Нещо истинско, парченца живот

Съвременните притчи в новата книга на Деян Енев провокират нашите спомени, размисъл и светоусещане. Те топлят душата ни и помагат на всеки от нас да намери своята „Малка домашна църква“.

За книгата

Писани всяка сряда за редовните му читатели от Портал „Култура“, тези кратки слова на Деян Енев са лек за душите ни.

Огромният успех на тези текстове в „мрежата“ и неспирното им шествие из интернет са най-добрата защита на словото, която един писател е в състояние да му осигури днес.

Деян Енев е много четен автор. Известно е обаче, че всеки писател се тревожи не само от това „дали“, но и „как“ ще го четат. Ще видят ли читателите онова, което е видяло сърцето му, ще почувстват ли болката или радостта, заради които е прибягнал до думите? Разтворете тази книга на която и да е страница, и убеден съм, че ще попаднете на нещо истинско, на „парченце живот“, защото авторът, преди да го обговори, го е „пробвал със зъби дали е от злато“
Тони Николов

За автора

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Женен, с две деца. Бил е журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Сега е колумнист в „Портал „Култура“.

Издал е четиринайсет книги.

Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“(1987) ; „Конско евангелие“(1992), „Ловец на хора“(1994); „Клането на петела“(1997), „Ези-тура“(2000); „Господи, помилуй“(2004); „Всички на носа на гемията“ (2005, 2007, 2009); „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“(2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); „Внукът на Хемингуей“ (2013).

Очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009).

Християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010).

Стихосбирки: „Деян Енев – стихотворения“ (2012).

Сборник с избрани негови разкази е издаден на немски и английски. Английското издание две поредни години е номинирано в най-престижния конкурс за сборник с разкази в света „Франк О'Конър“.

Откъс

10.10.2013

Още за Балканската война

Точно преди сто години по това време, през октомври, валят проливни дъждове. Балканската война току-що е започнала. Пешаците, конниците, реквизираните волове и биволи, които теглят оръдията и каруците на обозите, и хора, и животни, и коля, всичко затъва до коляно, до главините в страшната кал на Източна Тракия. В тази кал крачи с тежките си като гюлета навуща и моят прадядо Митю Вълчанов. Той е оставил в село Обручище, Харманлийско, жена си Мария, бременна в осмия месец с второто им дете и двегодишната си дъщеря Жечка, моята баба.

Питал съм баба си навремето, като дете – ти спомняш ли си баща си? Тя казваше, че си го спомняла, бил си дошъл отпуска от фронта, да види новороденото бебе, сина си Илия.

Казваше, че си го спомняла. Бил висок, с пушка и мустаци.

Аз й вярвах. Защото само това имах за моя прадядо Митю – името му и нейния спомен. И сега продължавам да й вярвам, двайсет и шест години след смъртта й.

Не намерих време през живота си досега да отида до харманлийското село Обручище, да видя къде е раснала без баща баба ми. Защото прадядо ми Митю Вълчанов загива на другата година при една от атаките на Чаталджа.

Как живеехте в онова село, спомням си, че питах понякога като дете баба си. То е било всъщност един-единствен разговор, разтеглен във времето, с цели месеци, че и години между въпросите и отговорите. Искал съм да попитам – как живеехте без баща. 3Тя беше пестелива на думи, баба ми Жечка, особено за тогава. Веднъж само се изтърва и каза, че някой път с братчето й Илия замесвали питки от кал – като се върнела каталясала вечер от работата в полето майка им Мария, да има с какво да я срещнат, да имат какво да сложат отгоре на синията, на ниската кръгла маса, която поставяли на пода и сядали да се хранят в кръг около нея. Нещо да има отгоре на синията. Пък макар и питки от кал.

Спомням си тази синия. Тя седеше изправена в ъгъла до пещта в пристройката на къщата ни в село Благоево, където мина детството ми до първи клас. Ама това е било масата ви, верно!, спомням си, че се опитвах да се шегувам с моя четири-петгодишен мозък. И сте сядали направо на земята, така ли, дърпах баба си за престилката, продължавайки с въпросите си.

Тя имаше един тих, срамлив смях, когато не искаше да отговори на някой наш дебелашки въпрос, с каквито въпроси постоянно я бомбардирахме с брат ми, близнака. Такива въпроси бяха например – бабо, а с дядо как се запознахте? А кога се целунахте за първи път? Тогава се смееше с този смях. Дядо беше далеч по-прям. На въпроса – дядо, защо си харесал баба, той неизменно отвръщаше: защото имаше ей такова кръстче. И даже показваше с ръцете си – можел да обхване кръста й ей така с двете си ръце.

