„Реката на смъртта“ – Димо Райков

Писателят Димо Райков, който от няколко години живее постоянно в Париж, пристига в България за премиерата на новата си книга – „РЕКАТА НА СМЪРТТА или разказ за генезиса на една омраза“. Романът разкрива механизма на един особен вид престъпление на комунизма, който досега никой и никъде не е показвал.

Книгата е сензационна и е на път да предизвика сериозен обществен скандал.

Димо Райков е един от най-харесваните и четени български автори. Освен в България той стана много популярен и във френската столица, където живее заедно със семейството си. Там г-н Райков поддържа контакт не само с живеещите в Париж българи, но и със световноизвестни писатели като Марк Леви, Федерик Бегбеде, Бернар Вербер, Стефан Хесел и др., които силно се надяват някой ден да прочетат книгите му на френски език.

Ето какво пожела бестселъровият автор Марк Леви на Димо Райков:
„Приятелю, пожелавам ти красива творческа свобода.
Благодаря ти за посрещането в твоята страна.
Надявам се един ден да чета книгите ти на френски език.
Нека моята симпатия да бъде за теб, писателю!“

С Марк Леви, най-четения автор във Франция, Димо Райков се познава от няколко години. Това, което ги свързва, е добро приятелство и много общи спомени, включително и в нашата страна.

Въпреки успехите си във Франция, Димо Райков и за миг не си е помислил да прекъсне връзката си с България. Това, което го връща, е любовта към родината, приятелите и многобройните му почитатели. Плод на силната връзка на Димо Райков с България е и най-новата му книга – „Реката на смъртта“.

Димо Райков е един от най-интересните съвременни български писатели. Роден е на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българско-турската граница. Димо Райков завършва минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, дълги години работи като редактор в редица литературни издания и национални медии. Сред длъжностите, които заема, са съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика.
Творческата му кариера започва през 1983 г. със сборника разкази „Стълба от камък“, последван от повестта „Жребият“ (1987 г.), сборника разкази „Мигът на невестулката“ (1989 г.). Издава и романите „Писма до мъртвия брат“ (1993 г.) и „Пансионът“ (1995 г.). През 2008 г. те са преиздадени в едно томче.
През последните няколко години Димо Райков, преди да се установи да живее в Париж, поделяше времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което бе един уникален и любопитен триптих за Града на светлината. Той обхваща популярните му и радващи се на огромен интерес книги: „Париж, моят Париж...“ (2006 г.), претърпяла три издания и класирана в ТОП 20 на най-продаваните книги на „Хермес“, „BG емигрант в Париж“ (2008 г.) и „55 тайни на Париж“ (2009 г.). Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж“.
Авторът е член на Сдружението на българските писатели и е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина.

За книгата:
„РЕКАТА НА СМЪРТТА“ – РОМАН ЗА ЕДНО УЖАСНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ НА КОМУНИЗМА И НА... ПАМЕТТА
Дъждовна нощ. Проехтяват изстрели... На метри от българско-турската граница, досами единия бряг на река Резовска, е разстреляно немско семейство...
Романът „Реката на смъртта“ разкрива механизма на един особен вид престъпление на комунизма, който досега никой и никъде не е показвал. Една потресаваща истина, която и днес старателно се прикрива.
А фактите, макар и непълни, са ужасяващи: стотици обикновени хора от бившия Източен блок, дръзнали да бягат на Запад и избрали да пресекат границата тук, вместо търсената свобода, са намерили смъртта си на граничната бразда. Заклеймени по тогавашните закони на соцсистемата като „врагове“ и „престъпници“...
Това е роман – вик срещу пречупването, срещу посегателството спрямо личния свят на човека, роман – разобличение на пагубните методи на едно общество, присвоило си в определен момент от историята правото да бъде съдник на човека, да го превръща в послушно винтче и да прекършва неговия изконен стремеж за полет към... Свободата!
„Реката на смъртта“ провокира усещането ни за памет – нещо, което толкова ни е нужно днес. И което всъщност все още ни поддържа човеци...

