За една жена, която рискува живота си, за да спаси своя съпруг

За това се разказва в книгата „Акушерката от Венеция“ от Роберта Рич, както и за евреи от XVI век, на които са били позволени само професиите вехтошарство и лихварство.

За авторката:
Роберта Рич е адвокатка по бракоразводни дела, родена в Бъфало, Ню Йорк. Завършва право, но преди да започне да практикува адвокатската професия, изкарва прехраната си като сервитьорка, болногледачка, служителка на регистратурата в болница и дори като работничка на поточна линия. Налага й се да чака години, за да сбъдне детската си мечта и да стане писателка.
Днес разпределя времето си между Ванкувър, Канада, и Колима, Мексико. Тя е щастливо омъжена и живее със съпруга си, дъщеря им и тримата си доведени сина.
Семейна екскурзия до Италия я вдъхновява за написването на „Акушерката от Венеция“. Докато похапва еврейски сладки и пие еспресо, й хрумва идеята за историческия роман. През XV век, когато евреите започнали да прииждат от Северна Европа, Испания и Португалия, жилищното пространство се свило още повече. Добавени били нови етажи и накрая градската управа разрешила на евреите да се разширят върху два допълнителни острова – Гето Векио и Гето Новисимо.
Пътуването до Италия впечатлява Роберта и тя започва да събира сведения за живота в еврейския квартал във Венеция през шестнадесети век. Информацията по темата се оказва оскъдна, но ценна. Малко се знае за живота на жените и за начина, по който са раждали. Те са посвещавали живота си на домакинска работа: готвене, шиене, пране, търговия с дрехи втора употреба (вехтошарството и лихварството са били единствените професии, които е било позволено евреите да практикуват), раждане и отглеждане на деца.
„Акушерката от Венеция“ предлага оригинален начин да си представим живота на жените, чиито истории тънат в забрава.
Още с появата си на пазара „Акушерката от Венеция“ предизвиква огромен интерес и се превръща в международен бестселър.

Обожавам Венеция и Истанбул, но мечтая да живея в Ню Йорк
(Интервю с Роберта Рич)

Опиши живота си с няколко думи.
Дълъг, щастлив, разнообразен, изпълнен с любов и приключения.

Какъв е девизът ти?
Лесно се обезкуражавам, но никога не се предавам.

Какво представлява щастието за теб?
За мен щастието се състои в това да се радваш на добро здраве и кратка памет.

Кое е най-голямото ти постижение?
Освен успеха на „Акушерката от Венеция“, за свое най-голямо постижение считам възпитанието на децата си. В личен план се гордея със себе си, защото успях да откажа цигарите, въпреки че пушех по две кутии на ден. Звучи банално, но е истина: когато човек има желание, намира начин. Когато няма желание, намира оправдание.

Кое според теб е най-ценното ти качество?
Чувството за хумор и способността да общувам.

А най-големият ти недостатък?
Че съм нетърпелива и обикновено прибързвам с преценката си.

Можеш ли да обобщиш дебютния си роман „Акушерката от Венеция“ в едно изречение?
„Акушерката от Венеция“ разказва историята на една смела жена от шестнадесети век, която рискува живота си и този на целия еврейски квартал, за да спаси мъжа, когото обича.

Как избираш имената на героите си?
Едно от хобитата ми е да колекционирам имена – веднага щом чуя някое интересно име, си го записвам в папка „Хубави имена“ и след това го използвам.

Има ли книга, която ти се искаше да бе написала, и ако да, коя е тя?
Обожавам книгите на Елмор Ленард и ми се искаше аз да съм написала поне една от тях. Неговият диалог се отличава със своята пестеливост, но точно там се крие силата му: може да обрисува герой буквално с два реда. И на осемдесет години продължава да твори, така че смятам, че е достоен пример за подражание за начинаещия писател.

