Големите любови на български поети и писатели

За автора:

Венелин Митев завършва българска и френска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Години наред е кореспондент на БТА в Москва и в Париж. Бил е главен редактор на списанията „Паралели“ и „За жената“ и директор на издателство „Прес-Есперанто“. Автор е на документално-художествената книга „Двойници и самозванци“ (1991), на стихосбирките „Едва сред път“ (1993), "Somero Cigana" („Циганско лято“, 1993, на есперанто) и „Взривени сънища“ (2002), както и на изследването "Tradukarto" („Изкуството на превода“, 1990, на есперанто). Превежда проза и поезия от френски, руски и есперанто.

За книгата:

Разводът на Иван Вазов с Атина Болярска се точи цели 30 години, а след смъртта му неговата муза Евгения Марс, на която той посвещава 70 стихотворения, иска да продаде за 500 000 лева лирата, която му връчват по случай 50-ия му творчески юбилей.

Яворов има поне един извънбрачен син, който живее в Швейцария.

Елисавета Багряна отнема двама съпрузи на Дора Габе и няколко любовници, но двете поетеси цял живот демонстрират приятелски чувства пред жадните за сензации техни зложелатели.

Палавото Ленче от Лом разбива сърцето на Елин Пелин на стари години.

На смъртния одър Радой Ралин пита бившата си: „Грозданке бе, ние що се разведохме?“

Тези и много други любопитни факти и невероятни случки е събрал на едно място авторът на книгата „Големите любови на български поети и писатели“ Венелин Митев. Години наред той е изучавал биографиите и творчеството на най-интересните рицари на перото у нас от Освобождението до наши дни, за да се добере до малко известни или съвсем неизвестни моменти от интимния им живот. За тях не се говори в часовете по литература, но те представят творците в по-различна светлина – понякога смешна, понякога тъжна или дори трагична. Защото те са живи хора от плът и кръв и докосването до техните дълбоко лични преживявания и разочарования разкрива по неповторим начин изключителното богатство на личността им и засилва интереса към творчеството им.

Откъс:

