„Кой съм аз? И колко сме?“ – Рихард Прехт

Запълвайте дните си с живот, а не живота си с дни.
Рихард Давид Прехт

Рихард Давид Прехт е роден през 1964 г. в Солинген, Германия. Отгледан е в необикновено семейство с пет деца, две от които виетнамчета, осиновени от родителите му в знак на протест срещу войната във Виетнам. Децата отрастват в интелектуална и идеалистична среда: бащата е промишлен дизайнер, който хранел особена любов към книгите и събрал внушителна лична библиотека. Майката е посветила огромна част от времето си на благотворителни каузи, насочени най-вече към децата. Рихард Прехт е завършил философия, германистика и история на изкуството в университета в Кьолн и е работил като научен асистент в същия университет. Главно обаче се е издържал от журналистика: водил е радиопредавания, писал е за медиите (включително и за списание „Шпигел“). В момента основното му занимание е писателска дейност. Живее в Люксембург и Кьолн със съпругата си, телевизионната водеща Каролин Март, и с четирите си деца.
След издаването на книгата му „Кой съм аз? И колко сме?“ през 2007 г., която го прави невероятно популярен в целия немскоезичен свят, той става редовен и изключително търсен гост в много токшоута по немските телевизии. Прехт не се страхува да изрази отношение по всякакви обществено актуални въпроси. С простия си и еднозначен изказ той може да постави натясно дори политици от най-висш ранг. Следват книгата „Любовта – едно неорганизирано чувство“ – 2008 г., и най-новата му книга – „Изкуството да не бъдеш егоист“ (обратното на „Изкуството да бъдеш егоист“ на Йозеф Киршнер).

Модерно въведение във философията като Кой съм аз? И колко сме? става международен бестселър! Това звучи невероятно, но ето фактите:

• преведена е на повече от 30 езика,
• продадени над 2 милиона копия,
• 200 седмици е бестселър на Шпигел,
• обявена е за третата най-важна книга на десетилетието (сп. Шпигел).

Каква е тайната съставка, която превръща един философски труд в бестселър?
Обикновено подобни заглавия не са сред предпочитаните от обикновения читател. С какво Прехт успява не само да грабне, но и да задържи вниманието на многобройните си читатели?
Разковничето може би се крие във факта, че Прехт не разглежда философията като отделна наука, която няма никаква връзка с другите сфери на познание. Точно обратното. Недоволен от неефективността на академичната философия, запазена само за „затвореното“ общество на учените, нейната отвлеченост и историческа ориентация, той се опитва да направи философията жива, достъпна и модерна наука. Според Прехт философията вече не е призвана да открива големи истини, а да разкрива нови взаимовръзки. Ето защо в книгите си той се опитва да съвмести философските, психологическите и невробиологичните познания за съзнанието, за да може да отговори на многобройните практически въпроси, които вълнуват обществото днес. Въпроси, свързани с аборта и евтаназията, генните технологии и репродуктивната медицина, отношението към животните и околната среда – всички те очакват философски отговор.
В книгите на Прехт ясно личи умението на журналиста да предава на разбираем език сложни научни теории; фин баланс между научно познание и лекота на изложението.

