Роман, който докосва сърцето

След големия успех на романа „Аз преди теб“, който е една от най-продаваните книги в жанра през 2013 година и се радва на много положителни читателски отзиви, издателска къща „Хермес“ представя и втората книга на Джоджо Мойс – „Момичето, което бях“ – един роман, който докосва сърцето.

За авторката:

Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 година в семейството на илюстраторка на детски книжки и собственик на транспортна фирма за превоз на произведения на изкуството. Завършва английска литература в Лондонския университет и спечелва стипендия за магистърска степен на вестник „Индипендънт“, където работи като редактор и кореспондент в продължение на десет години. Именно там среща и бъдещия си съпруг – технически редактор, в когото се влюбва от пръв поглед. Двамата искат да създадат семейство и да се наслаждават на тихия спокоен живот в провинцията, далеч от шума на големия град. Въпреки успешната журналистическа кариера, Джоджо мечтае да стане професионална писателка. Тя пише денем, след уморителни нощни дежурства във вестника, но първите й три ръкописа са отхвърлени от издателите. Неуспехът не я обезкуражава, а само я амбицира да подобри стила си и да опита отново. В крайна сметка търпението и усилията на Джоджо биват възнаградени. Дебютният й роман се радва на топъл читателски прием и положителни отзиви на критиката. Големият пробив за авторката идва с появата на пазара на деветия й роман – „Аз преди теб“, през януари 2012 година. За кратко книгата се превръща в истинска сензация, оглавява класациите за бестселъри, задържайки се в тях рекордно дълго време, и e номинирана за роман на годината.

Джоджо Мойс е сред малцината британски авторки, печелили наградата на Асоциацията на романтичните писателки за роман на годината два пъти – през 2004-а и 2011-а.

За книгата:

Първата световна война. Художникът Едуар Льофевър е мобилизиран и заминава на фронта. Съпругата му Софи остава при сестра си Елен в окупирания от немците френски град Сен Перон. Двете държат семейния хотел „Червения петел“, който скоро се превръща в предпочитано място за вечеря на германските офицери.

Портретът на Софи, нарисуван от съпруга й, привлича вниманието на немския комендант. Обсебен от картината, той не може да й се насити. Насред ужаса на войната все още има хора, способни да оценят красотата. Портретът помага на Софи да не забрави коя е била. Помага й да се бори.

Едуар е пленен и изпратен в концентрационен лагер с тежък режим. Готова на всичко, за да го види отново, Софи се обръща за помощ към коменданта...

Англия, 2006 г.

Тридесетгодишната Лив Холстън се опитва да преодолее болката от преждевременната смърт на съпруга си Дейвид. Сили да продължава да живее й вдъхва портретът, който Дейвид й подарява за сватбата им. Случайна среща разкрива истинската стойност на картината, нарисувана от Льофевър, и драматичната й история.

История, която ще изплува на повърхността и ще преобърне живота на Лив...

Откъс:

Сен Перон
Октомври, 1916 година

Сънувах храна. Прясно изпечена франзела със снежнобяла среда, от която се вдигаше пара, и парче вкусно сирене, чиито краища се подаваха от ръба на чинията; фруктиера, отрупана с грозде и сливи, уханни и покрити с восъчен прашец. Тъкмо се канех да си взема, когато сестра ми ме спря.
– Остави ме – промърморих. – Гладна съм.
– Софи, събуди се!
Усещах вкуса на сиренето. Щях да си хапна реблошон, да го намажа върху филийка топъл хляб, а после да схрускам няколко зърна от гроздето. Вече предвкусвах сочната му сладост, ноздрите ми се изпълниха с познатия аромат.
Но сестра ми стисна китката ми и ме спря. Чиниите се отдръпнаха, уханията намаляха. Посегнах към тях, но те започнаха да се пукат като сапунени мехури.
– Софи!
– Какво?
– Хванали са Орелиен!
Извърнах се и примигнах. Сестра ми беше с памучно боне, и двете носехме такива, за да ни е по-топло. Дори на слабата светлина от свещта видях, че лицето й е побеляло, а очите й са разширени от уплаха.
– Хванали са Орелиен! Долу са!
Главата ми започна да се прояснява... През прозореца се чуваха крясъци – над каменния двор ехтяха мъжки гласове, кокошките в кокошарника крякаха. Плътният мрак бе изпълнен с някакво ужасно напрежение. Станах от леглото, наметнах пеньоара си и запалих свещта на нощното шкафче.
Пристъпих към прозореца и се взрях към войниците на двора, осветени от фаровете на военен автомобил. Видях малкия ми брат, който бе вдигнал ръце, за да предпази главата си от ударите на прикладите.
– Какво се е случило?
– Знаят за прасето... – рече сестра ми.
– Какво?!
– Сигурно мосю Сюел ни е издал. Събудих се от крясъците им. Заплашват, че ще арестуват Орелиен, ако не им каже къде е.
– Той няма да го направи – успокоих я аз.
Потреперихме, когато чухме как брат ни извика от болка. В този миг сестра ми бе неузнаваема: изглеждаше двайсет години по-стара, а всъщност беше на двайсет и четири. Знаех, че страхът й се е предал и на мен. Точно от това се бояхме...
– И комендантът е с тях. Ако намерят прасето – прошепна Елен със задавен от паника глас, – ще арестуват всички ни. Знаеш какво се случи в Ара. Ще ни убият за назидание. Какво ще стане с децата?!
Мислите ми препускаха... Страхът, че брат ми може да проговори, ми пречеше да разсъждавам трезво. Увих един шал около раменете си и като приближих на пръсти прозореца, надникнах в двора. Присъствието на коменданта означаваше, че не става дума просто за пияни войници, които си изкарват яда със заплахи и удари: бяхме в сериозна беда. Появата му тук означаваше, че сме извършили престъпление...
– Ще го намерят, Софи. Ще им отнеме само няколко минути. И тогава... – Гласът на Елен се извиси, настръхнал от паниката.
Мислите ми се блъскаха в главата. За миг притворих очи.
– Слез долу – наредих й. – Прави се, че не знаеш нищо. Попитай го в какво се е провинил Орелиен. Говори му. Отвлечи му някак вниманието... Трябва ми малко време, преди да влязат в къщата.
– Какво ще правиш?
Улових сестра си за лакътя.
– Тръгвай! Но не им казвай нищо, разбра ли? Отричай всичко.
Елен се поколеба, ала после хукна по коридора с развята нощница. Не помня някога да съм се чувствала по-объркана, отколкото в тези няколко мига – страхът ме беше стиснал за гърлото, съдбата на семейството ни зависеше от мен.
Втурнах се в кабинета на татко и започнах да ровя в чекмеджетата на голямото бюро, като изхвърлях на пода засъхнали писалки, листове за писане, части от повредени часовници, стари сметки. Когато най-сетне намерих каквото търсех, благодарих на Бога. Хукнах надолу, отворих вратата на килера и заслизах бързо по студените каменни стъпала, които познавах толкова добре, че можех да се справя и без потрепващата светлина на свещта. Вдигнах тежкото резе на избата, която преди беше пълна догоре с бурета бира и отлично вино. Избутах една празна бъчва и отворих вратата на старата чугунена фурна.
Прасенцето примигна сънливо. Надигна се, надзърна към мен от сламената си постеля и изгрухтя. Успели бяхме да го скрием, когато реквизираха фермата на мосю Жирар. В суматохата се бе залутало и отделило от останалите прасенца, които натовариха в каросерията на немския камион, и бе погълнато от дебелите поли на баба Поалан. От седмици го хранехме с жълъди и помия, като се надявахме да се угои и да се облажим. Мисълта за хрупкавата му кожичка и сочното му месо крепеше клиентите на кръчмата ни „Червения петел“.
