„Бягащото момиче“ – Джейн Костело

„Бягащото момиче“ безспорно е най-забавният роман на годината, който и леко ще ви просълзи! Чете се буквално на един дъх от самото начало до последната страница!
Чиклит ревю

Тя е една от най-добрите авторки на дамски романи.
Тя е най-младата жена, заемала длъжност главен редактор на голям всекидневник във Великобритания.
Тя е забавна и симпатична, а книгите й карат хората да се смеят на глас.
Тя пише за любовта, брака и взаимоотношенията между хората, а героините й преследват мечтите си докрай.
Тя е Джейн Костело и е една от най-харесваните писателки на дамски романи в България.

След големия успех на издадените й в България книги – „Шаферки“ и „Почти женени“, през месец май 2011 година по покана на ИК „Хермес“ Джейн Костело посети страната ни. Поводът беше премиерите на третия й роман – „Нежененият ми приятел“, които се състояха в София и Пловдив.
Гостуването на младата английска писателка предизвика сериозен медиен и читателски интерес. По време на престоя си в България Костело даде интервюта за водещи ежедневници, телевизии и списания и се срещна с многобройните си почитатели.

Ето какво сподели бестселъровата авторка на тръгване от нашата страна:
България е прекрасна държава и хората са много дружелюбни. Високо ценя отношението към мен като автор и големия интерес към книгите ми във вашата страна.

За авторката:
Преди да стане писателка, Джейн Уолстънхолм (Костело е псевдоним, измислен от агента й) е работила като редактор във вестниците Ливърпул еко и Дейли мейл. На 28 години е назначена за главен редактор на Ливърпул дейли поуст, което я прави най-младата жена, заемала тази длъжност в голям всекидневник във Великобритания.
Докато е в майчинство с първото си дете, Джейн решава, че е настъпил моментът да осъществи мечтата си да напише книга. Тя постига успех още с първия си роман – „Шаферки“, който влиза в бестселъровите класации във Великобритания и е номиниран за няколко награди. Идеята за сюжета й хрумва на сватбената церемония на една от приятелките й. Тогава тя осъзнава, че сватбите дават богат материал за истории за любов и приятелство. „Шаферки“ е забавна, увлекателна, прекрасно написана история за четири сватби, три бивши гаджета, две опасни тайни и един страхотен мъж.
Следващият роман на Джейн Костело – „Почти женени“, достига още по-високи продажби и за него авторката печели престижния приз „Най-добра романтична комедия“ през 2010 г., присъден й от Асоциацията на романтичните писателки. Тя получи отличието на тържествената церемония по случай 50-ия юбилей на Асоциацията. Младата писателка е много горда с тази награда, защото победителят се излъчва след гласуване, проведено не само сред читатели, но и сред най-изтъкнатите писателки на дамски четива.
Третият роман на Джейн Костело – „Нежененият ми приятел“, попада в челната десетка на най-продаваните книги във Великобритания няколко месеца след появата си на пазара.
Макар и все още млада писателка, Джейн Костело е на път да се нареди до големите имена в жанра на дамските четива. Агенцията, която представлява автори като Лий Чайлд и Майкъл Конъли, се е ангажирала много сериозно с налагането на романите на Джейн Костело на книжния пазар. Правата за тях са продадени в петнадесет страни. Авторката е подписала договор за едно заглавие годишно, а единият от романите й вече е под опция в голяма филмова студия.
С всяко следващо заглавие Джейн Костело печели нови верни почитатели, които определят романите й като комбинация между стила и остроумието на Софи Кинсела и романтиката на Сесилия Ахърн.

За романа „Бягащото момиче“:
Двадесет и осем годишната Аби Роджърс е спазвала диети и преди – хапвайки само по една кифличка на закуска вместо обичайните две. Но стресът от ръководенето на просперираща фирма за уебдизайн се отразява пагубно на талията й.
Най-добрата й приятелка Джес я насърчава да се запише в джогинг клуб, за да влезе във форма. Привлекателният инструктор Оливър е допълнителен стимул за Аби, чийто личен живот е пълна скука.
За нещастие, първата тренировка се оказва провал. От нелепия розов спортен екип на Аби до факта, че тялото й отказва да й се подчинява. Боли я ужасно при всяко движение. Тя се заклева кракът й повече да не стъпи в спортен клуб, но компанията на Оливър и физическото натоварване й липсват.
Младата й колежка Хайди й съобщава страшната новина, че страда от множествена склероза. Разкъсвана между чувствата си към инструктора, красивия спринтьор Том и новооткритото удоволствие от бягането, Аби полага усилия да възвърне формата си. И да помогне на Хайди в борбата с коварната болест, която ще промени живота им завинаги.

