Българското племе не е изгубено, понеже още не е намерило себе си

Големият журналист, поет, писател и общественик, носител на орден „Стара планина“ първа степен за изключителен принос към българската култура – Марко Ганчев, представя мемоарите си.

„В търсене на изгубеното племе“ е книга, която всеки българин трябва да има в библиотеката си.
Вместо мемоари, вместо литературна анкета, вместо живот и дори вместо завещание.

Премиерата на книгата е на 4 октомври 2012 г. (четвъртък) в София, народно читалище „Славянска беседа“, от 18:30 ч.

За автора:
Марко Ганчев е роден през 1932 г. в с. Марча, което днес е квартал на Дряново. Племенник е на писателя Марко Марчевски.
Първото му стихотворение излиза през 1942 г. в столичното детско вестниче „Другарче“ на К. П. Домусчиев. Тогава той е на 10 години.
През 1946 започва да сътрудничи редовно със стихове на вестниците за гимназисти „Средношколско единство“ и „ЕМОС“, издавани в София.
Марко Ганчев завършва гимназия в Дряново и е приет за студент по българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Като студент печата стихове във вестниците „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Стършел“, в литературни списания и сборници. След завършването на българска филология е изпратен от Съюза на българските писатели в Тирана, Албания, да се подготви за преводач на поезия от албански език.
Първата стихосбирка на Марко Ганчев е „Семената зреят“. Освен на поезия Марко Ганчев е автор на сатира, есета и детска литература.
Дълги години работи и като журналист. Бил е завеждащ отдел култура и е член на редколегията на вестник „Стършел“. От 1968 е завеждащ редакция „Поезия“ в издателство „Народна култура“, до 1971 г., когато е изключен от БКП заради отказ да гласува резолюция срещу Александър Солженицин. Продължава работа в отдела като редови редактор, а от 1979 до 1984 г. е редактор в сп. „Съвременник“.
Марко Ганчев е бил главен редактор на алманаха за хумор и сатира „Апропо“, издание на Дома на хумора и сатирата – Габрово. През 1989 г. започва да води рубрика два пъти седмично по радио „Свободна Европа“, в която чете политически есета под общо заглавие „На прощаване с тоталитарната система“.
От декември 1989 до 1993 г. е главен редактор на вестник „Литературен фронт“, преименуван междувременно на „Литературен форум“.
На 8 март 1988 г. Марко Ганчев заедно с други изявени български интелектуалци учредяват в София Обществен комитет за екологична защита на Русе и по този начин застават зад каузата на русенци за спиране на химическия комбинат в Гюргево, който обгазява града.
Ганчев е бил депутат от Съюза на демократичните сили в 7 Велико народно събрание, подписва новата конституция, заради което е изключен от СДС.
От 1993 до 1999 г. е посланик на Република България в Република Беларус, след което е писател на свободна практика.
Носител е на много престижни литературни и други награди. Сред тях са: Почетен гражданин на Дряново, Национална награда за поезия „Иван Николов, Наградата „Чудомир“ за хумористичен разказ, Литературна награда „Ергосфера“, Националната награда „Константин Константинов“ за цялостен принос в детското книгоиздаване, Орден „Стара планина“ – I степен за изключителен принос към българската култура, Националната награда „Христо Г. Данов“, Бронзов лъв на Асоциация „Българска книга“, Националната литературна награда „П. Р. Славейков“, присъдена му от Министерството на образованието и науката за цялостното му творчество за деца и юноши, Специалната награда на АБК за оформление и полиграфическо изпълнение, Национална награда за цялостно литературно творчество „Рачо Стоянов“.

За книгата:
Българското племе не е изгубено, понеже още не е намерило себе си. Топи се племето на хората по цялата земя, които искат честно да си изкарват хляба с ръцете си и с ума си. Спомените закотвят над тях шамандура, която поне да сочи мястото на потъналата им Атлантида.
Непосредствена опасност да се изгуби българското племе няма, защото то още не е намерено. Изпитанието ни да станем народ продължава, така че ако племето ни се изгуби, то ще стане поради това, че още не се е намерило там, където му е мястото. Което ще рече, че писането на спомени за изгубеното българско племе ще бъде проблем на някой далечен бъдещ наш мемоарист. Така или иначе, при всяко положение Атлантидата на племето от нормални хора, които дори и в индустриалното общество си гледат нормално работата, без да ги е грижа дали ще станат известни самите те, или поне стореното от тях, все повече потъва. Налага се заради тия изчезващи хора човек да посегне към химикалката на спомените си за тях, стига да не прави от химикалката си алхимикалка. Повечето мемоаристи го правят, като превръщат в златен век епохата, която им е вързала най-обикновена тенекия.
Писмата в бутилка, хвърлени от корабокрушенци в морето, сигурно имат по-голям шанс, отколкото шамандурата на спомените ни в океана на живота, закотвена над потъналата Атлантида на племето, което искаше нормално да си изкарва хляба с ръцете и с ума си. Но тя поне ще показва мястото, където са потънали последните й обитатели.
Марко Ганчев

На книжния пазар от 4 май 2012 г.
Обем: 416 стр.
ISBN: 978-954-26-1099-1
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Реката на смъртта“ – Димо Райков
• „Българи от ново време“ на Светослав Пинтев
• „Пътят към Харвард“ – Георги Вуков