Да разголиш душата си пред чародея на мрака

„Сапфик“: продължение на романа „Инкарсерон“ от Катрин Фишър

За авторката:
Катрин Фишър е родена през 1957 г. в Нюпорт, Уелс. Завършва английска филология в университета в Кардиф. Още от студентските си години се интересува от митология и история. Става известна едновременно като поет и романист. Преди да стане професионален писател, изкарва прехраната си като начална учителка и археолог. През 1989 г. печели наградата за поезия на Кардиф. До този момент е издала деветнадесет романа, преведени на седемнадесет езика. Освен че пише, тя и преподава: изнася лекции по творческо писане в университета в Гламорган, работи и като радиоводещ . Произведенията на Катрин Фишър се радват на успех в родината й, но големият пробив отвъд океана и в Европа идва с романа „Инкарсерон“ (2007 г.) – хибрид между фентъзи и научна фантастика, и неговото продължение – „Сафик“ (2008 г.). „Инкарсерон“ е посрещнат много топло от критиката в Англия и Америка, като списание „Таймс“ дори го обявява за „Детска книга номер едно на годината“. Носител е и на наградата на поетичната общност на Америка за детско-юношески роман и е една от детско-юношеските книги на годината според „Пъблишърс Уийкли“. Книгата се появява в САЩ през 2010 г. и веднага влиза в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Наскоро покрай „Инкарсерон“ се зашумя отново поради факта, че продуцентската компания „Фокс 2000“ е закупила правата за филмирането му. Едноименният филм е предвиден за 2013 г., като главната роля ще бъде поверена на любимеца на тийнейджърките Тейлър Лаутнър, известен от култовата поредица по романите на Стефани Майър. До този момент правата за превод на „Инкарсерон“ са продадени на десет езика.
Сега ИК „Хермес“ представя и продължението на „Инкарсерон“ – „Сапфик“.

За книгата:
Звездоброецът Фин избягва от ужаса на Инкарсерон, но спомените за затвора не спират да го измъчват. Мисълта, че клетвеният му брат Кийро и Атия са все още вътре и се борят, за да оцелеят, не му дава покой.
Извън Инкарсерон Протоколът поддържа илюзията за един съвършен свят. Клаудия настоява Фин да стане крал, но той се съмнява в собствената си самоличност. Той ли е всъщност изчезналият принц Джайлс, когото всички считат за мъртъв? Или мъглявите спомени са просто плод на въображението му? Можеш ли да бъдеш свободен, когато приятелите ти са пленени? Когато твоят свят е застинал във времето? Можеш ли да бъдеш свободен, ако дори не знаеш кой си?
В Инкарсерон лудият магьосник Рикс намира ръкавицата на Сапфик, която притежава необикновена сила. Образът на единствения човек, успял да напусне пределите на затвора, разпалва желанието на Инкарсерон да избяга от собствената си природа. Направи ли го, ще обрече на сигурна смърт хилядите си обитатели.
Кийро открадва ръкавицата с помощта на Атия, но те дори и не подозират, че тя може да доведе до унищожението на света. Вътре и вън, всички жадуват за свободата. Също като Сапфик.

Откъс:

* * *

1.

