Невероятни приказки за възрастни

Величка Настрадинова е родена в Пловдив. Сестра е на известната естрадна певица Мария Нейкова.

Завършва музикалното училище в родния си град, специалност Виолончело, а след това Държавната Консерватория в София. Работи дълго време като музикант в Пловдивската филхармония, а в последствие и като преподавател в Музикалното училище. Величка Настрадинова има над 18 издадени книги в широка жанрова гама – исторически романи, разкази, фантастика и др. Сред авторските й търсения безспорно се открояват книгите й за деца. След дебютната си книга „Дядо Пип“ (1969), с която печели награда „Пловдив“, писателката публикува „Госпожица Вещицата“ (1976), „Белите на доктор Беля“ (1980), „Закриването на Америка“ (1981), „Невероятната Марта“ (удостоена с награда на СБП за най-добра детска книга през 1989), „Къдрави приказки“ (1993), „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ (1999), "25 приказки и половина“ (2004, отново награда Пловдив). С престижни награди са отличавани и други нейни книги. През 2011 г. е получила награда за най-добра детска книга за "33 приказки и половина“, а през 2012 – награда „Пловдив“ за сборника с разкази „Градът на жеравите“. Величка Настрадинова е лауреат на първата българска награда за фантастика – „Гравитон“, както и на награда за най-добър роман на издателство „Христо Г. Данов“. Член е на Съюза на българските писатели.

За книгата:

„Кой крепи света“ е сборник от разкази, в който писателката Величка Настрадинова като в брюкселска дантела е оплела колоритни герои и съдби, за да подари на читателите невероятни приказки за възрастни. Книгата неистово успокоява, радва и разсмива същевременно, защото деликатно ни внушава отговора на сложния въпрос „Кой крепи света“. Него ще открием в хамалина Енко, учителката мадам Помпадур, поета Денев, чиито сонети са оценени от Френската академия, малката прелестна жена Шинка, която японците приемат като символ на България, халосаната акушерка, професора, генерала, лелите и още много запомнящи се образи, с които авторката ни запознава, за да съпреживяваме случки и събития. Ако има нещо, което обединява всички тези герои и струи от всички разкази в сборника, това е добротата и любовта. Нали от това се нуждаем сега най-много?

Откъс:

Кой крепи света?

