„Вдовици в четвъртък“ – Клаудия Пинейро

„Изкусна книга, безжалостна дисекция на едно отмиращо общество“ – така Нобеловият лауреат за литература Жозе Сарамаго определя романа на Клаудия Пинейро.

„Вдовици в четвъртък“ е разказ за упадъка на висшата прослойка от средната класа в Аржентина вследствие на икономическите трусове от края на миналия век. В елитен квартал се е самоизолирала група от състоятелни хора, радващи се на помпозния си бит, но и разяждани от самота. На този фон се развива криминална интрига, която е само повод да бъде възпроизведен жалкия духовен облик на едно общество.

Клаудия Пинейро е родена през 1960 г. недалеч от Буенос Айрес. Известна е като автор на пиеси, сценарии за телевизионни програми и журналистически материали. Отличена е с редица престижни национални и международни награди. Романите й заслужават славата си на горещи бестселъри в Латинска Америка, а „Вдовици в четвъртък“ нашумя и покрай екранизацията на режисьора Марсело Пинейро.

Откъс:
Отворих хладилника и застанах изправена пред него, опряна на дръжката, загледана в студената светлина, която обливаше рафтовете вътре, с невиждащ поглед и изпразнена глава. И се застоях така, докато сигналът, че трябва да затворя, за да не излезе студът навън, не ми напомни къде съм, тук, закована пред хладилника. Потърсих нещо за ядене. Сложих в чиния остатъци от предния ден, стоплих ги в микровълновата и я отнесох на масата. Без покривка, взех тръстикова подложка, която преди две години бях купила от Бразилия по време на една от последните ваканции, които тримата прекарахме заедно. Като семейство. Седнах с лице към прозореца, това не бе моето място, но ми доставяше удоволствие, когато се храня сама, градината да бъде пред очите ми. В деня, за който ви разказвам, Рони вечеряше в дома на Тано Скаля. Така, както всеки четвъртък. Въпреки че този беше различен. Двайсет и седми септември 2001 година. Четвъртък. Все още бяхме уплашени от срутването на кулите близнаци и отваряхме писмата едва ли не с гумени ръкавици от страх да не попадне върху ръцете ни белият прах. Хуани бе излязъл. Не го бях питала нито къде отива, нито с кого. Хуани не обичаше да го разпитват. Но така или иначе, аз знаех. Или поне си въобразявах, както и да е – все едно, беше ми достатъчно.
Нямаше почти нищо за миене. От няколко години се бях примирила с това, че не съм в състояние повече да плащам за домашна помощница на пълен работен ден, и идваше една жена само два пъти седмично за по-тежката работа. И така се научих да не цапам, да не си мачкам дрехите, дори сутрин, като се измъквах от леглото, то си оставаше оправено. Не защото самата работа ми тежеше, а понеже миенето на чинии, оправянето на легла или пък гладенето ми напомняха, че в един момент съм имала нещо, което сега ми е отнето.
Мина ми през ум да изляза, но се разколебах, като се сетих, че е възможно да срещна някъде Хуани и той да си помисли, че го шпионирам. Бе горещо, небето бе осветено от звезди. Нямах никакво желание да легна и да се въртя в леглото будна, с мисълта за всички недокарани доникъде сделки за недвижими имоти. Имах чувството, че ще пропаднат до една и няма да взема никаква комисиона. От много месеци живеехме в криза, някои се оправяха, други – не, но животът на всички нас вече бе различен. Или предстоеше да се промени. Отидох до стаята си да взема цигара, харесваше ми да вървя и да пуша, е, щях да изляза, въпреки Хуани.
Минах през стаята на сина си и си помислих дали да не потърся от неговите цигари. Бях сигурна обаче, че няма да намеря и че това щеше да е единствено извинение да нахълтам, за да огледам, сторих го още сутринта, докато оправях леглото му и подреждах наоколо, но отново не открих онова, което търсех. Влязох в моята, на нощното шкафче имах нов пакет, отворих го, извадих цигара, запалих и слязох по стълбите. В същия момент влезе Рони и плановете ми пропаднаха. Тази вечер не се сбъдна нищо от онова, което се опитвах да планирам. Отиде направо при бара. „Как така, толкова рано...