За книгата:
Още от нестандартното и провокативно заглавие можем да предположим, че книгата се числи към забавните, но информативни четива. И действително е така. Тя представлява едно пътуване в дебрите на познанието, в което авторът изгражда многобройни мостове между самотните острови на отделните науки: философия, (невро)биология, медицина, психология, етика и социология. Въпросът що е човек и как функционира той е разгледан възможно най-цялостно на ясен, жив и достъпен език.
В това пътешествие Прехт поставя много интересни и актуални въпроси: Какво можем да знаем? Какво е истина? Как функционира моят мозък? Какво представляват азът, чувствата, паметта и езикът? Какво трябва да правя? Защо трябва да съм добър? Мога ли да причиня смъртта на някого, за да спася друг човешки живот? Морални ли са абортите? А евтаназията? Морално ли е да се клонират хора? Какви са етичните, икономическите, социалните и правните последствия от невероятните практически постижения при изследванията на мозъка? Нуждаем ли се от собственост? Има ли Бог? Какво е любовта? Какво е свободата? Как да бъдем щастливи и има ли нещо по-важно от щастието? И най-вече: какъв е смисълът на човешкия живот?
Хубавото е, че в разсъжденията си Прехт никога не поучава, а по-скоро подтиква към размисъл. Много често той защитава различни гледни точки с толкова добри аргументи, че на човек му се иска да застане с пълно убеждение първо зад едната, след това зад втората и третата, за да може в края на краищата наистина да започне да размишлява. Същевременно читателят научава много любопитни подробности за някои от най-великите философи и учени (Кант, Ницше, Декарт). За тях обаче се говори по начин, различен от този в другите книги – сякаш между другото, когато идеите им имат връзка с някой от въпросите, които Прехт поставя. Освен това те са представени много човешки, с описание на външния им вид, на затрогващи случки от детството и живота им, с недостатъците на характера им и с техните слабости, което неусетно ги превръща едва ли не в лични познати, на които започваме силно да симпатизираме.
Книгата не дава готови отговори и рецепти – не, тя не отнема възможността и удоволствието сами да мислим и да се развиваме. Защото, както пише и самият Прехт: Да можеш да задаваш въпроси е способност, от която човек не трябва никога да се отучва. Защото ученето и забавлението са тайната на един удовлетворяващ живот. Учението без забавление ни ограбва, а забавлението без учене води до затъпяване. Ако тази книга успее да събуди и развие у читателя удоволствието от мисленето, целта й ще бъде изпълнена. Какъв по-добър успех би могло да има от това чрез все по-голямо себепознание да водим по-съзнателен живот, превръщайки се в режисьори на собствените житейски импулси. Или, както се е надявал Ницше, да станем „поети на собствения си живот“. Наистина понякога пътят също представлява хубава цел, особено ако това е увлекателният път от преплитащи се пътеки, водещи към самите нас.

Философията ни е особено необходима във време на криза
(Интервю с Рихард Прехт)

Г-н Прехт, веднъж в едно телевизионно интервю казахте, че „философията е вторичен продукт на скуката“. Нима философията е необходима само когато животът ни не е щастлив или интересен?
Кога ни е нужна философия, е въпрос на лична преценка. Според мен тя би могла да обогати неимоверно живота на човека, но аз не бих препоръчал на всекиго да се занимава с нея.

А кой би трябвало да го прави?
Всеки, който иска да разбере себе си и да поеме контрола над живота си. Аз лично вярвам, че ако човек размишлява върху себе си, познава собствените си чувства и гледа от известна дистанция на емоциите си, има много по-големи шансове да е щастлив.

Кога най-вече хората се нуждаят от философия?
Тя ни е особено необходима по време на криза. Това е така още от древни времена. Идеята, че философията трябва да бъде част от ежедневието и политиката, идва от гърците, които са измислили демокрацията по време на криза. Във философията се крият отговори, които касаят не само отделния индивид, а обществото като цяло. Това важи с пълна сила и за настоящия момент.

Наистина кризата е вече факт! Има ли какво да каже философията за краха на стоковата борса, за тероризма или за спорните страни на генното инженерство и интернет?
Да, разбира се. Какво ни причиняват медиите? Какво се случва със защитата на личните данни? До какви промени водят генното инженерство и тероризмът? Това са все философски въпроси. При изследванията на мозъка вече не става дума само за невробиология, тук навлизаме в областта на етиката. Задължение на философията е да проучи всички тези наболели въпроси, като ги огледа откъм практическата им страна. Философите следва да се намесят в тези области.

Защо обаче това не се случва?
По мое мнение това е академичен проблем. Философията като наука се е ограничила само до затворената култура в университетите. Този подход рядко подготвя студентите по философия или хуманитарни науки за проблемите, с които ще се сблъскат в ежедневието. В Германия например има вероятно четирима професори, които се занимават с проблемите на съвремието, и четиридесет експерти по Кант. За мен обратното съотношение би било много по-удачно.

Обвиняват ви в „ненаучно“ представяне на сложни философски концепции.
Моята книга е един вид популярно ръководство в академичната джунгла. Исках да напиша книга за философията, която всеки, включително и едно 17-годишно момче, да може да разбере. Книга, която много бих искал да прочета, когато самият аз бях студент по философия. Това е едно въведение във философията, което не се задълбава само в историята, а прави от философията жива наука. А също така и едно философско пътуване, което вижда по-далеч от границите на тази дисциплина – например в науката за изследване на мозъка.

