„Тайният живот на великите американски писатели“ – Йордан Костурков

За автора:

Роден на 3 юли 1948 година в град Пазарджик, днес Йордан Костурков е един от най-значимите ерудити у нас. Авторът е завършил английска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специализирал е в Метрополитън Юнивърсити в Лийдс и в Университета на Луивил, (Луисвил) Кентъки (САЩ).
Работил е в издателство „Христо Г. Данов“, а от 1991 година е главен асистент по английска и американска литература в ПУ „Паисий Хилендарски“. В професионалния си бит той успешно съчетава работата си на писател и университетски преподавател с тази на преводач . Преводите на романи и разкази на Гор Видал, Норман Мейлър, Синтия Озик, Лорънс Стърн, Джером К. Джером, Ричард Хюз, Лангстън Хюз, Агата Кристи, Оливия Манинг, Мюриъл Спарк, Една О`Брайън,, Джойс Каръл Оутс и много други го нареждат сред най-добрите и ценени преводачи в България. С награди са отличени преводите му на Л. Стърн, Н. Мейлър и Гор Видал.
Костурков е член на Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите в България, Съюза на учените в България, Дружество на преводачите в Пловдив, Българска асоциация на преподавателите по английски език, Българско дружество за британски изследвания, Българска асоциация по американистика. Член е на Международната асоциация за съвременни езици, на Колегиума на Залцбургския семинар, стипендиант е на Комисия „Фулбрайт“. Представен е в справочниците „Кой кой е в България“, „Кой кой е в българската култура“ и „Кой кой е по света“ (Who`s Who in the World). Йордан Костурков е автор на редица изследвания за американския модернизъм. Подготвил е за печат три романа. За него може да се твърди, че е и един от най-проникновените съвременни белетристи. Костурков не веднъж е определян и като майстор в експеримента с новелата и късия разказ.
Автор е на пет сборника с разкази и новели („Малка е Троя“, „Без условности“, „На другия бряг“, „Откриването на сезона“, „Носталгия. Разкази т. IV“), на три сборника с литературни портрети – „Книгите на Амалтея“, „Новини от миналия век“ и „Тайният живот на великите английски писатели“, както и „Настолна книга за писатели и читатели“.
Втората книга на Костурков, която излезе под знака на „Хермес“, е „Добри момчета, лоши момичета“ – сборник с разкази, чиято тематика е особено актуална днес. По думите на самия автор тя е разказ за нашето време, негови истории, които дописват скромно голямата история, в която живеем. През 2010 г. излезе и „Рефлексии. Книгите на Амалтея двадесет години по-късно“.
Една от най-успешните книги на Йордан Костурков е „Тайният живот на великите английски писатели“. Тя предизвика голям интерес сред читателската аудитория. В нея авторът акцентира върху тайнственото, скриваното и пикантното. В живота на великите английски автори има документирани фактически „тайни“, които позволяват на читателите да ги видят в различна светлина.

За книгата:
Това са разкази за любими американски писатели и книги – от О. Хенри и Скот Фицджералд до Карсън Маккълърс и Селинджър. От бащата на американския исторически роман, създателя на Нати Бъмпо и неговия приятел Чингачгук – Джеймс Фенимор Купър, до битниците на Ферлингети и малките хора на Сол Белоу; героите на Ъпдайк и ужасите на Стивън Кинг. Някои възприемат тези истории като скандални, пикантни и сензационни – истината е, че животът на великите писатели е една много, много тъжна приказка, като тези на Ханс Кристиан Андерсен. Разбира се, човечеството през вековете е имало и още, надяваме се, има нужда от романите, стиховете, пиесите и разказите на великите американски писатели. Но без да познаваме драмите на творците, дали са ни достатъчни само текстовете им? Съдбата и житейските превратности на творците на великата традиция на литературата на САЩ са разказани с много обич, уважение и честност на базата на известни, популярни факти за живота им – но специално изследвани, прецизирани, документирани: те не ни представят други творци, непознати или дори неприятни. С разказите в „Тайният живот на великите американски писатели“ ние се срещаме с хората, мъже и жени, мъченици на своите страсти и илюзии, на мечтите и паденията си.

