Тихото недоволство от посредствения начин на живот

За авторката:

Десислава Шейтанова е родена през 1983 г. във Варна. Завършва IV езикова гимназия и специалност „Публична администрация“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Печели годишния конкурс на Катедрата по публична администрация и фондация „Лиляна Данева-Бризби“ за научно есе за 2004 г. Магистър по стопанско управление, владее френски, английски и португалски език. Живее в София със съпруга си и любимия си котарак, работи в банка като експерт кореспондентски отношения.

За книгата:

На пръв поглед двадесет и осем годишната Лена е успяла и щастлива жена. Тя е хубава, умна, работи на престижна позиция в голяма компания и е омъжена за любовта на живота си. В свят на криза и несигурност Лена е сред малкото материално и емоционално обезпечени късметлии, но не се чувства щастлива. Скучното и монотонно ежедневие я поглъща и тя осъзнава, че балансирайки между работата и семейството, е на път да загуби себе си. Тихото недоволство от посредствения начин на живот прераства в сдържан гняв и поражда у нея усещане за безпътица.

На прага на тридесетте, Лена вижда края на младостта и началото на биполярно разстройство. И решава да промени живота си. Преди да е станало прекалено късно...

Откъс:

Събота сутрин е. Слънцето грее с ослепителната белота на сребристите отражения на снега в подножието на Витоша. Аз съм кацнала на удобната възглавница на перваза на прозореца, навлякла пухкаво бебешкорозово долнище на нещо средно между пижама и домашни панталони и размъкната тениска с надпис Snow Queen. Пия кафе от голяма чаша с еленчето Рудолф и си мисля, че е крайно време да се пресегна за лаптопа и да проверя нещо в Google... Биполярно разстройство. Пръстите ми тихо потракват по меките клавиши. След секунди „Уикипедия“ се произнася с неоспоримия авторитет на мрежата: Биполярно афективно разстройство (понякога наричано с остарялото си име манийно-депресивна психоза, или циклофрения) е заболяване от групата на т. нар. афективни разстройства и е класифицирано като психично заболяване, психично отклонение, което се характеризира най-вече с промяна в настроенията. Епизоди на депресия и меланхолия са последвани от периоди на еуфория. Именно това състояние психиатрите наричат мания. Тези епизоди са циклични, но между тях може да има периоди от време без никакви признаци на заболяването. Някои научни изследвания посочват примери за висока корелация между това психично отклонение и творческото съзидание, таланта, дори гениалността на отделни индивиди. Хората, които са считани за биполярни, обикновено се занимават с изкуство и като цяло са много по-дръзки, смели, общителни и приказливи. Мразя сама да си поставям диагнози, но нещата отиват нататък. Има ли друго обяснение на начина, по който се чувствам напоследък? Под това имам предвид всичките си двайсет и осем години. Или поне съзнателната част от тях. И ако приемем, че става въпрос точно за такова състояние, сега се намирам в меланхолично-депресивната част на кръга. Уморена съм от еднообразното си, подредено битие. Уморена съм от сутрешното ставане, от двайсетте минути за кафе пред телевизора с неизменния сутрешен блок по някой от националните канали – този, който е избрал най-малко гробарска тема за започване на деня; изборът обикновено е между непосилните сметки за парно, поредното дете, което се нуждае от операция в чужбина, и нарасналия брой на онкологичните заболявания и липсващите лекарства за тях в онкодиспансерите... Уморена съм от петнайсетте минути шофиране до офиса с все същите наглеци, които така и не са научили правилника за движение или пък целенасочено, с безочливата агресивност на пробивни тарикати, решават да го заобиколят. Уморена съм още преди да пристигна на работа. И ме очаква цял един нов ден, в който трябва да се държа на висотата на позицията си, която, тъй или иначе, е недолюбвана. Странно ли е, че част от мен се надява състоянието ми да се обяснява точно с това психическо разстройство? Не просто защото дава логично обяснение защо се чувствам по този начин ден след ден, но и понеже обещава, че рано или късно ще навляза в маниакалната фаза. Като че нямам търпение. След дълъг размисъл стигнах до извода, че предпочитам да съм луда и щастлива, отколкото нормална и нещастна. Преди време срещнах някъде фраза, която буквално вбеси баща ми и съсипа неговия подреден лекарски свят, когато ме чу да я цитирам с усмивка: „Не страдам от психическо разстройство. Наслаждавам му се“. Не знам кой е авторът й, но е гений. Съжалявам, татко.
