Скандалният френски автор Фредерик Бегбеде и книгата му „Помощ, простете“

На български излиза една от последните творби на култовия френски писател Фредерик Бегбеде „Помощ, простете“.

Книгата разказва историята на Октав, който се преквалифицира от рекламист в „хедхънтър“ за голяма козметична компания. Колкото циничен, толкова уязвим, героят изповядва любовта си към крехката Лена Дойчева на православен отец в храма „Христос Спасител“ в Москва. Един предизвикателен роман с шокираща развръзка, напоен с впечатления от родината на Пушкин, но и от държавата на безскрупулните олигарси и фиктивната демокрация.

Естет, анархист, поет, нихилист, автор на „психеделични“ романи или добросъвестен литературен критик, Фредерик Бегбеде не се нуждае от представяне. В България са преведени шест негови книги, две от които имат успешни екранизации: „Любовта трае три години“ и „9.99 лв.“ Интересното е, че последния си, „Френски роман“ (2009), Бегбеде започва да пише в ареста, а с него печели литературната награда „Рьонодо“.

„Животът ни е включен на автопилот и е нужна нечовешка смелост, за да промениш курса“, твърди скандалният французин.

„Помощ, простете“ затвърждава убеждението, че любовта изисква тъкмо „нечовешка смелост“.

Откъс:

В годината, когато навърших четирийсет години, напълно откачих. Преди това, като всички останали, се правех на нормален. Истинската лудост се проявява, когато социалната комедия приключи. Това се случи след втория ми развод. Бяха ми останали още малко пари и напуснах страната. Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов – това „нелепо чувство, придружено от непристойни движения“, както казва Теофил Готие. Впрочем бях зарязал всички твърди дроги, не виждах защо любовта да бъде изключение. За първи път от раждането ми живеех сам и се надявах известно време да се възползвам от това. Вероятно приличах на моята лишена от структура епоха. Признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. Наистина не знам как се справят останалите безгръбначни. Израснах в разделено семейство, преди да разделя и моето. Нямах нито родина, нито корени, не бях привързан към каквото и да било, освен към едно забравено детство, чиито снимки звучаха фалшиво, и към един лаптоп с безжичен интернет, който ми създаваше илюзията, че съм свързан с останалия свят. Върховната свобода за мен бе амнезията; в днешно време тя е много разпространена болест. Пътувах без багаж и наемах обзаведени апартаменти. Мислите си, че е кофти да се живее сред мебели, които не сте избирали? Не съм съгласен. Истински кофти е да прекарвате часове в магазина, колебаейки се между различни видове столове. Не се интересувах и от коли. Мъжете, които постоянно сравняват обема на двигателите си и губят ужасяващо много време в изброяване на различни марки, са просто жалки. Четях джобни издания, като подчертавах някои изречения с химикалка, преди да захвърля и двете в кошчето (книгата и химикалката). Опитвах се да не пазя нищо другаде, освен в главата си. Имах чувството, че съм задръстен от предмети, но май и от мисли, които като че ли заемаха още повече място. Старите ми телевизори бяха струпани в кашони, в един склад с ламаринен покрив в покрайнините на Париж. Задрасквах изминалите дни в бележника си като някой затворник, който дълбае черти на стените на килията си. Тъй като вече не четях френски вестници, научавах новините със седмици закъснение. „Виж ти, Еди Баркли умрял!“ По цели седмици не излизах никъде, свързвах се със света единствено чрез сайтове за лекарства или за секс. През 2005-а не ядох нищо. Вярвах, че съм се освободил от миналото както се зарязва жена: подличко, без да застанеш очи в очи с нея. Въобразявах си, че съм гражданин на света. Възприемах Европа като древна забележителност, която може да бъде разгледана без екскурзовод, само с помощта на джобен джипиес – черна кутия, от която се разнася строг женски глас: „След 500 метра завийте надясно“. Пишех пощенски картички, които не изпращах. Трупах ги в кутия за обувки, заедно с онези, които ми връщаха с печат: „Лицето вече не живее на посочения адрес“. Не ми се щеше да тъгувам, но човек не може да забравя по поръчка. Не знам защо ви разказвам всичко това. Всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима.
Дори професията ми не беше сериозна: ловец на таланти – звучи патетично. Плащаха ми, за да открия най-красивото момиче на света, а в Русия имах огромен избор. Понякога изпитвах чувството, че съм паразит, контрабандист или сводник; лешояд, който се храни единствено със свежа плът; капитан Ахав, чийто бял кит се нарича Миряна, Люба или Варвара. Професионалното ми бъдеще зависеше от няколко мерки, от някоя обиколка на гърдите, тънка талия или палав профил. От пръв поглед можех да различа непокорното носле, сластната уста, изпъкналото чело, скритата в пашкул копринена буба. Търсех точното съотношение между раздалечеността на очите и дължината на шията, съвършеното противоречие между безсрамието на напъпилата гръд и невинността на крехката ключица. Красотата е математическо уравнение: например разстоянието от основата на носа до брадичката трябва да е същото като от горната част на челото до веждите. Съществуваха определени норми – като „златното число“ (1,61803399), което представлява височината на Хеопсовата пирамида, разделена на половината от основата й. Ако разделите височината си на разстоянието от земята до пъпа ви, трябва да получите въпросното число, което следва също да е равно на разстоянието от земята до пъпа ви, разделено на разстоянието от пъпа до върха на главата ви. Иначе не ставате за чукане.
