За любовта и загубата, болката, надеждата и силата на човешкия дух

За авторката:

Алисън Ричман е родена в Ню Йорк в семейството на художници. Завършва история на изкуството в престижния Уеслиански дамски колеж в щата Масачузетс. Двайсет и пет годишна, амбициозната Алисън си съставя план да се омъжи, да има деца и да напише първата си книга, преди да навърши трийсет. Две години по-късно на пазара се появява дебютният й роман, но истинският успех идва с четвъртата й книга – „Изгубената съпруга“. Историята на Ленка и Йозеф за няколко месеца се превръща в международен бестселър, преведен на четиринадесет езика.

„Изгубената съпруга“ печели ежегодната награда на читателите за най-добър роман на автор от Ню Йорк за 2012 година. Алисън живее в Ню Йорк със съпруга си и двете им деца. В свободното си време обича да готви, да кара колело, да танцува балет и да пътува.

За книгата:

Последни спокойни дни в предвоенна Прага. Младата студентка в Художествената академия Ленка се влюбва в брата на най-добрата си приятелка. Красивият Йозеф произхожда от заможно семейство и следва медицина. Той отвръща на чувствата й и двамата прекарват две незабравими седмици в лятната вила на семейството му в Карлови Вари. При завръщането им Прага е окупирана от нацистите. Завладени, без да вдигат оръжие, чехите стават бдителни и предпазливи. Еврейската общност, към която принадлежат Ленка и Йозеф, се сблъсква с омразата и жестокостта на окупаторите.

Копнеейки да съхранят усещането от първата любов и да бъдат щастливи въпреки ужаса на войната, Ленка и Йозеф сключват брак. Скоро двамата разбират, че за да оцелеят, трябва да се разделят.

Йозеф заминава за Америка със семейството си и става многоуважаван акушер-гинеколог. Когато научава от Червения кръст, че любимата му Ленка е загинала в лагера Аушвиц, той е сломен. След години Йозеф се жени за Амалия, от която има дъщеря, но споменът за първата му съпруга никога не го напуска.

Шестдесет години след първата им среща Йозеф разпознава изгубената си съпруга сред гостите на сватбата на внука си. Възможно ли е провидението да им дава още една последна възможност да бъдат щастливи?

Отзиви:

Трогателен роман за любовта и загубата, болката, надеждата и силата на човешкия дух.
Буклист

Сърцераздирателен роман за силата на любовта и творческия порив по време на война.
Пъблишърс Уикли

Вълнуваща история, която се чете на един дъх. Алисън Ричман притежава необикновен талант.
Кристин Хана, авторка на „Между сестри“ и „Далечни брегове“

Интервю с авторката:

„Изгубената съпруга“ се появи на пазара миналата година и за кратко се превърна в международен бестселър, преведен на 14 езика. Очакваше ли романът да има такъв успех?

Въпреки че произхождам от художническо семейство и че завърших история на изкуството, винаги съм искала да бъда писателка. Надявах се да постигна успех още с първия си роман, но за съжаление, не се получи. Следващите ми две книги се харесаха на читателите и критиците в Америка, но не могат да се похвалят с кой знае какъв комерсиален успех. Големият ми пробив дойде с „Изгубената съпруга“, която привлече вниманието и на чуждестранните издатели.

Как успяваш да съвместяваш писането на романи с отглеждането на две деца?

Не е лесно, но се опитвам да постигна баланс между работата и личния живот. Знам, че именно това е основният проблем на съвременните жени. Лично аз се справям благодарение на факта, че съм изключително дисциплинирана и пиша по три часа всеки делничен ден – от 9 до 12, докато децата са на училище. Въпреки че пиша книгите си на компютър, нямам интернет, за да не се разсейвам. Преди да започна дадена книга обаче, задължително решавам какъв ще бъде краят й.

Как семейството ти прие успеха на „Изгубената съпруга“?

Съпругът ми винаги ме е подкрепял безусловно и е вярвал в мен, за което му благодаря от все сърце. Децата ми вече са достатъчно големи, за да осъзнаят какво се случва, и се гордеят с мен. Дъщеря ми дори се шегува, че трябва да озаглавя следващия си роман „Намерената съпруга“!?

Разкажи ни малко повече за работата по романа. Откъде почерпи вдъхновение да пишеш за холокоста и истинска ли е невероятната любовна история на Ленка и Йозеф, които се срещат отново след шейсет години?

