Тъжен, чистокръвен, съвсем истински любовен копнеж

Авторът е роден в Ленинград през 1972 г., но това не пречи днес, четирийсет години по-късно, да е популярен като първия американски писател, носител на наградата „Удхаус“ за хумористична литература през 2011.

Гари Щейнгарт живее в Ню Йорк – там отглежда шеметното си въображение, в резултат произведенията му са преведени на повече от 20 езика. Романът „Абсурдистан“ (2006) зае престижна позиция в класацията на „Ню Йорк Таймс“, а издания като списание „Тайм“, „Уошингтън Поуст“ и „Чикаго Трибюн“ го провъзгласиха за най-добра книга на годината.

„Супертъжна истинска любовна история“ е последното предизвикателство на Щейнгарт – сатирично приключение, обладано от тъжен, чистокръвен, „съвсем истински“ любовен копнеж. Щура постапокалиптична история, задействана от обсесии като здравето и политическата коректност.

В Ню Йорк на близкото бъдеще доларът е обвързан с китайския юан, а един най-обикновен притеснен човек, висок метър и седемдесет и пет, с леко тревожен индекс на телесната маса (и с нисък рейтинг на персонален сексапил) е влюбен в младата Юнис Парк.

Гари Щейнгарт за раздвоението на личността и последния си роман:

„Когато си имаш „Бащи и деца“ на Тургенев и „Дамата с кученцето“ на Чехов, за какво ти е демокрация? Стой си вкъщи и чети“.

„Не ни остана настояще, приятелю, всеки ден излиза нов таблет, ново приложение, нова технология за прахосване на деня и живота“.

„Всъщност значителна част от тази „Супертъжна истинска любовна история“ се случва в Индия и аз нямам никаква, ама никаква представа какво става там“.

Откъс:

Мили мой дневнико,
Днес взех важно решение: никога няма да умра.
Други ще мрат около мен. Ще бъдат сведени до нула. От личността им нищо няма да остане. Ключът на лампата ще е щракнал. Лъскави мраморни надгробни плочи ще бележат техния живот и целокупност с фалшиви общи приказки („звездата й грееше ярко“, „вечно незабравимият“, „любителят на джаза“), после я ще ги отнесе крайбрежно наводнение, я ще ги разкъса някой генно модифициран бъдещ пуяк.
Не ги слушайте, като ви разправят, че животът бил пътешествие. За да е пътешествие, едно пътешествие трябва да има крайна цел. Като взема шеста линия на метрото да се видя със социалната служителка – на това му викам пътешествие. Когато умолявам пилота на тая тресяща се над Атлантика бракма на „Юнайтед Континентъл Делтамерикан“ да обърне и да поеме курс обратно към Рим и към измамните прегръдки на Юнис Парк – на това му викам пътешествие.
Ама чакай. Има и друго, нали? Имало и наследственост. Не сме умирали, понеже потомците ни живеели и след нас! Ритуалното предаване на ДНК, мамините масури, долната бърна на дядо, „децата са нашето бъдеще“. Последното е цитат от „Най-великата обич“ на поп дивата на 1980-те години Уитни Хюстън – деветото парче от едноименния й първи албум.
Глупости на квадрат. Бъдещето принадлежи на децата само в най-тесния, най-преходния смисъл на думата. Тяхно е дотогава, докато не измрат и те. Следващата строфа от песента: „Предайте им знанията си и ги оставете те да водят“ – призовава възрастния човек да се откаже от своето аз в името на бъдещите поколения. Като кажеш: „Живея за децата си“, все едно признаваш, че скоро ще умреш и животът ти на практика вече е приключил. По-точно би било да се каже: „Умирам постепенно за децата си.“
А какви по-точно са децата ни? Свежи и пролетни в своята младост; непознаващи смъртта; мятат като Юнис Парк алабастрови нозе из високата трева – сърнета, сладки сърнета, грейнали в замечтаната си пъргавост, слели се в едно с привидно простото естество на заобикалящия ги свят. И после, след има-няма век, гледаш как бедна гледачка мексиканка им бърше лигите в някой приют в Аризона.
Сведени до нула. Даваш ли си сметка каква несравнима с нищо друго трагедия е всяка тиха смърт от старост на осемдесет и една? Няма ден, в който хора, индивиди – американци, ако така ти звучи по-тревожно – да не се свличат по очи на бойното поле и никога повече не се изправят. Престават да съществуват завинаги. При това говорим за сложни личности, чиито представи за световете, летящи в безкрайните вселени, биха шашнали аналоговите ни предци – овчари, прехранващи се със смокини. Всички тези хора са малки божества, носители на обич, дарители на нов живот, невъзпети гении, богове ковачи, които всяка сутрин стават в шест и петнайсет, включват кафе машината и нашепват безмълвни молитви да устискат до утрешния ден, до вдругиден, после до абитуриентския бал на Сара, а след това...
Сведени до нула.
Но не и аз, дневнико мой. Късметлия си ти. Макар да не го заслужаваш. От днес нататък ти предстои да научиш за най-великото приключение, преживяно някога от най-обикновен притеснен човек, висок метър и седемдесет и пет, 73 кила, с леко обезпокоителен индекс на телесната маса 23,9. А защо „от днес“ ли? Защото вчера се запознах с Юнис Парк, а тя ще ми е вечната опора. Хубаво ме огледай, дневнико мой. Какво виждат очите ти? Слаб мъж с лице, сиво като потънал крайцер, любопитни влажни очи, високо лъскаво чело, върху което дузина пещерни човеци биха могли да нарисуват нещо хубаво, сърповиден нос над малката сбръчкана уста, а отзад – все по-олисяващо теме, съвпадащо идеално с очертанията на великия щат Охайо, и тъмнокафява бенка, отбелязваща столицата му Кълъмбъс. Слаб. Слабостта във всяко отношение е моето проклятие. Едно никакво тяло в свят, който признава само невероятно изваяните фигури. Тяло на хронологична възраст трийсет и девет години, а вече натъпкано с „лош“ холестерол, с увеличена секреция на АКТХ и с всичко друго, което обрича сърцето, разбива черния дроб и гръмва всички надежди. Дневнико мой, ако Юнис не ми беше дала подбуда да живея, преди седмица нямаше изобщо да ми обърнеш внимание. Допреди седмица просто не съществувах. Пак тогава, преди седмица, в ресторанта в Торино заприказвах един потенциален клиент – класически привлекателен индивид с висока нетна стойност. Той вдигна очи от зимното си болито мисто, впери поглед право покрай мен, сведе очи към свареното съвкупление на своите седем вида меса в седем зеленчукови соса, пак вдигна очи, пак впери поглед право покрай мен – явно, за да бъда забелязан дори бегло от някой член на висшето общество, трябва първо да прострелям с горяща стрела танцуващ лос, или държавен глава да ме срита в ташаците.