Действието в романа се развива във Венеция, перлата на Адриатика, известна с много прозвища – Града на влюбените, гондолите, водата, мечтите. Това ли е любимият ти град и защо?
Венеция се нарежда сред любимите ми градове, но не е едноличен лидер. Обожавам атмосферата на града и усещането, че всички са се загубили. Дори самите венецианци често се шляят из улиците на града в търсене на своите апартаменти и любими ресторанти и кафенета.
През шестнадесети век е имало групи от момчета с фенери, които са съпровождали хората до крайната им цел. Моето чувство за ориентация е ужасно, затова се чувствам страхотно във Венеция – поне не съм единствената, която се е изгубила.
Сред любимите ми градове е и Истанбул – неслучайно продължението на „Акушерката от Венеция“ ще бъде именно в Константинопол. До този момент посетих града три пъти, за да се подготвя за книгата, и съм очарована от внушителната архитектура, усещането за цвят и дизайн и любезните търговци, които не те оставят на мира, докато не си купиш нещо от тях.
Но ако трябва да избера град, в който да прекарам живота си, бих се спряла на Ню Йорк. Възнамерявам действието в третия роман да се развива в Голямата ябълка.

Ако имаш възможността да разговаряш с един-единствен писател, жив или починал, кого би избрала и какво би го попитала?
Колебая се между Лев Толстой и Гюстав Флобер. Дълбоките прозрения на Толстой за женската същност ме впечатляват, но пък „Мадам Бовари“ е единствената книга, която препрочитам на всеки две години. Бих го попитала как е успявал да живее в хармония със себе си, при положение че е прекарвал цяла седмица в размисли дали да постави запетая на определено място в книгата или не (ако можем да вярваме на историите, разбира се).

Коя е настолната ти книга?
„Името ми е Червен“ от Орхан Памук.

В бележката на автора споделяш следното: „Дали жена като Хана наистина е съществувала? Ще ми се да вярвам, макар в процеса на проучванията ми никога да не попаднах на подобен образ. Сигурно това се дължи на обстоятелството, че делата на жените, силата на духа им и техните постижения не са записани на хартия“.
И все пак кои конкретни исторически факти те вдъхновиха за създаването на образа на Хана Леви?
Образът на Хана е изцяло плод на въображението ми, но ми се иска да вярвам, че тя – или някоя като нея – действително е съществувала. Голяма част от историята, свързана с жените по това време, е безвъзвратно загубена. За щастие разполагаме с дневниците на известните немски акушерки Марта Балем от Майн и Юстин Зигмунд, акушерка на аристократичния род на Хабсбургите и авторка на учебник за акушерството като изкуство. Именно тези две книги разпалиха въображението ми и извърших нужните проучвания.

Дали в старите еврейски квартали все още съществуват малки жилища като това на Хана?
Вероятно, но те не са достъпни за туристите. Еврейският квартал във Венеция представлява съвкупност от високи тесни сгради, но само няколко синагоги могат да бъдат посетени. Не е трудно обаче да си представиш жилището на Хана – малко, тъмно, в което сякаш въздухът и слънчевите лъчи не достигат. По това време къщите във Венеция са били без течаща вода и вътрешни тоалетни и са разчитали единствено на топлината от мангала.

За „Акушерката от Венеция:“
Славата на младата акушерка Хана, способна да се справи и с най-трудните израждания, се носи из средновековна Венеция. Никой дори и не подозира, че тя използва необичаен инструмент – сребърни акушерски лъжици, които улесняват появата на новородените на бял свят.
Хана и съпругът й Исак живеят скромно в еврейското гето и копнеят за детенце. Немотията подтиква Исак да замине за Леванта, но по пътя е пленен и продаден като роб в Малта.
Една нощ на вратата на Хана се появява граф Ди Падовани. Съпругата му Лучия от два дни се мъчи да дари живот на наследника им и единствено Хана може да й помогне. В замяна й обещава богата отплата. Акушерката е изправена пред съдбоносен избор, който ще преобърне живота й.
Дали да пренебрегне папския декрет и да окаже помощ на родилка християнка, излагайки на смъртна опасност целия еврейски квартал? Или да отхвърли горещата молба на графа, пропилявайки възможността да спаси живота на своя любим?
Изборът й я въвлича в опасните тайни на аристократичното семейство. Те застрашават не само нейния живот, но и този на Матео, новородения наследник на рода Ди Падовани. Избухналата чумна епидемия отнема живота на хиляди венецианци. Младата акушерка е сред оцелелите, които са като в капан в града на каналите.
Принудена да убие благородник, Хана се впуска в отчаяно бягство...

