Една история за раздялата и търсенето на истинската любов

Автор на повече от 20 книги, преведени на над 30 езика, Хорхе Букай е един от най-четените писатели на нашето време. Особено популярен е авторът в страни като Мексико, Бразилия, Чили, Аржентина, а в последните години името му нашумя и в Европа: Испания, Германия, Русия и други европейски държави. Правата за книгите му са купени и в Китай.

От шест години и България, благодарение на ИК „Хермес“, се нарежда сред страните, оценили подобаващо творбите на Хорхе Букай. Още с първата си книга – „Нека ти разкажа“, авторът успя да спечели много почитатели. Тя стана любимата книга на хиляди българи. Отзивите за нея бяха наистина отлични.

Втората книга на Хорхе Букай – „Приказки за размисъл“, подобно на „Нека ти разкажа“, се нареди сред най-продаваните книги в България и затвърди мястото на Букай като знаково име сред читателската аудитория. В края на 2009 г. под знака на ИК „Хермес“ излезе и третата книга на аржентинския автор – „Писма до Клаудия“ – поредната вълшебна история, която ни повежда на приказно пътешествие към дебрите на собствената ни душа.

През юни 2010 г. по покана на ИК „Хермес“ Хорхе Букай пристигна в България. Гостуването на световноизвестния аржентински писател и психотерапевт в нашата страна бе определено от медиите и многобройните му почитатели като културното събитие на годината. С непринуденото си поведение и слънчев характер Букай спечели сърцата на хилядите българи, които се докоснаха до него. По време на гостуването си през юни 2010 г. Хорхе Букай официално представи и романа си „Да се обичаме с отворени очи“, в който основната тема е любовта и изграждането на взаимоотношенията в една двойка. Същата година ИК „Хермес“ пусна на пазара и бестселъра „Трите въпроса“. През май 2011 г. излезе продължението на „Нека ти разкажа“ – „Разказвай с мен“. Седмица след излизането й Хорхе Букай пристигна отново в България. През януари 2012 г. излезе и бестселърът „От самоуважението до егоизма“.

Огромният читателски интерес към Хорхе Букай беше и една от причините през 2012-а световноизвестният психотерапевт и писател да посети България за трета поредна година. Той кацна на летище София на 27 май и остана в страната ни до 1 юни. По време на посещението си в България Хорхе беше почетен гост на Пролетния панаир на книгата в НДК, а цялото му посещение премина под мотото Чети! Бъдещето ти зависи от това.

По време на гостуването си в България през май 2012 година бестселъровият автор се срещна с почитателите си в София и Варна, представи най-новата си книга – „Пътят на сълзите“, и разказа за четирите пътя, които читателите му ще извървят с новата серия „Листа по пътя“. През декември 2012 година излезе и второто заглавие от серията – „Пътят на щастието“.

Роден през 1949 г. в Буенос Айрес, днес Хорхе Букай е от тези личности, които са щастливи, че „сами са изградили себе си“. Той твърди, че първият му университет е бил самият живот. Започнал е да работи на тринайсетгодишна възраст и е упражнявал различни професии: продавач, таксиметров шофьор, клоун, възпитател, актьор, телевизионен водещ, аниматор на детски тържества. Докато не стигнал до сегашната си работа, която сам определя като „професионален помощник“. Букай разказва, че когато се дипломирал като лекар през 1973 г., все още не бил съвсем наясно с понятието психично здраве. Пет години по-късно, вече квалифициран специалист по умствени заболявания, имал усещането, че е научил малко повече за патологиите на съзнанието, но все още не знаел нищо за произхода и природата на психичното здраве.

Днес теориите му, макар и нетрадиционни, са ясно формулирани и много ефективни. Доказателство за това е огромният читателски интерес, на който се радват книгите му. По думите на Хорхе Букай фактът, че всяка негова книга се превръща в бестселър, се дължи на много работа, на определени умения, които е придобил, и на привилегията да е внук на двама дядовци, които са разказвали приказки.

Сега най-четеният автор в България представя новата си книга – „Да продължа без теб“. Тя, както и бестселърът „Да се обичаме с отворени очи“, е в съавторство със Силвия Салинас.