Исках да напиша роман за преживяванията на художници и творци по време на Втората световна война. Наложи ми се да направя редица проучвания и разбрах, че немалък брой художници са продължавали да творят при ужасяващите условия в лагерите. Въпреки това съзнавах, че ми липсва силна любовна история, която да привлече широката публика. Един следобед, докато чаках, за да се подстрижа, чух една история, разказана от гост на неотдавнашна сватба. Бабата на булката и дядото на младоженеца, които не са се срещали преди церемонията, разбрали, че са били съпрузи преди Втората световна война. Историята се запечата в мен и аз реших да я използвам в първата глава на романа си. Всичко, което се случва с Ленка и Йозеф по време на шейсетте години, през които са разделени, е плод на въображението ми.

На какво според теб се дължи големият успех на „Изгубената съпруга“ не само в Америка, но и в Европа?

Лично за мен успехът на романа се дължи на факта, че изследва силата на спомените. Йозеф намира сигурност в Америка, но именно споменът за Ленка му вдъхва сила и желание да продължи да живее. Ленка, от друга страна, трябва да потисне своите спомени за Йозеф, за да оцелее в лагерите в Терезин и Аушвиц.

Разкажи ни повече за стила си на писане, който печели одобрението на критиците.

Още от малка майка ми ме учеше да откривам историята зад картината. Тя ми показа колко важно е да се вглеждаш в детайлите, да откриваш следите на живота във всеки един модел – като бръчките по лицето например. Стремя се и да пиша така, че да предам цвят и плътност на думите, за да може читателят да изпита естетическа наслада от четенето.

Кое според теб е най-важното послание на „Изгубената съпруга“?

Въпреки страданието и ужаса на войната, животът продължава – и по времето на холокоста хората са се влюбвали и са се женили, създавали са деца и произведения на изкуството и са имали мечти. Дори и в най-тежките времена човек е способен да обича, а любовта дава сили и желание за живот. „Изгубената съпруга“ е роман за различните видове любов: тази между Ленка и Йозеф е най-красива и романтична. Но любовта между тях и вторите им съпрузи е по-фина, по-сложна и лично за мен – далеч по-интересна. Бракът между Йозеф и Амалия се основава на споделено мълчаливо уважение към миналото и чувството на вина за изгубените им семейства. Исках Амалия да наподобява „жив призрак“, за да изследвам реакциите на Йозеф, чието сърце все още принадлежи на Ленка. Тя е призрак от миналото му, който продължава да живее в паметта му.

Описваш живота в лагера Терезин, Чехия, като изпълнен с интриги и предателства. Това се отличава коренно от обичайната представа за концентрационните лагери по време на Втората световна война, прочути с тежкия си режим. Това търсен ефект от твоя страна ли е?

Имах щастието да посетя Чехия и да видя местата, които описвам в романа си. Животът на Ленка е вдъхновен отчасти от една от действителните героини, споменати в книгата – Дина Готлибова, която учи живопис в Прага, а по-късно работи за кратко в отдела в Терезин, където рисува пощенски картички, преди да я депортират в Аушвиц. Тя създава стенопис на Снежанка и седемте джуджета в бараките на чешките деца. Стенописът действа като утеха за децата, а също помага да се спаси животът на Дина. След като го завършва, охраната информира д-р Менгеле за таланта й. Той обещава да спаси нея и майка й, ако тя рисува на живо портрети на мъжете и жените, които той използва в своите ужасяващи медицински експерименти. Запознах се с оцелели художници от лагера в Терезин, които ми помогнаха с ценна информация. Холокостът обикновено закономерно се свързва с жестокост, трагедия и смърт. Но аз открих още един негов аспект: способността на човека да направи и невъзможното, за да продължи да живее, да обича и да твори. Никога няма да забравя думите на един оцелял художник от лагера в Терезин: „Смятахме, че така или иначе ще умрем, каквото и да направим . Но все още искахме да обичаме и да се смеем. Искахме да живеем“.

Откъс:

I.

Ню Йорк Сити

2000 г.