Откъс:

* * *

Стивън Кинг – иконата на ужаса

Още преди десетина години един американски критик, автор на биография на Стивън Кинг, нарече писателя „американския Шекспир“. Критикът имаше предвид не толкова драматичните обрати в действието на романите на Кинг, а способността му да внушава страх и ужас с естетиката си, с което напомня за елизабетинските и якобинските драматурзи от Шекспировата епоха, заливащи сцената освен с поезия, с много кръв и ужаси за огромна радост на публиката.
Самият Стивън Кинг, след над седемдесет издадени книги, не само романи (към 2011 година те са 49!), но и разкази, мемоари, публицистика, никога не е крил, че би искал да е ценен и за друго, а не единствено като „цар“ на ужаса (игра на думи с името „кинг“ – „цар, крал“). Той дори се опита на два пъти да провери дали ще има промяна на интереса към книгите му, ако ги публикува под друго име, но читателите посрещнаха със същия възторг Ричард Бакмън и Джон Суидън и дори заподозряха писателите Питър Строб и Дийн Кунц, че са негово друго аз.
Влиятелните литературни кръгове в САЩ (Харълд Блум и др.) не са доволни, че освен най-престижната награда за разказ „О. Хенри“ (за „Мъжът в черния костюм“), Кинг получи дори Националната награда за книга – през 2003 година, която по принцип се дава само за „сериозна“ литература – тя беше присъдена на Стивън Кинг след наградите на Джон Ъпдайк, Артър Милър, Филип Рот и Тони Морисън.
Животът на Стивън Едуин Кинг всъщност е много скучен, още по-скучен на фона на динамиката на романите и разказите му.
Роден е на 21 септември 1947 година в град Портланд, щата Мейн – най-отдалечения североизточен американски щат, и с изключение на кратък престой в Колорадо, живее, учи се (в полукласическа гимназия) и работи само в Мейн. Семейството му е бедно, майка му – Нели Рут Пилсбъри Кинг, и баща му, моряк от търговския флот, Доналд Едуин Кинг, осиновяват първото си дете Дейвид, след което им се ражда втори син – Стивън. Три години след раждането му обаче баща му изчезва от дома си и Рут отглежда двете деца с помощта на родителите си Гай и Нели Пилсбъри, като е подпомагана и от трите си сестри. В детството на Стивън семейството му живее и в Индиана, и Кънектикът, където е баща му.
Литературните интереси на Стивън Кинг са нормални, със засилено влечение към автори на фантазии и научна фантастика. Нормално завършва и университетското си образование в Мейн със степен бакалавър. Този едър мъж от шотландско-ирландски произход, висок над метър и деветдесет, с тегло около деветдесет килограма, синеок, с гъста черна коса, с леко побеляла брада, която понякога си пуска, а понякога носи и мустаци, въпреки инцидента със спуканите тъпанчета в детството, е освободен като студент от военна повинност и така избягва Виетнамската война заради лошото си зрение (носи очила от дете) и високото кръвно.
Кинг се жени за писателката Табита Спрус, с която работят в университетската библиотека, на двадесет и четири годишна възраст, през януари 1971 година, веднага след завършване на университета. Имат три деца – Наоми Рейчъл, Джоузеф Хилстром (Джо Хил) и Оуен Филип, и трима внуци. Оуен и Джо са писатели, издадоха обещаващи дебютни книги. Наоми е пасторка в унитарианската църква, през 2000 година тя се ожени за приятелката си лесбийка, също унитариански пастор. В началото на семейния им живот с Табита Стивън Кинг работи в пералня, пише за мъжките списания, назначен е като гимназиален учител с годишна заплата шест хиляди и четиристотин долара, малко над 500 долара месечно, двамата живеят във фургон.
