Любов в размирно време

„Зеленият бряг“, спечелил наградата „О'Хенри“, е първият роман на писателката Натали Бакопулос, написан майсторски и отнасящ се за събития в Атина и Париж в периода между 1967 и 1972 година. В него се хвърля светлина върху малко изследван момент от гръцката история – периода на военната хунта, характеризиращ се с опустошителна бруталност и репресии. Авторката е нарисувала умело портрета на едно семейство, чиито сърцераздирателни истории и съпротива се развиват на фона на размирно време.

„Зеленият бряг“ е завладяващ роман за политическото потисничество, отразяващо се в тесен семеен кръг. Бакопулос описва с впечатляваща съпричастност индиректните, мъчителни последици от политическите репресии върху живота при управлението на гръцката хунта, въздействието на оказваното малко по малко, но ежедневно насилие върху отделните хора. Нейното описание на любовта при тиранията – ту колеблива, ту плаха, ту разкрепостяваща – е едновременно проникновено и трогателно.“
Питър Хо Дейвис, автор на „Момичето от Уелс“

„Натали Бакопулос има рядката дарба да ни представи едно мъчително историческо събитие през призмата на живота на отделните хора с неговите обикновени подробности. „Зеленият бряг“ е завладяваща интимна история, пълна с ненатрапчиви, реалистични моменти.“
Елизабет Костова, автор на „Историкът“

Натали Бакопулос притежава магистърска степен по литература от Мичиганския университет, където преподава в момента. Трудът й, представен в литературните списания "Ninth Letter" и "Tin House", получава наградите „Хопуд“ и „О'Хенри“, както и наградата „Артър и Мери Платсиз“ за заслуги към гръцкото културно наследство. Номинирана е и за наградата „Пушкарт“. Това е нейният първи роман.

Пролог

Април 1967 година

Този април, само три седмици преди парламентарните избори, трима мъже в тъмни костюми се срещнаха в центъра на Атина. Поговориха кратко в малка къща на улица „Аспасия“, стиснаха ръце и си тръгнаха в отделни коли. В гръцкия Пентагон – масивна бетонна постройка, опасана от високи стени с бодлива тел и отчасти остъклена отгоре, висши военни се съвещаваха около една маса.
По-рано същия ден в хотел „Хилтън“ обядваха кралят и кралицата и се състоя съвещание на една политическа партия – все признаци за нормален демократичен живот. Сега на един балкон стоеше часовой на средна възраст, който с бинокъл наблюдаваше в очакване осветения град. Виждаха се Акрополът, хълмът Ликавитос, булевардите, осветени от уличните лампи. Атина все още приличаше на Атина.
Когато вечерта премина в нощ, през тесните улици със засадени дървета на богаташкия квартал Колонаки и жилищните части на квартал Папагос започнаха да се събират мъже в цивилни дрехи. В кварталите Панграти, Кипсели и Амбелокипи военните целуваха съпругите си и излизаха, оставяйки ги да спят в леглата. Зад стария футболен стадион в центъра на града неспокойни войници пушеха цигари и играеха карти. Някои, изнервени от мрачни предчувствия, си разменяха пиперливи шеги.
В Психико мъже с щикове на пушките започнаха да дават заповеди. Вдигнаха от сън съпружеска двойка и ги набутаха в една кола.
– Побързайте! – крещяха им те.
Жената не беше успяла да си сложи очилата, и двамата бяха по пижами. Наблизо друг мъж се покатери на покрива на къщата си, а синовете му се скриха под леглата. В три сутринта Пентагонът беше като осветен от безгрижни деца, оставени сами от родителите. В празна стая един магнетофон, забравен включен от младши лейтенант от Кипарисия, свиреше на никого. Войник от Каламата се беше надвесил замислен над карта на града, а други двама спореха за точната честота на радиосигнал. Завладян от прилив на смелост, млад офицер зареди пушката си, после свали внимателно ударника и пак я зареди.
В стъклото на прозореца зърна отражението си и се стресна от това, което видя.
Отвъд осветените прозорци по-голямата част от града спеше.