Как кой? Тати Енко, разбира се. Най-силният мъж в града. Може – и на света. Какво ни ги показват онези, дето се пънат да вдигат гири? Хлапашка работа.
Ако човек има сила, не трябва да търчи по състезания, а да върши работа. Например да премести роял, гардероб... каквото е нужно.
Затова тати Енко е хамалин. Има си трима помощници. И трима сина – редки калпазани. Като че ли някой постоянно им поръчва да вършат пакости и да си късат панталоните.
По тоя случай майка им се е преквалифицирала. От нормална шивачка е станала панталонджийка, тоест шие само панталони. И все кърпи. Някои злоречиви хора й викат Дона Кръпката. Тя изкърпва не само синовете, но и приятелите им (и те – същата стока), и приятелите на приятелите... Има работа жената.
Понеже понакуцва (и защото шие и на докторите), те са я сложили в някаква група инвалидност, та да не й досаждат съзнателните другари и да я карат да ходи да работи на смени в някой завод.
Дона е необходима на цял квартал. Това малко ли е? Тя поддържа в изправност дрехите и на хамалската бригада. Мъжагите се числят към някаква служба за услуги при общината – значи са редовни граждани на републиката – и не я заплашват, като се канят да станат частници, сиреч капиталисти.
Държавата много се бои от разни дребни капиталисти. Защото може да наедреят и някой ден да я направят капиталистическа, а това е противозаконно. Тя е съзнателна социалистическа държава и такава иска да си пребъде.
Ами... ще видим.
Тати Енко пренася каквото трябва, Дона кърпи, та кърпи, а отде взема толкова кръпки е въпрос, неразгадан и досега. Тримата панти растат. По-големите са влезли в авторемонтното училище. Избутват по някоя тройка. Защо им е повече? На автомонтьорите някой гледа ли им дипломите?
А малкият се е извъдил един... абе „немам думи“. Свири на тромпет, моля ви се! Откъде-накъде? И с мерак свири. Някога си учителят му по музика му зачислил флигорна, за да участва в училищния оркестър, той така се захласнал по нея, че даскалът му дал тромпет. По-сериозна свирка. И като го понаучил, пратил го в музикалното училище.
Там се смаяли отде се е взел тоя талант. Иначе – г$ла в$да с вар. В часовете по математика гледа като теле. А когато усвои правописа, тържествено ще обявят по градската радиоуредба. Музикалните предмети ги вдява криво-ляво, но на всяко заседание учителският съвет все с него се занимава.
По едно време един от най-умните даскали рекъл:
– Стига вече с тоя Камен! Няма да го оправим. Какъвто – такъв. Малко ли талантливи простаци сме изпратили по света? И не си въобразявайте, че той ще е последният.
Оставили го да изкрета някак. А той и сега ходи по света и носи награди. Страхотен тромпетист. Това е. Бог дал едно, взел друго, но това е. Музикант! Само учителката му по математика, крайно търпелива и засмяна, веднъж не издържала. Стои Камен пред черната дъска и се почесва:
– Това тук ще го съберем, това ще се умножи, само не знам тая двойка пред скобите къде ще иде.
Учителката въздъхнала:
– Тази двойка, Камене, ще иде в твоя бележник. – И скръбно добавила: – То музикант, музикант, но чак пък толкова музикант много ми иде.
Тати Енко се опитва да го вразумява с добро. Защото ако замахне да го удари, не се знае оня ще остане ли жив. И почва тати Енко:
– Защо така бе, мойто момче? Защо – двойка? Ами вземи един молив, наплюнчи го, па пиши, смятай, пиши, решавай...
Камен се облещил. Защо да плюнчи молив?
Той не знаел, че някога си, когато тати Енко е бил в началното училище, е имало химически моливи, децата ги плюнчели и устите им ставали виолетови.
От изказването на Енко пък би могло да се заключи, че от онова забравено време той не е взимал молив в ръка. Ръцете му служат за много по-важни работи.
На Камен все му се разминава. Намират се другарчета, които да го подхванат, да обяснят, та да изкара с триста мъки някоя тройка.
После пада голямо черпене. Защото Камен има пари.
Откъде бе?
От сватбите!
Една сватбарска банда го примамила в своя състав и много спечелила.
Те били пенсионирани оркестранти от операта и градската духова музика. Докарвали си малки приходи. Но когато Камен застанал отпред и взел да кърши всякакви хора, ръченици и жални прощални сватбарски песни, оркестърът станал прочут. И с ангажименти за всички недели три месеца напред. Щото тоя Камен е хубав, млад и така свири, ама така свири!