Все там, в детската ми памет, е останала и информацията, че след войните баба ми е живяла известно време в някакво сиропиталище в Харманли, носещо името „Св. Пантелеймон“. Сигурно тази дума, сиропиталище, ми се е сторила много странна, затова съм запомнил и името – Св. Пантелеймон. Било е вероятно нещо като интернат за ученици – деца на загинали във войните татковци.

Свети Пантелеймон. Той ще се появи още веднъж в разказа ми по-нататък.

Нямам под ръка учебника си по история от гимназията, за да си припомня как изучавахме войните от началото на двайсети век – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Но със сигурност страниците в учебника са били обидно малко, защото учебникът е трябвало да препуска към Владайското въстание, към стачката на транспортните работници, организирана от Георги Димитров и после към Септемврийското въстание.

Разбрахме колко обидно малко учим за Балканската война, когато изведнъж в час по военно обучение (имаше едно време такъв предмет в гимназията), учителят, който беше полковник от запаса и ходеше с униформа, същият този полковник, който сутрин на входа на училището проверяваше дали сме подстригани, извади тържествено от хранилището в кабинета по военно обучение едни големи карти и започна да ни преподава бойните действия на българската армия по време на Балканската война. Ние зяпнахме. За два часа изписахме цяла тетрадка. И видяхме същия този полковник-сухар, който беше нещо като плашилото в училище, със съвсем други очи. А и самият той съвсем се беше променил. Осанката му беше друга, гласът му. Знаеше наизуст бойния път и на последната ротичка, имената на командирите, споменаваше имена и на загинали войници. Аз целият се бях превърнал в слух – дали някъде няма да се появи и името на прадядо ми Митю Вълчанов. Този полковник заличи с един замах през онази есен на 1977 г. срама на учебника ни по история за Балканската война.

Полковник Сотиров!

Двайсет и един оръдейни салюта в негова чест!

Човешката памет наистина е несъвършено нещо. Човешкото въображение – също. Те често си помагат, въображението и паметта, но не можем да им се доверим. Ние нямаме инструменти, с които да обхванем времето отпреди сто години. Дали са сто години, или петстотин, или хиляда, за нас е едно и също. Само събития и факти от родовата ни памет могат да променят качеството на оптиката. За мен времето отпреди сто години минава през името Митю Вълчанов. И през тези трохи от спомени, които се опитвам да възстановя тук. Но понякога на помощ идват светците. И тогава нещата стават други, тогава изведнъж някой насочва за миг силна като сноп от прожектор светлина към миналото и ти успяваш да видиш за един кратък миг много.

Брат ми, художникът, започна да прави мозайката с образа на Св. Пантелеймон през октомври 1995 г. Това пано, голямо два на един, трябваше да се постави над вратата на новата Боянска църква, носеща името на светеца. От време на време минавах през ателието му да видя как върви работата. За да оформи разноцветните камъчета, той използваше едно остро като бръснач длето. Длетото често отскачаше изпод чука и удряше пръстите му.

Месеците минаваха и върху голямото метър на два пано израстваше фигурата на Св. Пантелеймон – гънките на зелената дреха, дългите пръсти на лечителя, топлия всепроникващ поглед на кафявите очи, високото чело, увенчано със златен нимб. Зимата онази година беше тежка, старото петнайсетгодишно ауди на брат ми често отказваше да запали и топлейки на дъха си разкървавените си пръсти, той се прибираше пеш късно вечер в къщи, лягаше и заспиваше като труп.

Името на Св. Пантелеймон ми звучеше познато по някакъв особен начин, но нямах представа откъде. Сетих се изведнъж, точно навръх храмовия празник на Боянската църква, на 27 юли 1996 г., когато мозаечното пано вече беше монтирано над вратата и осветено от отец Васко, а брат ми се разхождаше сред богомолците, дошли за празника и да хапнат от курбана. Сетих се, че същото име носеше и онова сиропиталище в Харманли, където бе живяла баба ни Жечка. Дръпнах брат ми отвън на улицата, запалихме по цигара и му разказах за откритието си. Той хвърли цигарата, погледна накълцаните си нокти и стисна очи. Оставих го сам. Сигурно не беше лесно да проумееш, че точно ти си изпълнил горещия християнски обет на твоята баба от невръстната й младост.

На книжния пазар от 16 април 2014 г.
Обем: 200 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1327-5
Корична цена: 11,95 лв.

Прочетете още:

• „Пред прага на храма“ – разкази от Стефан Бонев
• „Project Gigamono“ – Радослав Парушев
• Трънските разкази на Петър Делчев