Всички неволи на сексуалното робство

„Пътят на лотоса“ се уповава на прочута легенда от корейската митология. Разказът ни пренася в края на XIX век – време, в което предизвикателствата на Запада поставят на изпитание далекоизточните страни и народи. Навсякъде се шири недоимък, междуособиците се задълбочават, корупцията процъфтява, а търговията с плът е обичайно явление. На този фон авторът ни въвежда в трагичната съдба на Шим Чонг – едва шестнайсетгодишна, тя е продадена на заможен търговец в Нанкин. Принудена да овладее куртизанското „изкуство“ до съвършенство, тя понася много изпитания и опознава всички неволи на сексуалното робство...

Хуанг Сок-йонг е сред най-ярките и високо ценени азиатски писатели, носител на завидни литературни отличия. Роден на 4 януари 1943 г. в Манджурия, той е популярен и като непримирим дисидент и борец срещу диктаторския режим. Основни теми на творчеството му са войната, разцеплението, бедността, в която тъне неговият народ. „Пътят на лотоса“ излиза през 2003 г. като адаптация на пансори – традиционната корейска моноопера, базирана на таоистична приказка.

Откъс:

Потъваше в бездната. Носеше се върху полюляващ се копринен воал към най-големия мрак на морските дълбини. Някаква стена се простираше пред очите й, струваше й се, че пропада в шеметната паст на кладенец.
– Помощ! Спасете ме!
Викът на Чонг не излезе от гърлото й. Беше отекнал само в главата й. Изведнъж тя усети, че с оглушителен шум пробива леденото дъно на бездната. И същият копринен воал, който я носеше към нея, я оттласна нагоре. Чонг леко се устреми към отвора – сега вече каменната стена се плъзгаше в обратна посока. Кръстът и главата й се извиха назад така, че брадичката й първа докосна небето. Внезапно изхвърлена от кладенеца, тя бе грубо запратена в някакъв ъгъл.
Полуотворила клепачи, Чонг зърна малка дървена кабина. Опипа около себе си и разбра, че лежи на груба бамбукова рогозка. Подът се наклони и я запрати към противоположната стена. Точно срещу себе си забеляза врата с решетка в горната част, през която идваше въздух. Като се опря на наклонената стена, успя да се доближи до вратата и да сграбчи дръжката – здраво закрепена дървена топка. Блъсна вратата, но тя само се открехна: вероятно отвън бе затворена с голям катинар. Когато кабината се наклони в обратната посока, девойката отново се улови за дръжката, а другата й ръка се вкопчи в решетката.
През нея успя да различи предната част на кораб. Видя как вълната се разбива и пяната се разлива по палубата. Беше тъмно. В покритото с черни облаци небе забеляза няколко по-светли петна. Дали беше утро, или привечер? Килията й гледаше към коридор, отвеждащ към палубата. Виждаха се част от борда и една стена, но никакъв човек. Разбиващите се по дъските вълни оформяха пенливи струи, които достигаха до вратата. В края на коридора се появиха два силуета. Те се придвижваха, като неуверено се облягаха на фалшборда. Чонг пусна решетката и топката на вратата, свлече се на пода и се сви в ъгъла. Вратата шумно се отвори. Морският бриз нахлу в тясното помещение. Единият от мъжете вдигна лампа пред лицето си и заговори с другия на непознат език. Двамата влязоха в кабината, затвориха вратата след себе си и клекнаха. Единият носеше кръгла шапка и синя риза с отворена яка, а другият, с коси, събрани на кок, беше опасал челото си с бяла памучна кърпа. Той тихо попита Чонг:
– Дойде ли на себе си?
Сгушена в ъгъла, Чонг не отговори.
– Не ме ли позна? Аз те доведох тук.
Тя разгледа лицето му на светлината на лампата. Наистина това беше корейският търговец, когото беше забелязала на пазара в Хуанджу. След като китаецът със синята риза му пошушна нещо, той продължи:
– Мокра си. Ето, сложи си това.
Хвърли в краката й пакет и добави:
– Ще излезем за малко, докато се преоблечеш.