Част първа

Април – ноември 1967 година

1

Малко след полунощ Вангелис – шофьор на такси от квартала, приятел на вуйчо й и художник любител, докара Софи и няколко други момичета на парти в Психико – спираловидно разположен луксозен квартал, пълен с великолепни къщи и посолства. Домакин на купона беше Ник – новата любовна тръпка на Софи, който беше останал сам вкъщи. Родителите му, адвокати с леви убеждения, заминаха за Солун да отстояват правата на местна политическа кампания. През последните няколко дни младежите превърнаха изисканата къща със заоблени френски мебели и стари скъпи килими в студентски щаб: правеха плакати, раздаваха листовки, пишеха писма до редакторите на вестници и най-вече разговаряха за възгледите си за страната и в какво би могла да се превърне тя.
След като приятелките на Софи се измъкнаха от задната седалка, обути на бос крак и с кърпи на главите, и изчезнаха зад портата от ковано желязо, Софи се наведе напред между седалките, за да плати на Вангелис. Както винаги, той й отказа.
– Работя до разсъмване. Да дойда ли да ви взема тогава? – каза го с преднамерено безразличие.
В някои нощи, когато тя разлепваше листовки, знаеше, че той се мотае някъде наблизо. Друг път, тъкмо когато се довличаше до портата у дома призори, го виждаше да се прибира от смяна. Кимваше й, докосвайки шапката си, и внасяше вътре бутилката с мляко, оставена на прага му.
Софи се облегна назад и прибра драхмите в портмонето си.
– Ще ти платя следващия път – примири се тя.
– Това „да“ ли означава? – попита Вангелис. Погледна в страничното огледало, като че ли зад него имаше някой, а после се обърна към нея в очакване на отговора й.
– Ако ти е на път – каза Софи.
И двамата знаеха, че не е нужно да отговаря на въпроса му. Точен като изгряващото слънце, Вангелис щеше да е край тротоара, стиснал като свирач на бузуки цигара между кутрето и безимения си пръст. Тя му благодари и го целуна по грапавата небръсната буза.
Зад тях музиката, идваща от задната градина, се носеше из улицата, примесена с глъчката от възбудени гласове. Въздухът беше изпълнен с уханието на орлови нокти, толкова сладникав, че Софи го усещаше в гърлото си като глътка вино. Други пристигнаха пеш и с мотоциклети. Красив младеж в кожено яке отвори желязната порта и тя, заедно с останалите, премина през пълния с разцъфнали храсти двор. Трима млади мъже с гъсти бакенбарди и блузи поло стояха при портала в дорийски стил и пушеха. Едва когато мина покрай тях и се отправи по осветената с фенери алея, чу Вангелис да потегля.
Партито беше в разгара си. Навсякъде можеха да се видят жени в миниполи да флиртуват с мъже в опънати по бедрата дънки и тесни ризи. Тя съдеше за вълнението, обзело всички, по силната музика, потракването на леда в чашите, изобилието от думи и хрумвания и по нещо, изпълващо въздуха, за което никой не говореше, но всички усещаха. Секс. Въздухът в двора трептеше от разпалени политически спорове и разгорещени страсти.
Изборите бяха насрочени за идния месец – в края на май. Щеше ли кралят да ги разреши? Една жена с голямо яркочервено цвете, втъкнато в деколтето на роклята, настояваше, че той няма да го стори. Тя отпиваше на малки глътки от питието си през сламка, а двама младежи, застанали пред нея, енергично кимаха с глави.
На задната веранда на къщата телата на хора, които Софи не можа да разпознае, се поклащаха плътно притиснати едно в друго. Проби си път през радостно чуруликащите момичета, едва оцеля, минавайки през още едно каре мъже, и беше почти насила повлечена да танцува от нисък настоятелен студент по право с буйна, къдрава коса.
Ник. Къде е Ник? Връзката им не беше съвсем потайна, но не беше и особено открита. Две години по-голям от нея, той беше завършил семестриално химия и сега възнамеряваше да
учи медицина в чужбина. Но дори и да беше още редовен студент, пътищата им нямаше да се пресекат, защото тя учеше френска филология. Софи не знаеше как точно прекарва времето си, защото се срещаше с него най-вече посред нощ. Беше го забелязала на няколко студентски митинга и се бяха запознали официално, когато демонстрираха ден след ден в центъра на Атина, изразявайки подкрепата си за министър-председателя Георгиос Папандреу. Физическото им привличане беше толкова силно, че я караше да се чувства неловко, когато се докосваха, подобно на привидно сдържани, но разгонени котки. Първия път, когато я докара с колата до дома й и я целуна пред сводестата порта на
