Кой всъщност е луд?

Една от най-именитите съвременни турски писателки, подписала заедно с Орхан Памук и други известни турски интелектуалци протестната декларация под надслов „Угрижени сме“, Айфер Тунч, излага възгледите си за случващото се в Турция, изразявайки коректна и точна позиция, която би могла в известна степен да бъде съотнесена и към нашата действителност в момента.

Междувременно нейна книга излиза за първи път на български език – „Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница“.

Айфер Тунч, една от най-именитите и популярни писателки на съвременна Турция, е родена през 1964 г. Завършва политология в Истанбулския университет. Започва работа като журналист през 1989 година, когато получава и най-престижната награда за разказ в Турция, „Юнус Нади“. Дълги години ръководи издателство „Япъ Креди Яйънларъ“. През 2003 година печели международната награда „Балканика“. Айфер Тунч е автор на три сборника с разкази, много сценарии и романи.

За книгата:

В нескончаемия поток на времето, от мрака на миналото по пътя към безкрайността, се преплитат по невероятен начин човешки съдби. Разгръща се подобната на микрокосмос панорамна картина на живота в малък черноморски град, белязан от политически и обществени превратности. Образите на някогашни люде и на наши съвременници, на лекарите и пациентите в една психиатрична болница, на паши и бедняци, красавици и прислужници, политици и уличници, техните житейски истории, любов и скръб, страсти и изневери, се сменят като в калейдоскоп. И както често става в живота, се питаме кой всъщност е луд?

Семейни предания, историите на мюсюлмани и християни, турци, гърци, арменци, румънци, българи, преливат в заслепяващо многоцветие от деветнайсети век до наши дни. Героите страдат, вълнуват се, мразят и обичат, изневеряват и се разкайват, смеят се и плачат, вярват и се надяват в една трагикомедия, чийто главен герой е самата Турция.

Скъпи читатели,

преди всичко ви благодаря за интереса и съпричастността.

Пиша това писмо, за да изразя възгледите си за парка „Гези“ по-обстойно, отколкото би ми позволил един туит.

Първото, което искам да подчертая, е, че никога не съм приемала гостоприемство, ако името на домакина е обвързано с политиката.

За мен концепцията за власт винаги е била малко или много опетнена. И антипатията ми по никакъв начин не се влияе от типа или притежателя на тази власт.

Ето защо, дори и моята съвест на лаик да ме задължава да ценя постиженията на правителствата, неделима част от задълженията ми като човек и писател е да се противопоставям на потисничество от всякакъв тип, на престъпленията, извършени от властите.

Целта на политиката е да създаде приемлив за обществото ред, но днес тя е станала прекалено корумпирана. И това важи за всички форми на политическо влияние.

Старая се да подхождам към гражданските инициативи също така предпазливо, огорчена от неприятни преживявания в моята младост. От друга страна, животът сам по себе си е политика: когато двама души се срещнат, винаги има борба за власт. И за да няма каквото и да било недоразумение, подчертавам, че в този случай не говоря за мръсотията на политическото ежедневие.

В едно интервю обявих, че съм се родила „с леви убеждения“. Моята представа за лявото обаче няма нищо общо с онова, което е изразено на който и да е плакат на площад „Таксим“ днес.

Вместо това тя се основава на съюза на съвест, справедливост и милосърдие. Моята философия за живота се базира на уважение към другите, свобода на мисълта, съвест, чувство за справедливост, достойнство и добродетели – концепции, които са наранени от времето, в което живея, от времето, което ме измъчва.

Дори предметите имат свое достойнство. А оскърбеният човек за мен е една от най-унизителните гледки на света. Не вярвам, че лишените от достойнство общества са способни да се възстановят или да оцелеят.

Скорошните събития ме наскърбяват. Измъчвам се от скандалите, обидите и унижението, с които ме обсипва най-влиятелният човек във властта.

Не е необходимо тези обиди да са непременно лично адресирани към мен, бих била също толкова обидена, ако те са отправени към който и да е друг, дори съвсем различен от мен човек. Запазването на достойнството е основно човешко право.

Не съм религиозна, никога и не съм била. Но се надявам, че ще повярвате в моята искреност, когато споделя готовността си да отдам живота си за страна, в която всеки може да живее свободно според своята собствена вяра.