Двамата мъже се измъкнаха, след като закачиха лампата на дръжката на вратата. Чонг погледна тялото си – беше облечена в бяло, все едно бе в траур; дрехите й бяха съвсем мокри. Развърза връзките на късата риза и на полата. Останала по фуста, сви колене до брадичката си, за да скрие гърдите си, после отвори пакета. Нахлузи черен панталон, който напомняше корейски долни гащи, и го върза на кръста си; после широка копринена риза с платнени копчета, чиято яка стигаше до ушите й. Лицето на корееца се показа зад решетката.
– Още ли се мотаеш? Я по-живо...
Тя грижливо сгъна корейската риза и полата, които беше съблякла. Старателно оформяше съвършен квадрат, когато вратата отново се отвори. Китаецът се наведе и припряно грабна пакета. Преди да я пусне да излезе, кореецът я попита:
– Как ти беше името?
– Чонг – отговори тя съвсем тихо.
– А фамилното ти име?
– Шим.
– На колко си години?
– На петнайсет.
– Не забравяй, че вече няма да си Шим Чонг.
Тя не попита как ще се казва. Търговецът огледа мълчаливото момиче.
– Като свършиш с обличането, последвай този господин.
Вратата отново се отвори и вятърът нахлу яростно в кабината. Когато се затвори, тишина и сумрак изпълниха помещението. Лампата си бе отишла с посетителите. През решетката Чонг видя как светлината се отдалечава и изчезва. Забеляза метална кука на вратата, завъртя я след кратко колебание и пред решетката падна капак. Сега вече настъпи пълен мрак. Седнала на рогозката, Чонг опипваше пода около себе си. Преди беше забелязала някои предмети: ето тези две плетени бамбукови възглавки. Продължи проучването и напипа плетен кош, в който имаше метален съд с капак. Чонг прошепна: „Нощното гърне“. Развърза панталона си и седна на гърнето. Много дълго се беше сдържала и се облекчи с обилна и мощна струя, сякаш се изпразваше от цялата течност в себе си. Когато беше с пола, задните й части не се виждаха, но с този панталон оставаха оголени. Макар че никой не можеше да я види, тя ги прикри с двете си ръце.
Коприната проскърцваше при всяко движение. Първоначалното й смущение изчезна; започваше да свиква и да се чувства по-добре.
„Щом не съм Шим Чонг, коя съм тогава?“
Не след дълго дойде кореецът и я отведе към предната част на кораба по страничен коридор. Вървяха неуверено поради бордовото клатене. Влязоха в доста голяма кабина, осветена от няколко закачени на тавана лампи с платнени абажури. Беше светло като в салон, където се подготвят за тържество. Посрещнаха ги двама китайски търговци, облечени в коприна, с шапчици, изпод които се спускаха дълги плитки, както и трима матроси с къси блузи. До стената, гледаща към носа, беше поставен малък олтар; от двете му страни имаше по един меден свещник със запалена червена свещ. Пред олтара на ниска масичка бяха подредени дървени чинии с прости ястия. Имаше и купа с ориз, порцеланова гарафа с извито гърло и няколко чаши. Всеки от присъстващите вършеше безмълвно работата си. Явно всички знаеха какво се очаква от тях. Китаецът, който беше дошъл с корейския търговец, подаде мокрите дрехи на момичето. Един моряк ги разстла на пода и постави върху тях голямата кукла, която беше облегната на стената. Сламените крака и ръце на чучелото бяха прикрепени здраво за тялото; главата беше направена от голяма кратуна с нарисувани очи, нос и уста. За да се вижда, че куклата е момиче, бяха боядисали бузите й с червена боя и оформили съвсем малка алена уста. Морякът пъхна сламените ръце в блузата на Чонг, после прикрепи полата. Прекалено късите крака стигаха до средата й. Облечена по този начин, куклата наподобяваше човешка фигура. Корейският търговец взе четчица за рисуване и написа на дрехата: „Това е душата на Шим Чонг, родена в този час и на този ден в Хуанджу, кралство Хедон“. Спътникът му също се приближи и залепи на главата от кратуна лист жълта хартия, украсена с дракон и надпис с китайски йероглифи: „Дано кралят на Жълто море благоволи да приеме този дар“. Двамата свиха куклата и я поставиха да седне пред олтара. Церемонията можеше да започне.