Откъс:

* * *

Глава 6

Държах да отбележа, че нямах ремарке. Съвсем не. В сравнение с някои хора романтичното ми минало бе много порядъчно. Или пък може би бях гледала твърде често токшоуто на Джеръми Кайл.
За човек, щастливо задомен от шест години, Джес имаше неприемливо мнение какво трябва да представлява живота на една жена, която гонеше трийсетте години.
Не можех да отрека, че имах своите възходи и падения, но кой не ги е имал? Бях изживяла сериозни връзки (две) и сърцето ми е било разбито (веднъж). Прекарах и дълъг период на целомъдрие (продължаваше и в момента) и един ваканционен романс (на който се насладих напълно, докато не разбрах за съпругата му). Но до този момент не си бях представяла да остарея с някой от тях, а и особено през изминалата напрегната година търсенето на Господин Подходящ беше последното нещо, което занимаваше ума ми. Резултатът – изтече повече от година, откакто бях преживяла нещо, което донякъде напомняше на романтична връзка. Нямах никаква представа как беше минало толкова дълго време, но се бе случило.
И в нощи като тази, когато не съм на работа и съм отмила всичките проблеми от главата си, след което съм ги заместила с няколко тона лак за коса, болезнено съзнавах, че в живота имаше по-важни неща от печеленето на клиенти. Като флирта и забавлението, импровизираните вечери навън и множеството безразсъдни разменени погледи.
Може би насоката, в която тръгна вечерта, възвърна апетита ми към социален живот. Не знаех какво бях очаквала от Оливър-чийто-дядо-беше-четвърт-италианец, но не беше следното: един практичен, скромен и невероятно сладък мъж, с толкова ослепителна усмивка, че би могла да захранва националната мрежа по електроснабдяване.
– Защо не ми каза, че е толкова привлекателен? – изсъсках аз, докато Джес изсипваше картофите в гевгира.
– Нима не съм? – невинно отвърна тя. – Сигурна съм, че го направих. Определено ти казах, че е приятен мъж. – Тя прехвърли картофите в купа и ги поръси със сол.
– Все едно да кажеш, че Барак Обама има относително свястна работа. Джес, той е прекрасен. Той е съвършен. Той е...
– ... е в другата стая и разговаря със съпруга ми, а не с теб – вметна тя. – Няма ли да влезеш в трапезарията най-сетне?
– Добре, добре – отвърнах аз, облегнах се на плота в кухнята на Джес и се подготвих за момента.
Обожавах тази стая. Всъщност обожавах цялата къща на Джес, но кухнята беше невероятно хубава. Беше едновременно модерна и класическа, с високи блестящи повърхности и мебели от черешово дърво. В началото бе създадена като нещо, което спокойно би могло да украси страниците на списания за дома, но се бе променила и добила свои собствени характерни особености – като се започнеше от хаотично разлепените рисунки на децата по хладилника и се стигнеше до огромната несиметрична лавица за книги на стената.
– Никога преди това не съм излизала с лекар – разсъждавах на глас, докато отпивах от виното си. О, да. Нима не го споменах? Оливър бе квалифициран кардиолог от седем години. Едва ли можеше да бъде по-добър.
Беше пристигнал преди час и половина с пенливо италианско вино и цветя за Джес. Изглеждаше смутен до смърт всеки път, когато забележех очевидната му неспособност да откъсне поглед от деколтето ми. Този факт, честно казано, ме изпрати на седмото небе.
– Е, да, Доктор Симпатяга би могъл да бъде първият – отвърна тя. – Но нищо няма да се случи, ако продължаваш да стоиш тук.
Разбира се, че беше права. Освен това трябваше да ида там, дори и само да го спася от Адам. До този момент Оливър смело беше отстоявал опитите на съпруга на Джес да го парализира напълно с досадните си разговори за политика, но един Господ знаеше колко дълго можеше да издържи.
– Ще ми се да се бях нагласила по-добре – казах на Джес. – Виж ме само. Лакът ми е по-излющен и от боята на някоя барака, а и нямах време да си избръсна краката.
– Какво от това? Носиш панталони – подаде ми купата с картофи, от които се вдигаше пара.
– Не там е въпросът.
– Защо? Нима планираш да ги свалиш?
– Нима не ти казах, че се надявах да изиграем по една игра на стрип покер преди края на вечерта? – ухилих се аз.
Някой се покашля на вратата и видях, че Оливър беше застанал там, като изглеждаше леко объркан. Страните ми поруменяха.
– Как върви, Оливър? – намеси се Джес.
– Амиии... добре – отвърна той, погледите ни се срещнаха, а после той срамежливо отклони своя. – Дойдох да видя дали не мога да помогна с нещо.
– Всичко е под контрол – заяви Джес.
Усещах, че той отново бе спрял погледа си върху мен, но успях да се обърна едва когато той се насочи към дъската за бележки.
– Имаш прекрасни деца – каза той на Джес, докато разглеждаше снимките. – Спят ли вече?