Специално за случая той облече изгладен костюм и обу лъснати обувки. Докато се бръснеше, внимателно обръщаше всяка страна към огледалото, за да е сигурен, че не е пропуснал нито едно косъмче. По-рано следобед дори бе купил помада с лимонов аромат, за да приглади малкото останали му къдрици.
Имаше един-единствен внук и вече от месеци очакваше сватбата му. Въпреки че бе виждал булката само няколко пъти, беше я харесал от самото начало. Интелигентна и очарователна, с чувство за хумор, тя притежаваше и някаква елегантност, характерна за Стария свят. Той осъзна колко рядко е това качество едва сега, докато седеше и се взираше в нея и във внука си, хванал ръката й.
Влизайки в ресторанта за репетицията на вечерята, като видя младото момиче, той изпита чувството, че се е пренесъл назад в друго време. Наблюдаваше как някои от гостите несъзнателно докосваха гърлата си, защото шията й, издигаща се над кадифената й рокля, бе толкова красива и дълга, че приличаше на излязла от картина на Климт. Косата й бе вдигната в хлабав кок, а двете малки украшения над лявото й ухо във формата на пеперуди с блестящи пипалца сякаш току-що бяха кацнали.
Внукът му бе наследил неговите тъмни, непокорни къдрици. За разлика от бъдещата булка, която плавно се плъзгаше из стаята, той се въртеше нервно. Изглеждаше така, сякаш би се чувствал по-удобно с книга в ръка, отколкото с чаша шампанско. Но между двамата се усещаше непринуденост и хармония, която ги правеше напълно подходящи един за друг. И двамата бяха интелигентни и високообразовани американци второ поколение. Липсваше им всякаква следа от акцент, гарнирал английския на техните баби и дядовци. В съобщението за сватбата в Ню Йорк Таймс в неделя сутринта щеше да пише: „Елинор Танц се омъжи за Джейсън Баум миналата вечер в Рейнбоу Рум в Манхатън. Равин Стивън Шварц извърши церемонията. Булката, на 26 години, е завършила Амхърст Колидж и понастоящем работи в отдела за декоративни изкуства на аукционната къща „Кристис“. Бащата на булката, д-р Джереми Танц, е онколог в болница Мемориал Слоун-Кетъринг в Манхатън. Майката, Илайза Танц, работи като професионален терапевт в държавните училища на Ню Йорк Сити. Младоженецът, на 28 години, завършил университета Браун и Юридическия факултет на Йейл, в момента е сътрудник във фирмата Кейхил, Гордън и Рейндъл ПОО. Баща му, Бенджамин Баум, доскоро беше адвокат в Крават, Суейн и Мур ПОО. Майката на младоженеца, Ребека Баум, е пенсионирана учителка. Двойката се запознала чрез общи приятели“.
На главната маса самотните баба и дядо от двете страни бяха представени един на друг за първи път. Дядото на младоженеца отново изпита усещането, че е завладян от образа на жената пред себе си. Тя беше десетилетия по-стара от внучката си, но в нея имаше нещо познато. Той го почувства веднага, още в момента, в който за първи път видя очите й.
– Аз ви познавам отнякъде – най-накрая успя да каже той, въпреки че имаше чувството, че говори с призрак, а не с жената, която току-що бе срещнал. Тялото му реагираше по интуитивен начин, който той не разбираше съвсем ясно. Съжали, че бе изпил втора чаша вино. Стомахът му се свиваше. Едва дишаше.
– Сигурно грешите – отвърна тя учтиво. Стараеше се да не бъде груба, но в продължение на месеци бе очаквала с нетърпение сватбата на внучката си и не искаше да я отвличат от случващото се. Гледаше момичето, което се движеше сред гостите, множеството бузи, подложени за целувки, и пликовете, които пъхаха в ръцете на младоженците, и трябваше да се ощипе, за да се увери, че наистина е все още жива, за да бъде свидетел на всичко това.
Но този старец до нея не се отказваше.
– Определено мисля, че ви познавам отнякъде – повтори той.
Тя се обърна и още по-ясно му показа лицето си. Повяхналата кожа. Посребрената коса. Леденосините очи.
Но сянката на нещо тъмносиньо под прозрачния плат на ръкава й предизвика тръпка в старите му вени.
– Ръкавът ви... – Пръстите му трепереха, протягайки се да докоснат коприната.
Лицето й се сгърчи и по него се изписа неудобство, когато той я докосна по китката.
– Ръкавът ви, може ли? – знаеше, че е груб.
Тя гледаше право в него.
– Може ли да видя ръката ви? – повтори той. – Моля – този път в гласа му прозвуча отчаяние.
Сега тя се взираше в него, очите й бяха впити в неговите. Като в транс тя нави нагоре ръкава си. Там на предмишницата й, до малка кафява бенка, бяха татуирани шест цифри.
– Сега позна ли ме? – попита той, треперейки.
Тя отново го погледна, сякаш вдъхваше живот на призрак.
– Ленка, това съм аз – каза той. – Йозеф. Твоят съпруг.

