IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Megavselena.bg Boec Posoka

Защо правим секс?

„Червената царица. Секс и еволюция на човешката природа“ – Мат Ридли

22.07.2013г. / 09 00ч.

Аз жената

Една от причините, твърди Мат Ридли в една от най-известните си и противоречиви книги, е да се предпазим от болестите. Постоянно комбинирайки гените си, хората засилват съпротивата си срещу бактерии и вируси, които причиняват епидемии. Става дума за така наречената от биолозите теория на Червената царица. Като използва Червената царица по Луис Карол – неговата шахматна фигура, която тича, колкото е възможно по-бързо, за да остане на едно и също място – като метафора за еволюцията, Мат Ридли показва, че сексът е резултат от еволюционната борба. Това е само една от елегантно и духовито поднесените хипотези от Мат Ридли.

Ето и друга – очевидна е причината защо мъжете са полигамни: жените, които трябва да отдават по-голяма част от времето и енергията си да създават и отглеждат потомство, избягват допълнително сексуално партньорство. Макар че са по-малко склонни към многобройни връзки, те са готови да изневерят, ако се окаже, че партньорът им е с ограничени възможности. Дори интелектът с такива негови измерения като виртуозност, индивидуалност и изобретателност е белязан от секса. Интерес представляват и разсъжденията за човешката хомосексуалност въпреки риска някои читатели, които не вярват в еволюцията, да се почувстват оскърбени.

Мат Ридли е зоолог по образование, защитил е докторат в Оксфорд, направил е завидна журналистическа кариера в сп. „Икономист“ и в. „Дейли телеграф“. Автор е още на книгите Произход на добродетелта, Превъзпитание на човешката природа, Разумният оптимист. През 2010 г. на български език е публикувана най-популярната му книга „Геномът“. Автобиография на един биологичен вид в 23 глави за човешката наследственост и какво е записано в нашите гени. Мат Ридли пресъздава историята на нашия биологичен вид и на неговите предшественици от зората на живота до последните открития на медицината.

Откъс:

Когато един хирург оперира, той знае какво ще намери в тялото. Ако например търси стомаха на пациента, той не очаква да го намери на различно място при всеки пациент. Всички хора имат стомах, всички стомаси имат горе-долу същата форма и се намират на едно и също място. Без съмнение има различия. При някои стомахът е болен, при други – малък или леко деформиран. Но различията са дребни в сравнение с приликите. Ветеринарят или касапинът могат да разкажат на хирурга за съществуването на много по-голямо разнообразие от стомаси: големият, с няколко отдела стомах на кравата; малкият стомах на мишката; подобният на човешки стомах на прасето. Несъмнено може да се каже, че има такова нещо като типичен човешки стомах и той е различен от стомаха на животните.
По подобен начин в основата на тази книга стои идеята, че съществува типична човешка природа. Целта на книгата е да я потърси. Психиатърът, както и коремният хирург, може да направи различни основни допускания, когато един пациент легне на кушетката. Той може да предположи, че пациентът знае какво означава да се обича, да се завижда, да се доверяваш, да мислиш, да говориш, да се страхуваш, да се усмихваш, да се пазариш, да желаеш, да мечтаеш, да си спомняш, да пееш, да се караш, да лъжеш. Даже ако някой е от новооткрит континент, всички предположения за неговия или нейния ум и природа остават в сила. През 30-те години на миналия век е бил направен контакт с племена от Нова Гвинея, откъснати от външния свят и неподозиращи за неговото съществуване. Тогава е било установено, че те се усмихват и мръщят толкова недвусмислено, колкото и всеки европеец, въпреки че са минали 100 000 години от времето на общия им предшественик. „Усмивката“ на павиана е заплаха, усмивката на човека – знак за удоволствие.
Човешката природа е еднаква навсякъде по света. Това не отрича културния шок. Супата от агнешки очи, поклащането на главата, което означава „да“, уединението на западния човек, ритуалите по обрязване, следобедната сиеста, религиите, езиците, различията в честотата на усмихване между руския и американския сервитьор – безброй са човешките особености. Да, има дисциплина – културна антропология, която изучава човешките културни различия. Но е лесно да се приеме без доказателства принципът за сходство на човешката природа – общите особености, които ни правят хора.
Тази книга изследва същността на човешката природа. Нейна тема е, че не е възможно да се разбере човешката природа, без да се разбере как тя се е развила, а това не може да стане, без да се разбере как се развива човешката сексуалност. Защото централната тема на нашата еволюция е сексуална.
Защо сексът? Със сигурност има и други черти на човешката природа, различни от това преекспонирано, причиняващо безпокойство и бременност развлечение. Така е, но възпроизводството е единствената цел, за която хората са направени. Всичко останало са средства за постигане на тази цел. Хората наследяват стремеж да оцеляват, да се хранят, да мислят, да говорят и т. н. Но преди всичко те наследяват стремеж да се размножават. Тези от техните предшественици, които са имали деца, са предали на тях своите характерни черти; останалите – бездетни, не са могли да го направят.
Следователно всичко, което увеличава шансовете на някой да се размножава, се предава по наследство за сметка на останалото. Ние можем с увереност да твърдим, че в нашата природа няма нищо, което да не е било внимателно „избрано“ по този начин заради способността му да допринася за успех при размножаването.
Това звучи твърде арогантно. То сякаш отрича свободната воля, пренебрегва тези, които са избрали целомъдрието, и представя човешките същества като програмирани роботи с единствената цел – да се размножават. То като че ли допуска, че Моцарт и Шекспир са били мотивирани само от секса. И все пак аз не знам друг начин човешката природа да се е развила освен чрез еволюция. А днес има необорими доказателства, че еволюцията може да действа само чрез конкурентно възпроизвеждане. Тези породи, които се размножават, продължават да съществуват; тези, които не го правят – отмират. Именно способността да се размножават прави живите същества различни от скалите. Освен това в този възглед върху живота няма нищо несъвместимо със свободната воля или даже с безбрачието. Аз вярвам, че хората преуспяват в зависимост от своята способност да проявяват инициатива и да изявяват индивидуалния си талант. Но свободната воля не е създадена просто така, за
нищо. Имало е причина, поради която еволюцията дава на нашите предци способността да могат да проявят инициатива и това е станало, защото свободната воля и инициативата са начин да се задоволи честолюбието, да се съревноваваш със събратята си, да се справяш с извънредните положения в живота. По такъв начин е възможно да си в по-добро положение да се размножаваш и да отглеждаш деца. Свободната воля сама по себе си е придобивка единствено до степента, до която допринася за размножаването.
Да погледнем на това по друг начин. Една студентка е блестяща, но се проваля на изпитите – да речем, от нервност припада при самата мисъл за изпит. Тогава нейните способности не струват нищо при курс, който се оценява чрез един изпит в края на семестъра. Същото се получава, ако едно животно успешно преживява, има ефективен метаболизъм, устойчиво е на всички болести, обучава се по-бързо от конкурентите, но е стерилно. Тогава неговите първокласни гени просто не могат да достигнат до наследници. Всичко може да бъде наследено освен стерилността. Никой от вашите преки предшественици не е умрял бездетен. Следователно, ако искаме да разберем еволюцията на човешката природа, основата на нашето търсене трябва да бъде възпроизводството, защото успехът в размножаването е изпит, който човешките гени трябва да издържат, за да не бъдат изтласкани от естествения отбор. Оттук аз ще доказвам, че няма много черти на човешката психика и природа, които могат да бъдат разбрани, без да се отнесат към размножаването. Започвам със самата сексуалност. Размножаване и пол не са синоними. Има много начини за безполово, асексуално размножаване. Но половото размножаване трябва да подобрява репродуктивния успех на индивида, в противен случай половете няма да съществуват. Завършвам с интелекта, най-човешката черта на човека. Все по-трудно става да се разбере как хората са се оказали толкова умни, без да се отчита сексуалната конкуренция.
Коя е тайната, която змията казва на Ева? Че може да изяде определен плод? Ами! Това е евфемизъм. Плодът е бил плътското познание и всеки – от Тома Аквински до Милтън – знае това. Как са знаели това? Никъде в Битие няма и намек за уравнението: забранен плод – равно на грях – равно на секс. Ние знаем, че това е така, защото може да има само едно нещо, толкова централно за човечеството. Сексът.

