше на Саломе. На север, на юг и на изток се простираше градът на цар Давид и цар Соломон, днес град на дядо ѝ Ирод: свещеният Йерусалим. Сред множеството кафяви и жълти къщи се издигаха полукръгли театри и един овален амфитеатър, хиподрумът, хълмът Голгота, крепостта Антония и непосредствено след нея, по-високо от всичко друго и съвсем близо до двореца – храмът на Единия бог, блестящ в белия си мрамор, сякаш построен от светлина. Целият този прекрасен град бе обграден от стена като бисер в сребърен обков. Хиляди търговци седяха по непавираните улички и предлагаха стоки в големи чували: тамян, мирта и канела, жито, смокини и плодовете на Шарон, масло и мед... При топло време ароматите се възнасяха към двореца.

На запад се простираше отчасти камениста, отчасти обрасла с кипариси безкрайна верига от възвишения. От картите, които намираше понякога в двореца, Саломе знаеше, че някъде зад тези каменни вълни се простира синьо море, а по бреговете му се редят градове като нанизани на шнур перли, всеки с по-красиво име от другия: Ашкелон, Ашдод, Аполония... Всяка сутрин зад веригата от хълмове изчезваха един по един кервани камили и Саломе често си пожелаваше да пътува с тях чак до морето.

Стреснаха я многократни сигнали на тропмет. Уплаши я не самият шум, а значението му. В този момент във вътрешния двор на храма прерязваха гърлото на агне, свещениците улавяха кръвта му и пръскаха с нея олтара. Мисълта, че едно от миличките животинчета, които тя винаги прегръщаше при излетите в околността, стои пред мраморния блок и пищи от страх, а после занемява – в мига, когато му прережат... Отекна още един сигнал на тромпети. Саломе си затисна ушите. След малко отпусна ръце и чу псалмите на богомолците в Храма като тъмен шепот.

Днес беше пасха. Юдеите отдаваха почит на освобождаването си от египетско робство. Йерусалим гъмжеше от поклонници, в дворовете на Храма се бяха стекли хиляди и всички изходи бяха затворени. От цяла Юдея бяха надошли хора, но имаше и от Персия, Египет, Сирия и Армения. Над Свещения град се носеше тежката, неприятна миризма на мазнината, извадена от агнетата, за да я изгорят в открити огньове.

Саломе изкриви уста. Тази част от празничния ден не ѝ харесваше. Едва вечерта, когато голямото семейство щеше да се събере на пиршество, когато щяха да свирят най-добрите музиканти, когато всички щяха да говорят един през друг, а децата щяха да получат малки подаръци, пасха отново щеше да ѝ хареса. Щеше да се порадва на подаръците си и да хапне бадемови сладки, безквасен хляб, плодово пюре и задушено пиле с фурми. И този път нямаше да се докосне до агнето с много подправки въпреки настояванията на баща си.

Саломе се огледа, но не видя никого. Ирод, традиционно недоверчив към големите събирания на хора, бе изпратил почти цялата дворцова гвардия по улиците на Долния град, а семейството и повечето слуги участваха в церемониите, така че Саломе се чувстваше съвсем сама. Само майка ѝ нямаше настроение и се бе оттеглила в покоите си.

И какво от това! В двореца на Ирод съществуваха безброй възможности да си прекараш добре времето. Саломе обичаше да наблюдава с часове пъстрите обитатели на езерцата с риби, да се катери по маслиновите дървета, да обикаля просторните колонни зали и да играе на криеница в безкрайните, зловещи сводести подземия. Никога не знаеше предварително с кого ще си играе. Просто се разхождаше из многобройните зали и коридори, докато срещнеше друго дете. Дали ще е далечен братовчед, дъщерята на някой служител или внукът на старата перачка – това нямаше значение. Не проумяваше сложните семейни отношения, не познаваше целия огромен дворец и нямаше представа с кого ще си прекара времето. Днес беше различно, защото срещна Береника, любимата си другарка в игрите. Тя също ѝ беше някаква роднина.

– Ела с мен – викна задъхана връстницата ѝ и я дръпна за ръкава на туниката. – Там отпред се случва нещо!
– Какво се случва? Къде? – зарадва се Саломе, предполагайки, че става нещо необичайно – тези събития ѝ бяха любимите.

