За смисъла на живота, смъртта, човешките взаимоотношения

Излезе от печат „Приятелство с Бога“ от Нийл Доналд Уолш – дългоочакваното продължение на поредицата „Разговори с Бога“! Книгата подлага на размисъл аспекти като смисъла на живота, смъртта, човешките взаимоотношения, трудностите в живота, отношението към парите, духовното и физическото здраве. Необичайният диалог е отговор на духовните търсения на човек, носи утеха и вдъхновява.

За книгата:

Нийл Доналд Уолш получи световно признание със серията „Разговори с Бога“, преведена на повече от 30 езика. Той е автор на над 20 книги на духовна тематика, които се радват на нестихващ интерес.

Преди да стане известен обаче, Нийл Доналд Уолш преживява редица съкрушителни удари в личен и професионален план. Домът му и всичките му вещи изгарят в пожар, банкрутира, бракът му се разпада, а той сериозно пострадва в автомобилна катастрофа. Когато се възстановява, Уолш се оказва безработен и сам и известно време живее и се препитава като клошар.

Отчаян и уплашен, той пише гневно писмо на Бога, Главния виновник за всичките му нещастия. За негова огромна изненада, той получава отговор на яростната си тирада.

Настоящата книга представлява продължение на диалога, започнат в „Разговори с Бога“. В нея са събрани следните заглавия: „Приятелство с Бога“, „Единение с Бога“ и „Разговори с Бога за младите“. На фокус са смисълът на живота, смъртта, човешките взаимоотношения, състоянието на планетата, трудностите в живота, отговорността за съдбата ни, отношението към парите и материалното благоденствие, духовното и физическото здраве и др. Книгите на Уолш се превръщат в извор на утеха и вдъхновение за милиони хора по цял свят.

За автора:

Нийл Доналд Уолш е роден в Милуоки, щата Уисконсин, през 1943 г. в католическо семейство. Освен Библията, Уолш чете задълбочено и други религиозни трудове като „Риг Веда“ и „Упанишадите“, търсейки своята духовна истина. Работи в много и различни области: като репортер, журналист, радиоводещ, редактор, пиар, актьор, собственик и мениджър на рекламна агенция... Тази непрестанна смяна на месторабота и местоживеене отразява дълбоката му неудовлетвореност от живота, който води.

На 49-годишна възраст светът му драстично се променя – сполетяват го редица нещастия в личен и професионален план. Именно това време поставя началото на неговото духовно пробуждане и ражда „Разговори с Бога“ – книгата, която променя не само неговия живот, но и живота на милиони хора по целия свят. Обръщайки се назад, Уолш споделя: „Благославям времето, когато се влачех из парка със спалния чувал. Това не беше краят на живота ми, а неговото начало. Там, в парка, научих истинското значение на думи като честност, лоялност, искреност и доверие.“

Духовните търсения на Уолш го водят от стъпалата на Мачу Пикчу в Перу до шинтоистките светилища в Япония, от Червения площад в Москва и площада „Свети Петър“ във Ватикана до площад „Тиенанмън“ в Пекин. Където и да отиде, навсякъде Уолш открива огромната нужда на хората да живеят един по-пълноценен, мирен и хармоничен живот. Това го кара да създаде Световно движение за Нова духовност (Humanity's Team), което да работи за духовното пробуждане на хората, за мира на планетата и добруването на хората.

Из „Приятелство с Бога“:

Въпросът, който най-често ми задават, е: „Откъде знаеш, че наистина разговаряш с Бог? Откъде си сигурен, че не е плод на въображението ти? Или още по-лошо – че не е дяволът, който се опитва да те изиграе?".

Вторият най-често задаван въпрос е: „Защо теб? Защо Бог избра теб?".

А третият е: „Как вървят нещата, откакто всичко това се случи? Какво се промени?".

Човек би си помислил, че най-често задавани ще са въпросите, свързани с казаното от Бог, с изключителните прозрения, поразителните откровения и предизвикателните идеи в нашия диалог – и разбира се, мнозина са ме питали за това, – но най-често въпросите се отнасят до човешката страна на историята.

В крайна сметка ние се интересуваме най-много един от друг. Изпълнени сме с неутолимо любопитство към другите човешки същества, каквото не изпитваме към нищо друго на света. Сякаш знаем, че ако научим нещо повече за другите, ще научим повече за себе си. А копнежът да узнаем повече за себе си – за Тези, Които Действително Сме – е най-дълбокият от всички копнежи.