За природата и възпитанието

Идеята, че сме моделирани от своето минало, е основното прозрение на Чарлс Дарвин. Той пръв разбира, че може да се изостави идеята за божественото сътворение на видовете, без при това да се изоставя съществуването на план. Всяко живо същество е „конструирано“ напълно несъзнателно от избирателното размножаване на неговите прародители, за да съответства на определен начин на живот. Човешката природа е била внимателно конструирана от естествения отбор, за да служи на социална, двунога, човекоподобна маймуна с произход от Африка. По същия начин и човешкият стомах е бил конструиран, за да се ползва от всеядна африканска човекоподобна маймуна с вкус към месото.
Тази отправна точка вече ще е раздразнила два типа хора. Някои вярват, че светът е бил направен за седем дни от човек с дълга брада и следователно човешката природа не може да е конструирана от отбора, а от Интелект. На тях аз само почтително пожелавам „приятен ден“. Ние нямаме много общи идеи, около които да спорим, защото споделям малко от вашите предположения. По-голяма надежда имам за тези, които възразяват и смятат, че човешката природа не е обект на еволюция, а е открита наново от нещо, наречено „култура“. Мисля, че мога да ви убедя, че нашите две мнения са съвместими. Човешката природа е продукт на културата, но също така културата е продукт на човешката природа, а и двете са продукт на еволюцията. Това не означава, че ще убеждавам, че „всичко е в гените“. Съвсем не. Решително се противопоставям на идеята, че всичко в психиката е изцяло наследствено. Но еднакво решително съм против допускането, че всяко нещо, което е всеобщо човешко, е недокоснато от гените. Не е задължително нашата „култура“ да бъде такава, каквато е. Човешката култура би могла да бъде много по-различна и изненадваща. Нашите най-близки роднини, шимпанзетата, живеят в промискуитетни общества, т. е. общества с безразборни връзки. При тях женските търсят сексуални партньори, колкото е възможно повече, а мъжкият ще умъртви малките на непознатите женски, с които не се е чифтосвал. Няма човешко общество, което макар и слабо да напомня този конкретен модел. Защо е така? Защото човешката природа
и природата на шимпанзето са различни.
Ако това е вярно, опознаването на човешката природа би трябвало да има дълбоко въздействие върху изучаването на историята, социологията, психологията, антропологията и политиката. Всяка от тези дисциплини е опит да се разбере човешкото поведение и ако общите елементи, лежащи в основата на човешкото поведение, са продукт на еволюцията, жизненоважно е да се разбере какви са били еволюционните принуди. Постепенно обаче ми стана ясно, че почти цялата социална наука се движи така, сякаш годината 1859, когато е публикуван Произход на видовете, никога не е била. И това се прави съвсем умишлено, защото се настоява, че човешката култура е продукт на нашата свободна воля и изобретателност. Твърди се, че обществото не е продукт на човешката психология, а обратното.
Звучи доста приемливо и би било чудесно за тези, които вярват в социалното инженерство. Но това просто не е вярно. Човечеството, разбира се, има моралната свобода да се конструира и реконструира безкрайно, но не го прави.
Ние се придържаме към един и същ, еднообразно човешки начин да организираме своите неща. Ако бяхме по-склонни към промяна, щеше да има общества без любов, без амбиции, без плътски желания, без брак, без изкуство, без граматика, без музика, без усмивки – и с още толкова невъобразими новости, колкото са и в списъка по-горе. Щеше да има общества, в които жените убиват по-често от мъжете, възрастните се смятат за по-красиви от двадесетгодишните, богатството не дава власт над останалите, хората не са по-благосклонни към своите приятели и не са настроени срещу непознатите, където родителите не обичат децата си.