През 1867-1869 г., когато Любен Каравелов живее в Белград и е кореспондент оттам на руски вестници, той дели обща квартира с един сърбин – Настас Петрович, който също се интересува от литература и политика. Двамата толкова много държат един на друг, че 33-годишният Каравелов решава да се ожени за сестрата на Настас, за да премине приятелството им в роднинство. Настас обаче не е особено въодушевен и му описва сестра си Наталия в твърде неласкава светлина – грозновата вдовица, че и по-възрастна от него, неука, а живее и на село.
„Нищо!“, отвръща му Каравелов и настоява на своето. И един прекрасен ден двамата приятели пристигат в село Макац, Пожаревацка околия, за да видят Наталия. Сварват я да меси хляб на двора – висока, суха, със сурови черти, с черни като смола коси. Къщата й е малка, но блести от чистота и във всяка стая ухае на билки. Посреща ги сърдечно, набързо слага трапезата, наточва им домашно червено вино и приказката потръгва. „Ето, това е жена за мен!“ – възкликва Каравелов и двамата много скоро вдигат сватба. Заедно са 12 години, до смъртта на писателя през януари 1879-а.
Съвременници твърдят, че без тази жена Каравелов едва ли би успял да разгърне толкова обширна дейност като писател, журналист, печатар, общественик и революционер. В Букурещ, където двамата се преместват да живеят, Ната или Каравелица, както всички я наричат, по цял ден върти колелото на машината, която печата „Свобода“ и „Независимост“, лепи адресите на пратките с вестници и ги носи на пощата, като едновременно с това пазарува, готви (майсторица е на люти гювечи), пере, чисти, и то не само на мъжа си, но и на печатарите, които живеят у дома им. На всичко отгоре прибира майката на Каравелов и едно роднинско сираче, тъй като в България няма кой да се грижи за тях. Двамата нямат свое дете. Благодарение на Наталия Каравелов успява да вземе заем от една сръбска банка и да купи печатарската машина. Наталия бди над мъжа си като орлица и люто се кара с всеки емигрант, който се опитва да му губи времето и да му пречи да пише. Затова мнозина от сътрудниците и съратниците на Каравелов изпитват неприязън към нея – не са свикнали жена да се меси в политическите им дела. А печатарите се оплакват на мъжа й, че нищо не разбира от печатарство, но непрекъснато им дава акъл. Ната даже се опитва да разпорежда кому колко да се плати, като мери с лакът наредените букви.
Като чува веднъж яростния скандал, който сприхавата сръбкиня вдига на мъжа си, Левски му предлага на майтап да му даде стрихнин, та да я отрови и да се отърве от нея.
А Каравелов, как се чувства той?
Той цял живот нарича Ната „мила“ и не позволява и прашинка да падне върху нея. Заради Ната влиза в лют спор с приятеля си Ботев, със Стефан Стамболов и с Никола Обретенов. Заради нея Стамболов нарича Каравелов „сръбски шпионин“.
Когато турците обесват Левски, в българското революционно движение настъпва дълбока криза. Събуждат се старите четнически настроения, отново се възраждат очаквания за помощ отвън. Книжовник и интелектуалец по призвание, Любен Каравелов губи надежда, че българският въпрос може бързо да се реши с оръжие в ръка, и се заема да търси други пътища, за да служи на отечеството – чрез просвещение, знание, култура. Той преустановява издаването на вестник „Независимост“ – знамето на въоръжената борба, и се захваща с научнопопулярното списание „Знание“. Хъшовете са смаяни – как може да ги предаде човекът, който до вчера е проповядвал, че „свободата не ще Екзарх, иска Караджата“! И как може, без знанието на Ботев, да моли сръбското правителство да му отпусне 150 жълтици помощ за в-к „Знаме“?
Заклеймяват го като „предател“, „сръбски шпионин“ и „ортак на дявола“.
Най-яростни са Стамболов и Ботев. Поетът, който в стихотворението си „Делба“ възпява идейното и личното си братство с Каравелов, не може да му прости измяната. Нещо повече: и двамата със Стамболов са убедени, че наказанието за измяна на идеите е само едно – смърт. Изпълнението е възложено на младия Георги Бенковски, но за щастие той не намира у себе си сили да го направи.
В своите „Български хроники“ Стефан Цанев твърди, че и Каравелов не е понасял Ботев, че неистово му е завиждал за поетическия талант. В една своя статия Каравелов пише следното: „В Букурещ се е събрала тайфа... Шеф на тия чапкъни е Ботев.“
Но въпреки това има един безспорен исторически факт: когато Ботевата чета поема с кораба „Радецки“ към България, сред изпращачите на влашкия бряг е и Каравелов. „И като дойде време, за да потегли параходът, захванаха да се прегръщат и последни целувки и да казват: „Бог да ви е на помощ“ – и заплакаха. Попитах: „Кой е тоз, що плаче?“ „Той е Любен Каравелов“, ми отговориха“ – пише в спомените си оцелелият четник Свещаров.
Взаимоотношенията между Каравелов и Стамболов също не са еднозначни, като се има предвид, че Стамболов е искал смъртта на автора на „Българи от старо време“. След години той ще признае пред приятели, че други са разпалили конфликта между тях, опитвайки се да извлекат изгода от него. В знак на разкаяние Стамболов пише реквиемното си стихотворение „В памет на Любен Каравелов“.
Но да се върнем на Наталия.
Когато турците залавят Димитър Общи и той издава не само Левски, а и Каравелов като председател на революционния комитет в Букурещ, Каравелов бяга в Белград, а Наталия изнася част от архива и го укрива в дома на сънародника си Васа Живанович в сръбското консулство в Румъния. Но неговият шурей Джуро докопва архива и го продава на един турски шпионин в Букурещ. Причината за това предателство са многобройните тежки дългове, натрупани от Джуро на комар. Като научава това, Стамболов изпада в бяс и по-късно, след смъртта на Каравелов и след участието на Ната в бунта на русофилите през 1886 г., вече в качеството си на министър-председател той екстрадира вдовицата от България и спира пенсията й от 50 лева.
Защо архивът е у Ната? Не е ли безотговорна постъпката на Каравелов, един професионален революционер, да го остави в ръцете на жена си?
Безотговорна е, разбира се. Левски е осъден и обесен точно заради уликите, които турците намират срещу него в този архив.
Когато се създава Вторият революционен комитет, Ботев влиза в люта разпра с Каравелов заради изчезналия архив. По този повод той пише на своя приятел Драсов: „Този архив може да отиде в ръцете на турците.“ Не случайно и Левски в едно от своите писма се оплаква: „Каравелов може да ме предаде един ден!“
След смъртта на Каравелов през 1879 г. Ната го погребва до гроба на Стефан Караджа и до края на живота си говори с огромно уважение за него. Заедно със Захари Стоянов тя издава пълните му съчинения в 8 тома.
Междувременно се захваща с търговия в Русе. Началният й капитал е само 60 дуката, но тя живее изключително скромно – така, както е свикнала сред хъшовете в Букурещ. По-голямата част от богатството си тя завещава на племенниците си Лора и Виола – дъщери на премиера Петко Каравелов. Умира през 1915 г. в чешкия курорт Мариенбад, където е на лечение.