Казвам се Малена Александрова-Станева. Звучи някак помпозно. Като името на дърта професорка по конституционно право със строга физиономия и цигаре от кост, с дълбоко врязани назолабиални бръчки и твърд, пронизващ поглед – най-общо, с вида на професор Снейп в роклята на бабата на Невил Лонгботъм... Това обяснение ще говори нещо само за феновете на Хари Потър, но пък е най-точно. А аз съм на двайсет и осем години, висока съм точно метър и шейсет и четири, още не съм се сдобила с бръчки и единственото цигаре, което имах, изхвърлих демонстративно заедно с подарената ми за рождения ден табакера, когато реших, че спирам цигарите. Дали поради всичко това, или по някаква друга причина, ала името ми в този вид присъства само на визитните ми картички, на документите за самоличност и на нотариалния акт на апартамента, който с мъжа ми си купихме малко след сватбата. За всички останали съм Лена в по-голямата част от времето или г-жа Александрова на работата, където малко авторитет не е излишен. Дори е задължителен... Работя на тази позиция от пет години, кажи-речи веднага след като завърших университета и определено доста преди да се омъжа. И все ме представят като г-жа Александрова, дойде ли времето да почерня живота на някой изтерзан мениджър на отдел. Не, не съм данъчен. Почти не. Аз съм вътрешен одитор. И понеже организацията, в която работя, е доста голяма, не са малко хората, на които моята персона е трън в очите. Никой не си направи труда да промени името ми в служебните документи, след като се върнах от медения месец. Но пък колегите от отдела – единствените, които искрено ме харесват в цялата фирма – ми бяха поръчали нови визитки. Така си и остана – на хартия. Добре че съпругът ми не се втелясва по цялата тази история с имената. Пет години ставане в седем. Костюми, ризи, сака и обувки на ток. Прибрани коси, неутрален лак. Преди по-малко от десет години мечтаех за това, надявах се да успея някой ден да направя кариера, виждах се точно такава – в голяма компания, с лъскав офис, на престижна и значима позиция... И странното е, че все още харесвам работата си. Донякъде. Но повече от това я мразя. Не искам да напускам, но не знам колко още бих могла да живея по този начин, по този мишосив начин, преди да се разкрещя на шефа си, да се изпокарам с майка си, да си запаля делничните костюми и да замина за някой ашрам в Индия. Не е заради самата работа. Да, дори и тя вече е досадно предсказуема и още в понеделник сутринта ми е ясно как ще се развие седмицата ми с точност до часове, но това не е причината да се чувствам като плъх в капан.
Полудявам бавно заради начина, по който протича животът ми: прекарвам пет дни в седмицата в този квадрат, затворен със сиви стени от гипсокартон, чета скучни документи и пиша доклади, с които създавам работа на куп други хора. Мразя очакванията, които поражда у другите моят образ на млада, омъжена жена с добро образование, възходяща кариера и сравнително добри доходи. Щом се запозная с някого, когато родителите ми ме представят на свои познати или се съберем колеги от университета – във всеки такъв случай се повтаря едно и също. Думата стереотип има още едно значение. Вериги. Чувам дрънченето им отдалеч. Окована съм към представата за мен, която самата аз незнайно как съм създала и продължавам да поддържам. Защото, ако я разваля, всичко в моя свят на подредени хартиени кули ще се сгромоляса и ще ме остави да стърча сред останките. Аз съм хубавичка, умна, образована и възпитана. Държа на моралните норми и подкрепям брака. Вярвам, че с труд и постоянство се върви напред. Предана съпруга, която, естествено, мечтае за няколко дечица, дето ще осмислят живота и ще го направят завършен. Обичам работата си и й се отдавам изцяло, но съм наясно, че когато се появят децата, приоритетите ми ще се сменят: тогава ще си тръгвам в пет, за да приготвя вечеря на домочадието и да поиграя с малките в парка през лятото. От само себе си се разбира, че ще се поддържам в добра форма заради мъжа си. Но като светски човек, си давам сметка, че бракът е път, а не крайна точка, и ако съпругът ми вземе, че кривне от него в някакъв момент в търсене на свежа плът, аз възпитано ще обърна глава на другата страна... Така през целия този път, крачейки през живота, ние, младото семейство Станеви, ще се събираме с подходящи нам приятели, други успешни семейни двойки, ще посещаваме театри, ще излизаме в събота веднъж на пиано бар – че къде другаде! – ще си организираме уикенди