Обърнах се към Джес в очакване на отговора й и забелязах, че сочеше очите си като обезумяла, въртеше пръстите пред лицето си, сякаш представяше една миниатюрна версия на танца джайв с ръце.
– Хммм? – Тя печелеше време, докато най-сетне осъзна въпроса. – О, да. Времето, определено за лягане, е в седем. Вече сме го превърнали в изящно изкуство.
– Обожавам деца – продължи той. – Нямам търпение да имам свои. Наскоро станах вуйчо.
– Наистина ли? – обади се Джес, като едва му обръщаше внимание и започна лудешки да сочи лицето си. Поклатих озадачено глава, като се чудех защо реши точно сега да разиграва този жестомимичен език.
– Да, сестра ми има момченце – Джона. Очарователен е.
– Колко е голям? – попитах аз.
Когато той се обърна, за да отговори, Джес ме сграбчи за лакътя и ме завъртя, сякаш се впускаше в ритмите на фламенко.
– Мисля, че е на четири месеца – отвърна той. – Пълзи.
– Доста е напреднал за четиримесечно бебе – покашля се Джес. – Обикновено го правят на осем месеца. – Исках да се извърна, когато тя отново ме сграбчи за ръката и ми издърпа купата с картофите. – Оливър, извинявай, че ти досаждам, но можеш ли да го отнесеш, преди да са изстинали?
– С удоволствие – усмихна се той, а Джеси ме хвана с такава сила, че се зачудих дали нямаше да последва хватката с игличките.
– Какви са тия упражнения по джиу-джицу? – попитах аз, когато Оливър изчезна през вратата. Тя отвори кухненското чекмедже, измъкна малко огледало и го пъхна пред лицето ми. Спиралата се стичаше по бузите ми подобно на петролен разлив в Северно море заради парата от картофите.
– О, фантастично.
– Не се притеснявай, той не видя. Вземи си салфетка. Отивай в другата стая и флиртувай така, сякаш животът ти зависи от това.
Адам беше непоколебим. Без значение колко често Джес се опитваше да насочи разговора на съпруга си към телевизионното шоу „Вечеряй с мен“ и ботокса на актрисата Аманда Холдън, той отказваше да захапе въдицата.
– Апатията в тази страна по отношение на Европа е невероятна – каза той и задъвка зеленчуците. – В Европейския съюз има триста и седемдесет и пет милиона граждани и почти никой не оценява влиянието, което оказва европейският парламент върху живота ни. Бюджетът, който контролира, е огромен и въпреки това...
Бебефонът запращя, когато Лола се събуди с плач. Всички спряхме, за да видим дали щеше да се успокои. След няколко секунди стана ясно, че нямаше да го направи.
– Аз ще ида. – Адам дръпна назад стола си и се насочи към вратата.
Едва се сдържах да не въздъхна шумно от облекчение.
– Оливър, какво мислиш за полумаратона през следващата седмица? – попита Джес и ми доля вино. – Ще счупиш ли личния си рекорд?
– Ами, ще се опитам – отвърна той. – Макар че обикновено не пия две седмици преди състезание. Но тази вечер правилото ми отиде на кино. – Той се усмихна и ме погледна. За пръв път забелязах малката трапчинка на брадичката му. Беше невероятно секси, но явно той въобще не съзнаваше това.
– Е, ако някога ми потрябва още една причина, за да не се захващам с бягането, то тя ще бъде точно тази – засмях се аз.
Джес се изкикоти, но когато хвърлих поглед към Оливър, изведнъж ми хрумна, че при подобен случай самоподценяването може би не беше мъдър ход. Никога нямаше да го накарам да ме харесва, ако тръбях, че съм тлъста като пържола върху канапе от гъби, сметана и бутертесто или пък пудинг с месо и бъбреци.
– Не обичаш ли бягането, Аби? – усмихна се широко и мило, но нещо ме накара да спра да мажа с масло кифличката си. Изведнъж изпитах ненавист към примамливото пухкаво изпечено тесто, щедро намазано с масло, заради това, което то и неговият род бяха причинили на любовните ми дръжки.
– Преди правех много упражнения – казах му аз. Джес прехапа устни и погледна встрани.
– О? – отвърна той, докато поглъщах с очи ръцете му. Както и всичко останало в Оливър, те бяха жилести и мускулести, без грам излишна тлъстина.
– Хммм. Главно карах колело. Доста плувах. Винаги съм обичала.
– Правилно – кимна той. – И двата спорта са много подходящи за теб.
– Напоследък Аби е толкова заета с бизнеса си, че е трудно – намеси се Джес. Когато ставаше въпрос да се изфабрикуват жалки извинения, бяха нужни двама души.
– Знам, че всеки казва това, но в моя случай е вярно – добавих аз, многозначително прескочих картофите и си сипах от богатия на фибри зелен фасул.
– О, я стига. – Оливър се засмя меко и трапчинката му отново се появи. – Не вярвам някой да е толкова зает, че да няма време за упражнение. Всеки може да вмъкне в програмата си по един час няколко пъти седмично. Дори и ти, Аби. – Очите му пробляснаха, но нямаше съмнение, че беше убеден.

На книжния пазар от 17 април 2012 г.
Обем: 416 стр.
Корична цена: 14,95 лв.
ISBN 978-954-26-1064-9

Прочетете още:

• „Дъщери на съдбата“ – Тара Хайланд
• “Във вихъра на двайсетте” – Софи Кинсела
• „Аз обичам Париж“ – Линдзи Келк