Сватбарите му лепят банкноти по челото през пет минути.
Той поискал да дели бакшишите, но старите музиканти го възпрели:
– Момче, ние сме се нагушили. Стига ни. И децата сме отгледали. А ти тепърва ще учиш. Събирай си париците, та да не тежиш на баща ти, когато идеш да следваш в София.
Какво приказват тия? Кой и какво може да тежи на тати Енко? Той ще ви вдигне заедно с багажа и ще ви стовари насред площада.
Да де, ама Камен си трупа сумички и не иска пари от баща си за наем и издръжка в София.
А като спечелил поредния конкурс, докарал си от чужбина една хубава лека кола. Трябвала му. Затова вече се бил снабдил с шофьорска книжка. Колата била голямо улеснение, защото Камен не изоставил сватбите. Дето ще свири в квартирата, нека поне в неделя съседите да имат тишина.
Заминавал в събота за уговорената предварително веселба, връщал се в понеделник, а преподавателите си затваряли очите за отсъствията му, ако имал лекции в тоя ден. Момчето се издържа сам$. Редно е да се насърчава, а не да му се пречи. Та той е такъв тромпетист! Такъв тромпетист! Гордост за Академията.
Като завършил, начаса се изнесъл някъде из Скандинавския полуостров. Бил приет предварително в най-добрия оркестър.
Връщал се само през лятото. И пак свирел по сватби. Не че имал нужда от пари. Харесвало му и хората го обичали. Раздавал радост.
По някое време свирил и на сватбата на големия си брат. И на кръщенето на племенника си Енко.
И много често посрещал гости от Скандинавия. Абе зачитат го хората и щом дойдат в България, първо търсят Камен.
Той винаги е налице.
И се случило веднъж, стоварили се десетина любопитни жители на Севера и рекли: „Искаме да видим българска сватба“. Щото знаели, че Камен свири в най-престижния оркестър.
Ами сега? Посред делничен ден къде има сватби?
– Ще има! – отсякъл Камен и викнал снаха си: – Ти нали си пазиш булчинската рокля?
После поръчал на средния брат:
– Обади се на Оная веднага да дойде. Да видим ще се побере ли в роклята.
(Оная е приятелката на средния брат.)
Оная дошла, успяла да се вмъкне в роклята, а Камен заповядал на брат си:
– Саркафирай се! – (Тоест облечи се официално.)
Междувременно вдигнал на бойна нога колегите си от оркестъра, чиновничката от гражданското, поп Диньо, майка си и Татиенко.
Изписването на името не е грешка. Така почнали да му викат всички по примера на децата. Получавало се едно такова... ласкаво.
И станала показна сватба. В чист четвъртък. Но какво от това? Може.
Татиенко останал крайно доволен, по-доволен дори от скандинавците. И от сватовете.
И се родил още един Енко, и всичко било по реда...
Ред било и Камен да се задоми.
Що не? Той има тълпа руси стройни обожателки. И интелигентни. От онези, дето ходят на симфонични концерти.
Тази, с която се хванал най-сериозно, била учена дама от високото общество.
Като я гледали такава примряла по Камен, колегите му българи решили, че не е почтено да не й кажат какъв е той в действителност.
Обяснили й, че баща му е хамалин, майка му – шивачка, че през живота си е прочел само една книга – „Ян Бибиян“. „Под игото“ са му го разказали, а стиховете на Ботев и Вапцаров е назубрил някак, защото паметта му е добра.
А, имал и маниери. За това се погрижили музикантите от сватбарския оркестър. Убедили го, че като ходи по конкурси в чужбина, не бива да излага България. Научили го да отваря врати на дамите, да целува ръка, да се държи скромно, да отговаря кратко, ако го питат...
Минавал за мълчалив, или че още не е усвоил езика. А той си бил... простичък. Това последното колегите му не споменали пред дамата, но тя разбрала и заявила:
– Не ми трябва философ. Искам мъж, който да ми направи деца.
Защото тя два пъти се омъжвала, но бившите й съпрузи не се справили с тая важна задача.
Ако е до деца... Камен ги владее тия дейности. Веднага й сътворил близнаци. И продължил с въодушевление. Произведенията му били много добри. Едни такива черноочки, здравички, усмихнати. И доста палави, но майка им нямала нищо против това. Такива й били разбиранията.
Със свекъра се разбирала отлично, макар че тя понаучила само стотина български думи. Стигали й. То и Енко нямал много по-богат речник.
Когато дошла в България, първата й работа била да му купи кола. Как може такъв мъж без кола?