Четвъртата съпруга на Орлин Василев е по-млада и от сина му
Писателят се жени за първи път на 19 години
Синът му Орлин Орлинов признава, че много пъти е изневерявал на жена си
Единият от внуците му се удавя в шахта, друг сам избожда очите си

Мислел ли е някой някога, че ще дойде време да бъде почти напълно забравен авторът на едни от най-хубавите и модерни и за XXI век произведения в българската литература „Бялата пътека“ и „Огненият обръч“, яркият драматург и ударен публицист Орлин Василев? Че ще дойде ден самозвани писачи да го обвиняват в бездарие? Че ще го обвинят, че бил задигнал пет персийски килима от дома на убития Райко Алексиев? И че около личността му ще избуят толкова много бурени на злословието и завистта, че в очите на непрочелите и ред от неговите книги той ще изглежда най-омразният български писател?
През 2001 г. журналистката Даря Табакова, вдовицата на Орлин Василев, издаде сборник със спомени за него, озаглавен „Изкуството да имаш врагове“.
Да, цял живот той наистина има много врагове, които не искат да го допуснат, да го признаят, защото ги засенчва. А сянката му е много тежка. Защото това е сянката на една голяма и силна личност, минала през горнилото и горчилото на живота. И на 70 години той пишеше, пътуваше, имаше много активно отношение към всички обществени въпроси и не се страхуваше да критикува открито и най-големите самозабравили се първенци. Ето това някои не можеха да понесат и да му простят. Те са и авторите на безбройните измислици за интимния му живот. Ако се съди по тях, той изглежда като безскрупулен развратник, който използва служебното си положение (директор на Радиото, после на Народната библиотека), за да вкарва в леглото си всяка жена, която пожелае. Да я прелъсти и след това най-безцеремонно да я изостави.
Но истината е друга. Едва 19-годишен, като учител в Козлодуй, Орлин Василев се залюбва с едно красиво момиче – Куна Иванова от с. Кунино, която работи там като телефонистка, и скоро вдигат сватба.
„За да ти хареса една жена, трябва да кацне птичето на рамото ти и да пропее.
Като я видиш, като е с тебе, да ти е хубаво, да я обичаш, да я желаеш, да ти е добре на ръцете, на кожата, на тялото – на всичко“, така писателят съветва след години сина си. Тази Куна (което значи икона), изглежда, е точно такава жена, защото той безумно много я обича и двамата живеят щастливо, макар че споделят нечувана бедност. Две години след сватбата, през 1925-а, той е уволнен заради участието му в нелегална група и младото семейство е принудено да тръгне към „големия град“. В София бъдещият писател сменя много професии – продавач, писар, търговски пътник, библиотекар... Междувременно се раждат децата им – бъдещата журналистка и преводачка от френски език Мария Орлинова и бъдещият поет Орлин Орлинов.
Но наред с несгодите в онези далечни години семейството вкусва и от сладостта на писателските успехи на Василев и изкачването му по стръмната стълба на живота. Тогава той написва повечето от книгите си с разкази, повести, очерци, есета и произведения за деца, драмите си „Тревога“, „Любов“ и „Щастие“, сценариите на филмите „Калин орелът“, „Тревога“ и „Хайдушка клетва“.
И точно когато семейството е на върха на щастието си, Куна внезапно умира. Смазващ удар за писателя. Децата им отдавна са пораснали и отлетели от семейството, и той е сам. Докато един ден вика сина си Орлин и сестра му Мария и им казва: „Аз не съм създаден да живея сам. Аз съм създаден да живея в семейство, в двойка.“
Точно по това време Орлин Василев е директор на Народната библиотека, а там негова секретарка е Дора Василева. Така в живота му влиза друга жена. Син на Дора е журналистът, сега бизнесмен, Васил Василев. Той е от брака й с Панайот Василев – единият от известните производители на колбаси от Варна братя Василеви.
„Васко беше голям, като дойде вкъщи, помня го. В интерес на истината, не знам дали е бил осиновен от баща ми, защото фамилията му си беше Василев отпреди. Баща ми и Дора нямат общи деца – все пак тогава той беше на 61 години“, разказва Орлин Орлинов.