Силвия Салинас е завършила психология в Университета в Буенос Айрес. Специализирала е психотерапия на двойките и гещалттерапия. Управлява медицински център в Буенос Айрес, където води курсове по духовна психология, ръководи семинари за обучение на терапевти и се занимава с индивидуална терапия, терапия на двойки и групова терапия. В работата си Силвия Салинас съчетава психотерапия с будистки практики.

За книгата „Да продължа без теб“

Ирене е известен психотерапевт, която се занимава с проблемите на двойките и изследва механизмите на любовта. Стреми се да помогне на своите пациенти да съживят своята връзка. А ако това е невъзможно, помага им да се справят с раздялата и да продължат нататък. Самата Ирене има хубав и уреден живот. Или поне така смята до деня, в който намира в джоба на мъжа си фактура от хотел, който е посетил с друга жена.

От този момент на Ирене ще й се наложи да приложи на практика собствените си съвети. Дали наистина е толкова лесно да сложиш край на една дългогодишна връзка? Да приемеш „цивилизовано“ раздялата? Да се примириш с краха на мечтите си? Как да започнеш отначало, когато сърцето ти е разбито?

Животът ще я постави в различни ситуации, които ще я накарат да преоткрие себе си, и ще й припомни, че любовта към другите се подхранва и възражда от любовта към самия себе си.

Интелигентно, мъдро и с чувство за хумор, авторите на „Да се обичаме с отворени очи“ ни показват как да се научим да слушаме сърцето си и да върнем искреността в отношенията си. Не пропускат и да ни напомнят, че любовта никога не остава в статично състояние. Винаги израства или умира и затова постоянно трябва да бъде обгрижвана и подхранвана. Единствено непрекъснатото й култивиране – понякога на благоприятна почва, друг път на неравни местности, позволява да минем по моста, свързващ настоящето с бъдещето.

Една история за раздялата и търсенето на истинската любов.

Откъс:

Глава 2.