И така, ние разпитваме хората повече за преживяванията им, отколкото за разбиранията им. Как се почувства ти? Откъде знаеш, че е истина? Какво мислиш сега? Защо правиш тези неща? Защо се чувстваш така?

Ние непрекъснато се опитваме да влезем в кожата на другия. Притежаваме някаква вътрешна система за навигация, която ни насочва интуитивно и неудържимо един към друг. Според мен на ниво генетичен код съществува естествен механизъм, чрез който се проявява универсалният разум. Това съзнание е в основата на базовите ни реакции като разумни същества. То е носител на универсалната мъдрост на клетъчно ниво и е причина за това, което някои наричат Закон за привличане.

Моето убеждение е, че привличането между нас идва отвътре, от едно дълбоко място, където знаем, че в другите ще открием своя Аз. Може да не го осъзнаваме, може да не го изразяваме по този начин, но според мен го разбираме на клетъчно ниво. И съм убеден, че това микрокосмическо разбиране произлиза от макрокосмическото разбиране. Убеден съм, че на най-висше ниво ние знаем, че Всички Сме Едно.

Точно това висше разбиране ни привлича един към друг, а пренебрегването му извиква чувството на най-дълбока самота в човешкото сърце и е причина за всички страдания в човешкия живот.

Това ми показа моят разговор с Бог: в основата на всяка човешка тъга, всяко човешко унижение, всяко трагично изживяване стои едно решение – решението да се отдръпнем един от друг. Решението да игнорираме своето висше разбиране. Решението да наречем естественото привличане към другите „лошо“, а Единната си природа – измислица.

Ето как сме се отрекли от Този, Който Действително Сме. Точно от това самоотричане произтича целият ни негативизъм. Гневът, разочарованието, огорчението – всички те са се родили, когато е умряла най-голямата ни радост. Радостта да се чувстваме Едно.

А основният разрив в срещите ни с другите се дължи на това, че дори докато на клетъчно ниво се стремим да изживеем Единството, на съзнателно ниво продължаваме да го отричаме. Така мислите ни за живота се разминават с онова, което дълбоко в себе си знаем. Всъщност ние ежедневно действаме против инстинктите си. Така сме стигнали до днешната лудост – състояние, в което упорито демонстрираме безумието на своята обособеност, докато отчаяно копнеем отново да познаем радостта на Единството.

Има ли разрешение на този конфликт? Да. Неговият край ще настъпи, когато разрешим конфликта си с Бога. Това е причината за създаването на тази книга.

Дори нямах представа, че ще я напиша. Също като „Разговори с Бога“, тя ми бе дадена, за да я споделя. Мислех си, че когато приключа с трилогията „Разговори с Бога“, това ще е краят и на „кариерата“ ми на „автор по неволя“. А после, когато седнах да напиша страницата с благодарностите за „Ръководството“ към Първа книга, се чувствах така, сякаш съм имал мистично преживяване.

Разказвам ви какво се случи тогава, за да разберете по-добре защо е написана тази книга. Когато чуха, че я пиша, някои хора ми казаха: „Аз си мислех, че идеята е да излезе само трилогията?" – сякаш написването на още материал някак си нарушаваше завършеността на първоначалния процес. Ето защо искам да знаете как се случи тази книга, как осъзнах, че трябва да я напиша – въпреки че сега седя тук, без да имам и най-малка представа накъде е тръгнала и какво има да каже.

Беше пролетта на 1997-а. Бях завършил работата по „Ръководството“ и нервно очаквах реакцията на издателите от „Хамптън Роудс“. Най-после телефонът звънна.

– Ей, Нийл, страхотна книга! – каза Боб Фридман.

– Наистина ли? Не се ли шегуваш? – Една част от мен никога не се надява на най-доброто и винаги очаква най-лошото. Така че очаквах да чуя: „Съжалявам. Не можем да я приемем. Ще трябва да я пренапишеш изцяло“.

– Разбира се – засмя се Боб. – Защо ще се шегувам за подобно нещо? Да не мислиш, че искам да издам лоша книга?

– Ами просто реших, че се опитваш да ме накараш да се почувствам добре.

– Повярвай ми, Нийл, не бих се опитал да те накарам да се почувстваш добре, като ти кажа, че книгата ти е страхотна, ако всъщност не струва.

– Окей – отвърнах предпазливо.

Боб отново се засмя.