II.

Ню Йорк Сити

2000 г.

Предишната вечер тя извади картината от картонения тубус и я приглади, за да стане плоска като стара карта. Повече от шейсет години я носеше навсякъде със себе си. Първо беше скрита в стар куфар, после – навита в метален цилиндър и заровена под дъските на пода, накрая – набутана зад няколко кутии в претъпкан килер.
Картината бе нарисувана с тънки черни и червени мазки. Кинетична енергия струеше от всяка линия, художникът се бе старал да улови сцената възможно най-бързо.
Винаги я бе усещала твърде свята, за да бъде показвана, сякаш излагането й на светлината и въздуха или може би по-лошо – пред взора на посетителите – би било твърде много за деликатната й кожа. И така тя си оставаше в херметическа кутия, заключена като мислите на Ленка. Преди седмици, докато лежеше в леглото си, тя реши, че картината ще бъде нейният сватбен подарък за внучката и съпруга й.

Ленка

Когато замръзне, Вълтава придобива цвета на стридена черупка. Като дете гледах как спасяваха лебедите, хванати в капана на замръзналото й корито, като го разчупваха с ледокоп, за да освободят ципестите им крака.
Родена съм Ленка Йозефина Майцел, най-голямата дъщеря на търговец на стъкло в Прага. Живеехме на крайбрежната улица „Сметаново набрежи“ в несиметрично пристроен апартамент със стена от прозорци, гледащи към реката и моста. По стените имаше червено кадифе и огледала в позлатени рамки, в салона – резбовани мебели. Красивата ми майка ухаеше на момини сълзи през цялата година. Все още се връщам към детството си като към някакъв сън. Палачинка, поднесена с конфитюр от кайсии, чаша горещо какао, каране на кънки по Вълтава. Когато вали сняг, косата прибрана под шапка от лисица.
Виждахме отраженията си навсякъде: в огледалата, в стъклата на прозорците, в реката долу под нас и в прозрачните извивки на стъклените изделия на баща ми. Майка ми имаше специален шкаф, пълен с чаши за всякакъв случай. Имаше чаши за шампанско – като флейти, гравирани с деликатни цветчета; специални бокали за вино с позлатени ръбове и матирани столчета; дори рубинени на цвят водни чаши, отразяващи розова светлина, когато през тях се погледне слънцето.
Баща ми бе човек, обичащ красотата и красивите вещи, и вярваше, че професията му ги създава, използвайки химията в идеални пропорции. За да се създаде стъкло, е нужно нещо повече от пясък и кварц. Трябва също огън и дъх.
– Духачът на стъкло е и любещ, и даващ живот – каза той веднъж пред пълна стая с гости за вечеря. Вдигна една от водните чаши от масата: – Следващия път, когато пиете от бокала си, помислете за устните, създали тази изтънчена, елегантна форма, и колко дефектни чаши са били счупени и рециклирани, за да се създаде съвършеният набор от дванадесет.
Той бе очаровал всички гости, докато въртеше чашата срещу светлината. Но не искаше да се представя като търговец или артист тази вечер. Наистина се възхищаваше, че занаятчията може да създаде предмет, който да бъде едновременно здрав и крехък, прозрачен и цветен. Вярваше, че има красота и в плоската повърхност на стъклото, и в накъдрените му форми.
Пътуваше по работа из цяла Европа, но винаги се завръщаше в същия вид, в който бе излязъл: ризата му – бяла и колосана, шията му – ухаеща на кедър и карамфил.
– Milacku – ще каже на чешки, обхващайки с едрите си ръце кръста на майка ми. „Мила моя“.
– Lasko Moje – ще му отговори тя, докато устните им се докосват. „Любов моя“.
Дори и след десет години брак баща ми оставаше увлечен по нея. Много пъти се прибираше вкъщи с подаръци, купени само защото са му напомнили за майка ми. Миниатюрна емайлирана птичка със сложно изработени пера ще се появи до чашата й за вино или малък медальон с дребни перли в кадифена кутийка ще бъде сложен на възглавницата й. Най-любимо ми беше дървеното радио с блестящ дизайн – слънчев диск с лъчи, излизащи от центъра, – с което изненада майка ми след едно пътуване до Виена.
Ако затворя очи, за да си представя първите пет години от живота си, виждам ръката на татко върху ск@лата на радиото. Тънките черни косъмчета по пръстите му, които нагласят тунера, търсейки една от малкото станции, които пускат джаз – екзотичен и ободряващ звук, току-що започнал да се излъчва на нашите радиочестоти през 1924 година.
Виждам как обръща глава да ми се усмихне, как протяга ръка към майка ми и към мен. Мога да почувствам топлината на бузата му, когато ме вдига и обвивам с крака кръста му, а другата му ръка завърта майка ми.
Мога да помириша аромата на греяното вино, издигащ се над изящните чаши в студена януарска вечер. Високите прозорци на апартамента ни са покрити със скреж отвън, но вътре е приятно топло. Оранжеви отблясъци от свещите танцуват като дълги пръсти по лицата на мъжете и жените, събрали се в салона да слушат струнния квартет, поканен от баща ми да свири тази вечер. Ето я майка ми в центъра, дългите й бели ръце посягат за малко канапе. На китката й има нова гривна. Целувка от татко. И аз – надничаща от спалнята си, свидетел на техния блясък и безгрижие.
Има и спокойни вечери. Ние тримата – сгушени около малка масичка за карти. От грамофона звучи Шопен. Майка ми си подрежда картите като ветрило, така че само аз да ги виждам. Устните й са извити в усмивка. Баща ми се преструва, че се мръщи, докато оставя мама да спечели.
Вечер тя ме завива в леглото и ми казва да си затворя очите.
– Представи си цвета на водата – прошепва тя в ухото ми. Друга вечер ми предлага цвета на леда. Трета – цвета на снега. Заспивам с мислите за тези нюанси, променящи се и въртящи се на светлината. Уча се да си представям различните степени на синьото, деликатните нишки светлолилаво, най-бледите нюанси на бялото. И така в моите сънища се посява тайнството на промяната.