Това е типичният портрет на един беден, млад, образован бял американец – но оттук нататък Кинг ще постига „американската мечта“ с толкова труд, че, както се шегува, единственото, което Табита иска да види, е той да забавя темпото и да оставя замалко своя „ПауърБук“ на Апъл-Макинтош, с който е заменил автоматичната писалка „Уотърман“.
Кинг започва да пише още в училище, където свири и в рок група, а тринадесетгодишен изпраща разказ за публикация и получава отрицателен отговор.
Успява обаче да заинтригува издателите от „Дъбълдей“ с първия си роман „Кери“ и точно в Деня на майката те му дават съвсем скромен аванс от 2500 долара. Колкото и невероятно да изглежда днес, от първото издание на този негов шедьовър през 1974 година се продават скромните 13 000 бройки. Следва изданието с меки корици с невероятния хонорар от 400 000 долара от „Сигнит“, макар че по условията на договора Стивън Кинг получава само половината от сумата, другата половина е за „Дъбълдей“. Едната от сестрите на майка му, леля Емрин, прочита романа на майка му на смъртното й легло. Макар и да има вече собствена къща, Кинг няма кабинет и пише в помещение до гаража. По това време той преподава творческо писане в университета.
Трябва да се признае, че успехът на Кинг не се дължи само и единствено на качествата му на автор с необикновена и оригинална дарба – издателите, агентите, екранизациите изиграват огромна роля. Почти всичките му книги са филмирани от прочути режисьори като Брайън де Палма, Марк Лестър и Станли Кубрик, ролите се изпълняват от актьори като Сиси Спейсък, Джак Никълсън, Шели Дювал, Дрю Баримор, Морган Фриймън, Тим Робинс, Арнолд Шварценегер, Джеймс Каан, Антъни Хопкинс, Джон Кюзък, Самюъл Л. Джаксън, Джони Деп, Том Ханкс, като „Изкуплението „Шоушенк“ даде да се разбере, че и амбициите, и талантът му имат по-мащабни измерения.
Като изключим епизода с алкохолната зависимост, която развива в ранните години на трудния си път в литературата (около 1975 година, по времето когато и майка му почива от рак на матката на 59 години – той признава по-късно, че чете прощалното си слово на гроба й пиян), както и зависимостта от наркотици, в живота на Кинг не се случва нищо особено значимо. Приятелите му помагат да се освободи от зависимостта, като изхвърлят бирата му, цигарите, кокаина, ксанакса, валиума, найкила, декстрометорфана, марихуаната. Поради липса на други сензации, медиите мащабно отразяват всеки битов инцидент, свързан с него или семейството му. Като например коментарите за първите богослужения на Наоми като пастор. Или за случая в книжарницата „Димокс“ в градчето Алис Спрингс. На 15 август 2007 година Кинг вижда на рафта най-новата си книга „Историята на Лизи“ и надписва шест или седем екземпляра. Бдителен клиент обаче решава, че това е някой маниак, който поврежда книгите, и веднага подава сигнал на управителката Дев Елис. Госпожа Елис изтичва до съседния супермаркет, разпознава Кинг, който си купува плодове и зеленчуци вътре, и специално му благодари. Един от екземплярите веднага е закупен, останалите са продадени на търг с благотворителна цел.
Като става дума за автографи, Кинг отказва да се подписва върху свои снимки. Смята, че трябва да го правят само филмовите звезди. Тъй като децата им отдавна водят самостоятелен живот, Стивън и Табита прекарват зимите си във Флорида, в Сарасота, на брега на Мексиканския залив, а останалото време са в Бангор и Сентър Ловъл в Мейн.