“, му казах още долу, преди да тръгне да се качва. „Така стана“, отвърна и се запъти нагоре с чаша и бутилка уиски. Останах неподвижна за миг, но после го последвах. Минах през спалнята, там го нямаше. Не беше и в банята. Заварих го на терасата, на един от шезлонгите, бе се настанил да пие. Придърпах стол и седнах до него, гледахме в една и съща посока и мълчахме. Исках да ми говори. Каквото и да е, дори и без претенциите да е забавно, даже и без кой знае какъв смисъл, просто да каже нещо, да бъде другата, полагащата му се страна в един пестелив, състоящ се от откъслечни думи разговор, в каквото се бяха превърнали и нашите взаимоотношения с течение на времето. Негласен договор от оковани слова, предназначени да запълнят тишината, и то така, че никога повече да не се и спомене за нея – празни думи, скелети от думи. На оплакванията ми, че говорим малко, Рони отвръщаше, че е така, защото прекарваме прекалено много време заедно, че няма какво толкова да се говори, при положение че не се разделяме почти по цял ден. И това си бе самата истина, след като Рони се оказа без работа преди шест години, а аз нямах друго занимание освен два-три проекта, които заплашваха да си останат неосъществени. Мен не ме интересуваше чак толкова, че нашите взаимоотношения се бяха изпразнили откъм думи, а защо чак сега тишината се бе настанила в къщата ни, като далечен роднина, когото бяхме принудени да подслоним и обгрижваме. Освен това защо не изпитвах болка. Вероятно защото болката отвоюваше своето място постепенно, малко по малко, ръка за ръка с тишината. „Ще си донеса чаша“, казах. „Донеси и лед, Вирхиния“, ми викна Рони, преди да изляза.
Отидох в кухнята и докато пълнех съда за лед, премислих от различни гледни точки ранното прибиране на Рони. Най-вероятно ми се стори да се е скарал с някого. С Тано Скаля или Густаво, нищо чудно. С Мартин Урович – не, от много време Мартин вече не закачаше никого, още по-малко пък Рони. Върнах се на терасата и го попитах направо, защото не исках да го узная на следващия ден на тенис кортовете или от жената на някого. Откакто загуби работата си, Рони беше станал непредвидимо раздразнителен. Механизмът, който ни диктуваше какво трябваше да кажем и кое да премълчим, понякога при моя съпруг не работеше. „Не, не съм се карал с никого.“ „Защо тогава си дойде толкова рано? В четвъртък никога не се прибираш преди три“, отвърнах му. „С изключение на днес“, каза. Повече не промълви нищо, нито пък ми даде възможност да добавя каквото и да било. Стана и доближи шезлонга до парапета на терасата, така че почти ми обърна гръб. Не бе проява на неприязън, а просто както зрител би потърсил най-доброто място, откъдето да наблюдава онова, което се случва пред очите му. Къщата ни по диагонал е на една линия с тая на Скаля, помежду ни има още две или три, но понеже нашата е по-висока и тополите пречат на изгледа, от терасата можеха да се видят единствено керемидите на покрива, паркчето зад нея и басейнът, почти изцяло. Рони наблюдаваше басейна. Светлините бяха угасени и не се различаваше кой знае какво. Само контурите и формите. Забелязваха се движението на водата и отблясъците, които хвърляше върху зеленикавите плочки.
Опрях се на шезлонга на Рони. Вечерната тишина се подчертаваше от полюшването на тополите под напора на горещия вятър, които шумоляха, като че ли валеше дъжд посред звездната нощ. Поколебах се да остана ли, или да се махна, защото освен отсъстващото му присъствие, Рони не бе направил знак да го оставя, което за мен означаваше много. Непрекъснато се въртеше, не си намираше място, бе изнервен. Наблюдавах го в гръб, над облегалката на шезлонга. По-късно разбрах, че не е от нерви, а от страх, но тогава все още не знаех. Даже не подозирах. Рони никога не бе изпитвал страх от нищо. Нито дори и от онова, от което се страхувах аз самата, оня страх, който се бе появил преди няколко месеца и не ме оставяше нито денем, нито нощем. Който ме сковаваше, например пред хладилника, и аз забравях за какво съм го отворила. Страхът, който беше с мен навсякъде, дори когато се правех, че не го забелязвам, когато се смеех, когато дрънках каквото ми паднеше, докато играех тенис или попълвах разни документи. Същият страх, който тази нощ, въпреки дистанцията, която Рони бе наложил между нас, ме накара с престорена непринуденост да кажа: „Хуани излезе“. „С кого?“, поиска да разбере. „Не го попитах.“ „Кога ще се прибере?“ „Не знам. Тръгна с ролерите.“ Отново мълчание и добавих: „От Ромина имаше съобщение на секретаря, казваше, че го чака да направят една обиколка. Някаква си тяхна парола. Какво означава „обиколка“?“. „Обиколка си е обиколка, Вирхиния.“ „Няма защо да се безпокоим тогава.“ „Така е.“ „Ще е с нея.“ И се умълчахме наново.