Ежедневието ми беше простичко: спане до късно, замаяно ставане към два следобед, кастинги и фотосесии, раздаване на визитни картички вечер. Пример за подражание ми бе Доминик Галас, прочутият французин, който през 1987-а бе открил Клаудия Шифър в някаква дискотека в Дюселдорф. Бе излязъл в пенсия на 43 години и го срещнах на плажа в Сен Бартелеми – готин тип, по-скоро добре запазен за човек, който не е спал двайсет години. Професията ни на естетически вербовчици е трудна – колко пъти бях вярвал, че съм попаднал на рядката перла, на бъдещата звезда, на извивките на столетието, за да установя, приближавайки се, че създанието е повехнало, пъпчиво, тлъсто, че брадичката й е скосена, прасците й се подуват, косите й падат, сутиенът й е празен, а коленете й се извиват навътре? Галас често повтаряше следната сентенция (на Оскар Уайлд, но на обратно): „Не се доверявай на първото си впечатление, то винаги е неправилно“. Клаудия Шифър не приличала на нищо, когато я видял да подскача на някакъв немски дансинг. Била висока тевтонска талпа като хиляди други, с четвъртити като зъбите й рамене. Но той видял в нея потенциала на новата Бардо. Подобно на Гиа, грузинския вербовчик, който откри Наталия Водянова в Нижни Новгород, или на арменеца Тигран, който контролира набирането в Москва, той притежаваше набито око, поглед за нещата и необходимите връзки. Човек не става току-така откривател на модели: трябва да се надушват добрите предложения, да се поддържат контакти и да се спазват определени правила, най-важните от които са следните шест:
1. Не злоупотребявай сексуално с момичетата (освен ако те не го желаят).
2. Никога не искай телефона на момиче, което вече има договор с Гиа или Тигран.
3. Винаги се движи с кола с шофьор и телохранители.
4. Никога не заговаряй момичета, които нощем носят слънчеви очила.
5. Не докосвай кокаин.
6. И най-вече, никога не се влюбвай.
Фотогеничността е истинска загадка. Някои фантастични на живо момичета на снимка не приличат на нищо. Тогава най-добре ги изчукай и никакъв договор. Най-страхотните момичета не улавят светлината, докато някаква случайна мацка с кръгъл нос и хлътнали очи може да се окаже доходоносна, ако притежава божия дар да бъде обичана от камерата. Въпрос на костна система и индивидуалност, на сенки по бузите, на волева брадичка, на меланхолия или първичност в излъчването. Затова никога не излизам без добрия стар полароид. Цифровите апарати изравняват неравностите, дигиталното омазнява косата. Корин Дей открива Кейт Мос за първата й сесия в „The Face“, попадайки на моментна снимка, заснета от Сара Дукас от лондонската агенция „Сторм“, която срещнала Мос на летището в Ню Йорк. Тогава малката англичанка била на четиринайсет години и мечтаела да стане стюардеса. Сега тя печели 30 милиона лири годишно (а нейната агентка взема 10 % от всичко, понякога нощем я сънувам!). Не знам дали днес на Кейт Мос й се случва да пътува с пътнически самолет.
В работата си трябваше да знам кое им го вдига на пичовете. Момичетата, които карат жените да пазаруват, са онези, които възбуждат съпрузите им. А мъжете в началото на XXI век се възбуждаха от непорочността. Всички искаха непорочност, вероятно защото се намираха за отвратителни. Мъжете вече биваха привличани единствено от детската физика, вследствие на което жените се правеха на розови момиченца. Никога не съм се доверявал на мъже, които се появяват на публични места с хлапачки – те или са измамници от Сен Тропе, или са прикрити хомосексуалисти. Фукат се с тях като автомобилисти зад волана на новото си спортно купе. Във времето, когато красивата жена се бе превърнала в трофей, някои събирания приличаха на конкурси за дакели – печелеше този, който доведеше най-свежото зверче. Мъжете сравняваха телата на придружителките си, цвета на очите им, аромата на косите им и дължината на поводите им.
– Виж младата ми годеница със светлосините очи.
– Ти пък само погледни моята порцеланова кукла с извитите мигли.
– Много е стара. Да не си си забравил очилата?
– Твоята е като баба ми, пардон, като дядо ми. По-добре забий малката й сестра.
– А пък дъщеря й на твоята сигурно е по-готина.
– (Смехове.) Добре, че тези патки не говорят френски!
– Бягай, целуни я по бузката, като избършеш с брадата си част от грима, ще блесне бебешкият й тен.
– Млъквай, че се влюбвам.
– Мога да ти отстъпя всичко, но не и нея.
– Не искам б. у. („втора употреба“ на руски жаргон).
Жените също постоянно се преценяваха една друга, като проститутки на тротоара.
– Гърдите ми са по-големи от твоите!
– Да, но моите са истински!
Навсякъде претегляха телата като на пазарска сергия. Всички искаха да са неповторими, но в действителност всички желаеха да приличат на една и съща корица на списание. А чувствата по никакъв начин не влизаха в сметката. Хората мислеха, че се влюбват, а всъщност се подчиняваха на поредната кампания на Гес. Бяхме навлезли в епоха на сексуалното бездушие. Естествено, аз не познавах други времена, което прави всякакво сравнение трудно, но не вярвам човешките същества някога да са били толкова завистливи. Откакто егоцентризмът се бе превърнал във водеща идеология, хората напълно бяха луднали. Рекламните специалисти, които определяха световната мода, разполагаха с безпрецедентна в историята ударна сила. Годишните инвестиции за рекламно място биха премахнали десет пъти глада по света, но се считаше за по-наложително да се вадят нови и нови лица, за да могат луксозните марки да останат в top of mind на гладуващите. Философът от Карлсруе Петер Слотердийк бе нарекъл тази система „дезиризъм без граници“. Ако групата „Конде Наст“ им бе предложила, мисля, че огромното мнозинство млади дезиристи биха приели да си обявят нова война заради една публикация в следващия брой на „Вог“.