по вилите и ще се развиваме напред и нагоре... Едно спокойно и щастливо битие. Без крайности. Без нищо прекалено остро и ръбато, което би могло да обърка плавния ход на лъскавата колесница на живота ни. Средната класа на световното глобално село, белегът за успех в нашето общество, мечтата на консервативните хора на планетата. Порядък и предсказуемост. Иде ми да вия... Телефонът звъни и прекъсва мислите ми. Мелодията е многозначителна – Lana Del Rey, Off to the races. Съпругът ми. Сред всички тези гореизброени безумия, в които някак участвам и създавам впечатление, че приемам и подкрепям, има една вярна постановка. Аз съм предана, влюбена съпруга. Мина година и половина от онзи летен ден, когато хвърлих булчинския букет и после се потопих във вана, пълна с цветя, която мъжът ми тайно беше напълнил за мен. И повече от четири години, откакто се събудих до него за първи път. И колкото и да е странно, нищо не се е променило. За мен, а смятам, и за него. Дори само мисълта за Иво, моя съпруг, прояснява съзнанието ми, укротява съботния бунт на другата аз. Скачам от любимото ми местенце на прозореца. Телефонът звъни откъм бара в кухнята – изглежда, съм го зарязала там, докато си правех кафе. Пухкавите ми пантофи мечета леко пошляпват по пода. Намирам телефона; харесвам големия му дисплей, още повече си падам по снимката, която го изпълва. Здравей, скъпи! – Гласът ми звучи различно, когато говоря с него. Меки, гърлени нотки, ниски тонове, усещане за карамел, за манго, за нещо сладко и плътно, с леко горчив привкус... и боже, дори аз го чувам, усещам го на върха на езика си. Мъжът ми не би могъл да се съмнява дали все още съм влюбена в него. Добро утро, зайче! Стана ли вече? Преди час. – Усмихвам се и знам, че Иво може да долови усмивката ми по телефона. Нарича ме „зайче“. Значи се е свил някъде по-далеч от всички, които могат да ангажират вниманието му. Откраднал е тези минути за нас. Мммм... завиждам ти. И на мен ми се иска да поспя докъм десет, а после да се търкалям поне още час в леглото с теб. Обаче моята сестра дракон никога не би ми простила отсъствие от работа без причина. Кажи й, че те боли стомахът. Прибери се. А аз ще свия... – Несъзнателно навлажнявам с език устните си. – Ще се изтегнем на кожата на пода, ще се припичаме на слънцето и ще се търкаляме цял следобед... – Мисълта ми увисва, недовършена, и чувам как Иво затаява дъх отсреща. Не още, любима. Но ако ми приготвиш нещо за хапване и нещо за пушене, всяка секунда, докато си дойда, ще ми се струва още подълга.
Изпращам му целувки и затварям телефона. Поглеждам часовника си. Почти единайсет е. Иво няма да се прибере още поне два часа – достатъчно време да сготвя. Предполагам, че като съпруга има какво още да се желае от мен. Грижа се за дома... доколкото мога. Спасява ме това, че живеем в сравнително просторно жилище и нямаме кой знае колко вещи. Шетам из кухнята с голямо желание, но резултатите не са чак толкова впечатляващи. Като майка... Това е съвсем друга тема, в която не желая да задълбавам. Но каквито и грехове да имам, никой не може да ме обвини в липса на ентусиазъм. Захващам се, нахъсана, с всичко, което се изправи пред мен, без значение дали това е поредното ниво на изпита за сертификат за вътрешен одитор, или нова рецепта за вегетарианска мусака. Срам ме е да призная, че имам по-голям успех на професионалното поприще, отколкото в кухнята. Затова се придържам към изпитани рецепти – простички и лесни, подходящи за петокласници. Нивото ми е такова, но поне съм честна пред себе си. Ето защо днес Иво ще яде спагети „Неаполитана“, моята интерпретация. Последните два пъти ми се получават сравнително добре, а и този обяд стои една идея по-високо в йерархията на изисканите ястия пред другата опция пържени яйца. Но това, в което съм наистина добра, са страхотните цигари, които свивам. Иво се кълне, че имам почти свръхестествен усет, че мога да преценя на око колко точно трева и тютюн да сложа, за да пресъздам приятно отпускаща обстановка, без никой да се размаже до припадък. Не е нещо, с което мога да се похваля на всеослушание, но е качество, което съпругът ми цени доста повече, отколкото умението ми да приготвям телешки медальони върху канапе от спанак. И тъй като е събота – спокоен ден, в който не ни очаква друго освен протяжен, мързелив следобед, – си мисля, че мога да свия един малко по-силен коз, почти без тютюн. Така че само с две дръпки да ни заведе там, където искаме да стигнем, и да ни