Откъде сте придобили знанията си по невробиология и сте толкова запознат с последните постижения в изследването на мозъка?
Винаги съм се интересувал от биология. Като дете мечтаех да стана директор на зоологическа градина. От 14 години, откакто придобих и докторска степен, интензивно се занимавам с изследване на мозъчната дейност.

Доколкото знам, вие сте носител и на награда по биомедицина.
Да, така е. Имах шанса да работя с видни специалисти по мозъчни изследвания. В книгата си съм се опитал да съчетая познанията си от тези две области: философия и невробиология. Сигурен съм, че в бъдеще – с общите усилия на специалисти от различни области – науката за мозъка ще направи големи открития. Убеден съм още, че нашето поколение ще доживее момента, когато болести като паркинсон и алцхаймер ще бъдат лечими.

Нека да предположим, че приблизително един милион от хората, които са купили книгата ви, също са я прочели. Станала ли е Германия по-интелигентна от това?
Нека да го формулираме по друг начин. Ако всеки втори купувач на книгата ми я е прочел и е бил в състояние да я разбере, равнището на образованието в държавата не е толкова лошо. Защото дори в този си вид – популярен прочит на сложни философски концепции, книгата не е лесно четиво.

В следващата си книга – „Любовта – едно неорганизирано чувство“, вие говорите за любовта от най-различни гледни точки. Не е ли по-добре, философски погледнато, да се влюбим неразумно, отколкото да пишем книга за любовта?
А защо да не направим и двете? Да четеш и да размишляваш за любовта едва ли може да навреди. В моята книга аз се опитвам да обясня, че както и религията, любовта като смисъл на живот също има своята философска страна. И подтиквам читателя да борави с любовта по-интелигентно. Ако успее, ето това вече ще е нещо.

И един последен въпрос. Какво искате да постигнете с книгата?
Много ще се радвам, ако след прочитането на „Кой съм аз? И колко сме?“ читателят се почувства по-умен, а ако това го направи и по-щастлив, би било страхотно.

Откъс:

Из „Може ли щастието да бъде научено?“
...
Ако следваме учението на Епикур, излиза, че „епикуреецът“ е уравновесен човек, който извлича щастието си от многобройните малки радости в живота, който побеждава страховете си, обича да общува с другите хора и живее в разбирателство с тях. Едва по-късните му противници, най-вече християните, изкривяват възгледите му до неузнаваемост и превръщат безбожника Епикур в гуру на порока. От психологическа гледна точка обаче Епикур е изпреварил доста християнските учения, защото съзнава неразривното взаимодействие между тяло и дух, между физика и психика и го поставя в центъра на своята философия. Това, на което учи той, днес може да се намери отново във възгледите на позитивната психология, модерно изследователско направление, което е разпространено предимно в САЩ. Представителите на позитивната психология търсят критерии, които трябва да се изпълнят, за да са щастливи хората. И разработват тренировъчни програми, за да станат хората по-щастливи. Тъй като щастието, тук психолозите са съгласни с Епикур, може и трябва да се създава активно. Щастието не възниква от само себе си. Не е достатъчно да нямаме болки, стрес и грижи, за да сме щастливи. Колко много хора без големи житейски несгоди изобщо не са щастливи, а само се отегчават. С други думи: щастието е нещо хубаво, но изисква много труд. Изследователите на щастието са обобщили този труд в цяла поредица от практически правила, които ще представя тук – отчасти с леко намигване.
Първото правило е: активност! Мозъците ни жадуват да са заети. Духовният застой създава лошо настроение. Дори само ден почивка води до масова смърт на неврони. Който не създава работа на ума си, допринася за неговото „спаружване“ – процес, обикновено свързан с чувство на неудоволствие. Затова безработицата много скоро поражда депресии. Тогава хормоналният ни баланс страда от недостиг на допамин. Не е нужно да сме непрекъснато активни, но и прекаленото бездействие не е благоприятно за щастието. Спортът например е нещо прекрасно, защото умът сам се възнаграждава за успешните физически усилия – образуват се нови неврони. Интересите също повишават радостта от живота. Рутината може и да има известни предимства, но не носи трайно щастие. Разнообразието и новото понякога са източници на щастие. Затова Витгенщайн, за когото стремежът към щастие е подозрителен, се придържа към точно обратната максима: „Не ми дреме какво ям, важното е да е едно и също“ – истинско ръководство по нещастие.
Второто правило е: социален живот! Епикур не държи особено да бъде в центъра на вниманието както в личния, така и в обществения живот. Но съзнава, че едва ли съществува източник на по-трайно щастие от социалните връзки. Приятелството, партньорството и семейството могат да създадат рамка, в която да се чувстваме на сигурно място. Съвместните изживявания с партньора, с приятел или с децата усилват усещането за щастие. Когато се чувстват в безопасност, мъжете отделят окситоцин, а жените – вазопресин, хормоните на прерийните къртици, за които вече стана дума (срв. Една съвсем нормална невероятност). Който има тесни социални контакти, не остава сам с грижите и несгодите си. Нищо чудно, че доброто партньорство и достатъчно честите сексуални контакти са много по-важни за житейското щастие, отколкото парите и имуществото.
Третото правило е: концентрация! Епикур отделя много време, за да разясни на учениците си как да се наслаждават тук и сега: на аромата на цветята, на красотата на формите, на вкуса на парченце сирене. Подбраните и концентрирани наслади повишават радостта от живота. Това, което важи за нещата, би трябвало да важи още повече за хората. Колкото по-интензивен е интимният контакт с някого, толкова по-дълбоки са чувството и съчувствието. От гледна точка на науката, изследваща мозъка, това означава: наслаждавай се докрай на състоянията на съзнанието си, най-малкото на тези, които ти се отразяват добре. А за всичко, в което човек се потапя, важи: трябва да му се отдаваме изцяло. Който, докато хапва нещо вкусно, се опасява, че ще надебелее, а по време на разговор току поглежда часовника си, сам си разваля преживяването. Да мислим за бъдещето от време на време, е разумно, но непрекъснатата мисъл за него ни отнема настоящия момент. Животът е това, което се случва на повечето хора, докато те усърдно кроят други планове.
Четвъртото правило е: реалистични очаквания! Щастието е въпрос на очаквания. Честа грешка е да си поставяме твърде завишени, но също така и твърде занижени изисквания. И двете водят до неудовлетвореност. Който изисква прекалено много от себе си, страда от стрес, а би могъл да го избегне. Който изисква прекалено малко от себе си, страда от недостиг на допамин, а последствията са демотивация и безразличие. А липсата на въодушевление най-вероятно отново ще доведе до поставяне на твърде занижени изисквания – истински омагьосан кръг.
Петото правило е: положителни мисли! Това е може би най-важното правило. Чувството за щастие, тук Епикур и позитивната психология са единодушни, не е случайност, а следствие от „правилни“ мисли и чувства. Правилни според тях са мислите, които създават удоволствие и осуетяват неудоволствието. Специален психологически трик е призивът: „Преструвай се на щастлив и ще бъдеш щастлив!“. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Когато не ми е добре, надали ще намеря сили да заблудя себе си, че съм в добро настроение. Руският писател Фьодор Достоевски, тънък психолог, изразява много точно и с лека ирония мнението си за положителните мисли: „Всичко е добро. Всичко. Човекът е нещастен, защото не знае, че е щастлив. Само затова. Това е всичко, всичко! Който го осъзнае, веднага ще стане щастлив, тутакси, на мига“.