Когато се събудих, Луис беше излязъл най-малко преди два часа. Изтегнах се на воля в леглото и останах да лежа дълго време в полубудно състояние, без да мога – и без да искам – да откъсна мислите си от прочетените предната вечер редове.
В ума ми се смесваха имейлите, статията за любовта и все още немного ясните и конкретизирани идеи от предната вечер. Не зная колко време останах в това състояние. Звънът на телефона ме върна в реалността.
Един металически глас ми съобщаваше, че съм спечелила от лотарията кола, която изобщо не се бях опитвала да купя.
Стана ми смешно, като се питах дали има човек в света, който би повярвал на подобна глупост. Затворих телефона и си помислих, че щом този вид реклама съществува, сигурно има хора, които още вярват на тези съобщения. Станах от леглото, като си казвах, че съм наивна: винаги е имало и ще има хора, които приемат за истина една очевидна лъжа, особено ако звучи по-примамливо от действителността.
Беше събота, но сякаш за да не изгубя навик, очакваха ме многобройни занимания, не всички от които бяха приятни, така че реших да не бързам. След като си взех душ, закусих, без да бързам, при това сама (колко хубаво!), нахраних котките, почистих клетката на хамстера и допълних списъка за пазаруване.
Отделих дрехите, които щях да облека (дънки и тениска), окачих в гардероба полата и блузата, които бях носила в петък, хвърлих мръсното бельо в коша в банята и започнах да изваждам костюмите на Луис, които трябваше да занеса на химическо чистене на път за хипермаркета...
Няма да обвинявам за случилото се педантичното възпитание на майка ми („преди да сложиш дрехите за пране, винаги изпразвай джобовете“); нито ще се укорявам, че не послушах мъдрите и тревожни думи на баба ми Хустина, която казваше: „Никога не търси където не трябва, защото може да намериш каквото не искаш“.
Не.
Никой не беше виновен, никой.
Нито дори служителят от хотел „Волпе“, който по навик или по невнимание беше съставил фактурата на името на господин и госпожа Грасиан. Защо да си мисли или да предполага, че жената, която е била с господин Луис Грасиан, не е госпожа Грасиан?
Никой не беше виновен, но аз държах доказателството в ръка. Скъпият ми и всеотдаен съпруг не е бил сам при последното си пътуване до Монтевидео; бил е в компанията на друга жена („или на някого, предрешен като жена“ – казах си иронично аз), която водеше моя Луис по твърде странни пътища. Списъкът на консумацията в стаята го потвърждаваше: три сока от моркови (сок от моркови!), напитка, която Луис, motu proprio, не би включил в диетата си дори в най-зловещия си кошмар.
Седнах на леглото. Стоях дълго време като вцепенена, безсилна да помръдна, да закрещя, да заплача.
Когато човек не е в състояние да мисли самостоятелно или ясно, в съзнанието му винаги изплуват – глупави или не – думите, които съседката „отстрани“ би казала на съседката „отсреща“ в такава ситуация: „най-накрая“, „какво да се прави“ и „тези неща се случват и в най-добрите семейства“ (това за невниманието и изневярата, разбира се).
Никой не беше виновен, може би дори и самият Луис...
Аз обаче би трябвало да си дам сметка. Хиляди пъти като терапевт съм консултирала жени, които твърдяха, че са „открили“ с безкрайна изненада някоя „авантюра“ на мъжа си, когато в действителност беше достатъчно да чуеш разказа на пациентката, за да разбереш, че двойката е била разбита от години и че въпросният съпруг е имал все по-екзотични навици, по които всеки – освен съпругата – би могъл да се досети за изневярата му.
Така че аз, която минавах за интуитивен и интелигентен терапевт на двойки, познавах прекрасно този вид ситуации. Това обаче не се бе оказало достатъчно. И сега самата аз бях попаднала в нея.
„Отричане на реалността в недопустима степен“ – казвах си аз по-късно, докато си припомнях някои подробности, паркирах колата, съпоставях факти и подобно на автомат взех най-голямата количка, която намерих – днес си давам сметка, – с желанието да запълня с продукти чувството за огромна празнота, което завладяваше тялото и душата ми.
През цялото време, докато пазарувах, положих огромни усилия да не си говоря сама и да потисна сълзите и макар да успях, главата ми сякаш щеше да се пръсне. Намислях едно, после друго, после трето. Минаха ми най-разумните и най-безумните решения – от това да се преструвам до края на живота си, че не знам нищо, и да продължа с брака си, сякаш нищо не се е случило, до това да се прибера вкъщи, да сменя ключалката, преди Луис да се е върнал, и да му оставя пред вратата куфар с най-необходимите вещи най-много за... два дни.
Заклевам се обаче, че купих комплекта кухненски ножове само защото офертата беше повече от съблазнителна, а не защото през ума ми е минала мисълта да ги използвам за нещо друго, освен по предназначение. В никакъв случай. Всъщност първото ми отмъщение беше да извадя от количката продуктите, които само Луис ползваше, пиеше, ядеше или от които се нуждаеше и които през последните двайсет години се бях грижила да му осигурявам неизменно.
„Каква глупачка съм!" – обвиних се аз.
„Защо глупачка? – защитих се пред себе си. – Защото си вярвала в любовта и двойката? Защото си се грижела за човека, когото си обичала? Защото си заложила на едно „ние“, което си желаела да е вечно? Нима би нарекла глупачка някоя пациентка, която е действала по същия начин?“
