На тайна любовна среща не се ползва асансьор – може да заседне

Представете си, че сте си уговорили среща с едно старо ваше гадже, което случайно идва в командировка във вашия град и ви чака в хотелската стая. Излезли сте, излъгали сте съпруга ви, че ще закъснеете с приятелки... Влизате в хотела, в асансьора, и токът спира. Не само, че всички ще разберат къде сте били, но като нищо може и във вестниците да пише за вас. Точно за една такава ситуация може да прочетете в откъса по-долу, а преди това ще ви представим и автора на този и още други разкази Любомир Халачев.

„Всяка вечер в седем“ – разкази от Любомир Халачев

За автора:
Любомир Халачев е роден на 14 февруари 1950 г. Завършил е ВГИК – Москва през 1972 г. От 1975 г. работи в студия „Време“ като оператор и режисьор на документални и научнопопулярни филми. Има повече от 100 късометражни филма, получили награди на български и международни фестивали. От 1992 до 1994 г. е управител на студия „Спектър-92“. През 1994 г. основава фирмата „Кадиак-филм“. Продуцент е на филмите „Служение“, „Образ невъзможен“, „Духът на храма“, „Атентатът“, „Копнеж по нови неща“, „Как Европа влезе в България“. Изпълнителен продуцент е и на игралните филми „Среща“ и „Филип“ на БНТ – 2003, 2004 г.
Бил е на специализация по документално кино в Италия и Франция.
В периода 1989 – 1990 г. е заместник директор на Българския културен център – Варшава.
Печелил е стипендия на ЮНЕСКО за изследване в областта на обществената телевизия.
През 2004 и 2005 г. преподава в университета „Ни Ан“ в Сингапур.
В периода 1996 – 2004 г. е ръководител катедра „Филмово и ТВ операторство и Фотография“.
Любомир Халачев е Професор, д-р на изкуствознанието. От 2011 г. е ректор на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ . Автор е на много статии, отпечатани в пресата и на 7 книги в областта на киното и телевизията.
Автор е и на художествена литература.
Интересът му към изкуството започва с опитите да пише разкази. Всъщност целта му в живота е да разказва интересни истории – и това се опитва да прави вече 40 години. И в киното, и в литературата.
Обича природата, спорта и разбира се – срещата с интересни хора.
Сборникът с разкази „Всяка вечер в седем“ излиза под знака на ИК „Хермес“ на 8 юни 2012 г.

За книгата:
Ако не го беше казал един велик писател, щях да го взема като заглавие – живея, за да разказвам.
Приказките са създали света. Кратък е денят и той е посветен на труда. А вечерите – те са безкрайни и в тях има много приказки. Страшни, весели, забавни и поучителни – най-важното е да са интересни.
Когато човек се научи да свързва думите и да чете, той попада в друг свят – този на интересните истории, които винаги могат да се случат тук и сега. Той се запознава с герои, които могат да му помогнат, когато страда, да го развеселят, когато е тъжен, и които никога няма да го предадат.
Цялата работа е в това, че някой трябва все пак да ги измисля тези истории. Първо да ги види, след това да ги преживее, да ги премисли и накрая да ги размеси така, че от тях да отпадне обикновеното и скучното и да остане само учудващото, завладяващото съзнанието и мисълта приключение.
С две думи – приключението е винаги в самия теб. Трябва само да го потърсиш с любопитен поглед и да си кажеш: А какво би станало, ако... И да тръгнеш след разказа.
Няма нищо по-сладко от това да седиш в студен зимен ден до прозореца, печката да бумти и да имаш в ръцете си хубава книга.
Дано да е тази!
Авторът

Откъс:

* * *

Повредата

Всички знаем, че има неща природно невъзможни. Едно от тях е, че не можеш да бъдеш едновременно нападател на ЦСКА и вратар на Левски.
Петър Петров беше мъж на петдесет години. Среден на ръст, приказлив, общителен и вече започнал да напълнява. След няколко неуспешни опита в частния бизнес той се обърна към администрацията и поредната политическа въртележка го изкара на повърхността като директор на дирекция в министерството. Достатъчно висока длъжност, за да може един мъж със средни амбиции да се чувства успял.
Той не се притесняваше, че службата беше уредена от жена му Елка чрез нейния баща, влиятелен в миналото политик. Приемаше го като щастлива случайност, въпреки че... винаги си имаше едно на ум за силата на своя тъст. Самата Елка беше негова противоположност – стегната, мълчалива, с добра кариера в частната застрахователна дейност и висока заплата. Странното е, че тя нямаше амбицията да изглежда като успяла жена – за нея по-важно беше мъжът й да се държи близко до домашното огнище.
Като цяло Петър нямаше нищо против това. Навиците му включваха скъпи костюми, домашно удобство и веднъж в седмицата – събиране с приятелите от училище, с които се срещаха в „чешкия клуб“ на печено с кнедли, крем карамел и наливен „Праздрой“. Срещите бяха емоционални – говореха умерено за политика и доста свободно за момичетата от младежките години. Явно е, че и едното, и другото запълваше достатъчно духовния му живот, защото в останалата част от седмицата той беше спокоен и дори послушен, особено в отношенията с жена си. Като всеки нормален мъж и той обръщаше поглед след младите жени, но... само толкова. Нищо повече не му идваше наум. Или пък случаят не му го предлагаше!
Когато шефът му се обади и каза, че трябва да отиде и да им набие канчетата на „ония многознайковци от Варна“, първата му мисъл беше, че ще изпусне срещата с приятелите. След това, докато пътуваха с шофьора към Варна и той слушаше постоянното му бърборене на тема футбол, Петър си спомни, че във Варна беше останала първата му любов Мария, която за малко не го заведе в Гражданското. Това беше преди почти трийсет години, но... изведнъж му се стори интересно да види какво е станало там след неговото заминаване.
Въздухът, който влизаше през отвореното прозорче, беше свеж, денят изглеждаше много слънчев, споменът за жена му беше останал далече, Петър беше в прекрасно настроение и в главата му някак от само себе си се зароди мисълта: „Я да видим какво е останало след башибозука. Просто така, от любопитство“. Под „башибозук“ имаше предвид себе си в студентските години и по-точно – своите сексуални подвизи, разбира се, като си представяше, че е бил голям и неотразим женкар.
В онези младежки години той си беше същият средно амбициозен, приказлив и общителен младеж, с по-малко килограми и разбира се, свободен за мечтите на момичетата. Мария беше невисока на ръст, с неопределена кестенява коса, вирнато носле и весел характер. Не се знае как щеше да протече животът и на двамата, ако тя в последния курс на института изведнъж не се беше решила на отчаяна стъпка – един ден го покани на тяхната вила, където беше устроила почти роднинско посрещане. Майка й, баща й, баба, дядо, чичо – цялата рода беше там като на сгледа.
Петър, който мислеше, че прекрасно ще си прекарат само двамата, и не очакваше подобна среща, така се изплаши, че когато се прибра, сънува как го бесят. Някакво въже се завъртя около врата му, което бабата на Мария дърпаше с всичка сила, защото се беше увесила за бесилката с цялата си тежест. Той започна да хърка, да хърка и... се събуди. На другата сутрин подаде молба в деканата за отпуск по семейни причини. Отсъства два месеца. Като се върна, уговори дипломната си работа и се яви в института след половин година за дипломирането.
Мария беше разбрала датата на дипломирането и го чакаше. Тя го изгледа злобно, нарече го „тъпо и страхливо копеле, което има слама в главата си“ и каза, че тъпкано ще му се върне. Той го запомни (особено това за сламата в главата) и дори си мислеше, че тя нещо е подготвила срещу него. Баща й беше шеф в местната милиция. Но... слава богу нещата се разминаха и всичко се забрави. И сега, докато пътуваше към Варна, той изведнъж си спомни за Мария, спомни си колко беше влюбен в нея, спомни си за нейното стегнато, подвижно тяло, за бързите й сухи целувки, за страстния и обречен поглед, с който го гледаше, като го заклеваше във вечна любов. Стана му малко тъжно и си каза, че няма да е лошо за малко, поне за секунда да види как Мария живее сега.