После прозвучаха още думи, струва ми се, не помня точно. Отделни параграфи от негласния договор. Рони пак си наля уиски, подадох му леда. Той напълни шепата си с кубчета, но няколко се изсипаха и се търколиха към парапета. Проследи ги с поглед, сякаш за миг бе забравил за насрещната къща. Наблюдаваше ледчетата, а аз наблюдавах него. И вероятно щяхме да продължим да стоим така, кръстосали погледи, ако в тоя момент не светнаха лампи в градината на Скаля и гласове не смутиха шума на тополите. Смехът на Тано. Музика, нещо като модерен, тъжен джаз. „Диана Крал*?“, попитах, но Рони не отговори. Отново изглеждаше напрегнат, стъпка леда по пода, върна се на шезлонга и опря зъби о стиснатите си юмруци. Догадих се, че крие нещо, че притиска нещо, за да не излезе от устата му. И че то имаше общо с онова, което не му позволяваше да свали очи от него. Скандал, ревност, гняв, нещо, дето не му даваше мира. Някаква гадост, предрешена като шега, специалитетите на Тано, помислих си. Рони стана и отново отиде до края на терасата, за да види по-добре. Изпразни чашата. Стоеше изправен пред тополите, гледаше пред себе си, а аз не успявах да надникна иззад гърба му. Чух плисък и си помислих, че някой е цамбурнал в басейна на Скаля. „Кой скочи?“, попитах. Отговор не последва. Ни най-малко не ме интересуваше кой се хвърля в басейна на съседите, а безмълвието, което ме посрещаше всеки път, когато имах желанието да се доближа до него. Наситила се на напразни усилия, тръгнах надолу. Не бях ядосана, но беше очевидно, че Рони не бе с мен, а там, през една улица, край басейна на Скаля, заедно със своите приятели. След няколко крачки надолу по стълбите джазът, който идеше откъм къщата на Тано, секна и една музикална фраза остана да виси.
Слязох в кухнята и избърсах чашата много по-старателно, отколкото бе необходимо. Главата ми отново се препълни с мисли, които сякаш щяха да прелеят. Мислех си за Хуани, не за Рони. Въпреки всичките си старания и напъни да не го правя. Както ония, които броят овце, за да заспят, извиквах мислите за недовършените имотни сделки, на кого трябваше да покажа къщата на Гомес Пардо, как да съдействам за финансирането на покупката на Канети, депозита, който бях забравила да удържа на Абрева. И пак се появяваше Хуани, а не Рони. Отчетливо и настоятелно. Сложих чашата на мястото й, но отново посегнах и я напълних с вода. Трябваше да взема нещо, за да мога да заспя. Нещо, което да ме повали на леглото. В аптечката си имах разни работи. За щастие още не бях пила нищо, когато чух забързаното трополене по стълбището, последвано от вик и сухия, корав сблъсък с дървото. Излязох от кухнята и дотичах до съпруга си, който бе паднал, а от раната на крака му стърчеше кост. И течеше кръв. Зави ми се свят, усетих как наоколо всичко се завъртя, но трябваше да се съвзема, защото бях сама, нямаше кой друг да помогне, благодарих на Бога, че не взех хапче, нужно бе да поставя турникет, а нямах никаква представа как се прави това, да го превържа с някакъв парцал, какъвто и да е, с чиста салфетка, за да спре кръвта, и да повикам линейка. Не, не линейка, защото се бавят много, направо в болницата. Да оставя бележка на Хуани. „Отиваме с татко да свършим една работа, но веднага се връщаме, ако има нещо, звънни ми на мобилния. Всичко е наред. Надявам се и при теб да е така. Целувки. Мама.“