– Не мога да кажа. – Береника поклати глава. – Сама трябва да видиш.

Саломе се затича бързо по балюстрадата.

– Чакай! – Береника се опитваше да я настигне. – Не бързай толкова, Саломе. Не бива да се напрягаш, нали знаеш.

И тези предупреждения останаха нечути.

Стигнаха до един ъгъл с чудесен изглед към храма на Единия бог. Береника протегна ръка:
– Ето там!
Саломе погледна нататък. Когато дядо ѝ станал цар, портата към Вътрешния кръг на Храма била увенчана с бронзов орел. Сега двама мъже, въоръжени с тежки чукове и мечове, се опитваха да го разбият. Не изглеждаше да действат по царска поръка, защото дузина стражи се нахвърлиха върху тях. Стигна се до кратък сблъсък и мъжете бяха надвити. Половината от лявото крило на орела, единият крак и човката лежаха натрошени на земята, останалото представляваше жалко подобие на величието и силата, излъчвани от тежката, тъмна птица.

Саломе остана малко разочарована. За какво я бяха накарали да тича така бързо? Пъшкаше тежко и след всеки няколко вдишвания кашляше кратко и сухо. Откакто се помнеше, страдаше от задух, все едно какво предприемаха срещу него. Не ѝ помогнаха нито лекарите с дълги бради, нито свещениците с още по-дълги бради. Да не се напряга, да не се вълнува – такъв беше резултатът от мъдростта на дузина учени. Родителите ѝ го приемаха. Ти си юдейска принцеса и не е нужно да се напрягаш, а като жена няма от какво да се вълнуваш, предупреждаваше я понякога баща ѝ. Саломе обаче искаше друго. Искаше да се напряга, искаше да се вълнува. Имаше право на емоции и не бе готова да се откаже само защото Господ или някой друг искаше да я лиши от тях.

Войниците отведоха мъжете. Всичко приключи много бързо, прецени Саломе, а още по-лошо беше, че тя изобщо не разбра какво всъщност става.

– Добре – промърмори тя и погледна нерешително Береника. – Една мъртва птица лежи на земята още по-мъртва. Сега какво?
Береника разтърси тъмните си къдрици – Салоче често ги сравняваше с ибришимите на шивачките. Всяко косъмче по главата на Береника си имаше точно, предварително определено място и Саломе се радваше, че нейната черна коса е твърде рядка и тънка, иначе майка ѝ щеше да направи същото и с нея. А сега я сресваше назад и я връзваше с цветна копринена панделка. Много ѝ се искаше да носи косата си разпусната, но майка ѝ смяташе, че така ще изглежда още по-зле, и не ѝ позволяваше.

– Това не е просто орел – заяви важно-важно Береника. – Братовчед ми Кефалион каза, че дядо заповядал да го окачат там. Орелът оцетво... оцетворява... – Береника мъчително се стараеше да произнесе правилно трудната дума. – ... о-ли-це-тво-ря-ва римското присъствие.

Сигурно беше права. Винаги когато семейството се събираше на трапезата – всяка седмица в шабат, денят, отреден за почивка, и на най-големите празници – Ирод възхваляваше приятелството си с Октавиан Август, господаря на Римската империя. Императорът дори бе приел династията на Ирод за почетен член на Юлианското владетелско семейство, някои от роднините му покровителстваха членове на царското семейството. Това покровителство никога не излизаше извън рамките на формалните контакти чрез размяна на писма, но никой не отричаше символичното му значение.

– Освен това братовчед ми Кефалион казва – продължи с обясненията Береника, – че Ирод предава нашата родна Юдея, като окачва пред Храма римски орел. Почти всички юдеи мразят нашия дядо, защото в много отношения не се придържа към обичаите и правилата на нашите предци. Ние живеем не в еврейски, а в римски двор. Това не се нрави на нашия Господ, казва моят...

Саломе направи гримаса.

– Братовчед ми Кефалион, братовчед ми Кефалион. Все едно и също.

Береника тъжно сведе глава и Саломе веднага съжали за думите си. Не искаше да обижда приятелката си. Но защо Береника постоянно повтаряше какво е чула от братовчед си, с две години по-голям от нея?
– Във всеки случай – рече Саломе, – това не е причина да разбиват красивия орел.

– Напротив. Орелът е образ, а Господ не разрешава на нас, евреите, да създаваме образи, казва бра... чух да казват – поправи се Береника.