Сапфик, казват, не бил същият след Падането. Съзнанието му било наранено. Отдал се на отчаяние в дълбините на Затвора. Пропълзял в Тунелите на Лудостта. Търсел все тъмни места и опасни хора.
Из „Легенда за Сапфик“
Алеята беше толкова тясна, че Атия можеше да се облегне на едната стена и да ритне другата.
Зачака в мрака, ослушвайки се, а дъхът й образуваше капчици по лъщящите тухли. Откъм ъгъла проблясваха пламъци и хвърляха червени отблясъци по стените.
Сега виковете се чуваха по-силно: отчетлив рев на възбудена тълпа. Долавяше вой на задоволство и внезапни изблици на смях, подсвирване и тропане с крака. Овации.
Облиза капчица влага от устните си и почувства солта им. Знаеше, че трябва да се изправи срещу тях. Беше стигнала твърде далеч, бетърсила твърде дълго, за да отстъпи точно сега. Нямаше смисъл да се чувства дребна и уплашена. Не и ако искаше да избяга. Изправи се, пристъпи до края на алеята и надникна.
На малкото, осветено от факли площадче се бяха събрали стотици хора. Блъскаха се едни в други, обърнати с гръб към нея, а миризмата на пот и тела беше непоносима. Зад тълпата няколко старици извиваха шии да видят какво става. Полухора клечаха в сенките. Момчетата се катереха по раменете едно на друго и по покривите на бедняшките къщи. Преглътна слюнка, като видя сергиите с ярки брезенти, на които се продаваше топла храна с остър мирис на лук и цвъртяща мазнина.
Затворът също беше заинтригуван. Точно над нея, под мръсните сламени стрехи, едно от малките му червени очи любопитно наблюдаваше сцената.
Тълпата нададе вой на задоволство. Атия изправи рамене и решително пристъпи напред. Заобиколи кучетата, които се биеха за огризки, и мина покрай един тъмен вход. Някой се промъкна зад нея; тя се обърна – ножът вече беше в ръката й.
– Не се и опитвай.
Ухилен, джебчията отстъпи назад с разперени пръсти. Беше слаб и мръсен и почти нямаше зъби.
– Няма проблем, скъпа. Грешката е моя.
Тя го изчака да се скрие в тълпата.
– Щеше да има – промърмори тя, после прибра ножа и тръгна след него.
Трудно си пробиваше път. Хората се тъпчеха един до друг, нетърпеливи да видят какво се случва отпред; стенеха, смееха се и ахкаха в хор. Парцаливи деца пълзяха в краката им, възрастните ги подритваха и настъпваха. Атия разбутваше тълпата, проклинаше, мушкаше се в пролуките, навеждаше се, за да мине под лактите им. Дребният ръст си имаше своите предимства. А трябваше да стигне най-отпред. Трябваше да го види.
Напрегната и ожулена от блъскането, тя се промуши между двама огромни мъже и успя да си поеме въздух.
Лютеше от дима – навсякъде гърмяха бомбички. Пред себе си видя кално място, оградено с въже.
В него съвсем сама се беше присвила една мечка.
Атия не можеше да повярва на очите си.
Черната козина на мечката беше проскубана, а очите й – малки и диви. На врата й дрънчеше верига, чийто край държеше мечкарят – плешив мъж с дълги мустаци и лъщяща от пот кожа, скрит дълбоко в тъмнината. През рамото му висеше барабан, който той биеше ритмично. После рязко дръпна веригата.
Мечката бавно се изправи на задните си крака и затанцува.
По-висока от човешки бой, тя тромаво се полюшваше и въртеше в кръг. От муцуната и намордника й капеше слюнка, а веригите оставяха кървави дири върху козината й.
Атия се намръщи. Добре знаеше как се чувства животното.
Тя вдигна ръка към собствената си шия и бледите белези, останали от раните на веригата.
Също като мечката, и тя бе живяла в окови. Ако не беше Фин, още щеше да си бъде с тях. Или по-скоро щеше вече да е мъртва.
Фин.
Дори само името му й причиняваше болка. Болеше я, като си спомнеше за предателството му.
Барабанът започна да бие по-силно. Мечката подскочи, а тълпата изрева, като я видя как тромаво дърпа веригата си. Атия гледаше мрачно. После видя плаката зад нея. Беше залепен на влажната стена: същият плакат, който беше навсякъде из града, накъдето и да обърнеше очи.
Мокър и накъсан, обелен в краищата, той демонстративно подканяше:
Елате, добри хора!
Вижте чудеса!
Вижте изгубените намерени!
Вижте мъртвите живи!
Тази вечер
вижте великия маг
в Инкарсерон
с Драконовата ръкавица на Сапфик!
Чародеят на мрака
Атия поклати ужасено глава. След два месеца търсене в коридори и пусти крила, села и градове, блатисти равнини и мрежи от бели килии на сапиент, на роден в килия, на някого, който да знае нещо за Сапфик, единственото, което бе намерила, беше глупаво шоу в някаква задна уличка.