И въпреки всичко, дневнико мой, на твоя предан автор, на тази нищожна личност й е писано да живее вечно. Техниката за тази цел е почти готова. И аз ще съм първият, който ще се възползва от нея – аз, координаторът (седми разряд) на дейността по установяването на контакти с привързаните към живота в отдел „Следчовешки услуги“ на корпорацията „Щаатлинг-Уапачунг“. Достатъчно е да съм изряден и да вярвам в себе си. Да избягвам трансмазнините и пиячката. Да поглъщам огромни количества зелен чай и алкализирана вода и да предам генома си на онези, на които трябва. Да възстановя своя загиващ черен дроб, да презаредя цялата си кръвоносна система с „интелигентна кръв“ и да си намеря тихо и топло (но не горещо) местенце, където да прекарам лютите сезони и холокостите. А когато на Земята времето й изтече, което е неминуемо, да замина за нова земя – още по-тучна, но с по-малко алергени; а когато след около 10 (на 32-ра степен) години от днешна дата, в разцвета на моя разум, вселената ни реши да се самопогълне, личността ми ще скочи през черната дупка и ще сърфира в измерение, пълно с невъобразими чудеса, където нещата, с които съм живял на Земя 1.0 – тортели лукезе, сладоледа с шамфъстък, първите „тави“ на групата „Велвет Ъндърграунд“ и загорялата от слънцето гладка кожа, опъната върху меката барокова архитектура на двайсет и нещо годишни бедра – ще ми се струват тъй смешни и инфантилни, колкото дървените кубчета, бебешките храни и играта „Саймън казва“.
Точно така: няма никога да умра, каро диарио. Никога, никога, никога, никога. А ти, ако се съмняваш в думите ми, върви по дяволите.
Вчера беше последният ми ден в Рим. Станах към единайсет, пих едно кафе макиато в бара, който предлага и фантастични медени кифлички, докато антиамерикански настроеното десетгодишно хлапе на съседите ми скандираше от прозореца: „Не щем глобализация! Спрете я веднага!“; с увит врат в топлата памучна хавлиена кърпа на чувството за вина, че не върша в последните минути някаква спешна работа, докато апаратът ми жужи с контакти, данни, снимки, предвиждания, карти, доходи, звуци, бяс. Поредният ден на скитане в ранното лято по улиците, на които поверявах съдбата си, в прегръдката им, в топлите им като фурна вечни обятия.
Стигнах там, където всеки път стигам. До най-красивата сграда в цяла Европа. Пантеонът. Ротондата с идеални пропорции, вдигнала високо тежестта на купола, който виси във въздуха с ледена математическа точност; окулусът, през който се процеждат римските дъждовни и прежурящи слънчеви порои; преобладаващите все пак хладина и сянка. Нищо не би могло да омаловажи Пантеона! Нито крещящите шарки на религиозното му преобразяване (официално се води църква). Нито надутите, охарчили се до последното евро американци, надяващи се да намерят дебела сянка под портика. Нито съвременните италианци, които се бият и разправят отвън, където момчетата гледат да го вкарат на момичетата, мотопедите бръмчат тихо под косматите им нозе и състоящи се от няколко поколения фамилии пращят от пъпчива жизненост. Не, намирам се в най-славния сътворен от човешка ръка надгробен паметник на човешкия род. И когато надживея земята и напусна привичното й лоно, ще взема със себе си спомена за тази сграда. Ще го закодирам с нули и единици и ще го излъча в целия космос. Вижте творението на примитивния човек! Забележете първите му копнежи за безсмъртие, дисциплината и всеотдайността му.
Вчера – последният ми ден в Рим. Изпих си макиатото. И вероятно в очакване на любов си купих скъп дезодорант. После ударих тричасов леко онанистичен следобеден сън в своя безотговорно озарен и задушаван от слънцето апартамент. След което на партито на приятелката ми Фабриция се запознах с Юнис.
Чакай, чакай. Не беше точно така. Нещо обърках хронологията. Излъгах те, дневнико мой. Не съм стигнал още до пета страница и започнах с лъжите. Преди купона у Фабриция се случи нещо ужасно. Толкова ужасно, че чак не ми се описва, тъй като ми се ще да си положителен дневник.
Ходих до американското посолство.
Изобщо нямах подобно намерение. Но един приятел, Санди, разправя, че ако си прекарал над 250 дни в чужбина, а не си се записал в официалната програма за завръщане на американските граждани „Добре си се завърнал, приятелю“, още на летище „Кенеди“ може да те гепят за противодържавна дейност и да те тикнат в някой „охраняван проверочен пункт“ някъде в северните райони на щата Ню Йорк.
А пък Санди знае всичко – той е моден стилист, – така че реших да се възползвам от ярко формулирания му силно подкладен от кофеина съвет и се запътих към Виа Венето, където зад наскоро издълбания ров с вода блаженства кремавият дворец на нацията ни. Но и това май няма да е за дълго. Санди разправя, че поради липса на средства Държавният департамент се принудил тия дни да продаде целия огромен комплекс на норвежката държавна нефтена компания „СтатойлХидро“, та когато се добрах до Виа Венето, вече придаваха на дърветата и храстите му източена агностична форма по вкуса на новите им притежатели. Бронираните закрити камиони на преносвачите бяха обградили в кръг комплекса, а отвътре се носеше шумът на масивно унищожаване на документация.