Докато го влачех към колата, Рони крещеше от болка и виковете ме накараха да се опомня. „Вирхиния, закарай ме до Тано“, ме молеше. Не му обърнах внимание, помислих си, че е някаква халюцинация вследствие на случилото се, и го натоварих, както можах, на задната седалка. „Закарай ме при Тано, мамка ти...“ И припадна. От болката, казаха ми по-късно в болницата, но не беше това. Потеглих бясно, без да се съобразявам с каквито и да било знаци за предимство или „Внимание, деца“, пратих ги по дяволите, като откачена. Не спрях даже и пред Хуани, като го видях да преминава бос на една пресечка, а след него Ромина. Сякаш бягаха, тия двамата вечно бягаха от нещо, ми мина през главата. И си зарязваха даже и обувките. Хуани непрекъснато губеше вещите си. Само че нямах време да се занимавам с проблемите на Хуани. Поне не тази нощ. Междувременно по пътя Рони се свести. Все още бе малко замаян, погледна през прозореца, за да разбере къде се намира, но явно не успя. Вече не викаше. Две преки преди да излезем от Ла Каскада, се разминахме с колата на Тереса Скаля. „Това Тереса ли е?“, попита Рони. „Да.“ Той се хвана за главата и започна да плаче, отначало приглушено, като хленч, после някак задавено. Погледнах в огледалото, беше се свил и изглеждаше смазан. Помъчих се да го утеша с думи, но не беше възможно и се опитах да приема вайканията му. По същия начин както се опитвах да свикна с болката, която постепенно завоюваше своя територия, с разговорите от празни думи помежду ни.
Когато пристигнах в болницата, вече дори не чувах плача на мъжа си. Но той си беше там, отзад. „Защо е необходимо да плачете?“, го попита дежурният лекар. „Много ли ви боли?“ „Страх ме е“, отговори Рони.
Вирхиния винаги казваше, че макар къщата на Скаля да не е най-забележителната в Алтос де ла Каскада, тя най- силно привличала вниманието на клиентелата на нейната агенция за недвижими имоти. И че неизменно служела за сравнение – кои са по-хубави или по-лоши от нея. Без съмнение къщата на Тано бе една от най-големите в квартала, а това също я отличаваше от останалите. Повечето от нас я гледахме със завист, макар че никой не си го признаваше. С гледжосани тухли, черни керемиди, по които дъждовете бяха оставили следите си, черчевета от светло дърво, бе на два етажа, с шест спални, осем бани, без да смятаме оная към стаята на прислугата. Даже я снимаха от две-три списания за обзавеждане благодарение на връзките на архитекта, който я строи. На горния етаж имаше система за домашно кино, а до кухнята – хол с ратанови кресла и маса от метал в инокс. Дневната гледаше към плувния басейн и ако човек седеше в плетените столове с пясъчен цвят срещу огромния прозорец от стена до стена и от тавана до пода, му се струваше, че се намира на дървената веранда, която стигаше чак до водата.
Долу в градината всяко растение заемаше предварително планирано място съобразно цвета, височината, големината и движението при вятър. „Това е визитната ми картичка“, казваше Тереса, която много скоро след като дойде в Ла Каскада, заряза графологията и започна да се занимава с ландшафтен дизайн, и въпреки че изобщо не бе необходимо да работи, винаги имаше вид, че търчи след някой клиент, като че ли спечелването му представляваше за нея повече от това, да поеме грижите за още една градина. В къщата й нямаше повехнали, дори и клюмнали цветя, в двора й никое растение не бе порасло просто така, защото вятърът е довял някое семенце, не можеха да се видят мравуняци или пък охлюви. Тревата бе като дебел килим, без петънца, абсолютно едноцветен. Там, където свършваше моравата, по една въображаема линия зеленото преминаваше в друго зелено, започваше полето за голф, дупка номер 17, пясъчно препятствие вляво и малко изкуствено водно огледало вдясно. Всичко това допълваше изгледа от огромния прозорец.
Тереса се появи откъм вратата за паркинга. Не носеше ключове, в Алтос де ла Каскада не си заключвахме вратите. Каза, че й е направило впечатление, че не е чула обичайните смехове на съпруга си и неговите приятели. Нашите приятели. Кикотения, удавени в алкохол. И се зарадвала, че нямало да се наложи да им се явява, за да ги поздрави, била прекалено уморена, за да изтърпи все същите им вицове, добави. Както всеки четвъртък, се бяха събрали да вечерят и играят карти и по традиция в тоя ден жените им трябваше да ходят на кино. С изключение на Вирхиния, която от много време не ги придружаваше с най-различни извинения, в които никоя от тях не се затормозяваше да се задълбочава прекалено и тихичко отдаваха нейното отсъствие на финансовите й проблеми. Тази нощ децата на Скаля също ги нямаше.

На книжния пазар от 20 февруари 2012 г.
Превод: Марин Галовски
208 стр.
Корична цена: 12 лв.

Прочетете още:

• „Номерът с въжето“ – Алън Брадли
• „Жени под влияние“ – Мари-Франс Иригоайен
• „Идеалният мъж“ – Джули Гаруд