Като използва местния политически координатор, той бързо намери служебния й телефон. Повъртя колебливо слушалката, на два пъти се отказва, но накрая набра номера. Тя вдигна телефона, позна го по гласа и половин минута мълча. Не беше очаквала, че след трийсет години ще го чуе. Той говореше някакви баналности за отминалото време и жестоката съдба (все думи, запомнени от вървящия по телевизията турски сериал), но явно в такива случаи хората не обръщат внимание на думите. И двамата бяха обладани от желанието да се видят, и двамата горяха от нетърпение да срещнат своите спомени. И това се усещаше дори по телефонната линия.
А дали нещо се е променило? А дали сме същите като преди? – питаха се двамата в онзи следобед, докато се готвеха за срещата.
На другата сутрин Мария три пъти смени роклята си, не можеше да си намери обувки, дълго се гримира и накрая докара подозрението на своя съпруг, който намръщено попита за къде се конти. Тя спокойно промърмори (поне външно изглеждаше така), че ще пие кафе с колежките след работа. Той помисли, помисли, но тъй като имаше проблеми със службата, махна с глава и повече нищо не каза. И добре, защото от нея се излъчваше нетърпение и някакво потиснато сексуално желание, което сигурно щеше да избие при малко по-голям натиск.
Срещата беше определена за същата вечер, когато Мария имаше два свободни часа. Това беше вторият ден от командировката, Петър успя да се отърве от настойчивите покани на колегите за прекарване в обстановка „по-така, нали разбирате...“, като обясни, че има да подготвя дълъг отчет за министъра. Добре, че никой не го попита какво точно ще отчита. Но думите му бяха приети с нужното уважение и колегите се оттеглиха.
Той светкавично се прибра в стаята, бързо взе душ, подреди масата в хотелския апартамент – беше взел шампанско, плодове и бонбони – и неспокойно зачака.
Мария пристигна на рецепцията. Приближи се, за да попита за стаята, но изведнъж срещна погледа на своя позната от града. И двете ужасно се смутиха. А дали и двете нямаха един и същи проблем? Както се случва при подобни срещи, те се разминаха с някакви глуповати обяснения, които и двете не запомниха. Докато Мария припряно натискаше копчето на асансьора, пиколото я предупреди, че трябва да ползва десния, защото левият нещо прави номера. Тя кимна смутено, като си представяше, че служителите на хотела я следят и записват всяка нейна стъпка. Затова, когато двата асансьора пристигнаха едновременно, тя, без да гледа, хлътна в единия, който се оказа... точно от лявата й страна.
Късният пролетен ден, топъл и с дъх на акации, вече си отиваше. Петър запали лампата на бюрото в ъгъла на стаята. И зачака. Изведнъж лампата примигна и угасна. Той се втурна навън, електричеството светна и той чу как асансьорът спря, преди да е стигнал етажа. И електричеството отново угасна. Отвън, през тесните прозорци в дъното на коридора идваше светлина от площада – уличните лампи светеха.
Асансьорът беше спрял така, че от горната му част се подаваха двайсетина сантиметра. През процепа се виждаше темето на Мария, косата й – и нищо повече. Чу се уплашеният й глас. Тя тихичко подвикна в смисъл „леле майко, какво ще стане сега“. Петър я успокои, че няма проблеми и сигурно техниците всеки момент ще дойдат, защото той вече се е обадил на рецепцията. И за да й вдъхне увереност, той легна по корем в коридора и се опита да види това, което се виждаше през малкия процеп. Даже когато тя каза, че се страхува от тъмното, той опита да се пошегува, като каза какво ли ще си помислят, като ги видят така – той лежи по корем в коридора, а тя на тъмно в асансьора.
Тя не отговори. Но след малко той чу тихия й глас, който сякаш прошепна, че няма да е толкова весело, ако ги открият и особено ако знаят какво са намислили. Прозвуча му особено тайнствено, а в думите й усети скрито обещание. Затова попита какво точно са намислили. Тя се засмя (Петър с радост установи, че смехът й беше същият.) и каза, че е много ясно – искат да се видят.
Той може би очакваше нещо друго, защото промърмори: „Да, да, разбира се“, и каза, че има фенерче специално за такива случаи, което сега ще донесе. Докато търсеше фенерчето в куфара си, в мисълта му неясно, като прехвърчащ спомен, се мярна фигурата на неговия тъст в елегантен костюм.
Това го стресна за секунда, но явно мисълта му летеше в друга посока. Намери фенерчето и се опита да светне вътре в асансьора. Нещо заигра в процепа, той я помоли да си покаже лицето. Тя се опита да се надигне на пръсти, но нищо не стана. Той предложи да се обадят на пиколото и да поискат свещи, но тя каза, че се страхува да не я видят – в града я познават. Решиха да изчакат.