В края на деветдесетте години на XX век се случва произшествието, което също надълго и нашироко е обсъждано. Кинг върви пеш по шосето и е блъснат от нехаен водач, чието внимание е отвлечено от ротвайлера Булит, който вози в колата си – додж, модел 1985 година. Кинг получава сериозни увреждания на белия дроб, фрактури на крака и бедрената кост. Макар че той твърди, че се е движел срещу движението, заключението на шерифа е различно. Впоследствие четиридесет и три годишният шофьор, строителен работник инвалид, умира от свръхдоза болкоуспокояващи медикаменти на рождения ден на писателя. Кинг включва този епизод в своите книги, но, което е по-необичайно, закупува минибуса и го унищожава, за да не се превърне във фетиш за почитателите му.
Не е оправдано отношението на критиката към Кинг, най-малкото защото творчеството му илюстрира една приемственост с творби на Рей Бредбъри, Уилям Голдинг, Едгар Алън По, Дж. Р. Р. Толкин, Робърт Браунинг, Томас Харди, Дафне дю Мориер и тяхното влияние е несъмнено с темите и мотивите си. От своя страна, той също оказва силно влияние върху Дийн Кунц, върху Питър Строб, неговия съавтор, върху Харуки Мураками.
Почти всичките му романи (той е написал и над 200 разказа) са преиздадени за ценителите в специални луксозни издания с ограничен тираж и автограф от автора. Кинг гледа много сериозно на своето изкуство. „Отговорът на въпроса: „Защо пиша?“, е много прост – не съм създаден да върша нищо друго. Създаден съм да пиша истории и обичам да го правя. Затова и пиша. Не мога изобщо да си представя да върша нещо друго, както не мога да си представя да не върша това, с което се занимавам“. Определението му за талант е просто и екстравагантно: „Ако напишете нещо и някой ви изпрати чек, ако успеете да осребрите чека, а след това платите сметката за тока с парите, за мен вие имате талант“. А любимата му фраза (цитат от „Психо“) е: „Аз имам сърцето на малко момченце... и го държа в бурканче на бюрото си“. Фен е на „AC/DC“ и на „Рамонес“, които пишат музика за негови филми.
„Иконата на американската литература на ужаса“ позволява на студенти по кинематография да заснемат филми по разказите му за символичен хонорар от 1 долар. Той е голям любител на бейзбола, фен на бостънските „Ред Сокс“, издържа местния отбор на Бангор. Със съпругата му са се отдали на филантропия – учредили са стипендии за ученици и студенти, финансират спортни съоръжения.
На 8 ноември 2011 година излиза новата му книга „11/22/63“ (това е датата на убийството на президента Кенеди – 22 ноември 1963 година), отсега е планирал и издаването на новия, осми, том от „Тъмната кула“ – „Вятър през ключалката“. Така общият брой на издадените от него екземпляри ще надхвърли 350 милиона. По книгите му са заснети над 120 филма, нови 15 са завършени, завършват се или са в друг етап на реализация.
Сравняват автора на „Кери“, „Кристин“, „Куджо“, „То“, „Сияние“, „Мизъри“, „Мъртва зона“, „Подпалвачката“ не само с Шекспир, но и с Балзак, Чарлс Дикенс, Антъни Тролъп за това, че пише за фундаменталните проблеми на епохата си, като превръща литературата на ужаса в оригинален художествен метод. Не бива да забравяме, че и някои от класиците от миналото първоначално са възприемани по-скоро като сензационни и лековати, в това число и самият Шекспир.