Отзиви:

Наситен с драматизъм исторически роман за изнудване, убийство, чумна епидемия, любов и състрадание, което преминава границите на културите. Рич умело описва силата на жените, независимо от тяхната религия и социално положение.
Глоуб енд Мейл

Прекрасен исторически роман, изпълнен с любопитни подробности за Венеция през шестнадесети век.
Списание Ел

Роберта Рич умело описва упадъка на Венеция през шестнадесети век – мизерията в еврейския квартал, чумата, страданието и влиянието на религията и властта върху живота на обикновените хора.
Пъблишърс Уикли

„Акушерката от Венеция“ е емоционално наситен дебют за силата на любовта, който ще ви разтърси из основи.
Къркъс Ревюз

Безспорно един от най-добрите исторически романи от появата на „Момичето с перлената обица“ до наши дни.
Лайбръри Джърнъл

Откъс от книгата:

* * *

Нощем във Венеция настъпва царството на кучетата, котките и плъховете. „Понте ди Гето Нуово“ – мостът, който води към еврейския квартал, се огъва под тежестта на торби с гниещи зеленчуци, гранясала мазнина и паразити. Във водите на Рио ди Сан Джироламо плава безформена маса, вероятно от умрели животни. През надигащата се от канала мъгла се носи свинско грухтене. Паважът е хлъзгав от изхвърлените на улиците отпадъци и ходенето е опасно.
Тъкмо в такава нощ мъжете дойдоха при Хана. Тя чу гласовете им и надникна през пердето, опитвайки се да види площада долу. Мангалът с дървени въглища не топлеше стаята й и от вътрешната страна на прозореца се бе натрупал дебел лед, който й пречеше да гледа. Тя стопли две монети върху езика си, правейки гримаса заради горчивия им метален вкус, и ги притисна върху стъклото с палци, за да разтопи леда и да отвори дупки за очите. Три етажа по-долу двама души говореха с Висенте, чиято работа бе да залоства портите на Гето Нуово по залез и да ги отключва по изгрев. За едно скудо той упътваше мъжете към жилището на Хана. Но този път пазачът спореше с двамата посетители – поклащаше енергично глава и подчертаваше думите си с размахване на факлата от борова смола, която хвърляше треперлива светлина върху лицата им.
Мъжете често я търсеха посред нощ – такава беше професията й, – ала тези двамата изглеждаха някак не на място в гетото. Единият беше висок, широкоплещест и носеше подплатена с кожа пелерина. Другият беше по-нисък, по-пълен и облечен в копринени панталони, неподходящи за хладния нощен въздух. Дантеленият маншет на високия мъж се развя като перушина, когато той посочи към нейната сграда. Дори през прозореца тя го чу как произнесе гърлено името й, „х“-то като „ш“, както говореха ашкеназките евреи. Гласът му отекваше в тесните къщи около площада в гетото.
Нужно й беше известно време да осъзнае какво бе странното във вида на двамата непознати. Носеха черни шапки. Всички евреи, по заповед на Съвета на десетте, бяха длъжни да носят алени барети: червеният цвят символизираше кръвта на Исус, пролята от евреите. Тези бяха християни и следователно нямаха право да са в гетото посред нощ, нито причина да търсят услугите й.
Но може би тя прибързваше със заключението си. Навярно я търсеха по друга причина. Възможно бе да носят новини от съпруга й. Може би – дано, Господи! – бяха дошли да й кажат, че Исак е жив и скоро ще се прибере у дома при нея.
