Най-жестоката страна на рокендрола

Джоузеф Гелинек е псевдоним на испанския журналист Максимо Прадера, роден през 1958 г. в Мадрид. Гелинек има богат опит като музикален радио и телевизионен журналист. През 2008 г. публикува дебютния си роман „Десетата симфония“, следва „Цигулката на дявола“ и „Да умреш на 27“. Сюжетът и на трите романа е обвързан с музиката и критиците с основание ги определят като „музикални трилъри“.

The Walrus са популярна рок банда: хиляди фенове изпълват стадионите на техните концерти. След концерт на групата в Мадрид вокалистът Джон Уинстън е намерен убит в хотелската си стая. Медиите са взривени от новината, че печално известният „Клуб 27“ има нов член, но пълният шок настъпва, когато самопризнание за престъплението прави Марк Дейвид Чапман – убиецът на Джон Ленън, все още излежаващ присъдата си.

Раул Пердомо – мадридски детектив с безпогрешна интуиция и сериозен опит – поема разследването, което вече е обект на интерес в световен мащаб. Какво е общото между Браян Джонс, Кърт Кобейн, Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, Джим Морисън и останалите членове на „Клуб 27“? Как е възможно престъпник, излежаващ присъдата си, да убие отново? Има ли наистина проклятие, което взема в жертва гениални музиканти в апогея на славата им?

В напрегнатото разследване се намесват българската мафия, организация за пиратско разпространение на музика и убиецът на Джон Ленън, все още излежаващ присъдата си. Как всичко това се преплита ще разберете в най-новия роман на Джоузеф Гелинек „Да умреш на 27“, една неочаквано добра комбинация между музикални факти и напрегнат криминален сюжет.

Интервю с автора:

Някои от читателите може все още да не знаят кой е Джоузеф Гелинек, разкажете ни повече за себе си?

Джоузеф Гелинек е псевдоним на испански автор, който е много, ама много отдаден на музиката. До толкова отдаден, че самият той е музикант. Гелинек обича всякаква музика, от „Блек Сабат“ до Локатели.

След два романа за класическа музика предполагах, че ще пишете само на тази тема. Как стана така, че се ориентирахте към рок енд рола в „Да умреш на 27"?

Има изключително качествена музика в рок енд рола и исках да пиша за това. Старомодните почитатели на класиката са решили, че само тази музика е стойностна, но това е голяма грешка. Музиката ни грабва с идеята, а идея има и двата жанра. В "Thick As a Brick" има повече идея за минута, отколкото в някои от концертите на Вивалди, за когото е известно, че е пренаписвал определени произведения по петстотин пъти. Това е твърдение на Стравински, който е доста консервативен. Добрите концерти на Вивалди са невероятни, но лошите са много по-лоши от рок албум.

Трябваше ли да търсите много материали, за да напишете историята или първо беше историята, а после допълвахте детайлите?

В случая с „Да умреш на 27" двете неща вървяха паралелно. Използвах много източници, за да набавя факти за книгата: записи, монографии, статии, автобиографии, но всичко това се случваше докато развивах сюжета.

Идеята за „Клуб 27" в процеса на писане ли се появи или я имахте от самото начало?

„Да умреш на 27" е интересна с това, че може да грабне и читатели, които не са запознати с темата за рок музикантите, а са почитатели на мистериите и криминалните сюжети. За мен като автор беше много важно да успея да привлека възможно по-голяма аудитория. От друга страна е невъзможно да пишеш за нещо, което не те интересува, защото така или иначе писането на роман е много дълъг и труден процес. Основното ми правило е да пиша книги, които читателят може да прочете за три дни. Самият аз не дочитам книги, които не грабват интереса ми след петдесетата страница, просто ги оставям. Не съм съгласен, когато за някой автор се каже: „Книгата му е много хубава, но има излишни 200 страници“. Основната мисия на писателя е да осигури комфорта на читателя и това е много важно, защото ако един път успееш да го направиш, повече няма нужда да го подтикваш да чете романите ти, той сам ще изпита интерес. Именно това е моята мисия.

Как бихте се самоопределили: като повествовател или като музиколог?

Харесва ми определението „инфотеймънт“ – смесица между даване на информация и забавление. Това се опитвам да правя в книгите си. Понякога се увличам в даването на интересни факти, но дори и читателите, които ме критикуват за това, накрая признават, че информацията ги е забавлявала.

Джон Ленън и Джим Морисън са най-споменаваните музиканти в „Да умреш на 27". И в двата случая сте търсили най-шокиращите и любопитни факти около тях.

Джим Морисън далеч не е най-добрият музикант сред споменатите в книгата, но смятам, че историята му е най-скандална и благодарение на филма на Оливър Стоун може би най-популярна.

Правихте ли проучвания за полицейската работа? От книгата оставаме с впечатлението, че знаете за криминалистиката доста повече от обикновените хора.

Да, намирам полицейската работа за много интересна и правих доста проучвания, за да ги включа в сюжета.

Дотук сте написали „Десетата симфония“, „Цигулката на дявола“ и „Да умреш на 27", които съставят нещо като музикална трилогия. Обмисляте ли книги, несвързани с музиката?