– Не познававам по-неуверени хора от вас, авторите. Не вярвате дори на човек, чиято прехрана зависи от това да ви каже истината. Казвам ти, книгата е страхотна. Ще помогне на много хора.

Тук въздъхнах.

– Добре, вярвам ти.

– Има едно нещо.

– Знаех си! Знаех си. Какво не е наред?

– Всичко е наред. Просто не си написал никакви благодарности. Искахме да разберем дали ги имаш, но си забравил да ни ги пратиш, или искаш книгата да е без благодарности. Това е всичко.

– Това е всичко?

– Това е всичко.

– Слава богу.

Боб се разсмя.

– Това благодарност ли беше?

– Може и така да се каже.

Обещах на Боб, че веднага ще му пратя имейл. Когато затворих, нададох вик.

– Какво става? – извика Нанси от съседната стая. Влязох при нея победоносно.

– Боб каза, че книгата е страхотна!

– Браво – зарадва се тя.

– Според теб наистина ли го мисли?

Нанси завъртя очи и се усмихна.

– Убедена съм, че Боб няма да те излъже за това.

– И той това каза. Има едно нещо обаче.

– Какво?

– Трябва да напиша благодарностите.

– Е, това не е проблем. Можеш да го свършиш за петнайсетина минути.

Жена ми явно е трябвало да стане издател.

И така, в събота сутрин се заех със задачата, опитвайки да си отговоря на въпроса: „На кого искам да благодаря в първите страници на това Ръководство?" Почти мигновено умът ми каза: „На Бог, разбира се“. Е, да, контрирах аз, но на Бог съм благодарен за всичко, не само за тази книга. „Тогава го направи“, контрира на свой ред съзнанието ми. Така че аз взех химикалката и написах: За целия си живот и всичко добро, почтено, съзидателно и прекрасно, което някога съм направил, благодаря на моя най-скъп приятел и най-близък спътник – Бог.

Помня как сам се изненадах от думите, които използвах. За пръв път описвах Бог по този начин и изведнъж осъзнах, че точно това е начинът, по който се чувствам. Понякога едва когато пиша нещо, разбирам какво чувствам. Случвало ли ви се е нещо подобно? Както пишех това, внезапно осъзнах... ами да, това наистина е приятелство с Бог. Така го усещам. Тогава разумът ми каза: „Ами напиши го. Давай, кажи го“. Започнах втория параграф на благодарностите си:

Не съм изживявал такова прекрасно приятелство – точно така усещам случващото се – и не искам да пропусна възможността да изкажа колко съм признателен.

После написах нещо, без да имам представа защо.

Надявам се един ден да обясня на всички най-подробно как да създадат такова приятелство и как да го използват. Защото повече от всичко друго Бог се грижи да извлечем полза. Това искаме и ние. Искаме приятелство с Бога. Приятелство, което е действено и полезно.

В този момент ръката ми замръзна. По гърба ми пробяга тръпка. Почувствах вълната, която се надигаше в тялото ми. Останах неподвижен, замаян от осъзнаването на нещо, което допреди миг дори не ми беше хрумвало, но което сега изглеждаше напълно очевидно.

Самото изживяване не беше ново. Докато пишех „Разговори с Бога“, често го бях изпитвал. Няколко думи или изречения просто излитаха от съзнанието ми и когато ги видех написани, изведнъж ми ставаше ясно – това е!, – макар че допреди минута не подозирах за съществуването им. Обикновено преживяването беше последвано от физическо усещане – внезапно изтръпване, щастливо потреперване, както го наричам, или сълзи на радост. А понякога и трите наведнъж.

Този път бяха и трите. Троен удар. Знаех, че написаното е абсолютна истина.

После получих важно лично откровение – което също ми се е случвало и преди. Внезапно разбираш нещо в неговата цялост. Виждаш „всичко наведнъж“.

Онова, което ми бе дадено да узная (няма как по друг начин да го обясня), беше, че трилогията няма да е краят. Изведнъж разбрах, че ще има поне още две книги. После ме осени познанието за това какви ще са тези книги и какво ще е посланието им. Чух Бог да шепне...

Нийл, взаимоотношенията ви с Мен не се различават от взаимоотношенията помежду ви. За да установите контакт, вие започвате разговор. Ако разговорът потръгне, завързвате приятелство. Ако приятелството потръгне, добивате усещане за общност – Единение – помежду си. Съвсем същото е и с Мен.

Първо водим разговор.