Ленка

Луцие пристигна една сутрин с писмо в ръка. Подаде плика на баща ми и той го прочете на глас на майка ми. Момичето няма опит като детегледачка, бе написал колегата му. Но има природен талант по отношение на децата и може да й се има пълно доверие.
Първият ми спомен за Луцие е, че тя изглеждаше много по-млада от своите осемнадесет години. Почти детинското й тяло се губеше в дългите палто и рокля. Но още първия път, когато коленичи, за да ме поздрави, веднага бях поразена от топлината, струяща от протегнатата й ръка. Всяка сутрин, когато пристигаше на вратата ни, тя носеше със себе си лек аромат на канела и индийско орехче, сякаш бе прясно изпечена тази сутрин и доставена топла и ароматна – един прекрасен пакет, който е невъзможно да откажеш.
Луцие не беше голяма хубавица. Тя бе като чертожна линийка на архитект, само прави линии и ъгли. Рязко очертаните й скули изглеждаха като издялани с длето, очите й бяха големи и черни, устните – малки и тънки. Но като тъмна горска нимфа, излязла от страниците на старомодна приказка, Луцие притежаваше свой уникален чар. Само след няколко дни работа в моето семейство всички бяхме очаровани от нея. Когато разказваше нещо, пръстите й се движеха във въздуха като на арфистка, дърпаща въображаеми струни. Когато шеташе, тя си тананикаше песни, чути от собствената й майка.
Родителите ми се отнасяха към Луцие не като към слугиня, а като към член на разширеното ни семейство. Всеки път се хранеше заедно с нас в трапезарията край голямата маса, на която винаги имаше прекалено много храна. И въпреки че не спазвахме кашер, все пак никога не пиехме мляко, когато имахме ядене с месо. През първата седмица Луцие направи грешка да ми сипе чаша мляко към говеждия гулаш и вероятно после майка ми й бе обяснила, че не смесваме двете неща, защото не си спомням тя отново да сбърка някога.
Моят свят стана по-малко затворен и със сигурност по-забавен след идването на Луцие. Тя ме учеше как да хвана в капан дървесна жаба или как да ловя риба от някой от мостовете над Вълтава. Беше майсторски разказвач, създаваше умело герои от различните хора, които срещахме през деня. Човекът, който ни бе продал сладолед до часовника на Стария градски площад, можеше да се появи същата вечер преди лягане като магьосник. Жената, от която бяхме купили ябълки на пазара, по-късно можеше да се окаже застаряваща принцеса, която никога не се е съвзела, след като сърцето й е било разбито.
Често съм се питала дали Луцие или майка ми бе тази, която откри за първи път, че имам талант за рисуване. В паметта ми майка ми връчи първия набор от цветни моливи, а по-късно Луцие ми купи първия набор бои.
Знам, че Луцие започна да ме води в парка със скицник и кутия моливи. Тя постилаше одеяло близо до малкото езерце, където момчетата пускаха хартиените си лодки, лягаше по гръб и гледаше облаците, докато аз рисувах страница след страница.
В началото рисувах малки животни. Зайци. Катерици. Червеногърда птица. Но скоро се опитах да нарисувам Луцие, после човек, който чете вестник. По-късно започнах с по-амбициозни обекти, като майка, бутаща количка. Нито една от тези първи скици не ставаха за нещо. Но точно като всяко малко дете, което за първи път се учи да рисува, аз се учех, като го правех отново и отново. В крайна сметка започна да се установява връзка между възприятията и ръката ми.
След часове рисуване навън Луцие навиваше скиците ми и ги носеше у дома. Майка ми питаше как сме прекарали деня, а Луцие избираше рисунките, които бе харесала, и ги закачваше на стената в кухнята. Мама внимателно разглеждаше творбите ми и после ме прегръщаше. Трябва да съм била около шестгодишна, когато за първи път я чух да казва:
– Ленка, знаеш ли, бях същата на твоите години – винаги имах молив и лист хартия в ръцете си.
За първи път я чух да прави сравнение между нас и мога да ви кажа, че усетих в сърцето си радостна тръпка, че двете споделяме нещо общо, тъй като с тъмната си коса и светли очи приличах повече на баща си, отколкото на елегантната си майка.
През първата зима, когато Луцие започна да работи у нас, майка ми искаше да й направи подарък, с който да изрази своята благодарност. Спомням си, че го обсъждаше с баща ми.
– Направете това, което смятате, че е най-добре, Milacku – бе отговорил той разсеяно, докато четеше вестника. Винаги й даваше свобода при избора на подаръци, но тя винаги смяташе, че е необходимо да поиска разрешение, преди да направи нещо. В крайна сметка поръча за Луцие красива пелеринка от синя вълна, обточена с кадифе. Все още виждам лицето на Луцие, когато отвори пакета – в началото тя се поколеба дали да приеме, притеснена от тази екстравагантност.
– И Ленка скоро ще получи такава – каза майка ми любезно. – Ще бъдете много красива двойка, пързаляйки се на кънки по Вълтава.
Тази вечер майка ме завари, докато гледах от прозореца Луцие, която вървеше към трамвая.
– Предполагам, че утре ще трябва да поръчам пелерина и за теб – каза тя, като ме погали по рамото.
Двете се усмихнахме, наблюдавайки Луцие, която изглеждаше сякаш по-висока, докато пристъпваше елегантно в нощта.
Въпреки че нашият дом винаги е бил изпълнен с мелодията на звънтящи чаши и цветовете на моите рисунки, между стените му имаше и една тиха, но осезаема тъга. Всяка вечер, след като Луцие си тръгваше и готвачката приготвяше чантата си, просторният ни апартамент ставаше твърде голям за нашата малка тройка. Свободната стая до моята се запълваше с пакети, кошници и купчини стари книги. Дори излезлите от употреба детско креватче и количка тихомълком бяха набутани в ъгъла, покрити с голям бял чаршаф, като два призрака, забравени и ненужни.
Спомням си, че дни наред за дълги периоди от време виждах само Луцие. Майка ми се хранеше почти всеки път в спалнята си, а когато се появяваше, изглеждаше подута и подпухнала. По лицето й ясно се виждаше, че е плакала. Баща ми се прибираше у дома и тихо разпитваше прислужницата за нея. Поглеждаше подноса пред стаята й с чинията недокосната храна, чашката с изстинал чай и изглеждаше отчаян в старанието си да върне светлината в помръкналия си дом.
Спомням си, че Луцие ме инструктираше да не разпитвам за тези епизоди. Тя пристигаше сутрин по-рано от обикновено и се опитваше да ме разсейва с някои неща, които носеше от вкъщи. Веднъж извади от кошницата своя снимка, когато е била на шест години, изправена до едно пони. Друг път донесе наниз от стъклени мъниста и ги сплете в косата ми като венец от усукан бръшлян. Завръзваше син копринен шарф около роклята ми и си представяхме, че съм принцеса, властваща над царство, където всички трябваше да шепнат. Единственият звук, който си позволявахме, бе шумоленето на полите ни, докато се въртяхме из стаята.
Понякога нощем ни посещаваше семейният лекар, който внимателно затваряше вратата на стаята на майка ми и поставил ръка на рамото на баща ми, му говореше шепнешком. Аз ги гледах и не успявах да разбера какво заболяване не позволяваше на мама да се появява през деня.
Като пораснах, ми стана ясно, че тези сенки от детството ми са били трудностите на моите родители при зачеването на друго дете. Избягвахме разговорите за семейства, в които има много деца, и се научих да не искам брат или сестра, защото няколко пъти, когато го направих, това предизвика у майка ми само сълзи.