Преди няколко месеца, когато равинът й бе съобщил, че съпругът й е пленен, тя се беше намирала на същото място като тези мъже сега – край кладенеца, и бе вадела вода. Щом чу новината, припадна, изпусна кофата и тя се стовари върху крака й. Водата намокри предницата на роклята й и потече по каменната настилка. Приятелката й Ребека, застанала под сянката на близкия нар, я сграбчи за ръката, иначе щеше да си удари главата в ръба на кладенеца. Мъката на Хана бе толкова голяма, че едва няколко дни по-късно осъзна, че кракът й е счупен.
Мъжете се приближиха. Сега стояха под прозореца й и трепереха на зимния студ. В жилището на Хана влагата бе осеяла стените и тавана със сиво-кафяви петна. Завивката от леглото, която тя бе увила около рамената си, за да пропъди нощния хлад, я обгръщаше в лепкавата си прегръдка. Беше натежала от кошмарите й, мириса на Исак и аромата на портокалови кори. Съпругът й обичаше да яде портокали в леглото и да й подава резенчета, докато си бъбреха. Тя не беше прала одеялото, откакто Исак бе отплавал за Леванта, за да търгува с подправки. Някоя нощ той щеше да се върне, да се пъхне в леглото им, да я вземе в обятията си и отново да я нарече „моята малка птичка“. Дотогава тя щеше да остане в своята част от леглото и да го чака. Облече широкия си сукман с пестеливите движения на жена, свикнала да се приготвя набързо, върна завивката върху леглото и я приглади нежно, сякаш Исак все още спеше под нея.
Докато чакаше да чуе шума от стъпките и ударите по вратата, запали мангала – пръстите й бяха толкова сковани от студ и нерви, че едва успя да удари кремъка в огнивото. Огънят затля, след това пламна и се разгоря и тя вече не виждаше парата, която излизаше от устата й в неподвижния въздух. От другата страна на стената се чуваше тихото хъркане на съседите и четирите им деца. Хана отново надзърна през двете дупки, които се бяха разширили от топлината в стаята. Високият мъж каза нещо рязко, обърна се и се упъти към сградата; пълният подтичваше отзад, крачките му бяха двойно по-къси от тези на високия. Хана затаи дъх, щеше й се Висенте да им извика, че искат нещо невъзможно от нея. За да се успокои, поглади корема си, ненавиждайки плоската му форма, и през нощницата почувства лекото убождане на тазовите кости. Усети гадене и в един блажен миг изпита слаба надежда, сякаш в нея промърда дете. Ала причина за разбъркания й стомах беше миризмата на нощното гърне и плесента по стените, а не бременност. Тя имаше редовна менструация и следващата седмица трябваше да се пречисти с миквата – ритуалното къпане, отмиващо всички следи от кръвта.
Скоро усети как паянтовите стълби се разклащат и чу приглушени гласове, които приближаваха вратата й. Обви ръце около тялото си, напрягайки слух да разбере какво казват. Когато почукаха на вратата, я извикаха по име и тя изпита желание да се скрие в леглото, да се завие презглава и да остане да лежи неподвижно. От другата страна на стената нейната съседка, която миналото лято бе родила близнаци и имаше нужда от сън, почука леко, разбудена от шума.
Хана прибра черната си коса на тила и я закрепи с фиба. Преди среднощните й посетители да успеят да нахлуят в стаята, отвори широко вратата, готова да извика на Висенте за помощ. Но бързо вдигна ръка към устата си, заглушавайки вик на изненада. Между двамата християни, блед като пергамент, стоеше равинът. Хана отстъпи в стаята.
Равин Аврам целуна пръстите си и ги протегна към мезузата – миниатюрната кутийка, която съдържаше Писанието и беше закрепена отдясно на рамката на вратата.
– Шалом алейхем, Хана. Извинявай за безпокойството. – Равинът се беше облякъл набързо; ресните на молитвения му шал висяха в единия край, ярмулката му беше сложена накриво.