Зад перилата, очертаващи опашката пред визовия отдел, беше почти безлюдно. Броят на желаещите да емигрират в САЩ бе спаднал до неколцина изключително тъжни и бедстващи албанци, а самотната им бройка бе допълнително обезкуражена от плаката с изображението на наперена видра със сомбреро на главата, която се мъчи да се покатери в претъпкана гребна черупка, с наслов „Местата в лодката свършиха, амиго“.
След като му размахах паспорта си, по-възрастен от мен мъж ми изкрещя нещо неразбираемо иззад преградата от плексиглас в импровизирана будка за охраната. Най-сетне отнякъде се появи задължителната за такива места компетентна филипинка и ми даде знак да мина по препълнения с вещи коридор до някакво подобие на занемарена класна стая в обществена гимназия, разкрасена в цветната тоналност на кампанията „Добре си се завърнал, приятелю“. Тук мексиканската видра от кампанията „Местата свършиха, амиго“ бе американизирана (сомбрерото бе заменено с триъгълна червено-бяло-синя кърпа, овързана на косматата гушка) и бе яхнала някакъв глуповат на вид кон, и двамата устремени към буйно изгряващо – предполагам, азиатско – слънце. Половин дузина мои сънародници седяха зад нащърбени бюра и мърмореха нещо в апаратите си. Върху празен стол имаше слушалка с вид на умрял плужек и надпис: ПЪХНЕТЕ СЛУШАЛКАТА В УХОТО СИ, СЛОЖЕТЕ АПАРАТА СИ ВЪРХУ БЮРОТО И ИЗКЛЮЧЕТЕ ВСИЧКИ НАСТРОЙКИ ЗА СИГУРНОСТ. Изпълних разпореждането. В ухото ми задрънча електронна версия на „Розовите къщи“ на Джон Кугър Меленкамп („Ама и тая Америка си я бива, бейби!“), на екрана на апарата ми се довлече едрозърнесто изображение на храбрата видра с буквите УВА на гърба, които се разгънаха в трептящ надпис „Управление за възстановяване на американщината“.
Видрата се изправи на задните си крачета и най-старателно се отупа от праха.
– Здрасти, приятел! – рече с достоен за обожание електронен глас на карнавален викач. – Казвам се Джефри Отър и бас ловя, че ще се сприятелим!
Обзе ме чувство за несрета и самота.
– Здрасти – отвърнах. – Здравей, Джефри.
– Здравей и ти! – каза видрата. – Желая да ти задам няколко дружески въпроса единствено със статистическа цел. В случай че не желаеш да отговориш на някой въпрос, достатъчно е да кажеш: „Не желая да отговоря на този въпрос.“ И не забравяй: моята цел е да съм ти полезен! Добре. Започваме с най-простото. Кажи ми името си и номера на социалната си осигуровка.
Огледах се. Всички около мен шепнеха припряно разни неща на своите видри.
– Леонард или Лени Абрамов – измънках и съобщих номера на социалната си осигуровка.
– Здравей, Леонард или Лени Абрамов, 205-32-8714. От името на Управлението за възстановяване на американщината имам удоволствието да те посрещна с „добре дошъл“ при завръщането ти в новите Съединени американски щати. Пистааа! Вече нищо не може да ни спре! – и щеше да ми пукне тъпанчето с откъс от диско хита на Мъкфадън и Уайтхед „Нищо не може ни спря“. – Кажи ми сега, Лени. По каква причина напусна нашата страна? По работа или на почивка?
– Работа – рекох.
– И в какво се състои работата ти, Леонард или Лени Абрамов?
– Ами... Безкрайно удължаване на живота.
– Каза „Нетрайно утежняване на живота“. Правилно ли чух?
– Безкрайно удължаване на живота – рекох.
– На скала от хиляда и шестстотин каква кредитоспособност имаш, Леонард или Лени?
– Хиляда петстотин и двайсет.
– Браво на теб. Явно знаеш как да броиш и центовете, а? Значи имаш пари по банковата си сметка и работиш по „нетрайно утежняване на живота“. Сега няма как да не те попитам: а член ли си на Двупартийната партия? И ако си, би ли желал да стриймваме до апарата ти новия ни седмичен бюлетин „Нищо не може ни спря!“? В него ще намериш всякакви полезни съвети как да се реаклиматизираш към живота в нашите Съединени щати и как най-ефективно да вложиш парите си.
– Не съм член на Двупартийната, но да, с най-голямо удоволствие бих получавал новия ви стрийм – казах със сговорчив тон.
– Чудесно! Вече си включен в списъка ни. Кажи ми, Леонард или Лени, докато беше в чужбина, имаше ли възможността да се срещнеш със симпатични чужди граждани?
– Да – отвърнах.
– И с какви по-точно?
– Само от Италия.
– Каза „Сомалия“.
– Само от Италия – повторих.
– Каза „Сомалия“ – настоя на своето видрата. – Нали знаеш колко самотни се чувстват американците в чужбина? Най-редовно им се случва! Затова аз все си седя в родната рекичка. За какво ми е да ходя другаде? Само за статистиката, позволи ми да те попитам: имал ли си интимни физически връзки с не-американци по време на престоя си?
Вперих поглед във видрата, а ръцете ми под бюрото се разтрепериха. Този въпрос на всички ли го задават? Нямах ни най-малкото намерение да попадам в „охраняван проверочен пункт“ някъде на север единствено задето бях се пуснал на Фабриция, воден от желанието да скрия в нея чувството си на самота и непълноценност.

На книжния пазар от януари 2013 г.
Превод: Венцислав К. Венков
Обем: 344 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 18 лв.

Прочетете още:

• Провалена любовна връзка като чиклит комедия
• „Сърце и душа“ – новият бестселър на ирландската кралица на романа Мейв Бинчи
• „Докато простосмъртните спят“ – Кърт Вонегът