„Реката на смъртта“ ще предизвика скандал
Интервю с Димо Райков

След цикъла „френски книги“ какво Ви провокира да напишете „Реката на смъртта“ – роман, чието действие се развива в България и чийто главен герой е българин? Лесно ли се завърнахте към чистата художествена форма?
С обозначените от Вас като „френски“ книги, както и с този мой роман, аз искам да предизвикам една сълза в душата и очите на читателя. Това като писател ми стига. Затова и толкова много ме радват десетките, стотиците отзиви на читатели, които ми пишат или телефонират и които ми казват, че моите книги са ги трогнали, благодарят ми, че съм преобърнал живота им.
Така че формата мен не ме привлича, не я търся преднамерено, просто онова, което се ражда в главата и сърцето ми, когато сядам да пиша, само диктува – аз просто се оставям... А и вече имам доста опит като писател, под ръката ми са излезли хиляди страници...

Казвате, че романът Ви описва механизма на машината за омраза – насаждането от детска възраст, че чуждият и различният е враг и престъпник. Това ли считате за най-голямото престъпление на онзи режим?
Аз съм категоричен, че най-голямото престъпление на всеки режим е потъпкването на човешкото достойнство, смачкването на индивидуалността. Равно, еднакво, униформено... И безнадеждно... А няма ли го цвета, няма ли я тръпката, идва омразата. Все трябва някой да е виновен, когато живеем така равно, нали?
И още нещо – страшно престъпление спрямо човека е един режим да се опита да наложи идеология, каквато и да е тя, на всички в една общност. И то да я наложи насилствено. Това наистина е престъпление, което не трябва да се прощава. Или поне да не се забравя...

Германия се слави като държава, която не бяга от историческата си отговорност. Как реагира германската страна по казуса със загиналите на чужда, включително на българска територия източногермански поданици?
При подготовката ми за романа, когато разбрах, че дори и днес – и в България, но и в Германия, тези невинни жертви на ОМРАЗАТА продължават по някакви си бюрократични приумици да бъдат считани за предатели, за престъпници, дъхът ми секна. Как е възможно това в нова, обединена Европа? Европа на човешката солидарност, на справедливостта... И то в Германия, един от стожерите на Европейския проект?
Разбрах и това, че май нямаше да имам куража да напиша този роман, ако не живеех сега в Париж.
Разбрах и доста други неща, но нека да оставим на читателя да се докосне до тях, прочитайки романа...

Пред паметта на загиналите или пред идните поколения смятате, че носим по-голяма отговорност?
Всъщност най-голямата отговорност на всяко човешко същество е пред Паметта – и миналата, и днешната, и бъдната. И пред кръвта, която опреснява паметта.
Просто с този роман открехвам една непозната, непоказвана до този миг страница от оня Живот, който не само че не трябва да бъде забравян, но и който трябва винаги да бъде у нас, а и у децата и внуците ни. Страница, която да ни напомня, че всички сме божи същества, дошли временно на тази земя и приемащи усещането, че доброто винаги е повече от злото, че омразата ражда насилие, а насилието – престъпление... И че когато нараняваш достойнството на другия, ти всъщност нараняваш себе си...

Отзиви за книгите на Димо Райков:

Книгата на Димо Райков „Кестени от Париж“ е от онези, които не оставят никого безразличен: те покоряват, разплакват и шокират с величието и падението на своите герои. Тя е едно от най-талантливите издания у нас напоследък и е създадена с рядко срещана покъртителност, като особено въздействащ е последният разказ „Помен за мама“. В него могат да се разпознаят всички хора, привидно скромни, но вътрешно изпълнени с благородство, запазили своя духовен аристократизъм въпреки бедността и издевателската алчност на политиците.
в-к „Монитор“

„Дядо Коледа от Париж и кметът на Малко Търново“, „Живот на колене на „Шан-з-Елизе“, „Акордеонистът Бойчо и милионерът“. Нима подобни заглавия на разкази не биха привлекли внимание? Те са част от 13-те, включени в томчето „Кестени от Париж“ (ИК „Хермес“) на писателя Димо Райков, който живее и твори във френската столица. Но не прекъсва връзката си с България. Райков казва, че книгата му е за болката, за усещането за милосърдие, за умението да докоснеш чуждата мъка и радост. Героите му обитават парижкото метро, там се трудят, пеят и плачат, далече от родината си...
в-к „24 часа“

Уважаеми господин Райков,
Държа да Ви изкажа искрените си поздравления и благодарности за прекрасната книга („55 тайни на Париж“), посветена на Париж, която е своеобразен пътеводител за всички, които обичат и желаят да посетят красивата френска столица.
С увереност и надежда да се видим отново по сходен приятен повод, Ви моля да приемете, господин Райков, израза на моята отлична почит.
Етиен дьо Понсен, посланик на Република Франция
Откъс от „Реката на смъртта“:

* * *

И ето – сноповете лъчи осветиха един мъж.
Той излезе от папратта, вдигна ръце...
– Внимавайте – извика командирът на групата. – Сигурен съм, че този не е сам. Опитва се да прикрие още някого! Пуснете кучето! Хайде, Балкан!
Да, наистина си личеше, че онзи има някаква скрита мисъл, защото бе изскочил жертвоготовно току пред граничарите, без предварително те да го бяха разкрили – войниците дори и не бяха тръгнали към мястото, където той се бе спотаил. И по всяка вероятност щяха да го подминат...
Кучето вече бе захапало ръката на беззащитния човек – ох, какви зъби имаше Балкан!
Оня се сви инстинктивно на кълбо, имайки сили само да прохърква.
– Оставете Балкан да го обработи – каза със злорадство в гласа командирът. – Нека хубаво да го нахапе, да помни друг път дали ще бяга, и то през нашата граница! А и ако има други, няма начин да не се появят...
Меркадо гледаше зашеметен, сърцето му запърха, когато след минута-две около мъжа, сред гъстотата на папратта, излезе една жена, притиснала нещо като вързоп към себе си.
Е, сега вече Меркадо се сащиса.
По всяка вероятност това бе съпругата на мъжа, която не бе издържала на „танца“ на Балкан.
Меркадо захапа ръка, за да сподави вика си.
Сащисани бяха и граничарите, дори и старите войници, личеше им по обърканите движения. Дори и кучето спря и погледна въпросително водача си.
Но изумлението вече достигна върха си, когато във вързопа всички разпознаха пеленаче, а и когато изведнъж от дълбоката растителност наоколо се показаха още три деца: момиче на около 15 години и още две момчета – едното едва се виждаше от папратта, може би беше на пет-шест, докато другото бе на около десет години.
Беше наистина ужасна картина.
От едната страна – граничарите, а от другата – нарушителите, диверсантите, тоест мъжът, или по-точно кървящата топка човешко месо, жената, двете момчета, момичето и... пеленачето...
Тогава Меркадо не мислеше нищо, само бе захапал устни до кръв и гледаше изумено в децата отсреща – бяха толкова хубави и същевременно толкова уплашени...
Особено момичето, което бе почти на неговите години...
Меркадо гледаше и не вярваше на очите си – мъж, жена и четири деца...
И всеки от тях повтаряше объркано:
– Бите, бите...
Значи това са немци.
Да, но не от оная, капиталистическата Германия, а от нашата, от Германската демократична република. Но защо ли тъкмо те, източните немци, жителите на страната – витрина на социализма, бяха най-честите нарушители, решили да бягат в Турция?
Те идваха уж на почивка на Черно море, а скритата им мисъл бе да прекосят границата в тази част на Странджа планина, надявайки се, че тук ще им бъде много по-лесно, отколкото да преминат прословутата Берлинска стена, за която Меркадо бе слушал недомлъвки от възрастните.
Видът на децата щеше да пръсне сърцето на Меркадо.
Защо и как те се бяха оказали там?
Нима и те са нарушители?
И то не едно и две деца, а цели четири...
Майката притискаше, разтреперана като лист, пеленачето до гърдите си...
Не по-малко сащисани бяха и останалите граничари...
Та те бяха, кажи-речи, на годините на момичето.
И в този миг изтрещя изстрел.
Меркадо се вкамени – мъжът залитна и се строполи на земята.
Веднага се чу писък – жената се хвърли върху него.
Меркадо не вярваше на очите си – падна на колене и се разхлипа:
– Другарю командир, не исках да направя това, пръстът ми сам натисна спусъка, виноват, другарю командир!
Ами сега?
Писна и момичето, след него и останалите деца...
Граничарите се гледаха един друг втрещени.
Тогава ефрейторът направи крачка-две и с един откос...
– Ох! – Мъглата пред очите на Меркадо избухна и той се олюля...
След миг-два отвори очи – господи, всички нарушители бяха на земята... Мъжът, жената, децата, пеленачето...
Командирът ги бе разстрелял до един.
Всички мълчаха, вцепенени.
Ефрейторът каза с метален глас:
– Всеки от вас да стреля във всеки от диверсантите! Заповядвам – всеки без никакво изключение! И всички след това ще бъдете наградени с двайсет дни отпуск. И часовник „Победа“. Хайде!
Гласът му не търпеше възражение.
И граничарите като в просъница тръгнаха към падналите на земята хора.
Това беше картина извън реалността, която и най-злият човек на тази земя не би имал смелостта да си представи – юноши, почти деца, разстрелваха също деца...