– Алейхем шалом – отвърна тя. Понечи да постави длан върху ръката на равина, но се спря навреме. Жената не бива да докосва мъж, ако той не е от семейството й.
– Тези хора искат да говорят с теб. Може ли да влезем?
Хана отмести очи, както правеше винаги в присъствието на чужди мъже. Не беше редно да влизат тук. Тя не беше облечена подобаващо; стаята й не можеше да побере и четиримата.
С глас, по-остър от обикновено, Хана попита равина:
– Съпругата ти оправи ли се? Чух, че я мъчи подагра и е на легло от миналата събота.
Равинът се беше привел; от дрехите му се носеше застоялата миризма на мъж, който няма здрава жена да ги проветрява и да не позволява на съпруга си да седи приведен над книгите по цяла нощ. Може би, помисли си Хана, Ривка най-накрая бе отишла да живее с големия им син в Еврейския квартал в Рим, както беше заплашила, че ще стори.
Равинът сви рамена.
– Ръцете и краката на Ривка са все тъй сковани, за разлика от езика й. Уви, думите й са все тъй остри като нож.
– Съжалявам да го чуя.
Семейните проблеми на равина не бяха тайна за никого от съседите му в гетото. Двамата с Ривка не можеха да се похвалят и с един спокоен миг за своето четиридесетгодишно съжителство.
– Господа, това е нашата акушерка Хана, Бог да я благослови. – Равинът се поклони. – Хана, това са граф Паоло ди Падовани и брат му Якопо. Дано Господ ги дари с дълъг живот. Графът настоя да го доведа при теб. Моли за нашата помощ.
– Нашата помощ?“ – подразни се Хана. Да не би тя да произнася молитви? Да не би равинът да изражда бебета?
– Но както обясних на графа – продължи равинът, – той иска невъзможното. На теб не ти е позволено да израждаш християнски деца.
Едва миналата неделя Фра Бартоломе, доминиканският монах, бе заклеймил на Пиаца Сан Марко християните, които търсят медицинска помощ от евреи – или както той се беше изразил, от враговете на Кръста.
Графът се опита да прекъсне равина, но той вдигна пръст.
– Канехте се да ми кажете, че можем да получим папско разрешение? Не и за скромна акушерка като Хана.
Тоя път, изглежда, равинът беше на нейна страна. Двамата имаха обща причина да откажат на благородника. Той бе около петдесетгодишен, поне два пъти по-възрастен от Хана. Хлътналите му страни говореха за умора и го караха да изглежда стар като равина. Брат му, може би десетина години по-млад, беше по-пълен и не толкова добре сложен – с отпуснати рамене и тесни гърди. Графът й кимна за поздрав, избута равина и влезе в стаята с наведена глава, за да не се удари в полегатия таван. Беше едър, каквито са повечето християни, и червендалест от яденето на печено месо. Хана се опита да диша по-пестеливо. Сякаш в стаята не достигаше въздух за всички.
– За мен е чест да се запозная с вас – поде благородникът и свали черната си шапка. Гласът му беше дълбок и приятен, говореше на свистящия венециански диалект.
Якопо, брат му, изглеждаше безупречно с напудрените си закръглени бузи и нито петънце кал върху панталоните си. Влезе предпазливо, пристъпвайки едва-едва, сякаш очакваше скърцащият под да поддаде. Поклони се леко на Хана.
Графът разкопча пелерината си и огледа стаята. Очите му пробягаха по скромното легло, петната по стените, чамовата маса и менората. Очевидно досега не беше влизал в толкова скромно жилище, ако се съдеше по скованите му движения и как внимаваше да не доближи стените.
– Какво ви води тук през нощта? – попита Хана, макар да знаеше отговора. Равинът не биваше да пуска тези мъже в дома й. Трябваше да ги убеди да си тръгнат. Тя не бе в състояние да направи нищо за тях.