двора, тя изпита желание да го замъкне на терасата на покрива или в леглото си. Вместо това се прибра вътре сама и не можа да заспи дълго време. Две нощи по-късно се измъкна тайно от дома, срещна се с него в един парк и там, на лунна светлина се отдадоха на първичните си страсти.
В повечето случаи се срещаха в групи и по-късно се измъкваха незабелязано поотделно, за да са заедно, след като тя уж вече се беше прибрала вкъщи. Това едва ли можеше да се нарече връзка. Не беше сигурна, че имат връзка и дори дали изобщо я иска. Сексът беше вплетен в обществения им ангажимент, който като че ли се беше разпрострял и в леглото. Понякога, когато правеха любов, тя си го представяше как говори по митингите, а когато
го виждаше да говори на тях, в някои случаи не можеше да избегне мисълта как тялото му се извива над нея.
В гостната една групичка се беше събрала около младеж, който танцуваше зембекико. Един студент дрънкаше на китара, а друг на бузуки, докато хората наоколо пиеха вино и ракия от големи бокали и малки чашки, които вероятно се пазеха за специални случаи. Няколко души се бяха събрали около малък роял, но на него не свиреше никой.
– Ник те търси – каза й едно русокосо момче.
Тя усети приятна тръпка, че я смятат за толкова близка с домакина, отпусна се и се отдаде на веселбата, уверена, че той ще я намери. Софи тръгна през голямата, грижливо подредена градина.
Поредица фенери хвърляха призрачна светлина върху лицата на хората. Приближи малък бар в ъгъла, където братовчедът на Ник, Лукас, който си беше дошъл за Великден, се наливаше с евтино на вид жълто уиски, примесено с бучки лед.
– Какво да ти донеса? – попита той.
Тя огледа бутилките на бара.
– Каквото пиеш ти – отвърна Софи.
Той посегна към уискито, но после като че ли размисли и й наля чаша червено вино.
– Донесох го от Франция – каза Лукас.
Бяха разменили по няколко думи при запознанството им преди три вечери, когато той пристигна. Тя най-после съзря възможност да го разпита за Франция, но преди да успее, една подобна на нимфа млада жена го хвана за ръката, повдигна се на пръсти и му зашепна нещо в ухото. Светлокестенявата й права коса беше толкова дълга, че стигаше почти до подгъва на невъзможно късата й рокля от мек плат в индийски десен. Лукас се засмя, стисна рамото на Софи и й пожела приятно прекарване на партито. После твърде решително тръгна да прекосява претъпкания двор, хванал момичето за ръка.
На Софи й се прииска да викне след него: – Почакай! Не си тръгвай!
Беше се почувствала добре в негово присъствие. Припомни си, че е братовчед на Ник, по-голям от него. Беше чувала доста за Лукас, но дали той знаеше нещо за нея? Мъжете споделят ли си подробности от най-интимните си преживявания? Когато Ник й разправяше за Лукас, това беше повече поток от най-различни факти, често пъти твърде незначителни, но винаги с известна доза роднинска гордост. Софи знаеше, че Лукас е следвал в Щатите, в университета Корнел, завършил е в Париж и сега работеше във фирма за архитектурни проекти в Лион. Двамата с Ник пушеха един и същ сорт тютюн за ръчно свивани цигари. Лукас го беше научил как да ги свива.
Обаче Софи се сдържа и влезе вътре. По средата на трапезарията имаше голяма маса от тиково дърво. Столовете бяха наредени покрай стените и група студенти изготвяха бюлетин. Бяха разхвърляли страниците му върху масата и се взираха в тях като генерали, планиращи война. Навсякъде по масата се виждаха винени и кафени чаши, пепелници, препълнени с фасове, и черупки от шамфъстък. Онази доза официалност, която обикновено се усещаше в помещението, временно липсваше.
Тя се присъедини към една групичка и веднага започна разговор. Докато изказваше мнението си за мястото, на което да бъде поставена една статия, написана от нея във връзка с предстоящите избори, Ник се появи и плъзна ръка около кръста й, като ги наблюдаваше как работят.
– Здравей – поздрави той. Целуна я по устните – страстно, подканващо. Софи си даде сметка, че за пръв път публично показват връзката си. – Добре изглежда.
Следващите няколко часа пиха, танцуваха и тя се наслаждаваше на бляскавата вечер. Където и да се намираше Ник, Софи усещаше присъствието му – под огромното старо смокиново дърво, под асмата или когато танцуваше заедно с други сред тълпата. Въпреки че се смесваше с танцуващите и флиртуваше с момичета, които го гледаха с многообещаващи погледи, Ник винаги отново я намираше. Софи се чувстваше странно наелектризирана от тази ревност. Харесваше й това отдръпване и сближаване, само по себе си един вид танц. Преди приятелките й да й кажат, че отиват в нощен клуб в Кипсели, тя улови погледа на Ник и той й даде знак да го последва. Промъкнаха се през гъстия лабиринт от лози и кайсиеви дървета, заобиколиха къщата и се озоваха при една вита стълба.