Нещо се промени в семейството ни след седмия ми рожден ден. Известно време майка ми се оплакваше от стомашно неразположение, докато изведнъж лицето й възвърна цвета си. През следващите седмици тя спря да носи тесните прилепнали поли и сака, които бяха на мода, предпочитайки по-свободни и надиплени. Тя стана спокойна, а движенията й – по-бавни и по-внимателни. Но чак когато коремът й леко се закръгли, двамата с татко обявиха, че очакват бебе.
Човек би си помислил, че след всичките тези години майка и татко ще отпразнуват новината, че ще имам брат или сестра. Но те се отнасяха много предпазливо към темата, страхувайки се, че всяко показване на вълнение или радост може да се отрази на бременността.
Това, разбира се, е еврейски обичай – страх да не се урочаса добрият късмет. На първо време Луцие беше объркана. Всеки път, когато се опиташе да заговори за нейното състояние, майка ми не й отговаряше директно.
– Колко красива и здрава изглеждате – казваше тя на майка ми.
На което мама просто се усмихваше и кимваше с глава.
– Казват, че ако ви се прииска сирене, ще имате момиче – споделяше Луцие. – А ако ви се иска месо, ще бъде момче.
Отново само усмивка и кимване от майка ми.
Луцие дори предложи да помогне в подготовката на детската стая предварително, при което майка ми най-накрая трябваше да й обясни колебанието си да прави каквото и да било, докато бебето наистина не дойде.
– Оценяваме всички твои добри пожелания и предложения за помощ – обясни внимателно мама. – Но засега не искаме да привличаме никакво внимание върху раждането на бебето.
Лицето на Луцие сякаш незабавно отрази това, което майка ми казваше.
– В провинцията има хора, които вярват в същото – каза тя, като че ли изведнъж поведението на майка ми най-после придоби смисъл.
Все пак Луцие намери други начини да изрази радостта си от добрата новина на родителите ми, без пряко да я споменава. Когато през онази пролет люляците разцъфтяха, тя пристигаше с наръчи ухаещи клони, старателно увила стъблата в ивици мокър муселин, и ги подреждаше във вази из апартамента. Спомням си, че гледах майка ми, с все по-закръглящ се корем как върви от стая в стая и се усмихва, сякаш изпаднала в транс от аромата им.
Понякога Луцие идваше с кошница черен хляб, опечен от майка й, и го оставяше върху кухненския плот заедно с буркан домашен мед.
Но най-красивият й подарък се появи едва след като се роди бебето.
Сестра ми Марта се роди при залез-слънце. Лекарят влезе в хола, където ние с баща ми седяхме на дивана, а Луцие – на един от червените кадифени столове.
– Имате още една красива дъщеря – каза той на баща ми.
Баща ми плесна с ръце и се втурна към спалнята. Луцие зае мястото му на дивана и хвана ръката ми.
– Така, сега имаш сестра – каза тя тихо. – Какъв дар.
Чакахме татко да каже, че мога да вляза да ги видя.
Той се върна след няколко минути и ни каза, че и двете можем да отидем да ги видим.
– Ленка, ела да се запознаеш със сестричката си.
Луцие ме побутна, ненужен жест, тъй като бях готова да скоча от стола си. Най-много от всичко исках да изтичам в стаята на майка ми и да целуна нея и бебето.
– Ленка – мама вдигна поглед от вързопчето в ръцете си и ми се усмихна, както бях застанала на вратата. – Ела. – Тя потупа с ръка леглото, докато държеше плътно увитото бебе в другата си ръка.
Бях изпълнена с благоговение при вида на двете, но си спомням, че лека ревност прободе сърцето ми, когато се наведох и видях снопчето червена коса на детската главичка на сестра ми.
– Поздравления! – каза Луцие и целуна майка ми по двете бузи.