остави да се търкаляме прегърнати, доволни, с леко, отпуснато съзнание. Аз ще се сгуша върху гърдите му, докато мързелуваме, удобно излегнати върху овчата кожа, която си взехме съвсем наскоро за пода в дневната и още не сме й се нарадвали. Ще запалим, ще си дръпнем два пъти, ще правим бавен, омагьосващ секс върху меката кожата. А после ще си поделим спагетите. Ще е малко като рекламата на спагетините на „Маги“. Яж където си поискаш. Само че дори моите спагети са по-хубави от готовите продукти. И подправката ми е по-добра. Тайните ни зелени запаси се помещават в кутийка сувенир от нечия сватба. Не знам дали има ирония в цялата тази работа, дори не мога да си спомня на чие тържество сме я получили, но ако има сватба, на която да раздават такива подаръци на гостите, това би било партито на годината. Кутийката е малка, тъмносиня, а под сатенената подложка със стъклена фигурка на слонче има кухина, достатъчно голяма да побере малко пликче с трева, която ни стига за няколко седмици. В стъклената витрина, където държим кутия с цигари – скъп спомен и почетен знак на нашата раздяла с тютюна, – се спотайват и листчетата. Честно казано, смисълът на оставените на видно място аксесоари е простичък: ако някой ден родителите, моите или неговите, или пък други гости извън запознатия приятелски кръг се натъкнат на тези вещи, да няма нужда от дълги и сложни обяснения. Проблем би било не друго, а усещането, че сме ги разтревожили. Родителите ми са наясно, че в тийн годините си съм пушила разни неща. Предполагам, че се досещат и за другите ми експерименти с най-различни незаконни вещества. Така че те знаят, че аз знам, че те знаят... Сега съм зрял човек с подреден, порядъчен живот, миналото си е минало и нищо в настоящето не буди подозрения. Няма смисъл да разбират, че съм запазила някои навици от младежките години. Същото е и с Иво, дори той има по-голям стимул да запази в тайна този свой малък грях – сестра му, която е на практика семейният диктатор, по причини, които не са ми докрай известни, изпитва истинска ненавист към всякакви незаконни упойващи или стимулиращи вещества. Мислила съм си, че може би причината е в юридическата й диплома и дълбоко вкорененото й уважение към закона и реда. Но пък от друга страна, познавам не един или двама юристи, с които сме пушили по най-различни поводи. Иво казва, че тя открай време си е такава, тъй че в това отношение неговите години в гимназията са били по-трудни от моите: трябвало е да се крие не само от родителите, но и от двойно по-зоркото око на няколко години по-голямата сестра, която е доста в час с навиците на тийнейджърите и има очи за всички малки, издайнически белези, които родителите по принцип пропускат. Така че със съпруга ми сме примерни граждани, спазваме законите и моралните норми. Имам предвид всички, които не ни пречат да живеем по начин, който ни харесва. А тези, които се налага да погазим, се стремим да нарушим възможно най-дискретно и без да засегнем правата и свободите на другите. Слънцето напича през големия прозорец, докато се настанявам удобно на любимото си местенце на тапицирания широк перваз, заедно с едно старо списание като подложка и с малкото пликче. Взимам щипка от топката изсушени листенца, нежно стривам тревата между палеца и показалеца си. Върху списанието се оформя малка купчинка. Поднасям пръстите към носа си; специфичният аромат на леко влажна трева е прелъстителен, натрапчив. Мисля, че ни е нужен съвсем малко тютюн, само колкото да уплътни и разреди тревата. Тъкмо ставам да взема цигара, когато телефонът ми звъни отново. Надявам се да е Иво, да ми каже, че си идва, но не... Майка ми е. Здравей, мамо – чуруликам и всъщност се радвам да я чуя. Станала ли си, маме? – Милата ми, изчакала е до обяд, за да ми позволи да си отспя след цялата дълга работна седмица! Отдавна! Дори успях да изчистя. – Няма как да не се похваля; знам, че този домакински подвиг тежи в очите на майка ми. Браво на теб! И какво ще правиш сега? Иво няма ли го? И днес е на работа, ама ще се прибере по-раничко. Сега приготвям обяд. Мислим да ходим на кино довечера; ако искате, с татко елате с нас. Ще видим, баща ти трябваше да отскочи до болницата. Ако не се забави много, ще го попитам дали му се ще да дойдем. Кажи какво готвиш. – Усещам потиснатия смях в думите на майка ми, тя най-добре си ме знае каква готвачка съм. Обаче е мой ред да се засмея. На подтекста. Спагети. Точно сега дробя подправките. Браво! Какво слагаш освен босилек?