Да, в момента работя по такъв проект, но отново е свързан с доста фактология.

Откъс:

Джон Уинстън – вокалист, китарист и композитор на всички песни за The Walrus – беше привлекателен, рус и атлетичен. Умееше да придава невероятен емоционален заряд и на сцената проявяваше чувство за хумор. Появи се с безгрижна походка, облечен в бял смокинг без риза, показвайки перфектно обезкосмените си релефни гърди и корем. В дясната си ръка – Джон беше левичар – държеше дебела хаванска пура горе-долу с размера на кренвирш и не се раздели с нея през повечето време, независимо че очевидно затрудняваше соловите изпълнения на китара. Никой не се учуди на ексцентричната му външност – това беше запазената му марка.
Повтори клишираното „Добър вечер, Мадрид“, с което рокаджиите обикновено поздравяват публиката. Последва някакво звуково извращение. Пердомо го възприе като оповестяване на Големия потоп. Чутото не можеше да бъде описано по никакъв друг начин, а всъщност представляваше звук от електрическа китара, но усилен до степен седемдесетхилядната аудитория за миг да си помисли, че небето се разкъсва на две и пада върху главите им.
КРУААААААААААААААААААКААААААААААБУУУУУУУАААААААМ!
По-възрастните сред присъстващите помнеха единствения друг случай озвучаването на открит концерт да достига такива нива – легендарното участие на Rolling Stones на стадион „Висенте Калдерон“ през 1982.
За начало групата беше избрала песента Shaken – един от хитовете на The Walrus, превърнал се в класика. В песента – енергична и танцувална – китареното соло се повтаряше поне десетина пъти.
– Оооо, да, рифът! – крещеше тип с мустак а ла Фреди Меркюри, гол до кръста, в тесни панталони със златна ламена нишка. Приличаше на цирков артист, дошъл погрешка. На всичко отгоре, когато започна да вали, започна да се приближава толкова плътно към Пердомо, че той се притесни, да не би накрая просто да се провре под дъждобрана му.
– Риф? Какво е риф? – попита детективът екстравагантния тип, обзет от съмнение дали не е нов синтетичен наркотик, който се разпространява наоколо.
– Това там горе, тъпако! Това, което Уинстън прави с китарата! – изкрещя мъжът, надвиквайки високите децибели.
Детективът продължаваше да гледа неразбиращо и странният тип започна да му демонстрира „въображаемата китара“ – вид танц с движения, имитиращи свирене на електрическа китара. Не се ограничи само до това обаче. Започна да имитира и звука от китарата, при това толкова успешно, че гласът му спря да звучи като човешки. Уинстън изсвири поне десет пъти мотива, много характерен за този стил музика и залегнал в основата на всяко ритмично рокендрол парче.
– Шампион съм в това, приятелю! – повтори неколкократно мъжът.
Сигурно беше участвал в Световния шампионат по въображаемо свирене на китара – ежегодно събитие от 1996 насам във финландската местност Оулу. Клетият мъж беше останал силно разочарован, защото на второ място се класира някакъв германец, а призът отиде при японец, получил от съдиите максимални оценки във всичките три категории.
Дори при липсата на обективни критерии Пердомо намираше изпълнението на младежа до него за много по-добре от това на самия Уинстън. Звездата свиреше прекалено грациозно и сковано за разлика от фена, който се изпъваше назад и вдигаше въображаемия инструмент нагоре, подобно на дяволски тризъбец, и след няколко секунди го сваляше.
– Как свиря само, а! Не съм ли страшен? – мустакатият се надсмя над себе си само миг преди да бъде съборен на земята по невнимание от двама парамедици, ангажирани да изнесат петнайсетгодишно момиче, припаднало след удар в загражденията.
Две минути след началото на концерта над стадиона се изсипа дъжд, сравним с тропическа буря. Капките с размер на бобени зърна падаха като стрели върху лицата на зрителите. През младите си години Пердомо караше мотор и силата на капките сега му напомни за злополучното пътуване до Каталуня, което предприе през дъждовната 1977.
Членовете на групата останаха защитени под огромната козирка над сцената – за разлика от Rolling Stone през 1982, когато такава липсваше. При вида на измъчените фенове, които въпреки всичко не пропускаха да се наслаждават и на музиката, на Джон Уинстън му стана съвестно. Слезе от сцената с китара и микрофон в ръка. Това беше резервният сценарий за случаите, когато групата сметнеше за необходимо да намали щетите и да прояви лично отношение към публиката, създавайки незабравими и почти лични преживявания.
При всяка крачка на вокалиста феновете избухваха в писъци. Човек би си помислил, че да видиш Уинстън извън строгите граници на сцената е толкова необичайно, колкото да гледаш как балерина танцува върху маса в кръчма. С тази своя постъпка той се превърна в най-всеотдайния музикант, съпричастен към полудялата тълпа.
Оооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо!!!