– Съпругата ми ражда – обясни графът, пристъпвайки от крак на крак. Стиснатите му устни образуваха тънка бяла линия.
Братът Якопо пъхна крак под един стол и го придърпа към себе си. Изтупа го с носната си кърпичка и чак тогава седна в края му.
Графът остана прав.
– Трябва да й помогнете.
На Хана винаги й беше трудно да откаже помощ на когото и да било.
– Знам, че е много грешно да ви отказвам, господине. – Тя погледна към равина. – С радост щях да ви помогна, ако законът не забраняваше.
Очите на графа бяха сини, обрамчени с мрежа от фини бръчки, но рамената му бяха широки, а гърбът – изправен. Колко по-различно изглеждаше от мъжете в гетото – бледи и прегърбени под вехтошарските дрехи, скъпоценните камъни и Тората.
– Жена ми ражда вече два дни и две нощи. Чаршафите й са подгизнали от кръв, но детето не иска да се роди. – Графът махна безпомощно с ръка. – Не знам към кого другиго да се обърна.
Имаше вид на човек, който страда заради болките на съпругата си. На Хана й дожаля за него. Трудните раждания й бяха познати. Часовете на болка. Детето, което излиза с раменете напред. Мъртвороденото дете. Майката, умираща от млечна треска.
– Съжалявам, господине. Сигурно много обичате жена си, щом сте рискували да дойдете в гетото.
– Виковете й ме прогониха от къщи. Не издържам повече. Съпругата ми умолява Бог да сложи край на страданията й.
– Много раждания завършват добре, дори след два дни – опита се да го успокои Хана. – Ако е рекъл Господ, жена ви ще ви роди здрав син.
– Такъв е естественият ход на нещата – намеси се равинът. – Не го ли пише и в Книгата на сътворението: „И в болка сме родени“? – Той се обърна към Хана. – Вече обясних на графа, че ще откажеш, но той настоя да го чуе лично от теб. – Равинът отвори уста да каже още нещо, но Падовани му направи знак да замълчи. За изненада на Хана, старецът се подчини.
Графът продължи:
– Жените си споделят много неща. Моята съпруга, Лучия, ми каза, че макар и млада, ти си най-добрата акушерка във Венеция. Говори се, че умееш да измъкваш и най-упоритите бебета от коремите на майките им.
– Не вярвайте на всичко, което се приказва – усмихна се Хана. – Дори сляпото пиле намира житни зрънца от време на време. – Тя погледна към големите му ръце, сключени нервно, за да не треперят. – Има и много добри акушерки християнки.
Ала той беше прав. Във Венеция нямаше по-способна акушерка от нея. Бебетата се раждаха бързо и майките се възстановяваха по-скоро, когато акушираше тя. Единствено равинът знаеше причината, но той не би издал тайната й, защото, ако го стореше, Хана щеше да бъде обявена за вещица и подложена на мъчения.
– Сега вече го чухте и от нейната уста – подкани ги равинът. – Да си вървим. Жената не може да ви помогне. – Той кимна леко към Хана и понечи да излезе. – Съжалявам, че те обезпокоихме. Връщай се в леглото.
Якопо изтупа ръцете си, сякаш бяха покрити с мръсотия, стана от стола и пристъпи към вратата.
– Да си вървим, mio fratello.
Но графът не помръдна.
– С радост бих понесъл болките на Лучия, ако беше възможно. Бих й дал от кръвта си, защото, докато стоим тук и губим време в приказки, нейната изтича.
Очите на Хана бяха на нивото на копчетата върху пелерината му. Мъжът се олюляваше от умора и тя отстъпи назад от страх да не се строполи върху нея.
После снижи глас и се обърна към равина на идиш:
– Наистина ли е невъзможно да отида? Вярно, че на еврейските лекари е забранено да се грижат за християни, но въпреки това често го правят. Християните, които искат да се освободят от отровите си или да им се пусне кръв, се преструват, че не знаят за папския едикт. Еврейските доктори ги посещават нощем, промъквайки се в тъмното край спящите портиери. Говори се, че дори самият дож имал еврейски лекар...
– С акушерките е различно – отсече равинът. – Ако, не дай боже, християнско бебе умре, веднага ще обвинят за смъртта му еврейската акушерка, която го е израждала. А заедно с нея и цялото гето. – Равинът се обърна към графа и отново заговори на венециански диалект: – Във Венеция има много акушерки християнки. За всяка ще бъде чест да ви помогне.
Паоло ди Падовани изглеждаше блед на дрезгавата светлина в стаята.
– Ти си последната ми надежда – обърна се към Хана. – Казват, че си истинска вълшебница. – Улови я за ръцете и ги стисна. Студените му длани бяха меки като козя кожа. Нейните бяха грапави от сапуна с луга и от варовитата вода в кладенеца. – Вярно ли е?
Смутена и шокирана, тя издърпа ръцете си. Равинът се наведе към нея и каза на идиш:
– Това ли искаш, Ханала? – Той използва името, с което я наричаха като малка. – Да изхвърлят тялото ти в лагуната от някоя баржа посред нощ – някъде, където не се разрешава риболов и никой не бива да използва водата за пиене?
Една по-стеснителна жена не би отговорила. Ала Хана не умееше да мълчи.
– Нима страданието на една християнка е по-различно от страданието на една еврейка?
– Кажи на този благородник, че не можеш да му помогнеш. Нека смъртта на съпругата му тежи на някого, който не е евреин.
Равинът нямаше представа какво е да си жена: да раждаш мъртви деца, да страдаш от родилна треска, да чуваш как крилете на Ангела на смъртта шумолят над люлки и магарета. Хана си пое дълбоко дъх.
– Аз имам талант, равине. Господ иска да го използвам.
– Проклет да е денят, в който ти донесе твоя, твоя... – Той оплете език в търсене на точната дума. – ... твоя инструмент и ме помоли да кажа брокхе, благословия.
Хана също съжаляваше. Но нямаше как да скрие тайната си от него.
– Този човек е богат – продължи равинът. – Търговец и християнин. Всички мъже, жени и деца в гетото ще платят прескъпо, ако детето му умре по време на раждането.
Графът се обърна към равина:
– Аз ще я защитя, ако, не дай боже, се случи нещо. Член съм на Съвета на десетте и имам приятели в съда на Инквизицията. – Той направи опит да я окуражи: – Хайде, Хана, приготви се и ела с мен в гондолата. Навън е тъмно и никой извън моята къща няма да узнае за твоето посещение.
Равинът каза на идиш:
– Хана, ти не познаваш живота като мен. Това няма да свърши добре. Да, сега той има нужда от теб. Да, сега ще те защити. Той и неговият надменен Съвет на десетте. Но дали ще даде пукната пара за теб, ако жена му умре?
Хана се опита да преглътне, ала гърлото й беше пресъхнало. Графът бе рискувал да пътува в каналите през нощта, излагайки се на опасност от скитащи главорези, дал беше подкуп на Висенте да отключи портите и бе вдигнал равина от леглото. Малцина съпрузи биха си направили труда. Тя хвърли поглед към равина, чиито черни очи я фиксираха сърдито изпод рунтавите вежди, подчертаващи плешивата му глава. Беше препречил вратата и стоеше пред нея с вид на човек, който не би отстъпил и пред самия Господ.

На книжния пазар от 15 юни 2012 г.
Обем: 272 стр.
ISBN 978-954-26-1122-6
Корична цена: 11,95 лв.

Прочетете още:

• „Владенията на страха“ – Пема Чодрьон
• „Вавилонската вещица“ – Дороти Макинтош
• „Мрачен Вардар“ – Елена Хузури