Капитанът направи три дълбоки поклона. Запали ароматните пръчици и ги вдигна над главата си, преди да ги сложи в дървената поставка. После постави на олтара чаша, в която един моряк сипа алкохол. Поклони се още три пъти. Един след друг търговците сториха същото, а моряците се събраха, за да отдадат почит на краля на морето. След като церемонията приключи, всички се качиха на палубата и застанаха на носа на кораба. Морякът, който носеше куклата в ръка, я вдигна над главата си. Останалите сведоха глави и започнаха да се молят със събрани отпред ръце. Ето че морякът хвърли сламеното чучело в тъмната вода. То се заби в ръмжащата стихия, която веднага го погълна. Изкукурига петел и Чонг се събуди. Беше тъмно.
„Дали този кораб не ме е отвел обратно на село?“
Но не се осмели да отвори вратата, за да види, и помисли, че вероятно се е заблудила. Сега вече корабът се полюляваше едва-едва, вятърът беше утихнал. Още й се спеше. „Само преди три дни напуснах дома си и нашето село с прасковите. Защо всичко вече ми се струва така далечно и неясно?“
Сякаш чуваше кашлицата на слепия си баща в мрачната стая. И хъркането на мащехата си Пендок, която се беше върнала късно от церемонията и бе заспала на дъсченото мару. Вместо да приготви вечерята, жената спеше облечена в пъстрия си шамански костюм. Дори не беше прибрала свещената сабя и звънчетата в малкото светилище, където обикновено ги слагаше. Оставила ги бе да се търкалят по пода. Чонг се зае с вечерята на баща си, използвайки даровете, донесени от мама Пендок. Отдели месото и рибата, които трябваше да допече на огъня, сложи оризовите питки и белия ориз в тенджерата, за да ги претопли. Когато заставаше пред огъня, където пламтяха борови клони, винаги мислеше за покойната си майка, починала малко след раждането й. Баща й често й напомняше, че майка й я наричала „малкия Бодхисатва Авалокитешвара“. Чонг си представяше, че се носи по небето върху море от облаци. В далечината виждаше двореца с керемиден покрив, където живееше Буда заедно с единайсетте бодхисатви; под облачното море се простираха селата на смъртните. Буда посочи един бодхисатва и му каза: „Мъжете и жените живеят в разврат заради греховете ти. Върни се сред тях, прероден като жена, и пробуди съвестта им“. Буда Шакямуни протегна ръка и измежду облаците се появи пътека от светлина.
Чонг забеляза блестяща арка, извисяваща се над скромна колиба в малко селце. Къщичките се гушеха една до друга в подножието на планината. Една жена спеше със свити крака, пъхнала ръцете си под главата вместо възглавка. Стори й се, че гледа паната на познат параван – толкова често бе виждала тази сцена. Ухание на индийски люляк изпълваше въздуха около къщичката, в небето се носеха цветни облаци. Бодхисатва Авалокитешвара слезе от светлинната арка, облечен с небесна златоткана дреха, с развят пояс на кръста и с нефритова корона на главата. Появи се пред жената, на име Куак, задрямала след изнурителната си работа като шивачка, с която си вадеше хляба. Бодхисатва, чиято съдба беше да стане Чонг, й каза: „Жено, аз съм Бодхисатва Авалокитешвара от Южното море. Съгреших и трябва да се преродя в човешко същество. Орисан съм да живея при теб. Шакямуни ми нареди да служа на хората, моля те да ме приемеш и да се смилиш над мен“.
Известно време след този сън жената Куак роди дъщеря, но почина при раждането. Шим, слепият баща на новороденото, бе принуден да обикаля къщите, за да проси мляко. Преди да умре, родилката му бе казала: „Скъпи съпруже, толкова бих желала да живея с теб сто години, но съдбата не ми отпуска нито ден повече. Не съжалявам кой знае колко, че животът ми свършва сега, но съм отчаяна, че те оставям, клети ми мъжо. Мъчно ми е за теб. Представям си колко ти е трудно да ходиш с тояжката си опипом, понякога да пропадаш в дупки или да се спъваш в камъни, и виждам как оплакваш жалката си участ.
