Придворната отровителка на Борджиите Франческа Джордано

След успеха на дебютния роман на Сара Пул „Отровителката на Борджиите“ на българския книжен пазар излиза втора книга от поредицата, посветена на прочутата династия – „Измяната на Борджиите“. Авторката отново ни въвлича в мрачния свят на отровителката Франческа Джордано – служителка на Родриго Борджия, който вече е папа Александър VI. „Измяната на Борджиите“ е завладяващ исторически трилър, който разкрива малко известни исторически факти, като отразяването на историята е съобразено с новите биографии и проучвания за династията на Борджиите. Предстои да излезе трета книга от поредицата – „Дамата на Борджиите“.

„Измяната на Борджиите“ ни пренася в далечната 1493 г. – една година след възкачването на Родриго Борджия на престола на свети Петър и непосредствено след завръщането на дръзкия генуезец Христофор Колумб от Новия свят. Излъгал всеобщите очаквания да се озове в мокрия гроб по време на плаването си по това, което смята за нов път към Индия, Колумб пристига с невероятна вест: че е успял. И Испания, и Португалия имат претенции към това, което смятат за Индия, и единственият, който може да разреши спора им, е новият папа. Той има нужда от помощта на Испания, за да отрази заплахите за война от страна на Франция. Но за да я спечели, трябва да се отрече от съюза си с рода Сфорца, владетелите на Милано. В същото време католическите крале Исабел и Фернандо изискват от него да прогони от Рим евреите – любимите изкупителни жертви на Църквата за всички нещастия, сполетели християнския свят. Освен това папата трябва да отстрани от пътя си размирния кардинал Дела Ровере, който се е прицелил в поста му, и да се предпази от опитите за покушение на фанатизирания монах Савонарола.

Мнозина желаят смъртта на Родриго Борджия, търсейки различни средства и начини, за да я постигнат. На фона на тези събития задачата на Франческа да опази живота му се оказва истинско предизвикателство. Благодарение на своите умения и знания тя заема много важен пост – да брани живота на папата, като проверява храните, дрехите, водата, виното му, всичко – за следи от отрова. Отровителката рискува собствения си живот, за да разкрие и предотврати поредния заговор срещу Борджиите. Отрекла се от живота на обикновена жена с обикновени радости, Франческа живее заради срещите на „Лукс“ – тайното общество, посветено на учението, както и на неизменната си задача: да унищожи убиеца на баща си, красивия свещеник с покварена душа и остър ум Бернардо Мороци, който на свой ред желае смъртта й.

Поредицата исторически трилъри на Сара Пул са вдъхновени от интереса й към ренесансова Италия, както и към ботаниката, и най-вече към отровните растения, които ни заобикалят. Така се заражда идеята да създаде образа на придворната отровителка на Борджиите. „Всяка от книгите е отделен роман. Някои читатели може да предпочетат да ги прочетат в хронологичен ред, но не е задължително. Всъщност мисля, че ще е интересно да прочетат някоя от следващите книги, да открият Франческа, а после да се върнат назад и да проследят по-ранните събития в живота й“, споделя авторката.

Сара Пул е литературен псевдоним на авторката на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Работила е в областта на рекламата, пиара и книгоиздаването, но писането е нейната страст. Живее в Кънектикът със съпруга си, където притежава богата менажерия.