В това време по стълбите с пъхтене, с фенерче в ръка се зададе лекар с лекарска чанта и бяла престилка. Те се изгледаха, но докторът нищо не каза и влезе в една от стаите.
– Един час чакаме – ядосано прошепна Петър. – Докторът вече мина за болния старец.
– Какъв доктор? – учудено попита Мария.
– Тука има един болен старец, цяла нощ вика... Докторът идва всеки час да го преглежда...
– Какъв е докторът – висок или нисък?
– Ти какъв предпочиташ?
– Не се шегувам! Ако е нисък и дебел, не трябва да ме вижда!
– И с него ли сте били гаджета! – опита се да се шегува Петър.
– Съсед ми е, аз съм известна в квартала! – спокойно съобщи Мария.
– Ама че дивотия! – изнервено измърмори Петър. – Отивам да звъня пак!
Отговори дежурният техник.
– Изпратих групата. Вие защо сте взели левия асансьор, като ви е казал пиколото, а?
– Защо левия! – учуди се Петър. – И освен това аз не съм в асансьора.
– Тогава защо звъните като луд.
– Някакви хора страдат там – отчаяно се опита да внуши тревогата Петър.
– Нека страдат – щом не слушат! – ядоса се дежурният и му затвори телефона.
В това време лампите светнаха и асансьорът тръгна. Чу се потракването му, Петър захвърли слушалката и хукна навън. Забави се точно толкова, че да види как кабинката отминава. Той отчаяно дръпна дръжката на вратата. Асансьорът отново спря между етажите. Сега на неговия етаж беше долната част от кабинката. През цепнатината се виждаха глезените на Мария, обута в леки обувки с ток.
Петър донесе стол от стаята, качи се на него и се опита през процепа да я види.
– Ти... колко деца имаш – изненадващо и за себе си каза той.
– Две... но вече големи... не толкова големи, но в смисъл пораснали... – обърка се Мария, като не разбираше защо е този въпрос.
– Браво... – отговори Петър, като не преставаше да наднича през цепнатината. – Не можеш ли да се наведеш, за да те видя.
– След малко ще ме видиш – някак тъжно отговори Мария, въпреки че то какво е останало за виждане...
– Ооо, не ти вярвам – продължи той, – едно време беше екстра парче... – и млъкна, защото му се стори, че е казал нещо, което в момента не би трябвало да казва.
– Екстра парче – засмя се Мария, – ама че старомоден речник имаш. Сега се казва „Всичко й е на шест!“.
– Ти си много отворена. Аз пък си мислех, че се страхуваш. Поне така ми се стори.
Мария събу обувката си, остави си чантата на пода и се помъчи с тока да достигне бутона на асансьора, скрит зад малката преграда.
Петър беше нетърпелив да разбере защо тя мълчи, но в този момент столът, на който се беше качил, за да гледа в горната част на асансьора, се разклати и той падна на земята. Извика уплашено:
– Какво стана, в шахтата ли падна! – уплашено викна Мария.
– Не... няма страшно, аз съм спортист... – промърмори Петър, защото не искаше да си признае, че е паднал от стола.
Изведнъж в коридора, сякаш от нищото се появиха двама техници. Носеха зелен металически сандък с инструменти и крушка с дълъг кабел. Единият нещо си повтаряше тихо, явно недоволен, че се разкарват по това време. Другият спря и мълчаливо погледна към Петър.
– Какво става, сами ли оправяме повредата. Защо ни извикахте тогава!
– Не, извинявайте, тука е заседнала една жена...
– Вашата жена ли е?
– Не... непозната... – сякаш уплашено изтърси Петър.
– Като не е вашата, защо се бъркате – сърдито се сопна техникът. – Вие ли дръпнахте дръжката, като тръгна кабинката? Да ви оставим ли сега така, а!
– Не, недейте – още по-уплашено се помоли Петър.
– Какво става, ще ме спасяваш ли? – викна от кабинката Мария.
– Айде де, к`во чакаш! – изхили се мълчаливият техник.
– Аз ще се кача горе, ще се опитам на ръка да дръпна – каза другият техник.
Двамата тръгнаха по стъпалата на горния етаж. Оттам се чу ядосаният им говор и псувнята на по-нервния. Той се върна до площадката на стълбището и викна към Петър:
– Качваме се при мотора. Няма нищо да пипаш, че повредата е по-голяма... ще чакате... кажи и на госпожата да не се паникьосва...
Щом отмина, жената тихо го повика:
– Направи нещо, техниците не трябва да ме виждат, единият ми е съсед...
Петър отново се качи на стола и съвсем сериозно попита:
– Абе, какво става тука, всички те познават, да не си директорка на банката?
– Не... мъжът ми беше шеф на КАТ! – малко неохотно обясни Мария.
– Ааа, ясно – сигурно много хора имат да ви връщат.
След това помисли малко и каза:
– Ще се обадя у вас, ще кажа, че закъсняваш на работа...
– Да не си посмял, мъжът ми е луд на тая тема... пък и сега вече производствени съвещания не се правят...
– Страх те е, така ли? – малко се ядоса Петър.
– Ха – страх ме е! Мислиш ли, че жените се плашат от такова нещо.
– Не знам. Някои се плашат – колебливо отговори Петър.
– Мислиш, че твоята жена сега някъде трепери от страх, така ли! – кой знае защо весело се разсмя Мария в асансьора.
– Остави жена ми и без това не се разбираме – кисело отговори Петър.
И след малко добави:
– Нали ще останеш, все пак трябва да се видим! Ужасно искам да те видя, нямаш представа какво ми е сега...
Изведнъж асансьорът се раздруса и тръгна надолу. Когато кабинката мина покрай него, Петър тропна по стъклото и извика:
- Чакам те, чакам те...
Мария нищо не отговори. Петър се прибра в стаята, някак без желание хвърли поглед към масата, виното, кутията с бонбони, огледа се и от нощното шкафче скришом извади пачка презервативи. След това смутено ги прибра, сякаш някой го следеше от огледалото.
За последен път блуждаещо погледна стаята, отиде до вратата и я открехна внимателно. Надникна в коридора и видя... как на фона на светлия прозорец, сякаш привидение, бавно се приближаваше строгата, елегантна фигура на неговия тъст, бащата на Елка. Обкръжен от неясно сияние. Разбира се, това беше мираж, появил се от напрежението около асансьора. Петър го знаеше и се опита да го приеме спокойно. Но... все пак, докато оставяше вратата отворена, непрекъснато се оглеждаше.
През това време Мария стоеше в хола на хотела и уплашено се озърташе. През съзнанието й преминаваха всички случаи на политически шантаж, които вестниците размотаваха в последно време, чу басовия, ръмжащ глас на мъжа си, който в онази ужасна сутрин, когато го уволниха от КАТ, каза: „Следят ме! Някой от нашите ме е сготвил, неговата мама!“.
Точно в този момент развеселена група участници в международен семинар слезе от автобуса. По репликите, които си разменяха, ставаше ясно, че се готвят да отиват на вечеря в някакъв ресторант. Мария тръгна с тях към асансьора, влезе и ги остави да натиснат копчето. Те слизаха на последния етаж, тя изчака да потеглят и натисна копчето на нужния етаж.
Асансьорът спря, но когато тя понечи да излезе, от етажа в асансьора влязоха двама колеги от общината. Те учтиво я поздравиха и на въпроса им „Къде?“ тя смутено отвърна:
– На партера.
Излезе отново в лобито на хотела. Безпомощно се озърна, след това тръгна към въртящата се врата, поколеба се, дори потрепери от напрежение, направи крачка към асансьора, накрая явно взе решение. Помоли момичето на рецепцията за плик и хартия и се отдалечи на малка масичка до прозореца.
На другата сутрин Петър, недоспал и ядосан, остави куфара си на рецепцията и докато с досада чакаше шофьора, си поръча кафе на бара. Като приемаше куфара, момчето от рецепцията му подаде плик – каза, че са го оставили предишния ден. Петър учудено взе плика, прочете името си, написано с непознат почерк, и го отвори. От плика изпадна черно-бяла снимка, увита в бял лист хартия – явно с цел снимката да не се вижда през плика. Той учудено се наведе и прочете надписа върху обратната страна: „За спомен!“. Обърна снимката. На нея се виждаше Мария, снимана като участничка в състезанието „Мис Златни пясъци“. Петър се обърна стреснато, стори му се, че някой наднича зад гърба му. След това по-успокоено погледна снимката, задържа я пред погледа си, докато пиеше кафе, и накрая унило я прибра във вътрешния си джоб.
Да, трябва да приемем, че има неща природно невъзможни. Или, както беше казал един известен писател, едно нещо е да искаш, друго – да можеш, а съвсем трето и четвърто – да го направиш. На връщане шофьорът пак бърбореше за футбол. Денят беше сив и студен, нямаше слънце и въздухът беше задушен. Петър мълчеше и намусено гледаше през прозореца. Мълчеше и не смееше да си отговори на въпроса, който го изяждаше – какво щеше да стане, ако асансьорът беше спрял на неговия етаж! По едно време той бръкна във вътрешния си джоб и извади снимката. Погледна я и тихо изпъшка: „Боже Господи, добре, че асансьорът се повреди!“.
На снимката, правена преди трийсет години, Мария изглеждаше прелестно и изкусително.

На книжния пазар от 8 юни 2012 г.
Обем: 144 стр.
ISBN 978-954-26-1114-1
Корична цена: 9,95 лв.

Прочетете още:

• Захари Карабашлиев – „Симетрия“ – сборник с разкази
• „Пред прага на храма“ – разкази от Стефан Бонев
• „Любовта на 35-годишната жена“– Калин Терзийски