Невероятен разказ за любов, загуба, предателство и изкупление

За книгата:

„Руската балерина“ е великолепен дебютен роман за примабалерина от Болшой театър, която става част от съветския културен елит, но след непростимо предателство от страна на най-близките й хора емигрира на Запад. Десетилетия по-късно прикованата в инвалидна количка Нина Ревская, наричана някога Пеперудата заради лекотата и изяществото на движенията си, живее уединено в Бостън. Макар времето на бляскавите спектакли и бурните аплодисменти на публиката да е отминало безвъзвратно, възрастната жена непрестанно се връща в мислите си към живота си в Москва и драматичните събития, принудили я да напусне родната си страна. За да се отърси от бремето на мъчителното си минало, тя решава да продаде на търг забележителната си колекция от бижута. Изненадващо професорът по руска литература Григорий Солодин изпраща колие, което се оказва част от кехлибарен комплект на Ревская.

Неочакваната поява на бижуто предизвиква порой от болезнени за балерината спомени. Нина си припомня миналото си в Русия, където открива магията на балета и се влюбва в поета Виктор Елсин. С натежало сърце тя си спомня и за най-добрите си приятели – красивата балерина Вера и гениалния композитор Герщайн, станал жертва на сталинския терор. Ревская отново изживява и болката от жестокото предателство, променило драматично живота й.

Бившата балерина обаче пази ревниво тайните си и отказва да разкрие историята на кехлибареното колие. Но Григорий Солодин е твърдо решен да разбули мистерията, защото вярва, че така ще открие истинските си родители. Той и служителка на аукционната къща се заемат да разкрият загадката около бижуто и свързани с него любовно писмо и стихотворение.

„Руската балерина“ е майсторски написан и емоционално наситен роман, който се отличава с рядко срещаното съчетание от прекрасен стил, богат език, интригуващ сюжет и запомнящи се образи. Личните истории на героите се разгръщат и преплитат умело, за да се стигне до неочакван и дълбоко въздействащ финал.

За авторката:

Дафни Калотай израства в семейство на канадка и унгарски емигрант, оцелял от холокоста и избягал от комунистическия режим в родината си. Дафни е доктор по съвременна литература и преподава творческо писане в Бостънския университет. Първият й сборник с разкази получава множество положителни отзиви на критиците и читателите. Дебютният й роман – „Руската балерина“, се превръща в международен бестселър. Вълнуващата история за живота на бившата примабалерина от Болшой театър е издадена в над 20 държави. През 2013 г. излезе следващият роман на писателката – „Усещане за музика“. Дафни Калотай има няколко награди за произведенията си и е член на няколко авторитетни организации на литературоведи и писатели.

Отзиви за книгата:

„Невероятен разказ за любов, загуба, предателство и изкупление. Отделните истории се обединяват в емоционалния център на книгата. Разкритията на финала са изненадващи и дълбоко разтърсващи.“ – Уошингтън Поуст Бук Уърлд

„Впечатляващ дебют: интелигентна и трогателна история, безупречно съчетала артистичните сцени на Съветска Русия и съвременен Бостън.“ – Гардиън

„Удивителна книга, написана със страст и визия. Калотай преплита умело интрига в миналото със загадка в настоящето, оставяйки спомените на Ревская да хвърлят светлина върху мистерията с колието.“ – Ланкъшир Ивнинг Поуст

„Четете този роман бавно, за да се потопите в магията му и да му се насладите изцяло.“ – Питърбъроу Ивнинг Телеграф

„Руската балерина“ е интересна и вълнуваща. Дебютът на годината.“ – Филаделфия Инкуайърър

„Калотай е създала интригуващи и завършени образи и добре е проучила историческия период. Действието се развива бързо, романът има свежо звучене и завладяваща атмосфера. Това е книга за болката от загубата и силата на любовта.“ – Буклист

„Изключителен дебютен роман. Животът на Нина в Болшой театър и сред съветските творци и бягството й от страната привнасят блясък и исторически привкус на тази книга за тайни, лъжи и уникални безценни бижута.“ – Ю Ес Ей Тъдей

Интервю с авторката:

Героите в „Руската балерина“ са прекрасни. Бихте ли разкрили дали сте използвали за техни първообрази хора, които познавате?

За образа на главната героиня – Нина Ревская, и свекърва й съм заимствала черти от мои роднини. Донякъде Нина прилича на унгарската ми баба. Баба е на 93 години, има много силен характер и балерината има нейната твърда решимост. Баба ми е по-весела и любяща от нея, но веднъж реши ли, че не харесва някого, нищо не може да промени мнението й. Много е твърдоглава и това нейно качество винаги ми е правило впечатление.

Вашето семейство е оцеляло от холокоста и е избягало от комунистическа Унгария през 1956 г. Историята намери ли място в романа ви?