Откровено казано, ако не бил Камен, тя с удоволствие би се заела с Енко. Той не схванал. Не бил на тая вълна.
Яхнал колата, много му харесало. Някакви познати му уредили книжка по втория начин. И станал Енко едно страшилище по пътищата. Препускал, препускал, докато не се преобърнал в една канавка.
Извадили го от смачканите ламарини, омотан в магнетофонни ленти. Камен му дал един кашон със свои записи, Енко ги слушал, вдъхновявал се и пришпорвал возилото. Така се озовал овързан от магнетофонни ленти. После разправял:
– И като се събудих – цял саде в гирлянди. Абе това музиките били яки работи – оплитат те, не дават да мръднеш, мамка им. Не съм си представял, че музики ще ме завържат.
Като си поразмърдал още малко мозъка, Енко с удивление установил, че в това, музиката, май има голяма сила. Иначе защо като засвири Камен, всичкият народ почва да подрипва? И то – както му свири. На разните хор@ различно подскачат. На ръчениците – съвсем другояче. Пък като проточи жална песен, ония подсмърчат и ронят сълзи. Чудна работа! Много чудна работа! Излиза, че Камен с това тромп& ги командва какво да правят, значи в тромпето има сила. Иначе как ще ги кандърдиса да му играят по свирката?
Колкото повече разсъждавал Татиенко, толкова повече се изпълвал с уважение към свиренето. Накрая заключил:
– Аз си мислех, че е афиф работа, пък то не било. Само дето силата му не се вижда. Ама се усеща, мамка му. Друга сила. И това момче ще излезе да е свястно, щом има сила. Па да е живо.
Големите синове продали колата на части и забранили на баща си да кара.
Той почнал да скучае. Работата западнала. Вече можело да бъдеш частник, но бригадата се пенсионирала и се заела с пиене на ракия и пляскане на белот.
Само на Енко му се работело. Къде да я дене тая сила?
Снахата отново се намесила в негова полза. Купила къща на село с огромен двор – да има къде да играят децата. А те... пет ли станали, шест ли... и пак е бременна. Машала, плодна булка!
Енко се радвал. Подновил къщата, уредил градина. Копал, садил, брал... и пак му оставала сила.
Да би могла Дона да ражда, щеше да я уреди с още трима непрокопсаници.
На Дона селото също й харесало. И най-после се почувствала търсена шивачка. Най-многочислените жители там – бабите, се обличали, както сега е прието, в дрехи, хвърлени от дъщери и внучки поради сменени модни тенденции.
Дона ги префасонирвала, най-често удължавала, и бабите станали най-докараните в района. Освен това ги убедила да махнат кърпите, да носят шапки. И шапки им ушила.
Много я бива тая Дона. Иначе как щеше да завърти Енко?
А той, като уредил къща, двор и градина, почнал да помага и на съселяните, сприятелил се и с попа. По тоя случай дворът на черквата светнал, черквата – лъснала. Почнал и да бие камбаната. Тя била гордост за селото, но едно е да й дърпа езика някоя хилава баба, друго е – Енко. Той като удари камбана, чува се чак до Арапово, че и отвъд.
Хубави работи вършел той и селото се разхубавило.
Да не говорим за бабите, които разкрасяват пазара. Всеки ден. Може и да няма много стока за продан, но пазарът е развлечение. Дойде някой, купи, попита откъде си, завърти се разговор... Не е като да седиш вкъщи и да слушаш как дъртият вампирин (сиреч съпругът) се оплаква от болежки и куцука с бастун.
Но бабите имали пречка – стълбите на автобуса. Високи са. Кметът молел да му пращат по-други коли, онези му отговаряли, че по тоя път само такъв фасон може да мине.
Една сутрин Енко ги видял как пъплят по стълбите, охкат и едва крепят багажите, запретнал се и ги натоварил като кран, подредил ги и се махнал да не слуша благодарности.
На другата сутрин пак отишъл, но тоя път се качил в автобуса и ги съпроводил до пазара. Съобразил, че и при слизането ще имат трудности.
Те имали трудности и по пътя към пазара.
Енко всячески ги улеснил, върнал ги в селото, разтоварил ги и почнал да я върши тая работа с удоволствие всеки ден. И на него му харесвал пазарът. Помогне някому, тръгне лаф, пийнат по някоя биричка... Има забавление.
Бабите били толкова доволни, че отишли при кмета и заявили, че искат Енко да бъде назначен на щат. Иначе няма да гласуват на следващите избори.
Ама откъде пари? И какъв ще е тоя щат – товарач на баби?
– Само товарач! – заявили бабите. – Ние ще събираме парите, ти няма да му казваш. Човекът иска да работи. Щом иска – нека!
