Напускам те и вземам дъщеря ни със себе си

Нито една домашна библиотека не е пълна, ако в нея липсват книгите, издържали проверката на времето. Това са творбите, превърнали се в класика. Всяко поколение ги преоткрива, за да им направи нов прочит. Да им вдъхне нов живот. Подбраните заглавия от Клуб Класика са не само любопитни и четивни, но се оказват и изненадващо модерни.

„Знахар“ от Тадеуш Доленга-Мостович – втора книга от Клуб Класика

Тадеуш Доленга-Мостович (1898-1939) е полски писател, сценарист и журналист. Получава известност с романа си „Кариерата на Никодем Дизма“, но най-популярен остава и до днес с произведението „Знахар“ и едноименния филм. Творчеството на Доленга-Мостович се отличава с бързо развитие на действието, кинематографичност, неочаквани обрати, запомнящи се образи и критично описание на обществото и неговите порядки.

Световноизвестният хирург Рафал Вилчур се радва на блестяща кариера и щастлив брак с любимата жена. Един ден обаче у дома го очаква писмо, в което съпругата му съобщава, че го напуска заради друг мъж и взема дъщеря им със себе си. Съкрушеният Вилчур се напива и става жертва на крадци, които го удрят силно по главата. След нападението професорът получава амнезия и не помни нищо от миналото си.

Минават години. Антони Кошиба се скита по селата и се препитава с каквото намери. Незнайно откъде неукият селянин знае да лекува различни болести и травми. Когато Кошиба вдига на крака тежко болния син на заможен воденичар, славата на знахаря бързо се разнася из околността. Местният лекар обаче иска да отстрани конкурента си, който дори не взема пари от пациентите. Скоро срещу Кошиба е заведено дело, което привлича общественото внимание. Един от медицинските експерти в съдебната зала ще познае в лицето на обвиняемия отдавна изчезнал човек, когото всички смятат за мъртъв...

Следваща книга от Клуб Класика – „Нещо се случи“ от Джоузеф Хелър

Откъс:

В това време слънцето се измъкна от мъглите, виснали на хоризонта, и заля света с топла ведрина. В пристройката стана съвсем светло.
Антони, който отдавна шеташе, си мърмореше нещо под носа. Васил го следеше с поглед и си мълчеше. Този брадат великан му изглеждаше необикновен, тайнствен и опасен човек. В държанието, в припряността му, във внезапните кратки размисли, в подсмихванията и в смръщените му вежди имаше нещо, което будеше суеверен страх. Васил знаеше, че сега никой няма да се отбие тук и е предоставен единствено на негова милост. Освен това му беше ясно, че никакви молби нямаше да помогнат и че Антони за нищо на света не ще отстъпи от замисленото. Искаше му се да вика за помощ, но не се решаваше. Гледаше като омагьосан непонятните действия на Антони: как пусна инструментите във врящата вода, как се омота с един чаршаф, как подреди на столчето навитите бинтове... Как отнякъде извади въженце...
Хрумна му на Василко, че така сигурно изглежда палачът, преди да заизмъчва някого. Затова се изненада, когато внезапно чу над главата си топъл и сърдечен глас, толкова различен от обикновения тон на Антони.
Навел се бе над него, ведър и дружелюбен.
– Хайде, приятелю, смелост, бъди мъж! Ще трябва да се поизмъчиш, за да бъдеш отново здрав юнак. Всичко ще мине добре. Хайде, хвани се за мен.
Вдигна го на ръце и го сложи на масата.
– Ето виждаш ли – продължи, – знам си аз, че си храбър, ще стиснеш зъби и глас няма да издадеш. Но може, без да искаш, да трепнеш, затова трябва да те вържа. Че едно трепване може да развали всичко. Съгласен ли си?
– Връзвай – прошепна Васил.
– И не поглеждай насам. Гледай към тавана или през прозореца облачетата по небето.
Спокойният му глас поуспокои нервите на Васил. Усещаше как въжетата здраво го стягат, сега беше така яко привързан към масата, че не можеше да помръдне. Погледна крадешком и видя, че Антони е запретнал високо ръкави и мие ръцете си в гореща вода.
После издрънча инструмент, още секунда и на десния крак усети нещо като две бързи докосвания на разпалена до червено тел. Още две... Болката ставаше все по-остра. Васил стисна зъби с всички сили, очите му се насълзиха. Струваше му се, че минават часове, а болката продължаваше да расте... Най-сетне през стиснатите му зъби се изтръгна сподавен, продължителен вой:
– Ааааа...
Изведнъж силен удар се стовари върху болното място на крака. Болката беше толкова чудовищна, че сякаш огън пламна в костния му мозък и стегна мускулите в предсмъртна конвулсия. В очите му заплуваха сребърни кръгчета.
„Умирам“ – помисли и загуби съзнание.
Когато се свести, първото му усещане беше вкусът на водка в устата. Чувстваше се крайно изнемощял. Не можеше да повдигне клепачи, не можеше да осъзнае къде е и какво се е случило с него. После усети тютюнев дим и започна да дочува някакъв шепот. Двама души разговаряха. Да, позна гласовете на баща си и на Антони.
С мъка отвори очи. След малко те свикнаха със светлината. Отсреща на пейката, вперил очи в него, седеше баща му. Редом бе седнал Антони.
– Отвори си очите – каза баща му. – Синко, Василко! Господ е добър за нас, грешните! Да е благословено името му во веки веков! Синко, жив ли си? Жив си, а?...
– Защо да не е жив – приближи се Антони до леглото. – Жив е и трябва да оздравее.
– Намести ли ми краката? – шепнешком попита Васил.
– Че как иначе. Всичко мина добре. Много са изпотрошени, а докторът само ти е навредил. Сега ще трябва да лежиш спокойно. Всичко трябва да зарасне.
– И ще... ще ходя?...
– Ще ходиш.
– Като другите ли?
– Като всички.
Васил отново затвори очи.
– Заспа – обясни Антони. – Нека спи. Сънят дава сили.
След седмица температурата на Васил спадна и апетитът му се възвърна. С надеждата се възстанови и доброто му настроение. По време на превръзките се кривеше от болка, но се шегуваше. Антони сам се грижеше за него, но когато работата във воденицата беше повече, болния наглеждаха жените.
От тях тайна не можеше да се опази и сигурно затова мълвата за операцията се разнесе наоколо. Ту един, ту друг приятел или познат на Васил се отбиваше пътьом да размени по някоя дума с него. Примъкваха се и любопитни жени да подочуят нещо, че да има кого да одумват. Само Антони избягваха и зърнеха ли го в стаята, веднага изчезваха.
Така минаха октомври, ноември, декември. На Бъдни вечер Васил започна да моли Антони да му позволи да опита силите си. Но Антони само му се сопна ядосано:
– Лежи и да не си посмял да пипнеш шините! Аз ще ти кажа кога!
Едва в края на януари заяви, че е време да се свалят превръзките. Цялото семейство искаше да присъства, но не пусна никого. Сам беше много развълнуван и ръцете му трепереха, когато развиваше бинтовете.