Пролог

– Разбирам... – каза жената, направи няколко крачки през стаята и надникна към малкия прозорец, който гледаше към реката. Лунната светлина озари лицето й. Млада жена, симпатична на вид, но нищо особено в град, в който красотата се срещаше на всяка крачка. Жена, която би събудила само мимолетен интерес, ако не беше заобикалящият я шепот.
– Изобщо ли не узна имената им? – попита тя. Мъжът, който щеше да умре, поклати глава. Беше коленичил на голия дървен под само по риза – когато тя дойде, тъкмо се приготвяше да си ляга. На сутринта, щом отвореха портите, щеше да изчезне от града, да поеме на север, по пътя към Витербо, където щеше да е на сигурно място. Сега вече беше късно. Ръцете му бяха здраво стиснати пред тялото, а кокалчетата им бяха побелели.
– Защо да казват имената си на някого като мен, госпожо? Аз съм нищо.
Тя се усмихна леко.
– За малко да станеш нещо. Убиец на папа.
В гърлото му се надигна жлъчка. Запита се колко ли време ще го накара да страда и какви методи ще използва. Беше чувал ужасяващи истории.
– Защо си бил готов да направиш подобно нещо? – попита тя. – Заради Бог ли?
Ако й кажеше истината, може би щеше да му предложи някаква малка пощада.
– За пари.
Зад него мъжът, който беше дошъл заедно с нея, изсумтя. Приличаше на стар посивял войник, но носеше широкия шарф и другите знаци на високопоставен кондотиер. Човек, който се беше издигнал сам и се гордееше с това.
– Надявам се, че си взел добри пари – обади се той. – Защото си се спазарил за собствения си живот, все едно дали си го разбирал, или не.
Гласът на мъжа се пречупи.
– Знаех какво рискувам.
– Но си мислел, че... какво? – попита жената. – Ще успееш да ме надхитриш? Няма да разбера какво си сторил, преди да е станало късно?
– Надявах се...
... че възложителите наистина са поумни от нея, както твърдяха. Че това, което му дадоха да пусне във виното, ще остане незабелязано. Тя обаче го бе открила – жената, която сега се наведе още малко, за да го види по-добре. Той потръпна, обзет от безумен страх. Молеше се да не се подмокри. Ето докъде беше стигнал: „Моля те, Господи, нека не се напикая.“
– Толкова ли много си искал тези пари? – попита тя.
Толкова много ли ги бе искал? Вече не можеше да си спомни. Но тогава погледна към златото, което му предложиха – повече злато, отколкото си е представял, – и видя как би могъл да се преобрази животът му. Богатство, удобства, свобода при положение, че не познаваше никаква, най-отбрани храни, красиви жени. Обещанието за всичко това и още повече му разкашка мозъка. Сега си помисли, че сигурно е бил луд, но знаеше, че и да го каже, полза няма да има. Вместо това отвърна:
– Изкуших се и изпаднах в грях.
Жената въздъхна, сякаш че му съчувстваше. Кондотиерът обаче не показа подобни чувства.
– Можем да го отведем в castel – предложи той. – Да го подложим на разпит.
Тя стана, погледна надолу към мъжа и за миг се замисли, но после поклати глава.
– Няма смисъл. Той не знае нищо.
– Как можете да сте сигурна?
– Ако знаеше, вече щеше да ни е казал – отговори тя и посочи към мокрото петно, което се разширяваше по пода. Устните на мъжа трескаво се движеха в безмълвна молитва. Вдигна поглед към лицето й, озарено от лунната светлина. Не беше лишено от съчувствие. Изглеждаше почти благо. – Изпий това – каза тя и му подаде винен мех, ушит от кожата на млад козел, с гладка дървена тапа, която се плъзна безпрепятствено между устните му. – Не искам... – По бузите му потекоха сълзи. Тя докосна успокоително косата му и вдигна меха, за да му помогне. – Така ще е по-лесно. Само няколко секунди, и всичко ще свърши. В противен случай... Castel и часове, а може би и дни нажежено до бяло страдание, преди животът му да свърши. Вече беше свършил в мига, в който си позволи да се надява на повече, макар че тогава не го разбра. Виното беше гъсто и великолепно, достойно за папа – вино като това, което щеше да пие в новия си живот, ако му се бе удала тази възможност. Остана му един миг да се зачуди как ли е разбрала какво има във виното. Ами ако е сбъркала? Ами ако всичко това беше само някакъв номер и той нямаше да умре... Мисълта едва се оформи в ума му, когато във вътрешностите му избухна огън, изпепели гърлото му, плъзна се надолу