А аз трябва да изоставя това дете, което родих на повече от четирийсет години, преди дори да успея да го накърмя. Какво ще правиш, за да изхраниш дъщеря без майка, откъде ще намериш мляко, как ще я обличаш през пролетта, лятото, есента и зимата? Скъпо детенце, небето е безмилостно, а боговете са безсърдечни. Ах, защо не можах да родя по-рано, защо не мога да поживея по-дълго! Да умра веднага след като родя момиченце! Какъв грях съм сторила, та да се разделя толкова бързо с него? Скъпи съпруже, чуй ме: ще я наречеш Чонг; в чекмеджетата на шкафа ми ще намериш нориге, които изработих преди много години за бъдещата си дъщеря, не забравяй да й ги подариш и когато се ожени, закачи ги на елека й. Чонг беше съвсем малка, когато вече водеше баща си из селото, като държеше тояжката му.
Когато навърши десет години, мама Пендок от съседното село срещна бащата на Чонг на една панихида, където той рецитираше будистки сутри. Още същата вечер дойде да живее с него. И понеже мама Пендок вече стоеше вкъщи, момиченцето отиде да прислужва при госпожа Шан. Вечер много често Чонг трябваше да влачи мащехата си до стаята й и да я слага в леглото – в противен случай тя щеше да си остане просната на дъсченото мару, след като цял ден се беше занимавала с магьосничество.
В онзи ден, преди да тръгне на работа, Чонг отиде в стаята да попита как е баща й. Когато почука на вратата, показа се мама Пендок, разчорлена, с разплетена коса и като се прозя силно, й каза:
– Днес не ходи на работа, баща ти и аз ще отслужваме погребение, ти ще пазиш къщата.
– Ще придружите баща ми?
– Ами да, аз ще удрям гонга, а той ще казва сутрите.
Тръгнаха двамата сутринта, но на обед мама Пендок се върна сама. Подаде на Чонг питки с див пелин и боров прашец – вероятно й ги бяха дали на церемонията или ги беше купила по пътя. И защо такова благоразположение? Мащехата влезе в кухнята, напълни голямата тенджера с вода от делвата, след това сложи в огнището сухи борови клонки.
– Мамо, защо топлите вода?
– Ще те заведа да видиш шамански ритуал.
– Мен ли?
Без да отговори, мама Пендок изля топлата вода в коритото и каза:
– Измий си косата и се изкъпи.
Чонг се поколеба и не помръдна от прага на кухнята. Но мащехата грубо я хвана за китката.
– Ако не искаш да те обладаят злите духове, трябва да си чиста.
Чонг се съпротивляваше, извиваше рамене и стискаше ръце пред гърдите си. Мама Пендок изви пръстите й, разтвори ръцете й и успя да съблече блузата й и да развърже полата й. Накара я да наведе глава, за да разплете плитката й и да измие косата й. Изля кофи вода върху раменете и гърба й. Натърка я с хубав сапун от червен фасул, който извади незнайно откъде.
– Колко е нежна кожата ти!
За първи път й казваше нещо мило.
След като я изсуши с кърпа, тя вкара девойката в стаята си.
– Ще видим един важен човек. Облечи си нови дрехи.
Чонг извади от шкафа костюма – жълта блуза и червена пола, който госпожа Шан й беше подарила миналата година за Празника на пълнолунието. Беше го прибрала грижливо и още не го беше обличала. Приготви си и чифт чорапи с остри върхове. Докато вадеше бельото си от шкафа, попадна на едно украшение: малка сребърна брошка с висулки за украса на елека й. Обхвана я силно вълнение, сълзите й се застичаха по пода на стаята. Поколеба се за миг, галейки с пръсти скъпоценния накит, изобразяващ двойка диви патици, и го закачи на панделката на ризата си.
– Какво правиш там? Излизай бързо.
Нетърпеливата мама Пендок дръпна вратата. Видя Чонг права в средата на стаята, облечена с най-хубавите си дрехи. Сигурно й се стори възхитителна, защото я огледа от глава до пети, като присвиваше очи. „Можеш да се омъжиш, каза си тя, но бракът не е нещо кой знае какво! Впрочем донякъде точно това и ще се случи...“

На книжния пазар от 10 декември 2012 г.
Превод: Галина Меламед
Обем: 352 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 16 лв.

Прочетете още:

• Провалена любовна връзка като чиклит комедия
• Всички можем да се научим как да бъдем по-щастливи. – Хорхе Букай
• Обречена красота – в какво се превръщат мечтите