Краката на Васил бяха отънели още повече, мускулите им бяха съвсем отпуснати. Но раните бяха зараснали добре, а най-важното – бяха изчезнали подутините и изкривяванията.
Антони внимателно, сантиметър по сантиметър, опипваше костите през отънялата кожа. Беше затворил очи, сякаш му пречеха. Най-сетне въздъхна и избоботи:
– Размърдай си пръстите... А сега внимателно стъпалата... Боли ли?...
– Не, не ме боли – отвърна, задъхан от вълнение, Васил.
– А сега опитай да сгънеш коляното...
– Страх ме е.
– Смело, хайде!
Васил изпълни заповедта и погледна с просълзени очи Антони.
– Мога да го сгъна! Мога!
– Чакай, не бързай. Сега повдигни леко крака... ха така, а сега другия...
С усилие, треперещ от вълнение, Васил изпълняваше нужните движения.
– А сега се завий и лежи. Още седмица ще полежиш. После ще почнеш да ставаш.
– Антони!
– Какво?
– Значи... значи... ще мога да ходя?...
– Като мен. Но не веднага. Ще трябва да се учиш. Отначало ще си като малко дете, краката няма да те държат.
Така и беше. Чак две седмици след свалянето на превръзките Васил успя да обиколи стаята без бастун. Тогава Антони събра цялото семейство в пристройката. Дойдоха Прокоп и Агата, двете млади жени и Наталка.
Васил седеше на леглото, напълно облечен, и чакаше. Когато всички се събраха, стана и обиколи стаята с бавни и плахи, но сигурни крачки. Застана в средата и се разсмя.
Тогава жените ревнаха и така занареждаха, сякаш се бе случило най-голямото нещастие. Майка Агата прегърна сина си и цялата се тресеше от плач. Само старият Прокоп стоеше неподвижно, но по мустаците и брадата му се стичаха сълзи.
Жените продължаваха да се смеят и плачат, а той кимна на Антони.
– Върви с мен.
Излязоха от пристройката, заобиколиха къщата и влязоха в пруста.
– Давай си шапката – нареди Прокоп.
Взе я и изчезна в стаята. Нямаше го десетина минути. Изведнъж вратата се отвори. Старецът носеше шапката с две ръце. Подаде я на Антони.
– Дръж! Истински царски империали. Ще ти стигнат за цял живот. Доброто, дето ми стори, не се плаща с пари, но това мога, това ти давам. Вземай!
Антони го изгледа, после шапката: беше почти пълна с дребни златни монети.
– Ти какво, Прокоп? – Отстъпи крачка назад. – Какво правиш? Полудя ли?
– Вземай – повтори Мелник.
– Че защо са ми?! Не ми трябват. Недей така, Прокоп... За пари ли, мислиш, го направих?... От човещина, заради добрината ти. И от жалост към момчето.
– Вземай, вземай.
– Няма да ги взема – отвърна решително Антони.
– Защо?...
– Богатство не ми трябва на мен. Няма да ги взема!
– Бог ми е свидетел, от все сърце ти ги давам. Не ми се свидят.
– Аз пък от все сърце ти благодаря. Благодаря, Прокоп, за щедростта ти, но не ми трябват. Хляб имам, колкото за тютюн и дрехи ще припечеля, защо са ми?!
Мелник се замисли.
– Давам ти ги – каза най-сетне, – не щеш. Твоя си работа. Не мога да те накарам насила. Ама така не може! Ти какво, благодарността ми ли не приемаш? Искаш хората с пръст да ме сочат, че не съм се отплатил за такава добрина?... Не си прав, не е по християнски, човешко не е. Щом златото не вземаш, друго приеми. Бъди ми гост. Живей с нас като роден син. Ако някога поискаш да помогнеш във воденицата или в стопанството, помагай, ако не искаш, недей. Живей все едно си при баща си.
Антони кимна.
– Добре ми е при теб, Прокоп, и ще остана. Но хляб даром няма да ям. Докато съм здрав и имам сили, от работа няма да се откажа, че то без работа живот ли е? А на теб сполай ти за доброто сърце.
По този въпрос повече не разговаряха. И всичко си остана постарому. Само че сега на масата майка Агата винаги даваше на Антони отделна чиния и сама му избираше най-тлъстите мръвки.
Следващия петък, когато във воденицата имаше най-много хора, Васил излезе на двора с късо ново кожухче, висока каракулена шапка и ботуши с лачени кончови. Вървеше пред очите на всички, все едно нищо не е било. Селяните чак зяпнаха от почуда и се забутаха с лакът, защото никой не вярваше на приказките на жените, че работникът на Прокоп Мелник – Антони Кошиба, някакъв си пришълец отдалече, по чудо излекувал недъга на Васил.
Както всички дотогава разправяха за нещастието на Васил, изведнъж заговориха за изцелението му. Приказваше се в Бернати и Радолишки, във Вицкуни и Нескупа, в Побереже и Гумниски. А оттам мълвата се понасяше нататък, чак до именията на Ромейкови и Кунцевичови, до големите села край Ручейница, пък и още по-далеч. По-малко хора занимаваше това, защото бяха далеко, но тук никой не забравяше необикновеното изцеление във воденицата.

На книжния пазар от 8 ноември2013 г.
Обем: 288 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1262-9
Корична цена: 12,95 лв.

Прочетете още:

• „Джейн Еър“ – Шарлот Бронте
• „Писмото на Росети“ – Кристи Филипс
• Тайният любовен живот на големи български поети и писатели, описан в книга от Венелин Митев