Няколко минути по-късно тя се върна с купчина бродирано бельо. Ръбовете бяха обшити с розов фестон.
– Бях ги скрила в килера – рече Луцие. – Избродирах един комплект в розово и един в синьо, за всеки случай.
Майка ми се засмя.
– Мислиш за всичко, Луцие – каза тя, докато Луцие поставяше бельото на нощното шкафче.
– Ще ви оставя за малко с Ленка и с бебето – тя се усмихна и ме потупа по главата. Бях се втренчила в новородената ми сестра. Тя беше майка ми в умален вид. Малка, закръглена брадичка, зелени очи и същата коса.
Реакцията ми обаче не беше това, което очаквах. Сълзи изпълниха очите ми. Усетих стягане в гърлото. Сякаш някой бе пъхнал ръка вътре в гърдите ми и стискаше сърцето ми с всички сили. Мислех си само за това, че ще бъда заменена, забравена и цялото внимание на родителите ми ще бъде насочено към това нежно създание с ангелско лице и малки, протягащи се ръчички.
Разбира се, това не бе истина, но страхът все пак ме сграбчи. Предполагам, че затова в първите няколко месеца от живота на Марта аз се вкопчих толкова силно в Луцие.
Бавно започнах да разбирам, че появяването на Марта не означаваше, че ще бъда заменена. Скоро я държах на ръце. Четях й любимите си книги и й пеех същите песни, с които са ме приспивали.
Открих също така, че сестра ми е идеалният модел за амбициозните ми опити за портрети. Използвах първите етапи от развитието на Марта като мое вдъхновение. Започнах със спането й в количката, а след това преминах на пълзенето й на плажа през лятото. Обичах да я рисувам с пастели. Мекото преливане на цветовете улесняваше пресъздаването на закръглеността на бузките й и дължината на растящите й крайници.
Обичах да я рисувам и с бои. Кожата на Марта бе матовобяла, като гъста сметана, а косата й – наситеното червено на пипера. Чертите й, оформени при раждането, станаха още по-изразителни, когато бебешката й закръгленост се стопи. Марта имаше същото високо чело като майка ни, както и малък прав нос и уста, повдигната в ъгълчетата. Докато гледах как сестра ми расте пред очите ми, сякаш наблюдавах трансформацията на майка ми от ранно детство в моминството.
С всеки изминал ден Марта ставаше все по-независима. Луцие вече не трябваше да коленичи, за да й помага да се обува, или непрекъснато да я преоблича, защото е изцапала роклята си. Пълничкото й по-рано телце се издължи и желанието й да изразява собствено мнение също нарасна.
С порастването на Марта връзката ни започна да се променя. Тя вече не беше малка кукла, която можех да обличам и да се преструвам, че ръководя. Ние бяхме съперници не само за вниманието на родителите ни, но също така и за това на Луцие. И въпреки че между нас имаше повече от седем години разлика, ние се карахме и Марта често гневно избухваше, когато не станеше на нейното.
Все пак, когато сестра ми навърши осем, това което ни сплотяваше бе, че повече от всичко обичахме да обсъждаме любовния живот на Луцие. След като се върнехме от училище, можехме да прекараме часове, опитвайки се да разберем дали тя си има гадже. Любопитствах кой й беше дал малката златна огърлица, появила се изведнъж около врата й, или новия копринен шал, който подпъхваше под яката на пелеринката си. А Марта разпитваше дали е красив и богат, после избухваше в сълзи и молеше Луцие да обещае, че независимо от всичко, никога няма да ни напусне.

На книжния пазар от 26 юли 2013 г.
Обем: 304 стр.
ISBN 978-954-26-1237-7
Издателство: „Хермес“
Корична цена: 12,95 лв.

Прочетете още:

• „Зеленият бряг“ – Натали Бакопулос
• „Да остана ли?“ – Гейл Форман
• „Любовта – какво не знаем за нея“ – Милена Динкова