И то вече веднъж разстреляни...
Гърмежите отекваха глухо...
И тогава се чу плач.
Отново настана страшна тишина – пеленачето все още бе живо...
В този момент, сякаш като в приказките, изпод земята се надигна бащата германец.
Разперил ръце, с кръв, струяща отвсякъде, той залитна към детето си...
? Бите, бите, бите...
О, това бе несравнима картина – огромният немец, само допреди миг мъртвец, с разръфано от куршумите и зъбите на кучето тяло, бе разперил с последни сили ръце над пеленачето си...
И този негов вик молба: бите, бите, бите...
Това беше страшен, възглух, сякаш идващ изпод земята глас – мучене на същество, което прави последен опит да защити отрочето си...
Никой от присъстващите не бе чувал такъв глас.
Глас, който не можеше да се сравни дори и със звуците, които издава едно животно с току-що прерязано гърло...
Всички стояха вкаменени и гледаха объркано...
И пак автоматът на командира разтресе околността...
– Нито дума на когото и да е! – Ефрейторът гледаше втренчено, после додаде: – А и какво чак толкова е станало? Кой ги е карал посред нощ да стават нарушители? Ние изпълнихме своя дълг.
– Дълг ли... – прошепна Меркадо.
И погледна натам, към реката... И отвъд нея...
После, безпаметен, той се втурна към окървавения вече немец, който глухо прохъркваше.
Строполи се върху него.
Меркадо нанасяше ударите задъхано, със страст – тялото под него вече не помръдваше.
Но той не спираше.
Ръцете му, вкоравени в юмруци, продължаваха да се стоварват върху вече подобието на човек, почти разляло се в краката му.
Устните на новобранеца убиец се движеха безмълвно:
– Ти, ти си виновен за всичко. Ти си причината за онова, което ми се случи... Ти си виновен за смъртта на оня мой батко граничар, за смъртта на татко и майка... Ти си виновен за издевателствата, които ми причини в Пансиона Пешо Кучето, ти си виновен за смъртта на Марийора, за влизането в затвора на бат Гаро... Ти си виновен за този гаден живот на хората в градчето Тръново... Ти си виновен, че така и не можах да видя оня град Париж... Ти си виновен, че съдбата ми отреди да живея в този забравен и от бога граничен район, където единствена информация получавах от киното и от радиоточката... Където хората, моите родители и останалите жители на градчето Тръново, работеха от сутрин до вечер само и само да оцелеят, да нахранят и изучат децата си, в замяна на което и едно сносно гробище не им бе направено... Ти, немецо, ти, диверсанте, си виновен за съдбата на това прокълнато място, превърнато в забранена зона за обикновените хора, където появата на всеки непознат трябваше да бъде докладвана веднага в милицията, където сутрин ставахме, а вечер лягахме все със свистящия писък на куршумите от поредната обстановка на Границата или пронизителния вой на миньорската сирена, възвестяваща за кой ли път ставащо срутване... Ти си виновен за вечното присъствие в нашия живот на омразния Вампир – линейката, с която докарваха загиналите граничари и миньори... Кой и защо ме бе орисал да се родя и живея тук, на Границата, между два свята, които толкова много се мразят и ненавиждат? Кой? Естествено, това си ти, нарушителят, чуждият човек, дошъл да бягаш на Запад незнайно защо тъкмо оттук, от моята Граница...
Изведнъж младият мъж се сепна.
Ръката му застина във въздуха. Пристъпът дойде изневиделица – Меркадо започна да повръща.
И това го отрезви: та никога досега в своя осемнайсетгодишен живот той не бе повръщал по подобен начин – така, отвътре, от дълбокото...
Откъде да знаеше тогава Меркадо, че това е нормалната реакция на човешкия организъм на убиеца, на оня, който е лишил от живот себеподобния?
Чак сега той забеляза, че онова под него вече наистина не помръдва.
В помътеното му съзнание нещо просветна – нещо, подобно на страх някакъв, който се опита да роди пристъп на паника, но Меркадо, все още замаян от мириса на прясна човешка кръв, вече не контролираше действията си.
Извърна се – очите му се залепиха за могилката от трупове, която представляваха в този момент разстреляните немци.
И сега вече Меркадо усети с всяка фибра на тялото си как полита и попада в някакво друго измерение.