Разкриването на ужаса, властвал в така наречените „стаи за убеждаване“, ме кара да настръхвам, и този срам ме обзема отново при всяко припомняне, срам, който е хиляди пъти по-лош от този, който изпитвам днес.

„Жена“, тормозеща забрадено момиче с консервативни убеждения в „стая за убеждаване“, е не по-малко отвратителна от полицейски началник, измъчващ човек с леви убеждения.

Белезите от психологическо мъчение са много по-тежки от тези от телесното.

Турция никога не е била истински демократична. Демокрацията не означава да дадеш пълна свобода на мнозинството, а е или поне би трябвало да бъде справедлива и съвестна система, която защитава и правата на малцинствата.

Нито една система, лишена от съвест, свобода или справедливост, не може да бъде хуманна.

Жестокостта на полицията на тази страна не е нещо ново за мен, както и за консерваторите. Бруталното и кърваво насилие, упражнявано от властимащите, за съжаление е изписало нашата история и дори един бърз поглед по нейните страници на срама е достатъчен да се убедим в отсъствието на съвест, справедливост и милосърдие и в отпращането на човечността на заден план.

Страната ми открай време няма добро име по отношение на хуманността: мога да я обичам само както дете обича родителите си психопати, и това дълбоко ме измъчва.

А колкото до парка „Гези“...

Със сигурност ще се съгласите, че при подобни спонтанни движения първоначално се вдига облак прах и източникът на добра воля е ясно видим за всички, но впоследствие прахта покрива всичко.

Когато това се случи, единият начин е да се отдръпнеш, а другият – да продължиш да подкрепяш тези, чиито честност, милосърдие и съвест продължават да съществуват въпреки облака прах.

Аз избрах второто. Сърце не ми даде да изоставя тези, които продължават да упорстват въпреки прахта.

Днес бях в „Гези“ парк. Всички тези плакати и други символи на опортюнистичните политически организации -малки или големи – само ме разсмяха. Дребните опортюнисти винаги съществуват. Големите провокатори почти винаги – също, а освен това са и много опасни.

Но не е ли задължение на държавата да ги отличи от истинските и невинни активисти?

Предпочитам да гледам широкомащабно. Младото поколение ме опроверга, поколението, което бях отписала като повърхностно и егоистично, без значение колко болезнено може да е подобно определение. Тяхната способност да се обединяват независимо от индивидуалните им възгледи, техните напълно безкористни усилия да запазят оцелялото, тяхната висока нравственост, отказът им да приемат опортюнисти, противопоставянето им срещу измамите и тяхната поразителна проницателност. Те ме удивиха с всички тези свои качества – качества, които днес осъзнавам като безценни.

Шапка свалям на ума, който превръща един заплашителен, опасен и милитаристки лозунг като „Ние сме армията на Мустафа Кемал“ в изключително забавния „Ние сме армията на Мустафа Кесер“, като се вземе предвид, че Мустафа Кесер е известен като кралят на ориенталския стил в музиката, наричан още „арабеск“.

Трябва да спомена още едно нещо: аз, която бях на 16 години по времето на преврата от 12 септември, се страхувам от посоката, в която могат да поемат протестите.

Изворът на моя страх е не толкова провокацията, колкото полицейското насилие. Бях ужасена от безскрупулни полицаи и власти, свикнали и дори нещо повече – изпитващи удоволствие – от смазването на най-малкото искане за свобода с невероятно насилие.

И за съжаление все още съм ужасена – от перспективата за кръвопролитие, от възможността тези справедливи и безкористни искания да бъдат манипулирани от агенти провокатори, но също така от безочливите и потиснически власти, които не познават друг начин за действие освен насилие и жестокост.

Ужасена съм от бруталната репресия, с която би могло да се сблъска това младо и изпълнено с енергия поколение.

Живеем в нова ера, чиято история се пише от дигиталното поколение. Аз, като представител на по-старото поколение, с моите остарели виждания и отживял опит, не мога нито да насочвам младите, нито да ги поучавам, а мога единствено да се надявам да ги разбирам. И този опит е единственото, което ме поддържа млада.