Обстановката в спалнята на Ник изглеждаше изключително спартанска в сравнение с нейната, която беше пълна с всевъзможни неща. Скрин с огледало, бюро и легло от махагон, застлано с избелели ленени покривки. Върху рамката на леглото беше преметнат тъмночервен халат, а на голямото бюро в ъгъла имаше спретнато подредени купчини книги. Въпреки че беше късно, партито все още беше доста шумно, а една група от малко по-възрастни гости, може би приятели на Лукас, се бяха събрали около голям огън в далечния край на задната градина. Когато Ник разтвори капаците на прозорците, отраженията на пламъците заиграха по лицето му. Сега бяха само двамата. Софи изхлузи
обувките от краката си и свали през глава роклята. Ник я наблюдаваше, застанал близо до прозореца, но после се приближи към нея. В тъмнината двамата отново се отдадоха един на друг така, като че ли вършеха нещо тайно. Стараеха се да не вдигат шум, движенията им бяха предпазливи, съсредоточени, изпълнени с желание.
Внезапно чуха мъжки викове. Предположиха, че просто са на някои от по-упоритите гуляйджии и това е врява от втория пристъп на запоя в късната нощ. После чуха остър писък. Не беше радостен, а отчаян, и накара Ник да вдигне глава. Последвалият изстрел го накара да скочи като животно, попаднало в оживено улично движение, и след секунди беше на тъмната тераса.
Почти едновременно навличаше ризата и панталоните си, докато поглеждаше през перилата. Софи се облече и бързо го последва. Отначало настъпи изненадваща тишина, като тактовете между по-бавната част на концерт и по-бързия и по-шумен финал. После се чуха гласове, тропот на стъпки и паническо припалване на мотоциклетни двигатели. Хаос.
Ник я накара бързо да се наведе и й даде знак да го последва в спалнята на родителите му, която гледаше към улицата. Не запалиха лампата и погледнаха през прозорците.
В предната градина нахълтаха войници с пушки и завиха зад къщата. Софи и Ник наблюдаваха в мълчание как нахълтват още войници. Ник се отправи към стълбите, готов да изтича долу, но Софи го сграбчи за ръката и го спря.
– Вестниците, листовките – викна той. – Всичките неща върху масата.
– Твърде късно – каза Софи. Чуха шумове, идващи не само отдолу, но и откъм улицата. – Покривът. Ще можем да видим какво става там. – Тя го повлече към задната тераса. За разлика от дома й в Халандри, тук нямаше стълба, осигуряваща лесен достъп до покрива, затова Ник грабна един стол и стъпи на него, за да й помогне да се качи на покрива. После се покатери след нея. Двамата пропълзяха по равния покрив до предната част на къщата, легнаха един до друг и погледнаха надолу в двора. Видяха слисани как слагат белезници на някои от приятелите им и ги набутват в покрити камиони, чиито двигатели ръмжаха заплашително в нощта, а други от компанията се опитваха да се прехвърлят през оградата. Софи понечи да се изправи, но Ник я спря.
– Не се надигай – каза той, обвил раменете й с ръка. – О, господи! – прошепна Ник. – Родителите ми...
– Какво за родителите ти? – попита Софи. Собственият й глас я изплаши.
– Родителите ми, всичко.
Може би бяха дошли за родителите на Ник, но тълпата от радикално настроени брадати студенти в дънки и студентки в миниполи, които бяха заварили вместо тях, се беше оказала истински удар. А и семейството му не беше единственият набелязан обект. В една къща по-надолу по улицата много лампи светеха, като че ли запалени в момент на необяснимо нехайство.
Фаровете на колите осветяваха още мъже с черни барети. Улицата беше заприщена от голям камион и няколко джипа, натъпкани с още войници. Мъж и жена с белезници на ръцете и по пижами бяха наблъскани в голяма черна кола. Автоколоната потегли и спря отново по-нататък по улицата. Придвижването й ставаше предпазливо, методично и същевременно с безразличието на пощальон, който минава от врата на врата. Крещяха, крещяха колкото им глас държи. В далечината се чу хрипкав, припрян лай на куче. Излая още веднъж, последва бърз изстрел и то млъкна.
Софи забеляза таксито на Вангелис през една пресечка и изведнъж изпита желание да побегне.
– Трябва да се прибера у дома. Трябва да вървя.