А сега де?! Това, което слагам, не мога да й го кажа... Амиии... – Отварям шкафа с подправките, трескаво ровя из пакетчетата. Да му се не види, Иво ги е купувал, той знае кое къде се ръси! Най-после хващам нещо, което ми изглежда зелено и подходящо на вид. На пакетчето пише „Риган“. – Мисля да сложа риган... А така! – възкликва доволна майка ми. Изглежда, съм налучкала. – Понаучила си се, маме, да готвиш. О, даже нямаш представа... – Избива ме на смях. Поведението ми на моменти наистина е маниакално, но от сутрешното ми раздразнение няма и следа. По-скоро предвкусвам един прекрасен ден и нямам търпение да го изживея. Знам, че ще си платя за това усещане за щастие с още по-голяма емоционална празнота, когато дойде поредният понеделник, но сега не искам да мисля за него. – Мамо, спагетите ми се слепват. – Импровизирам и искам да затворя телефона, защото наистина смятам, че е време да се захвана с обяда. – Обади ми се дали ще дойдете на кино с нас, става ли? Само след миг мятам телефона по посока на дивана и се връщам на местенцето си при прозореца, за да довърша съботния подарък за Иво. Имам достатъчно време да се справя с готвенето. Какво толкова – гореща вода, спагети, в друга тенджера се запържва малко шунка и се стопля специалният готов сос. Проверих в шкафа с провизии – има го! И сетне всичко това се поръсва с настърган кашкавал. Зареждам една от любимите ми плейлисти на компютъра и се връщам на удобната възглавница перваз при прозореца. Прегръщам коленете си и се взирам в мравуняка от хора, плъпнали по улицата седем етажа под мен в събота на обед. Кварталът ни е сравнително спокоен, сравнително заможен, сравнително зелен. Никакви крайности. Перфектно място, доколкото изобщо може да се каже, че в България, в София, има такова, където да се заселят млади, перспективни семейства и да отглеждат децата си. Рязко прогонвам последната мисъл, заслушвам се в музиката, затворила очи. Още е зима, февруари е, но усещането за пролет се прокрадва с натрапчиво постоянство. В главата ми се оформя една мисъл, не е моя, прочела съм я някъде, макар да не мога да си спомня къде: „Зимата е бременна с пролет“. Надявам се пролетта да дойде, да не изчезне някъде по пътя като спонтанен аборт, като загубено нечакано дете... Иззад затворените ми клепачи усещам пълзяща сянка, слънцето се скрива зад облак и приятната топлина на галещите му лъчи изчезва. Все още е зима, колкото и да ми се иска вече да сме я преживели. Тази зима беше толкова дълга... Опитвам да изгоня от съзнанието си всички мисли, да се отпусна и да се потопя в музиката. Тя ме обгръща, благодарна съм на Иво, който отдели много време, когато се нанасяхме, за да разположи стратегически колоните из цялата дневна. Сега трудът му се отплаща – потъвам в музиката, времето спира, забравям коя съм... Сепва ме целувката му, усещам устните му върху слепоочието си. Изпаднала съм в транс, не съм усетила кога се е прибрал, не съм чула прещракването на ключа. Протягам ръце нагоре и ги сключвам зад врата му. Не отварям очи, достатъчно ми е да чувствам аромата на кожата му – слънчев, плътен, мой... Не съм ти приготвила обяд – промърморвам, стиснала клепачи. Усещам устните му, които се плъзгат влажни по скулата ми, по бузата ми, по ъгълчето на устата ми. Зарежи – шепне съпругът ми. Обожавам плътния му, дълбок глас, който резонира ниско в корема ми и предизвиква приятни тръпки. Той ме хваща за ръцете и ми помага да сляза от перваза. Седяла съм доста време, свила колене, краката ми са схванати и стъпките ми са сковани. Но кожата е близо, само на няколко крачки. Усмихвам се мързеливо. Изглежда, моят сценарий не е само мой.