Желая на вас и на вашите близки светло и лишено от срам бъдеще.
С най-добри чувства, Айфер Тунч

Откъс:

Нергис Шекер, единствената дъщеря на Нуреттин бей и Муалля ханъм, се беше развела със съпруга си, младши офицер Талят Шекер, който й изневеряваше с жената на един аптекар, и се бе върнала в бащиния дом. Госпожа акушерката беше много огорчена. В жилищния им комплекс в Олту край Ерзурум се беше разнесъл слух, че невзрачният Талят Шекер – кръстен на един харизматичен паша от движение Единение и прогрес, ала неуспяващ да се наложи дори над невръстните в дома си, – е изпечен развратник, но Нергис Шекер, която винаги се бе оплаквала от мъжа си, че е отегчително скучен, муден и боязлив, се беше изсмяла на тази мълва. А не трябваше. Защото нейният мъж, за когото тя мислеше, че едва ли ще повдигне клепачи, дори ако дузина чернокоси, червенокоси или руси жени се съблекат пред него едновременно, имаше доста динамичен нощен живот. За да разшири аптеката си, купувайки съседния магазин, и да я напълни цялата със стока, аптекарят Рухи от Олту печелеше пари от нефактурирани, нелегално внесени в страната лекарства, от продажба на психотропни продукти без рецепта на разни мними лечители в близките областни и общински центрове. До него достигаха все по-честите слухове относно леконравието на жена му. Една нощ, когато беше дежурен, затвори аптеката и изненадващо се прибра вкъщи. Предвид обстоятелството, че идваше от Мармарис, където можеше спокойно да флиртува с всеки, който й попаднеше, леконравната жена на Рухи – Нилгюн от Мармарис – се беше отегчила съвсем в този малък град, където жените не излизаха навън, а и да излизаха, правеха го само завити в дрехи, покриващи ги почти целите, с изключение на очите. Деня си прекарваше в аптеката, като развяваше боядисаната си на кичури коса, пиеше кафе, пушеше цигари и бъбреше с клиенти, а когато мъжът й отидеше по работа извън града, успяваше с лекота да завърти главата на някой войник, полицай или държавен чиновник, дошъл тук по служба. В нощта, когато бе прибрала младши офицера Талят Шекер в дома си, още в началото на любовната игра, тя беше чула стъпките по стълбището и разбрала, че мъжът й е дошъл да я свари с друг, и се беше разтревожила доста, но без да изпада в паника. Като чу шум пред вратата, Талят Шекер бързо скочи от леглото, едва успя да си нахлузи гащите и взел дрехите си под мишница, а обувките си в ръце, излезе през прозореца и се прехвърли на балкона на съседното жилище, откъдето се изкачи на покрива на следващата сграда, после се прехвърли на покрива на съседната на нея сграда и избяга. Навън беше минус двадесет градуса. Докато стигне дома си, на Рухи му бяха замръзнали дори мустаците. Като видя в такова време прозореца отворен и жена си гола в леглото, аптекарят извади пистолета си и хукна след Талят Шекер, подгони го от покрив на покрив, но не можа да го хване. Трясъкът на дадените напосоки изстрели от пистолета на Рухи събуди цял Олту онази нощ. Талят се беше облякъл зад един ъгъл и се бе върнал вкъщи задъхан. Нергис не можа да разбере защо мъжът й се бе прибрал ненадейно, макар тя да мислеше, че е на дежурство, и защо няма чорап на единия си крак. Но когато на другия ден целият град заговори за случая, тя разбра, че слуховете за невзрачния й съпруг, все още треперещ под юргана, след като бе замръзнал от студ, докато се прибере, наистина са верни, взе си децата и се върна в бащиния дом. След като не посмя да убие леконравната си жена Нилгюн, аптекарят Рухи започна да твърди, че е преследвал не любовника на съпругата си, а крадец, който бил влязъл у тях. А всъщност положението на рогоносец му беше омръзнало отдавна. Този път беше твърдо решен да я застреля. Колкото и да се стараеше да пренебрегне слуховете, те му влияеха силно, и поне веднъж седмично се заклеваше да й пръсне мозъка. Но всеки път ставаше така, че Нилгюн усещаше намерението на мъжа си и започваше да плаче. Рухи не можеше да понесе риданията на жената, в която се беше влюбил преди две години по време на една почивка на палатки в Мармарис, прекарана заедно с приятели. Той обожаваше всичко нейно, от вдлъбнатинките на кръста до трапчинките на бузите. Всеки опит за убийство, започващ с насочване на пистолета към Нилгюн, завършваше с продължителен секс.