Изумителният гений на О. Хенри

Никой не е написал толкова разкази, колкото О. Хенри – над 600, и дори Стивън Кинг, носител на наградата „О. Хенри“, не може да го направи. На 60 години Кинг има само 200 разказа, а О. Хенри умря на 48 години, като над половината от историите му са написани за по-малко от осем години (1902-1910). В скоби да не пропуснем, че и един български прозаик твърди, че бил написал над 600 разказа.
Писателят с необикновен псевдоним, който често се бърка, като се изписва с апостроф, не само не пише нищо друго освен разкази, но и доста случайно се посвещава на литературата, за да бъде смятан днес за белетрист от ранга на Ги дьо Мопасан и Чехов, особено заради тяхната обща техника на поантиране на финала на разказа.
О. Хенри прави ранни опити да пише, насърчаван от първата си съпруга, но истинският белетрист се „ражда“ в затвора на град Кълъмбъс, щата Охайо, където вероятно взема назаем и името си от един от надзирателите – „Орин Хенри“. Други легенди за произхода на псевдонима му са тази за котарака му Хенри, на когото подвиквал „О, Хенри!“. Или за бармана от Ню Орлиънс, към когото се обръщал с „О, Хенри, я пак напълни чашите!“. Според други източници името е заето от френския фармацевт (О. Хенри също има диплома за аптекар) Етиен-Осиан Анри (т. е. Henry), чийто справочник бъдещият писател използва – пак в затвора, където прекарва три години (присъдата му е 5 години), след като се връща към първоначалната си професия. Има спорове дали основателно е осъден за присвояване на 4000 долара (като чертожник-картограф месечната му заплата е 100 долара) от банката, но не е невероятно и да се е изкушил.
Истинското име на писателя, от което той не се отказва, а само го заменя с артистичния псевдоним заради криминалната си биография, е Уилям Сидни Портър, и той е роден на 11 септември 1862 година в Грийнсбъро, щата Северна Каролина, в една плантация. Баща му, Алджърнън Сидни Портър, лекар, отглежда сам децата си в дома на своите родители след ранната смърт от туберкулоза на жена си Мери Джейн Вирджиния Суейн Портър. О. Хенри посещава местното училище, но истинското си образование дължи на леля си Ивалина Мария Портър, педагожка. От петнадесетгодишна възраст той работи на различни места – в аптека, като счетоводител, овчар, готвач, чертожник, банков касиер.
Премества се в Остин, щата Тексас, има талант да рисува, да пее и да свири на китара и на мандолина. Запознава се със седемнадесетгодишната Атол Естес, болна от туберкулоза, произхождаща от богата фамилия. Тя бяга с него от дома си и двамата се женят. Някъде по това време започва да пише, за да припечелва пари, насърчаван от Атол. През 1888 година му се ражда момче, което наскоро умира, а на следващата година се ражда дъщеря му Маргарет.
Двамата с Атол заживяват в Хюстън, където първоначално заплатата му е 25 долара месечно, но е увеличена заради нарастващата му популярност на писател.
Пет години по-късно следва обвинението за присвояване на пари, процесът е насрочен за 7 юли 1896 година, но въпреки че тъстът му е платил гаранцията, О. Хенри избягва най-напред в Ню Орлиънс и оттам – с параход в Хондурас. Там измисля понятието „бананова република“, толкова популярно днес. А изобщо друга характеристика на таланта на О. Хенри като разказвач е вродената му дарба да си играе с думите и със сюжета. Доколко става въпрос за развихрена фантазия или за богат опит, трудно е да се гадае. Както е невъзможно вече да се разбере какво точно прави в Централна и Южна Америка, в Мексико. Говори се – и може така да се разчетат някои от разказите му – за близост с известния адвокат, разбойник и впоследствие влиятелен политик Ал Дженингс. В интерес на истината Уилям и Атол имат уговорка да се срещнат в Хондурас заедно с дъщеря им и тогава може би нямаше да го има писателя О. Хенри. Състоянието на Атол обаче се влошава и заради нея той се връща в Тексас, осъден е и след нейната смърт от „охтика“ на 25 юли 1897 година влиза в затвора на 25 март 1898 година като федерален затворник № 30664, за да излежава петгодишна присъда.
В затвора не само си харесва псевдонима О. Хенри, но от там изпраща под този псевдоним чрез свой приятел разкази до издателите, които така и не разбират, че авторът е затворник. Зад решетките той работи като аптекар, разполага с отделна стая и за добро поведение присъдата му е намалена на 3 години. От излизането му от затвора (24 юли 1901 година) до смъртта му от цироза на 5 юни 1910 година в Ню Йорк, с усложнения от диабет и уголемен сърдечен мускул, следва забележителната творческа кариера на този майстор на късия разказ. Премествайки се в Ню Йорк, пише по един разказ на седмица и публикува общо 381 къси разказа там. Дневната му дажба алкохол е малко над 2 литра уиски (разбирай „бърбън“). О. Хенри живее, за да пише, да осигурява средства за любимата си дъщеря (тя е на 12 години, когато той излиза от затвора, но така и не разбира къде е бил баща й), за да убие болката от смъртта на първата си любов.