Зад ъгъла се появиха група мъже. Пръв вървеше Ирод. Очевидно след случилото се бе напуснал церемонията в храма. Царят се опираше на един роб, защото трудно носеше тежкото си тяло. Кривеше лице болезнено, стискаше зъби и при всяка крачка присвиваше очи. Само силата на гласа му бе останала непроменена.

– Искам тези негодници да бъдат екзекутирани незабавно – извика той. – Да увиснат на бесилото, та всички да ги видят. Никакъв съдебен процес, не е нужно, защото престъплението им е възможно най-лошото и не се нуждае от доказателство.

Един от писарите погледна царя с очакване.

– Държавна измяна, глупако – кресна Ирод, видимо възмутен, че се налага да назове най-страшното от всички престъпления. – Стореното от тях не беше покушение срещу Храма, а покушение срещу мен. Навсякъде заговорници, изменници, престъпници, бунтовници... – Ирод спря да изброява какви са разрушителите на бронзовия орел. В последния миг бе видял двете момичета.

Направи няколко мъчителни крачки назад и застана пред Саломе и Береника. Наведе се към тях, после се изправи.

– Йоазар – извика той.

Първосвещеникът се отдели от средата на групата и застана до Ирод. Както винаги в такива моменти по челото му избиха капчици пот.

– Да... – покашля се той, за да може да продължи – Да, царю?
Ирод го погледна и сановникът се притесни още повече. Царят въпросително посочи Саломе и Береника.

Най-сетне Йоазар разбра.

– О, тази с панделката на косата е внучката ти, единственото дете на Теудион. А тази с къдриците е внучка на починалия ти брат, царю мой.

– Един ден ще стане хубава жена – отбеляза Ирод.

Не уточни кое от двете момичета е имал предвид, но повечето бяха наясно. Лицето на Береника беше като изваяно от слонова кост, очебийно светло, гладко и блестящо, големите ѝ очи излъчваха магия, а движенията ѝ още на тази крехка възраст бяха по женски грациозни. За разлика от нея Саломе винаги имаше вид на току-що надигнала се след тежка болест. Косата ѝ стоеше залепнала върху главата, по кожата ѝ се явяваха червени петна, цялата изглеждаше некрасива. Възпалените ѝ очи трескаво се стрелкаха насам-натам, сякаш ловеше невидими пеперуди. Единствените общи белези във външността на двете момичета бяха доста големият, типичен за семейството на Ирод нос с корен, високо на челото, и стройната фигура.

Ирод кимна доволно.

– Ако ми беше писано да живея още три години, щях да я взема за жена.

Тук Йоазар би трябвало веднага да се възпротиви, защото Моисеевият закон забраняваше брак с внучка. Царят обаче не се интересуваше особено от закона, а Йоазар беше твърде загрижен за собствения си живот, затова се ограничи едва видимо да вдигне вежди.

– Коя от двете, царю?
Ирод избухна в смях. През последните години му се случваше все по-рядко.

– Която ще ми създава по-малко ядове – провикна се той и мъжете се засмяха в един глас. – Жените не са създадени да причиняват ядове. Значи ще взема тази с къдриците. Изглежда прекалено изискана, но такива са жените, дарени с великолепно тяло. – Другата – личи си от пръв поглед – е като баща си. Тя ще създава само ядове и аз не я искам. Освен това изглежда много зле, не намирате ли? Май нещо в главата ѝ не е наред.

Спътниците на царя отново избухнаха в смях. Ирод видимо се забавляваше.

– И аз не те искам – отвърна безгрижно Саломе. Изобщо не разбра защо лицето на дядо ѝ изведнъж потъмня.

– Безсрамна хлапачка! Не знаеш ли, че такъв език не ти подобава?
Значението на последната дума убягваше на Саломе, ала тя не искаше да го признае пред всезнайката Береника. Така че отговори дипломатично:
– Просто направих същото като теб, дядо. Не може да съм сгрешила.

Някои от мъжете се засмяха на забележката ѝ и Ирод се ядоса още повече. Издърпа ухото на Саломе, с другата ръка я хвана за косата.

– За да видиш какво правим ние с жените, които се осмеляват да се обаждат! Защо ли не заповядам да ти отрежат грозната рядка коса и да...