Всеки човек изживява своите разговори с Бога по свой начин – и по различен начин в различни моменти. Разговорът винаги е двупосочен, както е и сега. Може да се случи „в главата ти“ или на хартия; възможно е отговорът да отнеме малко повече време и да стигне до теб във формата на песен, която ще чуеш, филм, който ще гледаш, лекцията, която ще посетиш, или статията, която ще прочетеш; в думите на приятел, когото „случайно“ си срещнал на улицата.

Когато осъзнаеш, че двамата сме в постоянен разговор, можем да преминем към приятелство. Рано или късно ще стигнем до приобщение.

Ето защо ще напишеш още две книги: „Приятелство с Бога“ и „Единение с Бога“. Първата ще разкрие как можеш да приложиш принципите, споделени в разговорите с Бог, за да превърнеш тези свои взаимоотношения в действено приятелство. Втората ще покаже как това приятелство може да се развие до преживяването на духовна връзка и единение и какво ще се случи, когато го постигнеш. Книгата ще даде на всеки духовно търсещ план за действие и ще отправи вълнуващо послание към цялото човечество.

В този момент вие и Аз сме Едно. Просто не го знаете. Не правите избора да го изпитате, както не познавате или не избирате да изпитате Единство един с друг.

Нийл, твоите книги ще помогнат на всеки, който ги прочете, да престане да се чувства отделен. Те ще унищожат илюзията на разделението.

Това е твоята задача. Твоето дело. Трябва да унищожиш илюзията на разделението.

От самото начало това беше главната ти мисия. Нищо по-малко от това. Разговорите ти с Бога бяха само началото.

Бях като зашеметен. По гърба ми премина нова тръпка. Почувствах как вътрешно трептя с всяка клетка на тялото си, макар външно да оставах неподвижен. Всъщност точно това се случва. Всяка клетка на тялото вибрира с по-голяма скорост. Трепти на по-висока честота. Танцува с енергията на Бога.

Много добре казано. Чудесна метафора.

О, виж ти! Не очаквах да се появиш толкова скоро. Само предавах думите Ти към мен от 1997-а.

Знам. Не се сдържах. Мислех да изчакам някъде до средата на книгата, но това бе много поетично и не можех да мълча.

Чудесно. Това е чудесно.

Е, всъщност става едва ли не автоматично. Винаги, когато започнеш да пишеш лирично, когато заговориш поетично и се усмихнеш с любов, когато запееш или танцуваш, съм длъжен да се появя.

Така ли?

Ще се изразя така. Аз винаги присъствам в живота ти. Аз Съм във всичко. Но ти осъзнаваш присъствието Ми много по-ясно, когато правиш тези неща – когато се усмихваш, обичаш, пееш, танцуваш или пишеш от сърце. Това е най-висшето проявление на Този, Който Съм, така че, когато даваш израз на тези качества, ти изразяваш Мен. Буквално. Изразяваш Ме. Тоест изваждаш Ме наяве.

Аз пребивавам в теб, а ти Ме проявяваш, показваш Ме във външния свят. Затова изглежда, че „току-що се появявам“. Истината е, че Аз присъствам винаги, но единствено в тези моменти ти усещаш присъствието Ми.

Да, добре, само че имах да казвам още много неща, преди да вляза в нов диалог с Теб.

Добре, кажи ги.

Извинявай, но ми е трудно да Те игнорирам. Веднъж появиш ли се, не мога да се правя, че Те няма. Също като онзи борсов посредник, който говори и всички го слушат. Сега, когато Ти говориш, кой ще иска да слуша мен?

Много хора. Може би всички. Хората искат да разберат какво си преживял. Искат да узнаят какво си научил. Не се отдръпвай само защото се появих Аз. Това е проблемът на толкова много хора. Бог се появява и те си мислят, че трябва да се смалят. Мислят си, че трябва да се принизят.

Нима не трябва да се принизим в присъствието на Бога?

Не съм дошъл да ви принизя, а да ви въздигна.

Така ли?

Когато вие се чувствате въздигнати, Аз също съм въздигнат. А когато сте принизени, съм принизен и Аз.

Ние сме Едно. Вие и Аз сме Едно.

На книжния пазар от 14 март 2014 г.
Обем: 560 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1315-2
Корична цена: 24,95 лв.

Прочетете още:

• „Трите пътеки към щастието“ – Рут Клайдсдейл
• „Пътят на щастието“ – Хорхе Букай
• „Човекът в търсене на смисъл“ – Виктор Франкъл