Това бе епоха, в която единствената утопия беше физическа. Телевизионният сериал, който най-добре обобщаваше първото десетилетие на XXI век, се наричаше „Клъцни/срежи“. Двама пластични хирурзи от Маями обясняваха следното на своите клиенти: „Ако спрем да се борим за съвършенството, по-добре да умрем“. Някои от диалозите в сериала ги знам наизуст. Момиче с писклив глас пее в началото: Make me beautiful. A perfect mind, a perfect face, a perfect life. Любимият ми епизод: третият, когато една дебелана се застрелва в устата, защото доктор Макнамара отказва да й направи липосукция. Мозъкът на дебеланата опръсква снимките на топмодели, които е закачила в стаята си. Наистина много вълнуваща сцена, с хемоглобинови пръски върху гърдите на Ел Макферсън и панорама върху тлъстия труп, проснат на мокета като някой бял кит на Саут Бийч. Следва кадър на съвършено синьото небе на Флорида, символизиращо отсъствието на всякакво нещастие.
Човешкото око е естествено привлечено от правилните черти, гладката кожа и повърхността на устните. Правилният нос улеснява човешките взаимоотношения. Неслучайно наричат гърдите очи – те приковават погледите и насърчават към общуване. Логично е красивите да са по-добре платени от грозните, защото носят повече пари. Явно се налага да си инжектираме ботулинов токсин, за да получим повишение на заплатата, да добавяме по 50 грама във всяка гърда чрез периареоларен срез, за да се издигнем в предприятието, да преразпределяме мастната тъкан в бузите и да увеличаваме челюстта, за да се изкачим по социалната стълбица. Опитайте сами: ще видите, че повече ви се работи с млади и красиви същества, че се чувствате по-добре с хора, които нямат торбички под очите, че по-естествено се подчинявате на хармоничните, гладки, незасегнати от възрастта лица. Външността не просто прикрива истината, тя управлява.
Не знам дали имам сърце, но съм сигурен, че имам тяло, което бие. Не съм убеден, че заслужавам прошката на вашия Господ, но изповедта несъмнено ще ми помогне не по-зле от психоанализата, при това ще ми излезе по-евтино. Въпреки постоянното течение вашата огромна, претрупана с икони църква е най-луксозният диван. Открих го през нощта, през една леденостудена нощ, когато, подтикнат от гордостта на пиянството, реших да се опъна на приятелите ми и да се прибера пеша. „След 50 метра завийте наляво“ – казваше ми моят механичен приятел, скрит в джоба на палтото ми. Ослепителната пълна луна бе нанизана върху вашата камбанария като курва на клиент. Спрях да се полюбувам на импровизираната гигантска целувчена торта край скованата в лед река. Сенките на крановете очертаваха квадрати по снега – крачех из някаква кръстословица. Дали луната не бе предизвикала прилив в мозъка ми? Не можех да откъсна поглед от вашия масивен събор, който ми напомняше купола на „Инвалидите“, където погребали Наполеон, след като се отказал да завладява страната ви. Въпреки настоятелните молби на мис Джипиес, обиколих площада, докато не измръзнах напълно (нали си спомняте, че беше 39 градуса под нулата?). Когато най-накрая плахо се приближих до вашата свещена сграда, каква бе изненадата ми да ви видя да излизате, отче йерохпромандрит, загърнат в дълга, покрита със скреж мантия! Бяхте само помощник-поп, стажант-поп с лош френски, когато ви срещнах на улица „Дарю“, а аз бях дописник във Воаси. А сега сте глава на най-голямата черква в Москва! Не знаех, че може да се стигне от улица „Дарю“ до Москва, без да се мине през квадратчето Константинопол! Вие не се бяхте променили, но аз – да: заради къдравата ми брада ви отне известно време да ме познаете. После избухнахте в смях и отидохме да се подслоним в преддверието, преди да се уговорим за тази изповед. Спомняте ли си гуляите ни на „Дарю“, в руската бакалия, преди повече от десет години? Това ставаше през XX век, когато Църквата ви беше преследвана... Как се казваше хубавката сервитьорка, която пълнеше чашките ни с черешова водка... Олга? А, да, Олга, добра памет имате... Признайте, че малката доста ви привличаше! Една от първите блондинки в живота ми. Спомням си кръглите й горещи гърди, като излезли от фурната кифлички. Можеше да изпита оргазъм само от зърната, без да се докосва долу, достатъчно бе да ги ощипеш силно и изпадаше в несвяст. Да, митрополите, имах малка история с нея, от която стените на таванското студио се тресяха... Целуваше се като ескимос, потърквайки нос в моя. Много ви обичаше. Трябваше да се ожените за нея, защото нали на православните свещеници им е позволено! А, все още сте ерген? Ха-ха, не е глупав попът! Извинете, шегувах се. Колко се радвам да ви видя отново, отче, след всички тези години! Нищо не е случайно – имахме среща. Нощта, когато се заклех да се видим отново, щях да умра от студ. Оттогава съм като всички останали – нося абсурдна кожена ушанка и водонепромокаем зелен анорак. Мразът е лек срещу дендизма.

На книжния пазар от 28 януари 2013 г.
Превод: Георги Ангелов
Обем: 184 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 12 лв.

Прочетете още:

• „Упадък и падение“ – Ивлин Уо
• „Сексът и властта“ – Ивоник Деноел
• Хомо-хетеро оргия описана с всички подробности