Внезапно Ирод млъкна, сгърчи се и се улови за корема. По дрехата му изби кръв.

– Язвата отново се спука – констатира Йоазар и повика лекаря. – Отведете царя в спалнята, бързо!
Избутаха Саломе настрана. Писарите захвърлиха пергаменти и пера и се втурнаха да подкрепят царя. Едни даваха заповеди, други побягнаха. Ирод се вкопчи здраво в раменете на мъжете и те го положиха с най-голяма предпазливост върху белите плочки на пода. Царят вече не беше господар на гласа си, но успя да издаде няколко болезнени звука.

Береника се отдръпна уплашено, ала Саломе пристъпи по-близо. Видя как погледът на царя се стрелна към нея и устата му се опита да оформи думи.

– Аз... искам... – измънка той сред бъркотията наоколо.

Йоазар наведе ухо над лицето му, в следващия момент обаче се отдръпна. С първична сила, която никой не очакваше от него в такъв момент, царят извика:
– Екзекутирайте съзаклятниците, веднага! Искам да умрат, преди аз да съм умрял.

Появиха се роби с носилка и отнесоха Ирод.

Саломе и Береника се загледаха след мъжете, които бързо изчезнаха между колоните и пиластрите. Отново се възцари тишина, само цвърченето на птиците изпълваше пролетния въздух.

– Съжалявам – проговори задавено Береника. – Редно е да се помолим за него.

Саломе се учуди от изразеното съчувствие. Досега бе виждала от дядо си единствено гневни изблици, проклятия и пиянство. А и вече знаеше, че някога, малко след раждането ѝ, той едва не я е убил, и представата как този дебел, избухлив мъж се е навел над нея с вдигната кама, не го правеше по-симпатичен в очите ѝ. Всички се страхуваха от него: семейството, свещениците, слугите, народът – всички. Само баща ѝ не се страхуваше и му противоречеше при всеки удобен случай. За Теудион съществуваше само Тората, Божието слово, то беше неговата светлина и неговият въздух. Нито парите, нито хората, нито дори собственият му живот не означаваха за него колкото думите на Господа, съхранени в свитъци и грижливо прибрани в тежка ракла.

– Аз няма да се моля за дядо – възрази Саломе, въздъхна и попита: – Какво ли ще стане с хората, които разрушиха орела?
– Ще ги обесят – отвърна Береника. – Това е наказанието за държавна измяна, казва братовчед ми Кефалион.

Саломе изгледа другарката си, колкото учудена, толкова и гневна.

– Защо Кефалион знае толкова много неща, а аз – не?
– Защото ходи на училище.

– И аз искам да ходя.

Береника се изкиска развеселено.

– Ти не си момче, Саломе. Само момчетата ходят на уроци при равините. Такава е... – Береника се постара да си припомни думата – ... традицията.

Саломе стисна устни до побеляване.

– Ще видим – извика тя и побягна.

По същото време Иродиада лежеше върху римска мраморна пейка и често-често отпиваше от виното, в което плуваха листенца от бели рози. Опряла глава върху дясната си ръка, тя поглеждаше ту към отраженията във виното, ту робинята, която разкрасяваше краката ѝ, ту излъскания мраморен под. Още преди много време бе заповядала да махнат от покоите ѝ тъканите килими, независимо колко високо ценеше произведенията на еврейските занаятчии съпругът ѝ Теудион. Според нея килимите бяха твърде обикновени, твърде селски. Тя не беше съпруга на бедуин или на бакалин, а принцеса на Юдея!
Погледът ѝ падна върху едно място на стената и тя се запита дали там няма да стои добре голяма, до блясък излъскана, сребърна стенна чиния, та да служи за огледало. Само че, замисли се тя и въздъхна тихо, сумата, която Теудион получаваше от баща ѝ за нейната издръжка, не стигаше за нищо.

На книжния пазар от 13 септември 2016 г.

Обем: 632 стр.

Превод: Ваня Пенева
Редактор: Цвета Германова
Художник: Борис Драголов
Издателство: Емас
ISBN: 978-954-357-331-8
Корична цена: 19,90 лв.

Прочетете още:

• „Лейди Макбет“ – Сюзън Фрейзър Кинг
• „Любовни истории от Вавилонската библиотека“ – Валери Стефанов
• „Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя“ – Алберто Анджела