Чух как отвън брат ми отново извика от болка и разпознах гласа на сестра ми, възбуден и настоятелен, прекъсван от острите тонове на немския офицер. Прасенцето ме погледна разбиращо, сякаш вече знаеше съдбата си.
– Съжалявам, mon petit – прошепнах. – Но няма друг начин. – И пъхнах ръка във фурната.
Озовах се навън за секунди. Бях събудила Мими, като само й казах, че трябва да дойде с мен. През последните месеци детето бе видяло толкова много, че ми се подчини, без да задава въпроси. Видя, че съм взела в ръце братчето й, измъкна се от леглото и пъхна ръчичка в моята.
Зимата наближаваше и въздухът бе хладен, изпълнен с мириса на дим от огъня, който за кратко бяхме запалили предната вечер. Забелязах коменданта, застанал под каменната арка на задната врата, и се поколебах... Не беше хер Бекер, когото познавахме и презирахме. Този беше по-слаб, гладко избръснат, невъзмутим. Дори в тъмното забелязах, че има интелигентен, а не недодялан вид, и това ме обезпокои.
Този нов комендант се взираше внимателно в прозорците ни и може би преценяваше дали сградата е по-удобна за разквартируване от фермата на Фурие, където спяха старшите немски офицери. Вероятно се досещаше, че мястото ще му осигури по-добър изглед към града. В къщата имаше конюшни и десет спални – преди домът ни бе най-процъфтяващият хотел в града.
Елен стоеше на калдъръма и се опитваше да предпази Орелиен с тялото си.
Един от мъжете замахна с приклада, но комендантът вдигна ръка и го спря.
Елен се отдръпна, за да е по-далеч от него. Зърнах лицето й, изопнато от страх.
Почувствах как ръката на Мими се вкопчи в моята, когато видя майка си. Аз също я стиснах, въпреки че сърцето ми се беше качило в гърлото. И пристъпих навън.
– Какво става, за бога? – Гласът ми проехтя в двора.
Комендантът погледна към мен, изненадан от вида ми: млада жена, която излиза от сводестия вход, водещ към стопанския двор, до полите й дете, засмукало пръста си, и друго, повито и притиснато към гърдите й. Нощната ми шапчица се беше поизместила, бялата ми памучна нощница вече бе толкова износена, че едва усещах тъканта й върху кожата си. Молех се той да не долови колко съм разтревожена...
Обърнах се направо към него:
– И каква е предполагаемата ни вина, за която сте дошли да ни накажете този път?
Едва ли беше чувал жена да му говори така, откакто бе напуснал дома си. Тишината, която обгърна двора, бе изпълнена с напрежение. Брат ми и сестра ми ме изгледаха уплашено, знаейки чудесно какво би могло да ни навлече подобно неподчинение.
– Как се казвате?
– Мадам Льофевър.
Виждах как тайно проверява с очи дали имам брачна халка. Излишно беше да си прави труда: както повечето жени в нашия край, и аз отдавна я бях продала за храна.
– Мадам, имаме информация, че държите нелегално домашни животни. – Френският му беше поносим, сигурно и преди бе заемал подобни длъжности в окупираните територии. Гласът му бе спокоен. Явно не беше от хората, които се плашат лесно.
– Домашни животни ли?
– Осведомиха ни, че в къщата има прасе. Известно Ви е, че според разпоредбите наказанието за криене на домашни животни е затвор.
Издържах на погледа му.
– Знам точно кой ни е натопил... Мосю Сюел, нали? – Бузите ми пламтяха. Косата ми, прибрана в дълга до раменете плитка, бе като наелектризирана и бодеше тила ми.
Комендантът се обърна към един от подчинените си за потвърждение. Мъжът красноречиво отмести поглед.
– Мосю Сюел идва тук поне два пъти месечно, за да ни убеждава, че се нуждаем от утеха в отсъствието на съпрузите ни. И понеже не благоволяваме да приемем любезното му предложение, ни се отплаща с доноси и заплахи за живота.
– Не бихме действали, ако източникът не е надежден.
– Според мен, хер комендант, посещението ви доказва обратното.
Погледът, който ми отправи, бе неразгадаем. Той се извърна и пое към входа на къщата. Последвах го, като едва не се спънах в полите си. Знаех, че дори дръзкото ми поведение може да се сметне за престъпление. Но вече бях претръпнала.
– Вижте ни, коменданте. Приличаме ли Ви на хора, които се угояват с говеждо, агнешко или свинско? – попитах на висок глас. Той извърна глава и очите му пробягаха по костеливите ми китки, подаващи се от ръкавите на нощницата. Само през последната година бях загубила пет сантиметра от талията си. – От две дузини кокошки са ни останали три. Само три, които имаме удоволствието да задържим и да храним, за да може хората Ви да вземат яйцата. А ние междувременно живеем от онова, което ни отпускат немските власти – все по-малки дажби месо, брашно и тричав хляб, който е толкова безвкусен, че не става и за животните.