Докато се наслаждаваше на ефекта от прилагането на резервния план, Уинстън изпита вина към Боно, вокалиста на групата U2, от когото взаимства идеята. За първи път видя този сценичен трик през 1992 – сменяйки каналите, попадна на концерт на U2 по телевизия Zoo. Сценографията им беше още по-впечатляваща и до ден днешен минава за една от най-великите в историята на рок музиката. Включваше трийсет и шест видеостени, безброй телевизионни камери, две пътеки между публиката, сто седемдесет и шест озвучителни колони, единайсет рекламни автомобила, някои качени на сцената. За захранването на всичко изброено бяха необходими над един милион вата. Джон остана изключително впечатлен и реши един ден да изкопира някои идеи, за да си изготви резервен сценарий. Особено много му допадна разполагането на пътека сред публиката. Това му създаваше усещането, че може да поздрави едва ли не лично цялата тълпа, изпълнявайки някоя балада под акомпанимента само на китара. Залагаше на контраста между акустиката на гласа и електронното звучене. Смяташе, че е откраднал хрумването от Боно. Всъщност много изпълнители залагаха на тази техника. Rolling Stones, Aerosmith, Bon Jovi, Coldplay и дори Марая Кери намираха спасение в този сценарий по време на дългата си кариера.
Продължаваше да вали обилно. Пердомо се изплаши, да не би китаристът да получи токов удар от инструмента, но китарата беше безопасно свързана към захранването и никаква опасност не грозеше музиканта. Жестът на солидарност от страна на Уинстън – щом вие се мокрите, ще се намокря и аз – ентусиазира още повече публиката, но същинската изненада тепърва предстоеше. След като Чарли Мун, перкусионистът на групата, приключи соловото си изпълнение, фронтменът на The Walrus започна да пее „Как вали, как вали“. Никой от публиката не подозираше, че Джон е чувал и знае тази испанска детска песен. Зрителите веднага съобразиха какво е намерението на Уинстън – да осъществи диалог с тях посредством музиката – и започнаха да отговарят на певеца с поредните стихове. Всичко това беше придружено от ритмичните удари на Чарли Мун и превръщаше тълпата в едно цяло, пулсиращо със седемдесет хиляди удара в минута.
– Как вали, как вали! – пееше Уинстън.
– Ще се скрия в пещерата! – отговори публиката.
– Птиците пее! – граматичната грешка накара някои да избухнат в смях.
– Облаците се надигат! – откликна множеството.
Пердомо не можеше да прецени дали песента Shaken му хареса, нито дали китарата в нея е едно от най-добрите изпълнения в рок музиката, както се твърдеше в списание Rolling Stone, но трябваше да признае очевидното – „дяволската музика“, както я наричаха някои, изпълнявана от музиканти като четиримата от The Walrus, представляваше една от най-силните форми за комуникация, появявали се напоследък. Детективът свали дъждобрана си, погледна си ръката и си даде сметка, че емоционалният заряд на музиката го е накарал да настръхне.
Положи неимоверно усилие да напусне VIP зоната и да продължи да търси българина. Невероятният спектакъл от светлини и звуци бе започнал да му оказва наистина хипнотично въздействие. Колко много се различаваха концертите на класическа музика, на които редовно ходеше със сина си Грегорио! В Националната опера музикантите почти нямаха връзка с публиката и се обличаха направо средновековно. Замисли се колко много класически творби му се струват изумителни – от Тъжен валс на Сибелиус до Концерт за цигулка на Менделсон – и го карат да излиза от кожата си. Но защо тогава дори не му хрумваше да аплодира след невероятно солово изпълнение на цигулка или да акомпанира с пляскане на някоя по-ритмична част от концерт? На празничния Новогодишен концерт, излъчен от всички телевизии на първи януари, по време на изпълнението на марша Радецки дамската част от публиката разпусна косите си. Ефектът беше зашеметяващ. Защо като цяло публиката нямаше право да участва в музиката по време на двучасови концерти нито да изразява възхищението си от конкретни части на произведението?
– Става все по-зле, господин Пердомо – призна му веднъж в изблик на дълбоко откровение професорът по цигулка на сина му. – Да не се аплодира между отделните части е нещо невиждано! Това е приумица на нашето време! През XIX век, когато са живели великите музиканти – имаше предвид Брамс и Бетовен, – не само е било прието да се аплодира след определено изпълнение на пиано например, но и музикантите са го приемали като върховен комплимент. В едно известно писмо на Моцарт до баща му той описва с изключителна гордост как след края на много трудна част публиката го възнаградила с бурни аплаузи. А сега, напротив, сякаш хората са много заети. Да видим докъде ще доведе това! Докато се свири, диригентът се обръща към публиката, за да й каже какво ще бъде изпълнено. След като отношението е толкова грубо, не виждам как класическата музика няма да умре!
Само няколко метра по-настрани Рафи Стефан, по прякор Иво, от минути наблюдаваше внимателно всяко движение на Пердомо.

На книжния пазар от юни 2013 г.
Превод от испански: Таня Данаджикова
Обем: 402 стр.
ISBN 978-954-28-1326-2
издателство: „Сиела“
Корична Цена: 15 лв.

Прочетете още:

• Истината за музикалния феномен Адел
• Любов, обсебващи аромати, страст и магия
• Бестселърът на Бет Ревис „През Вселената“