Тълпата пляскаше и тропаше с крака. Изблъскаха я, а когато успя да се върне, видя, че мечката се беше обърнала с лице към укротителя си. Той се опитваше да я накара да седне и уплашено я бодеше с дълга пръчка. Мъжете наоколо се изсмяха презрително.
– Пробвай следващия път сам да потанцуваш така – извика някой.
Една жена се изкиска.
Отзад се надигнаха гласове, които искаха още, нещо ново, нещо различно; звучаха нетърпеливо и язвително. Започнаха бавно да пляскат с ръце, но постепенно утихнаха.
В празното пространство между факлите се беше изправила една фигура.
Изникнал сякаш от нищото, той се беше материализирал от сенките и светлините на пламъците. Беше висок, облечен с черно палто, което лъщеше необикновено със стотици искрици. Разпери ръце и ръкавите му се разтвориха. Имаше висока яка около врата. В мрака изглеждаше млад, с тъмна дълга коса.
Никой не продума. Атия усети как тълпата замръзна.
Той беше образ и подобие на Сапфик.
Всички знаеха как изглежда Сапфик. Имаше хиляди картини, гравюри, описания. Той беше Крилатия, Деветопръстия, Избягалия от Затвора. Също като Фин беше обещал да се върне. Атия неспокойно преглътна. Ръцете й трепереха. Тя ги стисна здраво.
– Приятели – гласът на мага беше тих, хората се напрягаха да го чуят, – добре дошли на моята арена от чудеса. Мислите си, че ще видите илюзии. Мислите си, че ще ви забавлявам с огледала и фалшиви карти, с разни скрити хитрости. Но аз не съм като другите магьосници. Аз съм Чародеят на мрака и ще ви покажа истинска магия. Магията на звездите.
Тълпата ахна в един глас.
Защото той вдигна дясната си ръка, а на нея носеше ръкавица от тъмен плат, от която проблясваха и пращяха искри от светлина. Факлите покрай стените припламнаха и угаснаха. Една жена зад гърба на Атия изстена от ужас.
Атия скръсти ръце. Гледаше, твърдо решена да не се плаши. Как го правеше? Възможно ли бе това наистина да е Ръкавицата на Сапфик? Възможно ли беше да е оцеляла? Дали в нея имаше останала някаква сила? Но докато гледаше, съмненията й започнаха да излизат от контрол.
Шоуто беше смайващо.
Чародеят беше омагьосал тълпата. Вземаше разни предмети, караше ги да изчезват, връщаше ги обратно; пускаше гълъби и бръмбари във въздуха; приспа една жена и я накара бавно да се издигне без никаква подкрепа в димящата парлива тъмнина; извади пеперуди от устата на едно ужасено дете; измайстори златни монети и ги хвърли към отчаяните, алчни пръсти на множеството; отвори врата във въздуха и мина през нея, и тълпата започна да вие и да реве да се върне, а после се появи отново зад гърба й и мина спокойно през нея, докато те се отдръпваха със страхопочитание, сякаш се бояха да се докоснат до него.
Когато мина покрай Атия, тя почувства допира на палтото му. Кожата й настръхна. Той я погледна косо и светналите му очи срещнаха нейните.
Отнякъде се чу женски вик:
– Изцели сина ми, Премъдри! Изцели го!
Хората вдигнаха едно бебе и започнаха да го предават напред.
Чародеят се обърна и вдигна ръка.
– Ще бъде сторено по-късно, не сега – изрече той с властен глас. – Сега се приготвям да призова всичките си сили. За четене на мисли. За влизане в смъртта и връщане в живота.
Той затвори очи.
Факлите горяха ниско.
Застанал сам в мрака, Чародеят прошепна:
– Много печал има тук. И много страх. – Погледна ги отново и сякаш се потисна от несметното множество пред себе си и едва ли не се уплаши от задачата си. Тихо продължи: – Искам напред да пристъпят трима души. Но те трябва да бъдат готови да разкрият най-дълбоките си страхове. Само такива, които са готови да разголят душата си пред мен.
Във въздуха се вдигнаха няколко ръце. Жени крещяха. След миг колебание Атия също вдигна ръка.
Чародеят се приближи към тълпата.
– Тази жена – каза той и хората избутаха една изпотена и залитаща жена. – Той. – Висок мъж, който дори не бе изявил желание, беше издърпан напред от околните. Той изруга и застана неловко, като скован от ужас.
Чародеят се обърна. Погледът му премина неумолимо през лицата на хората. Атия затаи дъх. Почувства парещия поглед на мъжа върху лицето си. Той спря и погледът му обходи отново тълпата. Очите им се срещнаха за една мрачна секунда. Той бавно вдигна ръка и я посочи с дългия си пръст; а тълпата изрева, защото всички видяха, че също при като Сапфик ръката му беше без десен показалец.
– Ти – прошепна Чародеят.