* * *

Случаят с жартиерите беше дни наред единствена тема на разговор сред болничния персонал. После се прехвърли в града, и то до такава степен, че продавачите в Закрития пазар, който бе предпочитан от селяните от околността за купуване на чеиз и разни неща за сватбите, бяха започнали да се закачат с Женчото Исмет, който наред със стандартното бельо в малкото си магазинче под стълбището продаваше и секси бельо, като му казваха:
– Я ни покажи от онези жартиери, ама от лъскавите!
Женчото Исмет не успя да ги убеди, че жартиерите за чорапи не са аксесоар, който се ползва от хомосексуални. Всъщност не беше сигурен в това, но мислеше, че е нещо друго. Съседите му по магазин намекнаха, че Исмет е невежа на тази тема, и напомняйки за прозвището му „Женчото“, се изсмяха двусмислено. Исмет се постара да не се издаде, че е ядосан. „Не, не е това, което си мислите“ настоя той. „Ха на бас!" му отвърна накрая чадърджията Ремзи, който заради безразборните си похождения постоянно се заразяваше с различни болести и по тази причина беше постоянен посетител на клиниката по урология към Държавната болница. В яда си Исмет прие облога. Ако жартиерите за чорапи са неща, които се ползват само от мъже, чадърджията Ремзи щеше да се облече като жена с шалвари и да обиколи пазара, а в случай, че се окажеха педерастки гащи, Исмет щеше да обиколи пазара по жартиери. Исмет поръча при търговеца на едро, от когото купува стока, да му изпрати жартиери за чорапи. Търговецът въобще не разбра какво има предвид Исмет Женчото. Когато след няколко дни изпрати дамски жартиери с червено перце и черни дантелки, нито един от тях не спечели баса. Все още не беше ясно дали жартиерите са специален аксесоар за хомосексуални или не.
Чадърджията направи настоятелни опити да накара Исмет да сложи жартиерите върху панталоните си и да обиколи пазара, но той не се съгласи. Докато повтаряше „Не!", се беше изчервил и просълзил, едва не припадна. Изглеждаше толкова жалък, че двама съвестни търговци спряха чадърджията, който беше прекалил. Пред магазинчето на Исмет имаше много хора, жартиерите с червено перце и черни дантелки преминаваха от ръка на ръка. Накрая Ремзи, който възприемаше всяко свое бъбречно заболяване като възможност да обяви и докаже пред целия пазар мъжкарството си, сложи жартиера на главата си, опитвайки се да имитира Хуйсуз Виржин*, сякаш искаше да подчертае отсъствието на всякакво съмнение, че е истински мъж. Съседите умряха от смях, извадиха мобилните си телефони и снимаха Ремзи.
С изключение на един или двама, съседните дребни търговци бяха толкова безцеремонни, че не се притесняваха да наричат Исмет женчо в лицето, макар да знаеха, че продавачът на бельо е тих и скромен човек. Но от друга страна се опасяваха да не се засегне много, да си прибере нещата и да напусне пазара, а те да останат без забавление. Твърдяха, че го наричат така поради дългата му къдрава коса и белите му, женствени ръце.
– Подстрижи се, момче... Бива ли един мъж да носи дълга коса като жена? – му казваха, за да го убедят в правотата си.
Но в това си поведение на полумачовци и полуприятели те не бяха искрени. Не се притесняваха при всеки удобен случай да опипват младежа. Но виждайки, че той не реагира на постъпката на Ремзи, който слагаше чадър между краката си като пенис, особено когато „Наташките“ пазаруваха наблизо, и така разсмиваше другите, те се объркваха. И докато поради липса на тоалетни в пазара пикаеха в тоалетната на близката джамия, продължаваха да интригантстват.
– Що за педераст е този... никому не бута! – казваха озадачени.
Надявайки се да продаде жартиерите с червеното перце на „Наташките“, Исмет ги сложи на витрината. Надвечер, тъкмо когато се готвеше да затвори магазина, симпатичният детски психиатър доктор Фаик Абаджъ, който оприличаваше себе си в Психиатричната болница на Джордж Клуни в ролята му от сериала „Спешно отделение“, и наистина малко приличаше на него, беше дошъл на пазара да купи нова изтривалка за дома си, забеляза жартиерите на витрината. Наоколо нямаше никой. Оглеждайки се да не го види някой, той бързо влезе в магазина на Исмет.