– Ти си луда – каза Ник. – Никъде не можеш да отидеш.
– Ела с мен – рече тя. – Трябва да се измъкнем оттук. – Знаеше, че Ник няма да я пусне да тръгне сама.
– Не мога да напусна. Моля те, почакай. Остави ме да помисля за минутка.
Обаче Софи не знаеше колко дълго можеше да чака Вангелис и дали в къщата нямаше още войници. Мисли, мисли, по дяволите, кой има време да мисли? Тя се хвърли върху Ник, сякаш беше обхванат от пламъци, и силно го притисна. Преди да успее да я хване, притича до задната част на покрива, спусна се на терасата и оттам по металната вита стълба, която водеше до опустошената, празна градина. Огънят в нея още тлееше. Реши, че ще е най-добре да се прехвърли през бетонната стена в съседния двор. Не знаеше кой може все още да се спотайва пред външната порта или вътре. Не за пръв път се измъкваше
скришом от къщата на Ник, макар че по-рано това се беше налагало от внезапното, неочаквано пристигане на родителите, а не на войници. Оттам можеше да стигне до улицата, където чакаше Вангелис. В далечината се чуха още викове.
Събра смелост и се втурна към задната стена. Докато се катереше по нея, си одраска коляното. Скочи от другата страна, приземи се несръчно и хукна през двора на съседите към външната порта. Тя изскърца и издрънча при затварянето и Софи изтръпна, но бързо се отдалечи.
Насочи се към ъгъла, където беше забелязала Вангелис, но рязко спря, когато надолу по улицата, на която стоеше таксито, видя военен джип и барикада. Фаровете на таксито бяха изгасени, но тези на джипа светеха и заради блясъка им Софи не можеше да разбере какво става. Приклекна зад един жасминов храст в мига, в който военен камион избоботи по улицата.
После един войник отвори вратата на джипа и даде знак на хората вътре. Те се появиха и на Софи й се стори, че забеляза сред тях Вангелис, но не беше съвсем сигурна. Един по един задържаните, някои от които само допреди минути участваха в партито, бяха прехвърлени в камиона и откарани. Двамата останали войници седнаха на предните седалки на джипа и изгасиха фаровете. Обаче лунната светлина продължаваше да осветява
лицата им и Софи си помисли, че изглеждат по-млади и по-объркани от онези, които бяха отведени. Единият сведе глава над волана, а другият на седалката до него разтърка очи.
Внезапно я заля толкова силно усещане за вина, че тялото я заболя. Представи си жената на Вангелис заспала, очакваща той да се прибере на разсъмване. Сега й се прииска да се върне при Ник, но самата мисъл да влезе отново в двора я изплаши. Напред, напред. Идеята да се мъкне по улицата като краставо куче явно също не беше добра. Очевидно тези войници имаха причина да нахълтат в къщата на Ник. А дали пък партито не беше някакво непланирано отклонение, една възможност?
Надяваше се Ник да е останал на покрива и се проклинаше, че не беше сторила същото. Двамата войници продължаваха да се мотаят недалеч от нея, макар да не бяха и наполовина толкова нащрек, колкото Софи. И все пак. Ами ако са я видели? Прехвърли тежестта си на другия крак и приклекна още по-ниско зад храстите. Да отиде пеш до дома си в Халандри не беше невъзможно, въпреки че щеше да й отнеме много време. Или пък да се опита да махне на някое такси. Нямаше нищо в себе си. Портмонето й беше останало върху бюрото на Ник. Запита се дали някой го беше намерил, беше го пребъркал и беше прибавил името й в някакъв списък. Шофьорът запали двигателя на джипа и потегли със същата бързина, с която се бяха появили. Единственото свидетелство за присъствието им беше малката барикада. Можеше да я заобиколи и да се върне у Ник. Въпреки това Софи реши, че трябва да премисли, преди да действа.
Ами ако те я чакаха у Ник? Ами ако са се върнали и са го намерили на покрива? Измъкна се от храстите и притича до таксито на Вангелис. Може би той също се криеше някъде наоколо. Може да не го беше видяла сред групата. Стъклото на колата беше свалено наполовина и тя дръпна дръжката на вратата.
Беше отворена. Пропълзя на задната седалка, легна на нея и покри студените си голи крака с жилетката на Вангелис. Когато се върнеше, тя щеше да го чака. Не можеше да си позволи да си представи друг изход.

На книжния пазар от 14 февруари 2013 г.
Превод от английски: Павел Талев
Обем: 400 стр.
ISBN: 978-954-28-1257-9
Издателство: Сиела
Корична цена: 15 лв.

Прочетете още:

• „Сексът и властта“ – Ивоник Деноел
• „Айн Ранд и светът, който създаде“ – Ан Хелър
• Защо сме недоволни от политиците си