към стомаха му и още по-нататък. Той нададе вик и се сгърчи в конвулсии. Жената отстъпи назад. Наблюдаваше го внимателно, сякаш бе почти любопитна да види какво въздействие ще му окаже отровата. Не, точно така. В ушите му закънтя оглушително жужене, в черепа му нахлуха хиляди насекоми. Очите му се отвориха широко и се изцъклиха, а зрителното му поле се стесни, превърна се в точици светлина, преди всичко пред погледа му да угасне. Сега беше сляп и глух за всичко освен за жуженето, но това нямаше значение – толкова силна беше болката. Искаше да извика, но мускулите на гърлото му се бяха парализирали също толкова бързо, колкото и останалата част от него, така че последният дъх, който си пое, едва успя да стигне до дробовете му, преди сърцето му да спре да бие. Всичко свърши и кондотиерът отиде да потърси ханджията – бяха го вдигнали от леглото и сега трепереше в общото помещение. Няколко монети, няколко бързо изречени думи, и човекът с благодарност разбра, че трябва само да се отърве от един труп и да си държи устата затворена – щеше да я държи затворена до края на дните си, закле се той и зареди благодарности, задето са му оказали такава милост.
Франческа чакаше навън в приятния хлад на ранната пролетна нощ. Придърпа наметалото си по-плътно, повече за утеха, отколкото за топлина, и се опита да не мисли за мъртвеца. Беше много уморена, но знаеше, че няма да мигне. Не и сега, не още. Кондотиерът се върна и двамата се отправиха към конете.
– Колко станаха за тази година?
– Трима – отговори тя, докато той свиваше дланите си, за да стъпи тя на тях. Франческа не обичаше конете и предпочиташе да не язди, но както толкова много неща в този живот, и язденето нямаше добра алтернатива. Тя се намести на седлото и добави:
– Ще има и още, докато най-накрая не успеем да сложим край.
– Или докато някой от тях не успее – подметна спътникът й. Франческа кимна мрачно и обърна жребеца си към реката. Ненадейно почувства, че няма търпение да приключат.
Съдбата на света зависи от къс хартия, поставена пред един мъж, който оставя току-що отрязаното перо, с което си играе отдавна, прекалено отдавна, и се провиква да му донесат вино. В паметта ми този миг е удължен, хванат в капана на съзнанието ми като насекомо в кехлибар, сякаш някаква сила отвъд познанието ни бе спряла времето в този момент. Разбира се, в действителност не се случи нищо подобно. Времето продължи да си тече и да носи със себе си събития с огромна важност, свързани с хора от огромна важност. Но ако обичате, представете си под блестящия ешафод на историята живота на обикновените хора, който зависеше от него. Защото те наистина висяха на бесилката и вратовете на немалко от тях се оказаха непоносимо разтегнати. В този момент едно питие щеше да ми се отрази добре. В този приятен ден в началото на май, лето Господне 1493, Родриго Борджия, сега вече папа Александър VI, беше прекарал по-голямата част от следобеда в обмисляне на папската була Inter caetera, която трябваше да постанови разпределението на новооткритите земи на запад. През цялото време бях в кабинета му, без да има причина. Кой се нуждае от помощта на отровителката си, за да реши как да раздели света? Но тъй като миналата година изиграх роля в издигането му на престола на свети Петър, Негово светейшество си създаде навик да ме държи наблизо. Иска ми се да вярвам, че гледа на мен като на един вид талисман, но истината е, че просто смяташе за благоразумно да ме държи под око, да не би да реша да направя един Бог знае какво.
Казвам се Франческа Джордано, дъщеря на покойния Джовани Джордано, който служи десет години на семейство Борджия като отровител и накрая го убиха заради усилията му. Наследих поста му, след като убих човека, първоначално избран да заеме мястото му. Освен това прерязах гърлото на един от мъжете, замесени в смъртта на баща ми. И най-накрая се опитах да отровя човека, за когото вярвах – както се оказа, погрешно, – че е поръчал убийството му. Само Бог знае дали папа Инокентий VIII е умрял от моята ръка. Преди да се отдръпнете ужасени, вземете предвид факта, че имах основателна причина за всичките си действия, поне по моите стандарти. Въпреки това не мога да отрека, че вътре у мен цари мрак. Не съм като другите хора, макар че мога да се преструвам, когато се наложи. Аз съм такава, каквато съм, Бог да се смили над душата ми. Но пък това може да го каже всеки един от нас, нали?