Не съм от онези, които обявяват: „Човешката природа не може да се промени, нали знаете." И не казвам, че е безполезно да се обяви извън закона, да речем, расовото преследване, защото то е в човешката природа. Законите срещу расизма в действителност имат ефект, защото една от привлекателните черти на човешката природа е, че хората преценяват последствията от своите действия. Но аз казвам: даже и след хиляда години при строго налагане на законите срещу расизма ние няма да можем един ден да обявим, че проблемът с расизма е решен и да премахнем законите, уверени, че расовите предразсъдъци са останали в миналото. Ние предполагаме, напълно справедливо, че след две поколения потиснически тоталитаризъм един руснак е също толкова човек, колкото е бил и неговият дядо. Тогава защо обществените науки продължават да говорят, сякаш това не е така, сякаш самата природа на човека е продукт на неговото общество.
Това е грешка, която биолозите също са правили. Те са вярвали, че еволюцията се извършва чрез натрупване в поколенията на промените, които индивидите получават в своя живот. Тази идея е формулирана най-ясно от Жан-Батист Ламарк, но Чарлс Дарвин понякога също я използва.
Класическият пример е синът на ковача. Предполага се, че при раждането си той наследява мускулите, придобити от баща му. Сега знаем, че ламаркизмът не може да проработи. Телата се изграждат по рецепти, както се прави кекс. И е просто невъзможно да се вкара информация в рецептата като се промени кексът. Но първото последователнопредизвикателство срещу ламаркизма е работата на Август Вайсман, немски последовател на Дарвин, който започва да публикува идеите си през 80-те години на ХIХ век. Вайсман забелязва нещо особено, което се отнася до съществата с пол. Техните герминативни, т. е. размножителни клетки – яйцеклетките и сперматозоидите – от момента на раждането са отделени от останалата част на тялото. Той пише: „Вярвам, че наследствеността зависи от факта, че малка част от ефективната субстанция на герминативните клетки, гермиплазмата, остава непроменена при развитието на яйцеклетката в организъм и че гермиплазмата служи като основа, от която се произвеждат герминативните клетки на новия организъм. Има следователно непрекъснатост на гермиплазмата от едно поколение към друго.“
С други думи, вие сте произлезли не от майка си, а от нейния яйчник. Нищо, което се е случило с нейното тяло или ум, не може да повлияе на вашата природа (но вашето отглеждане – може; един краен пример – нейната пристрастеност към наркотиците или алкохола може да ви повреди при раждане по някакъв негенетичен начин). Вие сте родени
свободни от грях. Вайсман приживе бил подиграван за това и малко хора са му вярвали. Но откриването на гена и на ДНК, от която генът е направен, както и на шифъра, с който информацията е записана в ДНК, потвърждават абсолютно неговото прозрение. Гермиплазмата е отделна от тялото.
Пълният смисъл на това не се осъзнава до 70-те години на ХХ век. Тогава Ричард Докинс от Оксфордския университет издига действената идея, че тялото е еволюционното превозно средство за гените, а не обратното. Идеята неизбежно следва от това, че телата не се копират, а се оформят, докато гените се копират. Ако гените карат телата да извършват неща, които запазват гените (например да се хранят, да оцеляват, да правят секс и да помагат да се отглеждат децата), тогава самите гени ще се увековечат.