Тя си пое дъх, за да се успокои. Сърцето й биеше от ужас. Насили се да пристъпи в мъгливото, задимено пространство. Важно беше обаче да бъде спокойна, да не показва страх. И да не издава, че е по-различна от останалите.
Тримата застанаха в редица и Атия усети как жената до нея трепери от вълнение. Чародеят мина покрай тях, вглеждайки се изпитателно в лицата им. Атия посрещна погледа му колкото можеше по-твърдо. Беше сигурна, че няма да може да прочете мислите й. Беше виждала и чувала неща, каквито той не би могъл и да си представи. Беше виждала Отвън.
Той взе ръката на другата жена в своята. След миг нежно каза:
– Той ти липсва.
Жената го погледна изумено. На очертаното й с бръчки чело беше залепнал кичур коса.
– О, да, така е, учителю, липсва ми.
Чародеят се усмихна.
– Не се бой. Той се намира на сигурно място в покоите на Инкарсерон. Затворът го пази в паметта си. Тялото му е цяло в белите му клетки.
Тя поклати глава, хлипайки от радост, и целуна ръцете му.
– Благодаря ти, учителю. Благодаря ти, че ми каза.
Тълпата изрева одобрително. Атия се усмихна язвително. Бяха толкова глупави! Нима не забелязваха, че магът не е казал нищо?! Случайно подмятане и няколко празни думи, а те бяха готови да приемат всичко.
Той беше подбрал жертвите си внимателно. Високият мъж беше толкова ужасен, че би се съгласил с всичко. Когато Чародеят го попита как е болната му майка, той със заекване отвърна, че се подобрява. Тълпата аплодира.
– Така е. – Чародеят махна с осакатената си ръка за тишина. – И аз го предричам. До Светване треската й ще е намаляла. Ще седне и ще те повика, приятелю. Ще живее още десет години. Виждам внуците ти на колената й.
Мъжът не можеше да продума. Атия с отвращение забеляза сълзи в очите му.
През тълпата се понесе шепот. Може би не бяха толкова убедени, защото когато Чародеят стигна до Атия, внезапно се обърна към тях.
– Някои може би си мислят, че лесно се предсказва бъдещето. – Той вдигна младото си лице и ги изгледа. – Чудите се как можете да разберете дали съм прав, или греша. Имате право да се съмнявате. Но миналото, приятели мои, миналото е друга работа. И аз сега ще ви разкажа миналото на това момиче.
Атия се напрегна.
Той може би долови страха й, защото на устните му трепна лека усмивка. Впери поглед в нея. Очите му постепенно станаха лъскави, далечни, тъмни като нощта. После вдигна ръката с ръкавицата и докосна челото й.
– Виждам дълго пътуване. Много километри, много изтощителни дни. Виждам те свита като животно. Виждам верига на шията ти.
Атия преглътна. Искаше й се да избяга. Вместо това кимна и тълпата замълча.
Чародеят взе ръката й и я стисна в ръкавицата си. Пръстите му бяха дълги и костеливи. Гласът му беше озадачен.
– Виждам странни неща в мислите ти, момиче. Виждам как се изкачваш по висока стълба, бягаш от голям звяр, летиш в сребърен кораб над градове и кули. Виждам момче. Името му е Фин. Той те е предал. Изоставил те е и макар да е обещал да се върне, ти се боиш, че никога няма да го направи. Обичаш го и го мразиш. Не е ли така?
Лицето на Атия се бе изкривило. Ръката й трепереше.
– Да.
Тълпата беше смаяна.
Чародеят я гледаше така, сякаш душата й беше прозрачна. Тя не можеше да извърне очи. Нещо ставаше с него. Лицето му бе добило странно изражение някъде зад очите. По палтото му проблясваха малки ярки искрици. Усещаше ръкавицата му като ледена около пръстите си.
– Звезди – каза той без дъх. – Виждам звездите. Под тях има златен дворец, на прозорците му греят свещи. Виждам го през дупката на ключалката на тъмна врата. Далече е, много далече. Отвън е.
Атия го гледаше с удивление. Ръката я болеше от стискането, но не можеше да помръдне. Гласът му бе утихнал до шепот.
– Има път Навън. Сапфик го намери. Дупката на ключалката е малка, по-малка от атом. А орелът и лебедът са разперили криле да я пазят.
Тя трябваше да помръдне, да развали магията. Погледна настрани. Хората се блъскаха по края на сцената; мечкарят, седмината жонгльори, танцьорите от трупата стояха неподвижно като всички останали.
– Учителю – прошепна тя.
Очите му потрепнаха.
– Ти търсиш сапиент, който да ти покаже пътя за Отвън. Аз съм този човек. – Гласът му стана твърд. Той се обърна рязко към тълпата. – Пътят, по който пое Сапфик, минава през Дверите на смъртта. Аз ще отведа това момиче там и ще го върна!
Публиката изрева. Той поведе Атия за ръка към центъра на задимената сцена. Само един факел светеше с мъждив пламък. Там имаше кушетка. Направи й знак да легне на нея.