Комендантът вече бе в задния коридор, токовете му потропваха по каменните плочи. Поколеба се, отиде до бара и извика някаква заповед. Веднага се появи войник и му подаде лампа.
– Нямаме мляко за бебетата, децата ни хленчат от глад, разболяхме се от недояждане. А вие продължавате да идвате тук и да изкарвате ума на две жени посред нощ, да тормозите невинно момче, да ни биете и заплашвате... И всичко това, понеже някакъв непочтен човек ви е казал, че преяждаме... Ръцете ми трепереха. Той погледна към бебето, което бе започнало да се гърчи в ръцете ми, и осъзнах, че в нервността си съм го стиснала прекалено силно. Отстъпих назад, наместих шала си и му загуках. После вдигнах глава – не можех да скрия горчивината и гнева в гласа си.
– Претърсете дома ни, хер комендант! Обърнете го с главата надолу, както и бездруго имате обичая да правите! Овършейте и стопанските постройки, ония, които още не сте успели да изпразните докрай. Кой знае, може пък да намерите това мистериозно прасе и да си устроите истинско пиршество!
Издържах погледа му миг повече, отколкото вероятно очакваше. През прозореца виждах как сестра ми бърше раните на Орелиен с полите си и се мъчи да спре кръвта. Край тях стояха трима немски войници.
Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и забелязах, че комендантът се колебае. Хората му гледаха неуверено и очакваха заповед. Той можеше да им нареди да претършуват къщата и да арестуват всички ни заради дръзкото ми избухване. Ала знаех, че комендантът мисли за Сюел и се пита дали не е бил подведен. Не приличаше на човек, който е склонен да прави грешки.
Когато двамата с Едуар играехме покер, той се смееше и казваше, че съм труден противник, защото лицето ми не издавало чувствата ми. „Помни тези думи – наредих си сега. – Това е най-съдбоносната игра, която ще играеш някога." Гледахме се втренчено – аз и хер комендантът. За миг ми се стори, че светът край нас застина: чувах далечния грохот на оръдията, покашлянето на сестра ми, пърхането на клетите ни измършавели кокошки в кокошарника... Ала постепенно всичко това изчезна, докато двамата се изучавахме и играехме на покер с истината. Кълна се, че можех да чуя ударите на сърцето си.
– Какво е това?
– Кое?
Немецът вдигна високо лампата и освети картината с бледа златиста светлина: моя портрет, нарисуван от Едуар малко след като се оженихме. През онази първа година аз бях с гъста, лъскава коса до раменете, с гладка и свежа кожа... И със самодоволен поглед на обожавана жена. Преди няколко седмици бях извадила портрета от скривалището му и бях заявила на сестра ми: „Немците да вървят по дяволите! Няма да им позволя да решават какво да гледам в собствения си дом“.
Комендантът вдигна лампата малко по-високо, за да го види по-ясно. „Не го слагай там, Софи – беше ме предупредила Елен. – Търсиш си белята.“
Когато немецът най-сетне се обърна към мен, направи го неохотно, сякаш неспособен да откъсне очи от картината. Погледна ме в лицето и отново се обърна към портрета.
– Съпругът ми го нарисува. – Не знам защо реших да му обясня. Вероятно заради факта, че възмущението ми е справедливо. Или заради очевидната разлика между момичето на картината и създанието, което стоеше пред него. А може би и заради разплаканото русо дете в краката ми... Или пък защото се надявах, че след двегодишна окупация дори на комендантите им е омръзнало да ни тормозят за дребни провинения.
Той задържа погледа си върху картината, после се обърна към мен.
– Мисля, че бях ясен, мадам. Разговорът ни не е приключил. Но тази вечер няма да ви безпокоя повече.
Улови мигновената изненада, която не успях да скрия, и ми се стори, че изпита удовлетворение. Може би му бе достатъчно да знае, че се бях смятала за обречена. Умен човек беше този комендант, проницателен. Трябваше да внимавам с него.
– Потегляме.
Хората му се упътиха с обичайното сляпо подчинение към колата, униформените им силуети се очертаха на светлината от фаровете. Последвах коменданта и застанах пред вратата. Чух го как даде нареждане на шофьора да тръгва към града.