– Обаче съм ти приготвила нещо друго. Знам. – Чувам усмивката му. – Намерих го на масата в кухнята.
Следобедът клони към залез, светлината навън се променя, в стаята цветовете полека изчезват, избеляват, сливат се в сивото на черно-бялата гама. Наближава шест. Протягам се, усещам мускулите си меки и гъвкави. Изглежда, съм задрямала за малко. До мен Иво се е подпрял на лакти върху меката кожа и се е загледал в някакво предаване по телевизията, без звук. Метнал е върху голите ни тела пухкаво одеяло. Чувствам се толкова добре, толкова топла, толкова истинска, толкова... себе си. Изтръпвам от ужас при мисълта за костюмите и тесните обувки. Слава богу, имам още един ден. Но делникът се задава и аз не мога да се скрия никъде от зъбатата му паст, готова да ръфа жива плът. Моята. Харесвам колегите си, поне повечето от тях – приятни, образовани хора, малко скучни понякога. Въпреки недолюбваната ми позиция, в цялата голяма компания, на която съм отдала пет години от живота си, успях да намеря достатъчно забавни образи, с които да изляза на обяд, да си изпращаме закачливи мейли и на които да мога да разчитам. Работата ми дълго време ми беше интересна и предизвикателна, изправяше ме пред непознатото и ме вълнуваше, задоволяваше любопитството ми за нови и неизвестни неща. Накратко, чувствах се истински удовлетворена от това, което правех. До скоро. Не мога да кажа в кой момент еднообразието започна да ме поглъща, породи тихо недоволство, а то прерасна в сдържан гняв. Започнах да виждам неща, които не ми правеха впечатление. И да оспорвам авторитети. Защо, по дяволите, трябва да нося тази умопомрачително скучна сива пола до коляното? Кому пречат кецовете ми? С какво тениската с Мики Маус вреди на продуктивността ми? Кой и защо ни е вкарал в тези кошмарни клишета? Ала външността е само най-далечният, най-горният пласт на моето недоволство... Протестирам не срещу работата, която трябва да върша, а срещу ролята, която се налага да играя. Завиждам на всички онези раздърпани момчета, обединени от нищо незначещия етикет „айти специалисти“, които могат да ходят на работа дори по долни гащи и стига да тракат достатъчно съсредоточено и ефективно по клавиатурите си, никой не ги закача. Представям си какво ще стане, ако аз взема да се появя в офиса по плажна рокля и джапанки някой ленив летен ден... Никога досега не съм се замисляла дали Иво изпитва същите противоречиви чувства. За негово добро се надявам да не е така. Обгръщам го крадешком с очи. Отстрани изглежда толкова млад, толкова безгрижен. Никога не бих предположила, че преди месец е навършил трийсет години. Иво си е все същото кльощаво, високо момче с широки рамене и тесен таз, което не знам по какъв начин проби бронята ми на амазонка преди четири години. Том Сойер от „Бъкстон“. По лицето му е поникнала груба четина, която рижавее на слънцето и оставя червенини по кожата ми там, където ме ожули. Не възразявам – това са моите белези. Скъпи, на теб тежи ли ти преходът между работата и свободното време? – Не усещам как думите се изтъркалят от мислите ми, нямах намерение да ги изричам... Мъжът ми ме поглежда тъпо, замислил се е за предаването, което гледа. Осъзнавам, че не проумява какво го питам. Няма как да му обясня. Мога да му опиша как се чувствам, но не и защо. Знам, че ще ме изслуша, но няма да ме разбере. Сама съм в усещането си за безпътица.

На книжния пазар от септември 2013 г.
Обем: 112стр.
ISBN: 978-954-26-1226-1
Корична цена: 8,95 лв.

Прочетете още:

• „Животът може да е чудо“ – Ивинела Самуилова
• „Ана Дюлгерова“ – Яна Язова
• „Жената, която търсеше любовта“ – Ивинела Самуилова