Другите тела ще изчезнат. Ще останат само тела, които са полезни за оцеляването и обезсмъртяването на гените. Оттогава идеите, на които Докинс е ранен защитник, променят биологията до неузнаваемост. От описателна наука, каквато тя по същество все още е била въпреки Дарвин, сега тя се превръща в наука за изучаване на функции. Разликата е съществена. Точно както никой инженер няма да си помисли да опише мотора на автомобила без връзка с неговата функция (да върти колела), така и никой физиолог няма да опише стомаха, без да го свърже с функцията му (да смила храна). Но преди, да кажем, 1970 г. повечето изследователи на поведението на животните и почти всички изследователи на човешкото поведение се задоволяват да описват това, което откриват, без връзка с някаква функция. Представата за свят с център гените промени това завинаги. След 1980 г. никакъв детайл на ухажването при животните няма значение, ако не може да бъде обяснен с термините на избирателната конкуренция на гените. А след 1990 г. идеята, че хората са единствените животни, за които тази логика не се отнася, започва да изглежда все по-абсурдна. Ако човекът е развил способност да отменя своите еволюционни задължения, тогава, за да стане това, за неговите гени е трябвало да има някакво преимущество. Следователно даже освобождаването от еволюция, което ние толкова любезно си представяме, че сме постигнали, трябва да е възникнало, защото благоприятства копирането на гените.
В черепа си имам мозък, устроен да използва в най-голяма степен условията на африканската савана в периода отпреди около 3 милиона допреди 100 000 години. Когато преди около 100 000 години моите прародители преминават в Европа (по произход съм бял, европеец), те бързо придобиват набор от физиологични характеристики, съответстващи на климата на северните ширини: светла кожа, за да се предпазят от рахит, бради при мъжете и кръвообращение, сравнително устойчиво на измръзване.
Но почти нищо друго не се променя. Размерът на черепа, пропорциите на тялото, зъбите са съвсем същите при мен и моите прадеди отпреди 100 000 години, както и при бушмените от Южна Африка. Няма причина да се вярва, че сивото вещество в мозъка е особено променено. Първо, 100 000 години са само три хиляди поколения, едно мигване в еволюцията, отговарящо на ден и половина от живота на бактериите. Освен това до съвсем неотдавна животът на европееца и на африканеца по същество е бил еднакъв. И двамата ловуват и събират растения, имат деца, зависещи от родителите си почти две десетилетия.
Двамата употребяват камъни, кости, дърво и влакна, за да правят сечива. И двамата предават познания чрез сложен език. Такива еволюционни нововъведения като земеделие, метали и писменост се появяват преди по-малко от триста поколения, твърде неотдавна, за да оставят особен отпечатък в моя мозък.
Съществува следователно универсална човешка природа, обща за всички народи. Да допуснем, че в Китай все още живеят потомци на Homo erectus, както е било преди един милион години. Ако тези хора са интелигентни като нас, би могло да се каже, че те имат различна, но все пак човешка природа. Те може би няма да имат устойчиви връзки от типа на брачните, понятие за романтична любов, а бащите няма да участват в родителските грижи. С тях бихме могли да имаме много интересни разговори на подобни теми. Но такива хора няма. Ние всички сме едно семейство от представители на съвременния Homo sapiens, живял в Африка допреди 100 000 години. Ние всички споделяме природата на това същество.
Точно както човешката природа е еднаква навсякъде, така тя и в миналото е била същата, каквато е днес. Една пиеса на Шекспир е за мотиви, трудности, чувства и личности, които веднага разпознаваме. Надутостта на Фалстаф, коварството на Яго, ревността на Леонтес, силата на Розалинда и смущението на Малволио не са се променили за четиристотин години. Шекспир пише за същата човешка природа, каквато познаваме и днес. Единствено неговият речник е остарял – което е възпитание, а не природа. Когато гледам Антоний и Клеопатра, аз виждам интерпретация отпреди четиристотин години на една 2000-годишна история. Никога не ми е хрумвало, че любовта тогава и днес е различна. Не е необходимо да ми се разяснява защо Антоний е омагьосан от една красива жена. През времето, точно както и през пространството, основите на нашата природа са всеобщо и характерно човешки.