Изчакахме военния автомобил да поеме обратно по изровения път. Елен беше започнала да трепери. Изправи се с мъка на крака. Притискаше с ръка челото си, а очите й бяха плътно затворени. Уловил Мими за ръката, Орелиен стоеше до мен и се чувстваше неловко заради детските си сълзи. Чувах как двигателят на колата ръмжи глухо нагоре по хълма, сякаш и той протестираше за нещо.
– Добре ли си, Орелиен?
Попипах главата му: имаше рани по кожата. И синини. Какви са тези мъже, да бият невъоръжено момче?
Той трепна.
– Не ме болеше – опита се да ме успокои. – Не ме изплашиха.
– Помислих, че ще те арестуват. И теб, и нас... – изпъшка сестра ми.
Изтръпвах от страх, когато тя гледаше така, сякаш се олюляваше на ръба на огромна бездна. Избърса очи и ми се усмихна пресилено. После се наведе, прегърна дъщеря си и заговори престорено:
– Глупави немци. Изкараха ни ума, нали? Глупава мама, така да се уплаши.
Детето гледаше майка си, мълчаливо и сериозно. Понякога се чудех дали Мими ще се засмее отново.
– Съжалявам. Вече съм добре – успокои ни Елен. – Хайде да влизаме. Мими, имаме малко мляко, ще ти го претопля. – Обърса ръце в изцапаната с кръв рокля и ги протегна към мен за бебето. – Искаш ли да взема Жан?
Бях започнала да треперя неудържимо – изведнъж бях осъзнала колко е трябвало да се боя. Сякаш краката ми се бяха втечнили и силата им се процеждаше в калдъръма. Изпитах отчаяна нужда да седна.
– Да – отвърнах. – Ако обичаш.
Сестра ми протегна ръце и извика леко. От одеялото, добре увита, за да не изстива на нощния въздух, се показа розовата космата зурла на прасенцето.
– Жан спи горе – обясних. Подпрях се с ръка на стената, за да се задържа права.
Орелиен надникна иззад сестра ми. Всички зяпнаха прасенцето.
– Божичко!
– Мъртво ли е?
– Упоено с хлороформ. Сетих се, че татко имаше бутилка в кабинета от времето, когато колекционираше пеперуди. Няма страшно, ще се събуди. Но първо трябва да намерим къде да го преместим, защото те ще се върнат. Знаеш, че пак ще дойдат...
Ненадейно Орелиен се усмихна с бавна, доволна усмивка. Елен се наведе с упоеното прасенце, за да го покаже на Мими, и двете се засмяха. Сестра ми не спираше да го пипа по зурлата и да притиска лицето си с ръка, сякаш не можеше да повярва какво е прегърнала.
– И ти стоя с прасенцето пред тях? Даже им се скара, че са нахълтали... Те дойдоха тук, а ти го държа под носа им.
– Под зурлите им – поправи я Орелиен, който внезапно бе възвърнал чувството си за хумор. – Ха! Тикнала си го пред зурлите им!
Седнах на калдъръма и се разсмях... Кисках се, докато кожата ми изстина на студа и вече не знаех дали се смея, или плача. Брат ми, вероятно изплашен, че съм изпаднала в истерия, ме хвана за ръката и се наведе над мен. Беше на четиринайсет години и ту се перчеше като мъж, ту се държеше като дете, което се нуждае от подкрепа.
Елен продължаваше да се диви...
– Не мога да повярвам... – промърмори. – Откъде събра смелост, Софи? Малката ми сестричка! Кой те е научил на това? Толкова беше плашлива като дете!
Не знаех какво да й отговоря.
А когато най-сетне влязохме в къщата и Елен се зае да претопля млякото, а Орелиен започна да мие клетото си насинено лице, аз застанах пред портрета.
Погледнах момичето, което се взираше в мен с непознато изражение. Едуар го бе видял много преди всички останали: многозначителната, горда усмивка, която говореше за наслада – и получавана, и отдавана. Когато парижките му приятели бяха сметнали за необяснима любовта му към мен, обикновената продавачка в магазин, той просто се бе усмихнал, защото вече го бе прозрял...
Така и не разбрах знаеше ли, че всичко това го има само заради него?
Стоях и гледах портрета втренчено, припомняйки си какво е да си онова момиче, което не изпитваше глад и страх, а беше погълнато единствено от приятни мисли за миговете на усамотение с Едуар. Картината ми напомни, че светът може е красив, че преди е имало и хубави неща – изкуство, радост, любов – а не само страх, супа от коприва и комендантски час. В изражението си от портрета виждах именно това. И изведнъж осъзнах колко смело бях постъпила току-що. Портретът ми бе напомнил за силата ми и колко много от нея е останала в мен, напомнил ми бе, че съм способна да се боря...
„Когато се върнеш, Едуар, кълна се, че отново ще бъда момичето, което нарисува!“

На книжния пазар от 5 юли 2013 г.
обем: 432 стр.
ISBN 978-954-26-1235-3
Издателство: „Хермес“
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Зеленият бряг“ – Натали Бакопулос
• Дневникът на Ане Франк
• „Изворът на женската сила“ – бестселърът на Лариса Ренар