„Не... но не е същото“ – продължих да се нападам.
„Разбира се, че е същото“ – отсякох аз.
Наредих се на опашка на касата, която приемаше плащания с кредитни карти, и се опитах да въведа някакъв ред в хаоса, който цареше в душата ми.
Сега разбирах защо мнозинството от хората питаха за кризите, вместо да задават въпроси за любовта.
Внезапно осъзнах ясно, че ако в крайна сметка напиша книгата, би трябвало да пренебрегна великия Аристотел и да започна от края, от проблемите, от кризите и може би именно от изневярата.
Бих могла да започна с историята на Себастиан – пациент, когото бях имала преди много години. Заслужаваше това почетно място, защото в кариерата ми на психотерапевт той беше първият мъж, който сподели с мен за изневярата си. Щеше да бъде от полза за самата книга да разкажа случая му – така щях да подхвана темата и същевременно да избегна изкушението да представя действителността само от моята гледна точка. Спомням си, че в онзи момент ме въодушеви мисълта да чуя най-после описанието на една извънбрачна връзка от устата на мъж. Предчувствах, че няма да звучи по същия начин, както от устата на жена.
По думите на самия Себастиан животът му бе поднесъл един от най-големите подаръци в деня, когато срещнал Пилар. Между тях веднага пламнала страстна любов. Скоро се превърнали в двойка с многобройни планове за бъдещето, после в съпрузи и не след дълго – в „идеално“ семейство. Всичко било прекрасно и обещавало да остане такова завинаги. Себастиан беше дошъл в кабинета ми, защото, въпреки че всичко това било вярно, с времето започнал да осъзнава, че някои страни от самия него са останали на заден план и са почти мъртви или поне изпаднали в дълбока летаргия.
Събуждането настъпило с помощта на Карла, чиято вътрешна светлина го накарала да открие наново тези потънали в тъмнина страни. Твърдеше, че не търсел това, не го е искал, не го одобрявал, но се случило. Когато осъзнал силата на чувствата си, се опитал да ги отхвърли; не искал да изгуби съпругата си, семейството и децата си, затова решил да се отдалечи от нея, но усилията му били напразни. Призна ми тогава със сълзи в очите, че възраждащата магия на някои усещания, които никога не успял да забрави, и особено страстта при всяка тяхна интимна среща направили невъзможна раздялата му с Карла.
Често бях мислила над тези думи на Себастиан, но споменът за него този път ме развълнува.
По време на консултация неведнъж сме установявали (както за собствения, си, така и за чуждия живот) как появата на трети човек е повдигнала завесата над една неудържима ситуация в живота на двойката, където любовта е изчезнала, дрязгите са разрушили всичко и ежедневната реалност се е превърнала в тласъка, нужен им да осъзнаят, че „това, което някога го е имало, вече не съществува“. Тъй като е невъзможно да се пресъздаде нещо, което го няма, в такива случаи е естествено двойката да се замисли сериозно, че може би има един-единствен път: да излязат от тази ситуация. Разбира се, невинаги е така, има и други сценарии. Светът е пълен с двойки, които са опознали и познават любовта, които са изградили структура, която все още се държи изправена, макар че по нея има пукнатини, за които вероятно нямат представа, и рани, които предпочитат да смятат за зараснали. Двойки със занемарени свои страни, с притъпени емоции или болезнени кътчета от миналото, при които времето, търканията и рутината са свършили своята работа. Именно при тези връзки обстоятелствата позволяват трети човек да се промъкне – умишлено или неволно – през пукнатините... И тогава изпадналите във вцепенение части се събуждат като докоснати с вълшебна пръчка и естествено, този, който изживява това и му се наслаждава, накрая приписва магията на човека, който се е появил на пътя му.
Третият (любовникът, любовницата) сякаш притежава силата да ни освободи от отговорностите и грижите. Не забелязваме, че всъщност оставяме „товара“ извън връзката.
Толкова е приятно да се чувстваме леки, безгрижни, отворени за удоволствието, без друг фокус освен този краткотраен момент.
Сексуалността е един от аспектите, които ежедневието постепенно притъпява. Как можем да се наслаждаваме истински на нашите най-интимни страни в отношенията, ако двамата сме загрижени за изплащането на някоя фактура или чуваме през вратата виковете на децата, които настояват да играем с тях или да им помогнем за домашните?
Разбираемо е, че след като е оставил по необходимост и целесъобразност проблемите си извън стаята, човек се отдава на извънбрачната връзка по-спокойно и безгрижно.
Не е изненадващо, че след като са се откъснали от проблемите и задълженията, срещата между любовниците е в състояние да им достави наслада, която не биха могли да получат по друг начин, особено в секса.
Знаех и разбирах не само това, но и много повече... Също обаче съзнавах, че това знание и разбиране нямаха никакво значение.

На книжния пазар от 21 юни 2013 г.
Обем: 272 стр.
ISBN 978-954-26-1232-2
Издателство: „Хермес“
Корична цена: 11,95 лв.

Прочетете още:

• Любовният триъгълник се оказва... квадрат
• „Изневяра“ – Белва Плейн
• „Невярна любов. Изневярата в съвременното общество“ – Уили Пазини