После хормонът удря застарелия вече писател, а знае се, че късният хормон е убийствен. Най-напред се появява една лекарка, за която също се жени, но не за дълго. Нея Орлин помни с тежката катастрофа край Пазарджик, в която колата е толкова смачкана, че става на хармоника, а вътре са тя и още една случайна жена. Но и двете остават невредими. Просто съдба.
После Орлин Василев среща журналистката Даря Табакова и остава с нея до края на дните си. Преди брака си с него Даря е съпруга на музикалния критик Крум Табаков. „Беше повече от 30 години по-млада от баща ми, по-млада и от мене. Добре живяха, тя му затвори очите през 1977 година. Даря има дъщеря – Лили Табакова, която преподава испански в университета“, спомня си синът му Орлин Орлинов.
Неговият живот не е така бурен като на баща му. „Аз имах щастието да се оженя за прекрасна лекарка – д-р Сталактита Ахилеева Клайчева, с която преживях 53 много щастливи години, до смъртта й. Имаше нещо гръцко и нещо хърватско.
И тя беше смахната като мен.
Беше партиен секретар на Медицинска академия, но им каза, че иска да я пратят в най-отдалечената точка на България. Така отидохме в Добруджа, в Генерал Тошево. Родиха ни се три деца – един син и две дъщери – Куна и Яна. Имам и три внучки – Орлина, Никол и Индия. Орисията ме свърза с любяща съпруга, предана, отзивчива, бих казал дори жертвоготовна. Затова сега страдам като куче, че я няма“, споделя Орлинов. На покойната си съпруга е посветил стихотворението си „Невидима“, което е включено в последната му книга. То започва така:
Сега по-близо си до мен,
сега, когато уж те няма.
И стаята е тъй голяма,
домът ми – като храм студен.
След смъртта й дъщерите на Орлин признават, че някога майка им казала: „Щом живея с поет, ще търпя всички негови прищевки, глупости и изневери и ще си гледам децата и дома (разбира се, не в унизителния, еснафски смисъл). Той е млад и трябва да изживее всичко.“ „Сигурно я е боляло заради моите щуротии, но тя най-добре ме разбираше и аз всеки път се връщах при нея, спокоен като в залив“, споделя поетът.
На въпроса ми да разбирам ли, че й е изневерявал, той най-чистосърдечно отговори: „О, да. Защото в жените, с които съм бил, откривах допълнителни багри към ежедневието си. И всичките съм ги обичал и възпявал. Но никога не ми е минавало през главата да оставя съпругата си. Връщам се в дома си и съм пак неин. Никога не се появи друга, която да я замени. Освен това двамата преживяхме една трагедия. Аз бях най-щастливият баща – имах син и две дъщери, но синът ми загина. Беше само на 5 годинки, когато в най-безводния град на България – Враца, падна в една шахта и се удави.“
Трагична е съдбата и на единия от племенниците на Орлин Орлинов – Славян, синът на сестра му Мария.
Навремето Мария работи като журналистка в БТА, омъжена за столичен лекар, от когото има двама синове – Славян и Орлин. В един от завоите на живота си се залюбва с журналиста Димитър Масларов, който по-късно става кореспондент на агенцията в Бейрут и в Пекин. И двамата решават да се оженят. Когато научава това, докторът потъва в дълбока депресия и слага край на живота си.
Масларов, който също има син от предишен брак, отглежда като свои синовете на Мария и им осигурява солидно образование. Особено се гордее с по-големия, Славян Русчуклиев, който показва невероятна дарба към езиците и скоро става един от най-изявените арабисти в България. Научната и преводаческата му кариера обаче е помрачена от тежко душевно заболяване. В „тъмните периоди“ Славян прави няколко опита за самоубийство. Вероятно става въпрос за наследствена шизофрения, тъй като и неговият баща, докторът, също посяга на живота си, твърдят запознати. Мъчителните кризи се редуват с фази на просветление, но те стават все по-кратки и по-кратки. Докато един ден в началото на 80-те години Славян сам избожда и двете си очи, остава напълно сляп и след 1-2 години агония угасва.

На книжния пазар от 12 ноември 2012 г.
Обем: 302 стр.
ISBN 978-954-28-1191-6
Издателство: Сиела
Корична цена: 14 лв.

Прочетете още:

• Любовна лирика от Иван Вълев
• Бленувам те. Любовни писма на знаменити българи
• Любовта на Мара Белчева и Пенчо Славейков в книга