Вместо да разкажа историята на семейството си директно, се опитах да я трансформирам и да я пренеса на друго място и в друго време. Баща ми никога не говори за преживяното по време на холокоста. Затова избрах да не засягам тази тема, нито да разказвам за детството му в следвоенна Унгария, въпреки че несъмнено всичко това е изиграло ключова роля в съдбата на семейството ни. Чувала съм историите на баба, леля и татко за живота им в окупираната от Съветския съюз Унгария и през осемдесетте години сама видях обстановката там. Но все пак тези преживявания не са мои и ми беше по-удобно да пренеса тези реалности в суровата действителност на Съветска Русия.

Работили сте върху „Руската балерина“ шест години. Коя беше най-трудната част от творческия процес? Какви проучвания направихте?

Най-трудно ми беше да дам воля на въображението си, при положение че заради забраните в страната по време на управлението на Сталин героите можеха да кажат и направят много малко неща, да отидат на малко места. Чувствах се силно ограничена от порядките в общество, в което всеки се страхува, защото знае, че го наблюдават; общество, в което не можеш да отидеш, където пожелаеш, нито да правиш каквото поискаш. За да разбера по-добре как са се чувствали хората, прочетох доста мемоари и биографии на творци и интелектуалци, живели по онова време, или на западняци, пътували зад желязната завеса (макар техните преживявания да са различни). След като завърших книгата, посетих Русия.

Когато започвахте романа, знаехте ли края, или историята сама ви доведе до този завършек?

В общи линии знаех какво ще се случи с Нина и че първоначалните предположения на професора ще се окажат неверни, защото вече бях написала разказ с подобен край. Но не знаех как точно ще свържа всичко това и дали героите ще се помирят. Имаше и доста детайли за уточняване – например как балерината ще успее да избяга от Съветския съюз.

Какво означава за вас творческата свобода?

За мен творческата свобода означава да мога да пиша каквото желая. В нашата действителност свободата не е толкова политически обусловена, колкото финансово. Аз и хората като мен повече се притесняваме, че не можем да създаваме произведения, каквито искаме – в моя случай кратки, високохудожествени творби, а не сензационни и „модерни“, – за да не загубим подкрепата на издателя си.

Откъс:

Телефонът отново звънеше. Първо бяха Хералд и Глоуб, сега бе ред на по-дребните риби: ТАВ и Финикс, както и многобройни местни телевизионни канали и радиостанции. И всичко това се случваше заради онова допълнително съобщение за печата, пуснато от „Белер“. Човек би си помислил, че в цял Масачузетс нямаше никакви други събития. Но, естествено, ставаше дума за Бостън, за неговата същност, тук всички се вълнуваха от неща, които всъщност не бяха нищо особено. Местните репортери непрекъснато слухтяха за новини... Отначало Нина просто използваше онази универсална и същевременно потайна фраза: „Без коментар“. Но я намираше за недостатъчна и погрешна и при всяко нейно повтаряне се чувстваше все по-безпомощна.
–Имате ли представа кой би могъл да е анонимният дарител?
–Без коментар.
–Изненадахте ли се, когато разбрахте, че някой друг притежава кехлибарено бижу, подобно на вашите?
–Без коментар.
След почти цял ден, прекаран в подобни занимания, Нина осъзна каква глупачка е била да не спре звука му. Когато намери малкото копче за тази цел, тя се почувства като учен, направил простичко, но брилянтно откритие. Така се сдоби с ден и половина спокойствие – до момента, в който Синтия откри въпросното копче и издаде онзи неин звук, като подсвирване навътре през зъби, както правеше винаги, когато изразяваше неодобрение, и отново го включи. После нахока Нина и изнесе дълъг сладкодумен монолог относно мерките за сигурност и правилата на нейната работа в „Синиър Сървисис“. Когато звъненето започна отново, тя нахока Нина още веднъж за това, че няма телефонен секретар.
Едва на следващия ден Синтия каза:
–Знаеш ли какво, захарче, ако просто им дадеш едно интервю, обзалагам се, че ще спрат да звънят.
–Дала съм достатъчно интервюта през живота си.
Нина знаеше какъв бе проблемът – тя беше „тяхна“. Другите бивши танцови величия живееха в Ню Йорк, Париж, Майорка, но Нина бе балетната грандама, лична собственост на Бостън. И въпреки това тя нямаше никакво желание да говори с когото и да било, най-малко пък с някой жалък писач от „Устър Телеграм§Газет“. През последните няколко дни се улавяше, че говори твърде много и понякога казва неща, които изобщо не е искала да каже. Заради онези хапчета. Освен че я замайваха, развързваха езика й и я караха да бъбри със Синтия много по-дълго, отколкото й се искаше. Един ден миналата седмица, докато разказваше подробна история за студиото си в Лондон, внезапно осъзна, че говори със Синтия, а не с някой от близките си приятели.
–Просто казвам – продължи Синтия, – че докато мълчиш, те ще продължават да звънят. Но ако им дадеш онова, което искат, ще се кротнат. – Явно бе усетила колебанията на Нина по този въпрос. – Ексклузивно интервю – добави тя, сякаш работеше в тази област и непрекъснато използваше подобни термини.
Така се стигна до разговора на Нина с „Ченъл 4 Нюз“. Организацията протече за нула време; Нина просто трябваше да им върне обаждането. Когато Синтия чу, че на следващата вечер Джун Хенеси и екипът й ще снимат в апартамента, тя сякаш видя Нина в нова светлина и каза:
–Почакай само Били да чуе за това!
Джун Хенеси работеше от десетилетия като репортер в новините от шоубизнеса за „Нюз 4 Ню Ингланд“ и самата тя имаше статут на знаменитост; Синтия каза, че тя била последният човек, интервюирал Роуз Кенеди преди смъртта й. Нина би повдигнала вежда, ако лицето й не беше толкова болезнено сковано.
–Предполагам, че планира да убие и мен.
Слава богу, Синтия не си направи труда да се засмее.
–Нещо ми подсказва, че ще е нужно нещо повече от едно интервю, за да те очисти.
В деня на снимките Синтия се появи не в обичайната си сестринска пижама, а в елегантен черен панталон, прилепнал по тялото пурпурночервен пуловер и червило в жизнерадостен морав цвят. Нина избра да не забелязва старанието й и да се отнася към Джун Хенеси, двамата оператори, намръщения кльощав продуцент и звукооператора със същото безразличие. Монтираха микрофоните, сглобиха стойките на големите лампи, поставиха до тях някакви панели за отразяване на светлината, покриха лицето на Нина с обилни количества пудра и руж, докато продуцентът стърчеше със скръстени ръце и командваше всички. Но единственото важно нещо за Нина – настанена на дивана, където, по настояване на Синтия, я обградиха с куп твърди плюшени възглавнички – бе това, че тя вече бе подготвила отговорите си. Когато Джун Хенеси се настани до нея и попита: „Не е ли изненадващо, че кехлибареното колие, което пасва на вашия комплект, също се оказва тук, в Щатите, а не в Русия?“, Нина отговори мигновено:
–Загадъчно е. Но аз съм убедена, че има много други такива случаи. Подхождащи си комплекти бижута – или каквото и да било друго, защо не? – биват разделяни, при кражба или продажба в оказионен магазин, или от... отчаяние... подкуп... кой знае?
Очите я боляха от ярката светлина над първа камера.
–Подкуп – драматично повтори Джун Хенеси и Нина разбра, че жената искаше още.
–В Съветския съюз повечето неща се случваха така.
Джун Хенеси кимна разбиращо, преднамерено бавно, така че вторият оператор да улови реакцията й.
–Споменахте кражба. Мислите ли, че медальонът е бил откраднат?
–Много вероятно е. Гривната и обеците са ми наследство от съпруга ми. Принадлежали са на семейството му, но много от техните ценности са били изгубени по време на гражданската война. – Последното поне със сигурност беше вярно.
–Толкова трагична история. – Джун Хенеси побърза да сложи покрусено изражение на лицето си, а вторият оператор направи нещо с обектива си, за да я хване в близък кадър. – Вашият съпруг е загинал, нали така... не в революцията, а...
–Според официалните данни, да.
–Ужасно, просто ужасно. – Джун Хенеси поклати глава, a едрите къдрици на внимателно подредената й коса се раздвижиха като пружини. – А когато избягахте от страната, тези абсолютно разкошни бижута дойдоха с вас.
–Те дойдоха с мен от Русия при изключително опасни и трудни обстоятелства. – Нина чу лекото жужене на обектива, който се придвижваше напред за близък план.
–В известен смисъл за вас те са спомени, нали? – Джун Хенеси повдигна вежди и я погледна с надежда. – Те са не само изключително редки и съвършено великолепни, без да споменаваме колко са ценни. Но за вас те имат и емоционална стойност. Те са от семейството на съпруга ви, а когато сте загубили съпруга си, кехлибарът е единственото, което ви е останало от него.
Джун Хенеси изглеждаше развълнувана от собственото си прозрение. Нина тихо отвърна:
–Да. Единственото, което ми остана от съпруга ми.

На книжния пазар от 7 февруари 2014 г.
Обем: 432 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1300-8
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Повикът на щастливата случайност“ – Станислава Кара
• „Градска тарифа“ – Александра Маринина
• „Време за жени“ – Елена Чижова