Странно и неизпитвано до този момент усещане – Меркадо всъщност бе там долу, на земята, на тази грешна и прокълната наша земя, а тялото му, изведнъж изгубило земното си притегляне, се издига нагоре-нагоре, откъсва се от този свят и полита оттатък Планината, оттатък най-високия й връх – Градището...
И тръгва натам, към оня Град на Светлината, да, към оня мечтан и желан град Париж, толкова любим на онова иначе слънчево момче Меркадо...
Всъщност кой Меркадо в случая бе истинският?
Дали той бе онова момче от градчето Тръново, приемащо и гълтащо лакомо и с настървение всяка багра от околния свят, мечтаещо в минутите преди съня за полет оттатък Планината, към оня, другия свят, света на Свободата?
Или бе редник Меркадо Иванов Иванов, убиецът на едно невинно немско семейство?
Картината на тази неповторима странджанска нощ с изцъклената от парещия от горещина въздух на току-що отминалия ден луна наистина не бе по силите и на най-гениалния художник.
И в този миг Планината – огромните белокори буки и достолепните дъбове, заедно с блестящите води на река Резовска, потрепериха – вик, откъртен и пронизващ възглас:
– Въх, въх, въх...
Викът, да, оня вик на нестинарките, разкъсваше всичко наоколо...
Откъртените отвътре възглухи ридания се удряха в белокорите буки и грамадните дъбови стволове и притихваха в странно укротената в тези мигове вода на река Резовска...
О, това бе невероятно: там, на метри от граничната мрежа – да, от бодливата и предизвикваща страх тел, един млад човек откъртваше от най-дълбокото в себе си най-страшния вик – там, на метри от Реката на смъртта, тоест границата между две държави, които от векове умееха и обичаха да се... мразят...
А в същото време, встрани от него, останалите войници бързо и задъхано копаеха огромна яма – лобното място на убитото немско семейство, на семейството диверсанти немци... Които по всички алинеи и параграфи на тогавашното соцзаконодателство и в България, и в Германската демократична република бяха просто... престъпници.
Престъпници, които заслужено бяха получили своето.
Своето ли?
И заслужено ли?
Граничарите бързаха, никой друг освен тях не трябваше да разбере за случилото се.
И групичка униформени хора – хора ли, повечето от които юноши, копаещи енергично и с някаква злост огромна яма, в която щяха да поставят купчината все още потрепващи тела... И нямаше никакъв знак, дори и спомен да остане от това семейство, просто една могилка, която, сега добре отъпкана от войнишките чизми, щеше още с първия дъжд да се слегне и слее със земята...
И някъде встрани от тях – една превита, подобна на старец фигура на иначе съвсем младо войниче, почти дете, поело върху плещите си по ирония на съдбата цялата тежест на греха на една тоталитарна система, която уж правеше всичко все в името на човека.
Да, на Негово величество Човека...
Меркадо протегна ръце, нещо като че ли го вдигна във въздуха и той... заигра...
Останалите, вече успели да заровят, а и да изравнят през това време могилката с неизстиналите трупове, като по команда подпряха лакти върху лопатките и го загледаха втрещени.
Някой промълви: „Ох, не издържа редник Иванов...“
– Въх, въх, въх...
И играеше Меркадо нестинарския танц на Планината, на онази Планина, в която се бе родил и израснал, играеше той, гребваше с шепи вода и я разпръскваше наоколо – там, върху прясната оголена пръст на гроба. Нима „осветяваше“ случилото се?
И се навеждаше Меркадо, и гребваше с шепи бистра течност от нея, Реката на смъртта, чиято вода имаше съдбата на прокълната – половината да бъде българска, половината – турска, тоест различна...
А всъщност тя, водата, си бе просто вода.
Да, обикновена, бистра и толкова игрива в тази част от реката вода...
Въх, въх, въх...
И целият този свят, толкова благословен, но и толкова грешен свят, се люлееше безпаметно...
И неговите златисти, кървави отблясъци се утаяваха в онова странно пространство, заградено с бодлива тел, в чиято горна част се бе разположила тя, странджанската река Резовска, тоест Реката на смъртта, най-жестоката и прокълната река граница...

Обем: 240 стр.
На книжния пазар от 17 април 2012 г.
Корична цена: 12,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1090-8

Прочетете още:

• Дневникът на Ане Франк
• „Нишките на съдбата“ – Мария Дуеняс
• „Любов в земята на Мидас“ – Капка Касабова