Така общината се „сдобила“ с единствения в България товарач. Такава длъжност нийде няма. А е толкова полезна! Е, хайде да не се занасяме. Такава длъжност наистина няма. Кметът изфасонирва някакви фиктивни документи, но, моля, между нас да си остане. Да не чуе Енко, че ще се засегне.
Ходенето на пазар обогатило културата на Енко. Наблизо имало кино. В сънливите следобедни часове той го посещавал понякога. Разхождал се из града, дотогава все не му оставало време, влязъл дори и в галерията. Харесало му. Уж портрети (такава била експозицията), а гледат като живи хора. Чудна работа. Много чудна работа!
Както се шляел по главната улица, случайно вдигнал глава и видял, че Оня с топката още си стои. Бре! Стои! От дете го помнел. Над фасадата, над петия етаж на хубава сграда, открай време се мъдрел един прегърбен мъж и на плещите си крепял кълбо. Защо му е? Енко от малък му се чудел.
Любопитството му било задоволено, когато Камен, снахата и всичката челяд пристигнали за пореден път.
И снахата, и децата не искали да чуят за море. На село било много по-хубаво. По тяхно нареждане Енко направил басейн. Наоколо – тревички, цветя, че и куче, и котки... Зад къщата – кокошки. Сутрин петли кукуригат. Рай.
Къде ще се сравнява с хотели, плажни ивици, блъскане и шумотевица?
Дона била щастлива до немай-къде. Командвала децата само с две думи: „да“, „не“. Разбирали се и постоянно се прегръщали. Къде ще спят по разни чужди легла? А тук дори има сянка над басейна. И както си лежиш във водата, някоя круша ти пада право в устата. Е, във водата де. И така весело цопва! И можеш да тичаш, да крещиш, да береш кайсии, праскови, сливи, черници... Каквото щеш. Рай.
Пък снахата душа и свят дава да се покаже из града с двама мъже. Ама мъже! От едната й страна – жив Херкулес, от другата – някой там от ония, гръцките герои... Тя самата – висока, снажна, с руса коса до пояс, истинска потомка на викингите.
Кой не ги е зърнал тия тримата, той не е рекъл: „Е, браво!“. Приятно е.
И както си ходели по главната улица и събирали всички погледи, Енко пак се зачудил:
– Бе тоя го държи това кълбо, та го държи. Толкова земетресения имаше, не пада. Защо ли му е? – И посочил.
Снахата била осведомена:
– Това е титанът Атлас. Според елинските митове той крепи Земята на раменете си.
– Бре! – обадил се Енко. – Виж го ти! Ми той, значи, по-силен и от мен! И защо стърчи там на покрива?
Снахата забелязала, че това е луксозно заведение, въвела мъжете и разпитала на английски персонала за Атлас. Отговорили й, че някога зданието е принадлежало на дружество „Атлас“. Сега, както се вижда, е ресторант. Много добър. Сервират и морски дарове.
Седнали, хапнали, пийнали.
Снахата поддържала разговор с помощта на Камен. Интересни работи казвала. Учена жена. Темата била кой крепи света. Е, той сам си се крепи. Така е направен. Но какво си мислят хората? Някакви там, май че из Индия, вярвали, че това го вършат четиримата праведни мъже. Те дори не знаят. Бог ги избира, без да гледа на външен вид, обществено положение, народност. Когато прибере някого при себе си, назначава друг на негово място. И снахата заключила с усмивка, че не се знае, Енко може да е един от четиримата праведни мъже, които крепят света. Да е жив! Наздраве!
Енко се замислил по въпроса и вечерта се трогнал, та се помолил. Рядко го прави, но от все сърце. И говори с Бога така:
– Боже бе, вярно ли е това, дето го казва снахата, не ли е... Ама ако ти трябвам да ти крепя света, ето ме. Само едно та моля бе, Боже, налей й малко акъл в главата на тая жена, да го кръсти това, дето й е в корема, Енко. Все им измисля някакви общовалидни имена – та Марк, та Андрей, та Михаил, Ана, та че и Дона. Какво му е общовалидното на Дона? И какво му има на мойто име? Поп ме е кръстил мене в черква. Значи и ти си се съгласил да съм Енко. Моля те, Боже, вразуми я. Като станем четирима Енковци и ония като пораснат, знайш ли колко хубаво ще ти крепим света? Хайде, Боже, речи й. Нека да има още един Енко.

На книжния пазар от 21 февруари 2014 г.
обем: 192 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1288-9
Корична цена: 11,95 лв.

Прочетете още:

• „Старите дни“ – разкази от Дена Попова
• „Късметът на смотаняка“ – разкази от Кърт Вонегът
• Злополучният излет на едно семейство