Отвъд високите прозорци, които гледаха към пиаца Сан Пиетро, денят беше хубав. Вятърът духаше на север, отнасяше по-голямата част от вонята на града и ни обливаше в уханието на лимонови горички и поля с лавандула, за които всеки добър римлянин твърди, че копнее. Това е лъжа – само след няколко дни в la campagna* вече копнеем за мръсотията и шума на обичния си град. Папите идват и си отиват, империите се сблъскват и се откриват нови светове, но Рим винаги си остава Рим, тоест гражданите му както винаги бяха заети да се потят, да ругаят, да работят, да ядат, да развратничат, от време на време да се молят и неспирно да клюкарстват.
Как само копнеех да съм сред тях, а не тук, където бях – на неудобен стол под прозореца, под критичните очи на секретарите на Борджия – и двамата мъже, и двамата свещеници, и двамата изпълнени с презрение към мен. Не че ги обвинявах. Професията ми сама по себе си предизвиква страх и презрение без допълнителни усилия от моя страна, но не мога да отрека факта, че като жена в мъжки свят карам много мъже да се чувстват неудобно. Тогава бях двайсетгодишна, с кестенява коса, кафяви очи и макар и стройна, притежавах женствени извивки. Това също кара някои мъже и особено свещениците да настръхват от неодобрение... или от нещо друго. Мъжете настръхват поради толкова много причини, че често е невъзможно да се разбере какво ги предизвиква във всеки отделен случай. И тъй като Борджия си беше Борджия, нито една млада жена, която да е поне малко привлекателна, не можеше да остане за дълго в компанията му, без да възникнат подозрения, че споделя постелята му. Не, не си въобразявайте, че това е вярно по отношение на мен. През годините с Борджия споделихме много неща, които изглеждат необичайни за мъж с неговото положение и жена с моето, но леглото не беше сред тях. Що се отнася до най-големия му син Чезаре, това е друго нещо. Мисълта за сина на Юпитер, както го наричаха най-разпалените му почитатели, ме откъсна от този безкраен протяжен миг. Чезаре беше напуснал града преди няколко седмици по задачи, възложени от баща му. В негово отсъствие леглото ми бе изстинало. Двамата се срещнахме за първи път като деца в палацото на Борджия на Корсо – той, синът на кардинала, и аз, дъщерята на отровителя. Това, което започна като предпазливи погледи, с годините се разви и напредна, докато накрая една нощ той се натъкна на мен в библиотеката. Аз четях любимия си Данте, а Чезаре се беше напил и се измъчваше след поредния спор с баща си. Бих могла да заявя, че след като е изненадал virgo intactо неподготвена, е успял да постигне порочната си цел под снизходителния поглед на портрета на папа Каликст III, чичо и покровител на семейство Борджия, който бе поставил началото на пътя им към славата. Но истината е, че аз постигнах целта си с Чезаре в същата степен, в която той постигна своята по отношение на мен, а може би и в по-голяма. Мракът у мен беше привлечен от него – и той като мен беше същество, изтъкано от първични жажди, които не оставяха място за морал или съвест. Чезаре нямаше грехове в смисъл, че не осъзнаваше греха като такъв. С него можех да бъда толкова близо до истинската си същност, колкото изобщо можех да се надявам в онези години. Докато отсъстваше, се замислих дали да не си взема друг любовник, но единствения, когото наистина желаех освен Чезаре, не можех да имам. Бях принудена да си повтарям старата измислица, че самолишението е добродетел, макар всеки изминал ден и нощ да показваха пределно ясно, че съвсем не е така.
Шокира ли ви всичко това? Надявам се да е така, защото, честно казано, си спомням колко невероятно отегчена се чувствах в онзи момент и бях готова да направя почти всичко, за да оживя положението.

На книжния пазар от 24 март 2014 г.
Превела от английски: Мариана Христова
Обем: 400 стр.
ISBN: 978-619-164-103-1
Издателство: „Ентусиаст“
Корична цена: 16 лв.

Прочетете още:

• Катерина Медичи – отровителка или просто... кралица
• „Нощите на османската принцеса“ – Линда Лафърти
• „Жената на авиатора“ – Мелани Бенджамин