Ако се абстрахираме от иронията, основният момент е, че – поне в определени рамки – съм повече или по-малко свободен да оценявам събитията в живота си. За степента на тази свобода, естествено, може да се спори. Дали в книгата на моя живот предпочитам да се спирам на красивите или на тъжните и отегчителните пасажи? Някои хора съумяват да извлекат от живота предимно доброто, а при други е обратното. Един от възможните подходи към това е да осъзнаем ролята на разума при оценката на собствените чувства. Защо отделям толкова време на негативното и задълбавам в него? Определено не съм свободен да избирам как да усещам нещата – отрицателно или положително, но все пак имам известна свобода по въпроса как преценявам усещанията си. Свобода, която мога да постигна с тренировки. По време на дадено чувство или непосредствено след него да подредиш и релативираш усещанията си, е голямо, но все пак усвоимо изкуство.
Често се препоръчва да запишем веднага отрицателните си чувства. Така кортексът от самото начало им прави прецизна рентгенова снимка, което ги смекчава поне до известна степен. Няма да навреди и ако си запишем няколко добри контрааргумента. Освен това позитивните психолози ни насърчават да си водим дневник на щастието, за да се научим да си припомняме по-добре хубавите моменти. Друга мъдрост на психологията на щастието е принципът: „Не се вземай прекалено на сериозно, надсмивай се над себе си“. И тук е вярно, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Не трябва ли човек първо да го умее, за да го приложи на практика? Във всеки случай тази максима ми напомня за моя приятел Луц. На обучение за мениджъри психотреньорът иска от участниците да проявят повече спонтанност. Швейцарски колега на моя приятел съвсем сериозно изважда химикалка и грижливо отбелязва в линираната си тетрадка: „Да бъда по-спонтанен!“. Да се научиш да се надсмиваш над себе си, е чудесна, но много амбициозна цел, свързана с високо очакване към себе си. По-лесно е да се научим да избягваме определени източници на неудоволствие. Един от най-често срещаните източници е сравнението. Тук винаги и за всичко важи правилото: който сравнява, губи! Аз не изглеждам като модел в списание. (Вероятно „на живо“ и той не изглежда така.) Нямам доходите на най-преуспелия си съученик. Не съм толкова остроумен, колкото мнозина други. Или особено брутално: не съм толкова щастлив, колкото брат ми или сестра ми. Докато мислите така, никога няма да бъдете щастливи.
Шестият момент е да не се прекалява с търсенето на щастие. Да приемаш по-спокойно нещастието, е голямо изкуство. Доста често – ако не и винаги – в нещастието има и нещо добро. Някои хора с ужасни страдания казват, че откакто са се разболели, живеят по-интензивно. Кризите, трудностите и дори ударите на съдбата понякога са благотворни. Някои кризи водят до по-добро ново начало, макар и човек често да не знае „за какво може да му послужат“. Склонността да негодуваш против обстоятелствата, които няма как да промениш, е доста разпространена. Тук психологът на щастието размахва предупредително пръст.
Седмият, последен момент е радост от работата. Той е в тясна взаимовръзка с първия, с активността. Работата е нещо, което ни принуждава да сме активни, и повечето хора се нуждаят от този натиск, за да вършат достатъчно много неща. Разбира се, това не важи за всяка работа, но все пак се среща доста често. Работата е най-добрата психотерапия. А проблемът при безработицата е именно в тази психическа липса на самотерапия. Който не работи, лесно може да се почувства безполезен и унил: твърде малко допамин и твърде малко серотонин. Така вижда нещата и Зигмунд Фройд. За него щастието се състои в това „да можеш да обичаш и да работиш“.
Толкова за седемте правила. С основание може да се спори за стойността на едно или друго правило – а естествено и за ползата от тях. Защото нещата с тези правила не са толкова прости. Не е достатъчно само да ги посочим. Най-вълнуващият и досега най-пренебрегваният от психолозите на щастието въпрос е: докъде изобщо се простира личната ми свобода на действие? Позитивната психология черпи знания от всеки нов резултат на науката за мозъка, но предпочита да избягва принципния дебат „Мога ли да искам това, което искам?“. Каква е ползата и от най-мъдрите максими, ако изобщо нямам възможност да ги приложа на практика? Този въпрос, изглежда, си остава изключително вълнуваща задача.
Дали с това въпросът за щастието е изяснен? Философски – може би. Затова пък психологически има още много какво да се открие. Защо някои хора живеят с толкова изумителна рутина, та е трудно да повярваме, че живеят за пръв път? Защо някои винаги знаят какво им се отразява добре? И защо повечето от нас някак си се лутат по пътя напред? Вероятно това въобще не се дължи на факта, че едните разбират повече от щастие, отколкото другите. Тъй като рутинираните артисти в живота невинаги са по-щастливите. Надценява ли се щастието? Може би един щастлив и един успешен живот в края на краищата съвсем не са едно и също? Дали съществува нещо по-важно от щастието?

На книжния пазар от 23 март 2012 г.
Обем: 352 стр.
Корична цена: 14,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1079-3

Прочетете още:

• „Трите пътеки към щастието“ – Рут Клайдсдейл
• „Отвори сърцето си“ – будистки приказки за щастие
• „Проект щастие“ – Гретхен Рубин
• 21 правила за постигане на успех във всекидневното общуване