– От ония неща ли е? – попита с усмивка на уста.
Когато след няколко подобни въпроса разбра, че симпатичният доктор купува жартиерите не за някоя тайна любовница, а за жена си Гюлюмсер със свенливия поглед, с която миналото лято се оженили, като вдигнали голяма сватба, сякаш светът се стовари върху главата на Женчото Исмет.
Макар че продаваше дамско бельо, Исмет се изчервяваше като рак пред жените, дланите му се изпотяваха. Никога не гледаше клиентите си направо в лицето, и независимо от възрастта им, към всички се обръщаше с „Како“. Жените не само че не се свеняха да пазаруват в мъничкия магазин на мъжа, известен като „Женчото“, спокойно се оплакваха от съпрузите си, че свършвали бързо, разказваха за своите ялови фантазии, говореха на всякакви сексуални теми, питаха за гащички, които се ядат, за парфюмирани сутиени, а Исмет отговаряше на всички въпроси търпеливо и възпитано.
Също като колегите му търговци в пазара, и жените-клиенти не се съмняваха, че Исмет е хомосексуален. Поради това обстоятелство жените се чувстваха спокойни и дори се забавляваха. Имаше даже такива, които идваха в магазина на Исмет от любопитство да видят какво представлява един хомосексуален мъж. Макар да беше почти на тридесет години, Исмет все още не беше спал с жена, включително с проститутка, защото не вярваше крехкото му тяло да издържи, нямаше телосложение на физически развит мъж. Затова повечето хора го мислеха за хомосексуален. А всъщност той се интересуваше само от жени и беше хлътнал по Гюлюмсер – младата жена на Фаик Абаджъ.
Когато малката Гюлюмсер със свенливия поглед минаваше покрай Исмет и се оглеждаше във витрините на златари и стъклари, без дори да й мине през ум да се отбие в магазина му, Исмет следеше крачещата с наведена глава жена с просълзени от любов очи и тръпнеше при вида на гъвкавите й очертания, почти невидими под широкото и дълго палто в цвят на слонова кост.
Когато опаковаше жартиерите с цветна хартия, ръцете му трепереха от вълнение. Много обичаше Гюлюмсер. Не искаше дори да си помисли, че тя се люби с мъжа си, това никак не подхождаше на платоничната му любов. Мисълта, че тези жартиери са за нея, беше достатъчна, за да нахлуе кръвта в главата му. Както и да е, можеше да приеме, че Гюлюмсер спи с мъжа си, в края на краищата бяха женени, но за какво бяха тези фантазии с жартиери?
В яда си му каза петорна цена. „Хайде де, да не купувам злато?" очакваше да отговори докторът, и се надяваше да му отвърне да не купува, щом не му харесва цената, а после да прибере жартиерите отново във витрината. Но симпатичният доктор въобще не възрази срещу петорната цена, взе опакованите жартиери с червено перце и излезе.
Исмет, който при никакви обстоятелства не казваше и дума за предпочитанията на клиентките си, се беше ядосал толкова на Фаик Абаджъ, че на другия ден каза на чадърджията Ремзи, че е продал жартиерите на доктора, че същият се е сдобил с любовница – рускиня с крака като колони, и че е виждал двамката да влизат в един хотел, превърнал се в бардак. Съвестта не му беше позволила да мърси името на Гюлюмсер. Ремзи предаде новината на продавача на пердета, той я каза на златаря, златарят пък я оповести на останалите.
– Я го виж само! Браво на доктора! – казаха всички.
Тази краткотрайна сплетня повиши авторитета на Фаик Абаджъ в света на мъжете, но не предизвика никаква реакция в семейството му. Освен това Гюлюмсер със свенливия поглед не се беше съгласила да носи жартиери.
– Не искам, и толкова! – беше казала и ги бе изхвърлила в един ъгъл, така че огънят на фантазиите на доктора беше угаснал, преди да пламне.

На книжния пазар от юли 2013 г.
Обем: 560 стр.
Издателство: „Еднорог“ 
Корична цена: 15 лв.

Прочетете още:

• Поемете щафетата, възмутете се!
• „Забраненият плод“ – Халид Зия Ушаклъгил
• „Реката на смъртта“ – Димо Райков