Така и не успява – въпреки литературните си успехи – да подреди повече своя живот. Три години преди смъртта си се жени за Сара Линдзи Коулман, с която се познават от деца, но бракът им не върви и година по-късно двамата се разделят. Сара е погребана в същото гробище в Ашвил, където лежи прахът на писателя и където през 1927 година е погребана и дъщеря му Маргарет Уърт Портър.
Огромното творчество на О. Хенри – през 1918 година са публикувани събраните му съчинения в 14 тома – запазва до ден днешен очарованието и свежестта си. Разкази като „Даровете на влъхвите“ и още толкова много други не само са антологизирани, но и стават неделима част от уникалното американско литературно явление, чието начало поставят Уошингтън Ървинг и Едгар Алън По, а го развиват стотици майстори, мъже и жени, до днес, сред тях един от най-бляскавите е изумителният О. Хенри – явлението на големия американски къс разказ.
Редица от разказите си О. Хенри публикува в прочутото навремето списание „Макколс“, което в края на XIX и началото на xX век е трибуна на поколението писатели социални критици: Франк Норис, Стивън Крейн, Джек Лондон, комуниста Ъптон Синклер, Хамлин Гарланд – наред с журналистите от епохата: Линкълн Стивънсън, Ейда Търбъл, Джон Рийд, наричани „мъкрейкърс“ – „ровещи се в боклука“ на живота. (Уила Катър, „любимата писателка на американския народ“, работи в списанието като редактор). Вероятно най-скандалният роман, публикуван през онези години, е „Джунглата“ на Ъптон Синклер, разказващ за условията в прочутите Чикагски кланици. След като го прочел, президентът Тиъдър Рузвелт се заклел да стане вегетарианец. Специално назначената сенатска комисия заключава, че описанията на Синклер са направо идеализирани в сравнение с още по-грозната действителност.
На О. Хенри, който също пише за своето време, му е чуждо това социално чувство и той не се изживява като изобличител и критик на обществото. Ако трябва да го сравним с по-късен автор, това ще е Франсис Скот Фицджералд, чиито къси разкази често са подценявани за сметка на прочутите му романи. Списанието, в което О. Хенри се чувства като у дома си, е хумористичният седмичник „Ролинг Стоун“ („Прелетна птица“). Прозата на О. Хенри е игрива, оптимистична, героите му са обикновени хора – полицаи (и бандити), чиновници, келнерки. Най-известен е първият му сборник „Зелки и крале“, а в Ню Йорк, който нарича „Багдад с метро“ (през 2008 година в Ирак се обсъжда построяването на метро на стойност 3 милиарда долара), издава 10 книги с разкази приживе. Сред литературните му предшественици несъмнено са Марк Твен и Амброуз Биърс.
Русия е една от страните, където разказите на О. Хенри се ползват с невероятна популярност, прочутата реплика от „Отвличането на вожда на червенокожите“: „Боливар не може да носи двама“ там става популярна поговорка, а по разказите му снимат филми. Тъй като типът разказ на О. Хенри вероятно е по-труден за екранова адаптация, най-сполучливи са „мозаечните“ епизодични филми, като този от 1952 година на основа на подбраните от Джон Стайнбек 5 разказа, заснети от петима режисьори, в които сред звездите са Чарлс Лотън, Мерлин Монро, Ричард Уидмарк. През 90-те години на XX век са създадени други сполучливи телевизионни адаптации, като тази с Бет Мидлър и Дани ДеВито.
О. Хенри умира в нищета, с разклатено здраве, алкохолизиран. Но такива герои в неговите разкази няма. През 1908 година, когато се издават събраните му произведения, се учредява и най-прочутата американска награда за къс разказ „О. Хенри“. Оттогава списъкът на нейните носители се чете като кратка история на американската литература на XX и XXI век. Сред рекордьорите носители на наградата са Джойс Каръл Оутс с над 20 награди, Джон Ъпдайк с над 10, Юдора Уелти, Джон Чийвър, Фланъри О`Конър, Уилям Фокнър, „малкият Фокнър“ – Ърскин Колдуел, и стотици най-престижни автори, в това число и романисти, и драматурзи, публикували къси разкази в най-прочутите американски списания – от Фицджералд и Шъруд Андерсън, през Пърл Бък, Стайнбек, Т. Улф, Уилям Сароян до Сол Белоу, Бърнард Маламъд, Артър Милър, Рей Бредбъри, Джон Чийвър, Е. Л. Доктороу, Селинджър, Филип Рот, Труман Капоти, Джеймс Болдуин, невъзможно е дори накратко да се изредят всички (макар че крещящо отсъства Хемингуей).
В град Остин, щата Тексас, е основан музеят „О. Хенри“. Музеят си е поставил амбициозната задача да лобира пред президента на САЩ да произнесе оправдателна присъда над писателя. Досега Удро Уилсън, Дуайт Айзенхауер, Роналд Рейгън и Бил Клинтън са отказвали с мотива, че не може да се отменя присъда над покойник. Може би обаче и това ще стане един ден – заслужава го не дребният банков чиновник, а великият творец.

Обем: 256 стр.
На книжния пазар от 23 март 2012 г.
Корична цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1085-4

Прочетете още:

• Биография на Ив Сен Лоран от Лоранс Бенаим
• „Три седмици да се сбогуваш“ – Ч. Дж. Бокс
• „Пред прага на храма“ – разкази от Стефан Бонев