Една откровена женска изповед, която ще ви разтърси

Романът на Сара Ратаро „Да се възползвам всякак от теб“ се чете на един дъх. Това е откровена женска изповед за живота, изневярата и безвъзвратно изгубеното време. „Да се възползвам всякак от теб“ разчупва стандартите и ни предлага различен поглед за любовта и отношенията между мъжете и жените, като ни оставя в размисъл за живота, който водим и изборите, пред които сме изправени. В романа Сара Ратаро се отъждествява със своята героиня, жена, която опитва да преосмисли живота си, без да може да признае грешките си пред своя съпруг.

Романът започва когато Виола, доста небрежна и разсеяна майка и съпруга, получава тревожно телефонно обаждане от съпруга си Карло. Трябва да отиде в болницата по най-бързия начин. В този така драматичен момент обаче Виола се намира в чуждо легло. Облича се набързо, опитва се да се свърже отново с Карло, за да разбере какво се е случило и къде точно да отиде. И така, с първите слънчеви лъчи за деня и по пустите улици на града тя пристига там, където е трябвало да бъде часове по-рано – до болничното легло на дъщеря си. И Виола започва да разказва, без дори да си поеме дъх, за един живот, изпълнен с лъжи, страст, изневери, любов, чувство за вина и съжаление. Изключително интересно авторката представя как под въздействието на шокова ситуация се променя разбирането за нещата: „Неща се губят. Ключове, документи, часовник, игра на покер, съдебен спор. Но можеш ли да си позволиш да си загубиш времето или, дори, главата. Различно е губенето...". Така Виола е принудена да израсне и да умре в един миг. В тази нощ, пред леглото на дъщеря си, която е в критично състояние, тя ще плати сметката за всички лъжи, изневери, леки забежки, вечерни и нощни забавления. Изведнъж всичко, целият й живот се концентрира в екрана на монитора за изкуствено дишане и сърдечна дейност. Настъпил е моментът на истината – ужасът и жестоката действителност я чакат в онази болнична стая, където тя ще трябва да се изправи пред себе си и пред живота, който е водила толкова години, и да вземе най-трудното решение.

Сара Ратаро е родена през 1975 година в Генуа и работи за мултинационална фармацевтична компания. Дипломира се с отличие в Университета по биологични науки и получава степен по комуникация на науката. Голямата й страст е писането.

Откъс:

Предишния ден, 7.38 часът

Събудих се двайсет и две минути преди будилникът да звънне. За двайсет и две минути можеш да прекосиш града, ако не е час пик, можеш да разбиеш белтъците за тирамису, да проведеш разговор с колцентъра на телефонната компания за промяна на тарифния план, да изпратиш препоръчано писмо, да настроиш каналите на телевизора си, да поставиш съдовете в миялната машина след вечеря с приятелки, да изгледаш една серия на „Сексът и градът“, да направиш операция за коригиране на късогледство или да поплуваш яко. За двайсет и две минути могат да те уволнят, можеш да заченеш или да се нахраниш добре.
За двайсет и две минути този ден чух вратата на апартамента да се затваря два пъти – Луче винаги излиза малко преди баща си. Не помръднах.
Както обикновено се измъкнах изпод завивката и си надянах чехлите. Вързах косата си на опашка, сложих си очилата и заслушана в тишината на къщата, се отправих към кухнята, следвайки миризмата на кафето, което както всяка сутрин от деветнайсет години четири месеца и няколко дни Карло неизменно ми оставяше на печката. Оставяше ми и сока от три изстискани червени портокала и хляба до бурканчето с мармалад, което малко по-рано изваждаше от хладилника, за да не е твърде студено.
За двайсет и две минути някой бе извършил малко чудо и бе наредил масата само за мен.
Всеки божи ден, който небето изпращаше на земята, аз се убеждавах в едно – Карло ме обичаше повече от собствения си живот.
Не бе престанал да ме обича дори в деня на сватбатана сестра си. Всичко бе организирано в най-малките детайли. Карло бе завел Луче да спи при родителите му, така че аз да не мога да си намеря извинение и да пристигна навреме в църквата.
Когато обаче на излизане ме видя, че още закусвах, възкликна учуден:
– Мила, защо още си по пижама? Закъсняваме... аз... аз трябва да заведа сестра ми до олтара и... вече трябваше да съм там...
– Извинявай, спах лошо и сега имам главоболие, но ще направя всичко възможно да дойда навреме... Ако не можеш да ме изчакаш, върви сам.
Той сведе поглед към земята. Чух го да промърморва:
– Прави каквото искаш, но те моля да не закъсняваш прекалено много.
След малка пауза, с напълно променен, спокоен и равен тон, добави:
– Направи го заради мен, моля те.
Имаше предвид майка си, която чакаше само една грешка от моя страна.
Изчаках да се затвори вратата и едва когато бях сигурна, че колата му вече се е отдалечила, започнах да се обличам и гримирам. Погледнах часовника, за да изчисля времето, с което разполагам, сложих си роклята и обувките, взех си чантата и тръгнах.
Без да бързам, пресякох трите квартала, които разделяха дома ми от църквата „Сан Назарио“, минавайки през градинките, където Луче бе израснала, спрях пред една будка за вестници, за да прочета заглавията с новините за деня. После продължих пътя си, като внимателно избягвах малките локвички, въпреки че отвътре ми идваше да скоча в някоя от тях и да изцапам новата си рокля.
Сигурно скъпата Надириа бе отправила много молитви към небето, за да спре да вали в точния момент.
Изгоних лошите си мисли, насочени към свекърва ми, с въздишка. Денят се очертаваше дълъг.
Затворените порти и прозорците с все още спуснати щори, които виждах по пътя си, ми припомниха, че денят бе почивен.
Излязох на площадчето пред църквата точно в момента, в който шаферките, облечени в светлолилави рокли, въвеждаха гостите преди пристигането на булката. Всички, освен мен, си помислих, като съзнателно забавих ход.
Колата, шофирана от Карло, мина покрай мен, без да спре. Видях я как изчезва зад ъгъла на църквата. Булката трябваше да влезе последна. Но и аз бях останала навън.
–Втора обиколка, опитай пак!", си помислих, усмихвайки се на ината си.
Когато влязох в църквата, останах без дъх, опиянена от прекрасния аромат. Всичко бе невероятно красиво. Марта бе изпипала всеки детайл.
Огромни букети от орхидеи и гладиоли, калии, рози, снежнобели кремове и гирлянди украсяваха олтара и пейките.
Заклатушках се на токовете си.
Сянката на моя силует, обвит от прекрасна рокля в цвят бледа слонова кост (толкова бледа, че изглеждаше бяла), се очертаваше под централния корпус на църквата и достигаше чак до първата редица пейки, откъдето Надириа ме гледаше ужасено изпод периферията на шапката си.
Всички се изправиха на крака и в този момент прозвуча сватбеният марш, докато отвън Марта тъкмо излизаше от задната врата на едно зашеметяващо бентли, стъпвайки с атлазената си обувчица на паважа.
При нотите на Менделсон усмивката от лицето на Марта изчезна и тя потърси ръката на брат си. Трепереща от гняв, тя го погледна и каза:
– Тя си присвои и моя сватбен марш, защо?
Той стисна зъби и поклати глава, а тя остави една сълза да се плъзне по перфектния ? грим.
В осем часа и няколко секунди, докато мажех мармалада върху филията, отново си мислех за онзи ден и за изражението на Марта. Бяха минали почти петнайсет години, но погледът, който ми бе отправила през сводовете на църквата, бе все още жив в паметта ми. Бе се спряла на няколко метра от съпруга си, за да ме погледне с омраза.
Точно тогава улових голямата ? прилика с Надириа.
Докато стисках стъкленото бурканче в ръка, избухнах в смях.
Да, Карло ме обичаше, въпреки че майка му твърдеше, че съм „абсолютно луда“, и непрестанно му повтаряше: „Тази жена ще ти съсипе живота“.
Той беше този, който презглава тичаше да вземе Луче всеки път, когато аз я бях забравила, и измисляше приемливи извинения, за да се чувствам аз по-добра, отколкото бях в действителност.
Карло ме обичаше така, както се обича болен, без да иска нищо, без да има претенции, но най-вече без никога да показва, че в крайна сметка аз не бях болна.
Изтърпяваше моите мълчания, без никога да ме попита за какво мисля.
Карло и неговите бележки, залепени върху хладилника: „Обичам те, мъниче“. Защото той наистина ме имаше за малка.
След като закусих, отново се мушнах под завивките. Обожавах да правя това. Останах така няколко минути, после станах. Влязох в стаята ти, Луче. В това твое безредие, като след експлодирала бомба, откривам себе си.
Затова не мога и да те възпитам. Тази сутрин си се гримирала, разбирам го по незатворената кутийка за сенки. Дори не бях те видяла. Сигурно си попитала баща си:
– Татко, как съм по-добре – на опашка или с пуснати коси?
Карло се е направил, че не те разбира и е отговорил, без да придава важност на думите:
– На опашка, така косата няма да ти пречи, докато пишеш.
Не е вярно, Луче. Той предпочита опашката, защото с пуснати коси мисли, че си секси, и се мрази заради това.
Страхува се от другите мъже, от това, как те гледат и какво могат да си представят, докато ти невинно прокарваш ръка през дългите си тъмнокестеняви коси. Страхува се от секса както никога досега. Страхува се от секса, който ще правиш, и от това, което някой друг ще прави с теб. Затова се отнася с теб като с момче, надявайки се да те задържи до себе си още мъничко. Страхува се, Луче, защото, ако някой друг мъж влезе в живота ти, той сам
ще се разкъса на две.
Когато беше на пет, му бе поискала кутия, за да държиш в нея куклите си. Аз исках да ти я купя от магазин за играчки, но Карло ми каза да изчакам малко. Той я направи със собствените си ръце. Беше една мъничка ракла от тъмно дърво с твоето име, издълбано на четирите страни. Беше толкова щастлива, че искаше да спиш в нея.
Аз се страхувах, че капакът може да се затвори през нощта, и баща ти те люлееше, докато заспиш. После те вземаше на ръце и те слагаше в леглото ти.
– Спи ли? – питах го. – Затвори ли раклата? Да ни бе през нощта...
Но той поклащаше глава усмихнат, защото държеше всичко под контрол.
Много те обичам, Луче, но съм сигурна, че между мен и баща си, ти ще избереш него.
В осем и трийсет и осем минути бях вече напълно облечена, дори минута в аванс. Затворих вратата и тръгнах надолу по стълбите, като ровех в чантата си за ключовете от колата. Не ги намирах, седнах на едно стъпало, за да ги потърся спокойно. Учудваше ме фактът, че винаги бяха на едно и също място. В моето безредие нещата имаха своето място, редът бе този, който ме объркваше.

На книжния пазар от 6 март 2013 г.
Превод: Румяна Саръйдарова
Обем: 192 стр.
ISBN: 978-619-164-037-9
Корица: мека, формат: 14 x 21 см
Издателство: „Ентусиаст“
Корична цена: 12 лв.

Прочетете още:

• „Невярна любов. Изневярата в съвременното общество“ – Уили Пазини
• „Неделна жена“ – Карло Фрутеро, Франко Лучентини
• Руска психоложка анализира мъжката изневяра