Тя ужасено качи краката си.
Някой в тълпата извика, но веднага го възпряха.
Извиваха се тела напред, носеше се миризма на спарено и пот.
Чародеят вдигна ръката с черната ръкавица.
– Смъртта. Страхуваме се от нея. Готови сме на всичко, за да я избегнем. А тя всъщност е врата, която се отваря и в двете посоки. С очите си ще видите как мъртвите оживяват.
Кушетката беше твърда. Тя се хвана отстрани. Затова беше дошла.
– Гледайте – каза Чародеят.
Той се обърна и множеството простена, защото в ръката му имаше меч. Измъкна го от въздуха; бавно го извади от канията на мрака. Острието блестеше със студена синя светлина. Той го вдигна и колкото и да е невероятно, на километри от тях, върху далечния покрив на Затвора, проблесна мълния.
Чародеят погледна нагоре; Атия премигна.
Разрази се гръм като бурен смях.
За миг всички се заслушаха в него; напрегнато очакваха Затворът да направи нещо – улиците да се срутят, небето да падне, газът и осветлението да ги смажат.
Но Икарсерон не се намеси.
– Баща ми, Затворът, гледа и одобрява -каза бързо Чародеят.
После се обърна.
От кушетката висяха метални брънки; той ги закопча на китките на Атия. После преметна колан върху шията и кръста й.
– Стой неподвижно – нареди той, обхождайки с тъмните си очи лицето й. – Инак опасността е огромна. – Той се обърна към тълпата: – Гледайте! Аз ще я освободя. И ще я върна обратно!
Хванал меча с две ръце, той го вдигна над гърдите й. Искаше й се да извика, да каже: „Не!“, но тялото й бе вцепенено, а цялото й внимание – съсредоточено върху блестящия, остър като бръснач връх на меча.
Преди да успее да си поеме дъх, той го забоде в сърцето й.
Това беше смъртта.
Топла и лепкава, с вълни, които я обливаха като болка. Нямаше въздух за дишане, нямаше думи за изричане. Само давене в гърлото.
А после стана чиста и синя, празна като небето Отвън; и Фин беше там, и Клаудия, седнали на златни тронове, и се обърнаха към нея.
–Не съм те забравил, Атия – каза Фин. – Връщам се за теб.“
Тя успя да каже само една дума, а когато я изрече, видя шока му: „Лъжец“.
Тя отвори очи.
Слухът й сякаш се върна някъде много отдалеч. Тълпата ревеше и виеше от радост. Коланите и брънките бяха разкопчани. Чародеят й помагаше да стане. Погледна надолу и видя как кръвта по дрехите й се стопява и изчезва. Мечът в ръката му беше чист. Тя стана на крака. Пое си дълбоко въздух и очите й се проясниха; видя хора, застанали по сградите и покривите, провесени по стрехите, наведени от прозорците. Бурята от овации и приливът на възхищение не секваха.
Чародеят на мрака я стисна за ръката и я накара да се поклони заедно с него, а пръстите му в ръкавицата държаха меча високо над множеството, докато жонгльорите и танцьорите тайничко събираха дъжда от монети, напомнящи на падащи звезди.
Когато всичко приключи и тълпата започна да се разотива, тя се озова на ъгъла на площада, увила ръце около тялото си. В гърдите й пареше тиха болка. Няколко жени с болни деца на ръце се бяха скупчили около вратата, през която бе влязъл Чародеят.
Атия бавно издиша. Чувстваше се вцепенена и глупава. Сякаш силна експлозия я беше оглушила и зашеметила.
Бързо, преди някой да е забелязал, тя се обърна и се скри под стрехите. Мина покрай мечката и през катуна на жонгльорите. Един от тях я видя, но не помръдна от мястото си до огъня, на който печаха парчета месо.
Атия отвори една малка врата под надвесен покрив и се пъхна вътре.
Стаята беше тъмна.
Седнал пред изцапаното огледало, осветявано само от една разтопена свещ, той вдигна очи и видя отражението й.
Свали черната перука, разгъна липсващия си пръст, изтри равномерно нанесения грим от лицето си и хвърли парцаливото си палто на пода.
После подпря лакти на масата и се усмихна, разкривайки раздалечените си предни зъби.
– Отлично представление.
Тя кимна.
– Казах ти, че ще се справя.
– Сега вече съм сигурен, мила. Работата е твоя, ако още я искаш. – Той лапна парче кет и го задъвка.
Атия се огледа. От Ръкавицата нямаше и следа.
– О, да! Искам я.

На книжния пазар от 22 юни 2012 г.
Обем: 336 стр.
ISBN 978-954-26-1120-2
Корична цена: 11,95 лв.

Прочетете още:

• Научнофантастичните книги и компютърните игри често предсказват и определят бъдещето
• „Докато простосмъртните спят“ – Кърт Вонегът
• „Последен патрул“ – Сергей Лукяненко
• „Телесни плевели“ – Алек Попов
• „НЛО: свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица“ – Лесли Кийн