„Под небето на Тоскана“

Ти си мястото, на което живееш. С избора си на къща, ти всъщност избираш онова, за което копнееш.
Франсис Мейс

За авторката:

Известната поетеса, ценителка на изисканата кухня и авторка на пътеписи Франсис Мейс ни въвежда в прекрасния свят на вълнуващата тосканска провинция, където купува и реставрира една изоставена вила. Емоционално и увлекателно тя разкрива непринудената красота на живота в Италия. В книгата са включени и рецепти за вкусни сезонни ястия, които авторката най-често приготвя с продукти от собствената си градина.

Още с излизането си „Под небето на Тоскана“ става бестселър и остава в класациите на Ню-Йорк таймс в продължение на повече от 2 години. По книгата е направен и едноименния филм „Под небето на Тоскана“, с участието на номинираната за Оскар актриса Даян Лейн.

Наред с автобиографичните записки, събрани в „Под небето на Тоскана”, „Хубавата Тоскана“ и „Всеки ден в Тоскана”, Франсис Мейс е авторка и на пътническите мемоари „Една година в света”, илюстрираните справочници „В Тоскана” и „Отнесете Тоскана вкъщи”, както и на пет стихосбирки. Неслучайно наричат Франсис Мейс „Бардът на Тоскана“.

Книгите на Франсис Мейс са преведени на повече от 40 езика

За книгата:

Франсис Мейс винаги е обичала къщите. „Под небето на Тоскана“ описва приключенията на авторката, която решава да си купи къща в Тоскана. Свикнала с американския начин на живот, Франсис е удивена колко различен е животът в Италия, колко по-спокоен и пълноценен е той. Запленена от старата 200 годишна къща, авторката се заема да я реставрира, да възстанови отдавна запустелите лозя и маслинови градини. Тежкият труд не й тежи, защото е заобиколена от невероятна красота, съседите й са гостоприемни и дружелюбни, а животът в Тоскана е истинска идилия.

Идиличната Италия

Много увлекателно авторката разказва за невероятната природа, за мекия климат, за красивите гледки, за древната история на Италия. Авторката е известна поетеса, затова и описанията и са живи, колоритни и много оригинални, без да доскучават или да обременяват читателя. Освен това, авторката е ценител на добрата кухня. Самата тя е гурме готвач, така че надълго и нашироко описва различни ястия, десерти и всякакви специалитети от италианската кухня. Тя ни повежда из сергиите на богатите италиански пазари, описва местните продукти, обяснява спецификата на местната кухня, дегустира италианските вина и всичко това – така образно, че човек не може да не се вдъхнови да опита някое от описаните ястия. Още повече, че самата авторка е включила в книгата си рецепти за най-известните италиански специалитети. И тъй като Франсис мейс е интелигентна и начетена жена, която се интересува от история, изкуство и архитектура, от книгата научаваме много за историята на този край, за изкуството и архитектурата, но най-вече за живота на местните хора на това благодатно място. Авторката ни потапя в атмосферата на живота в италианската провинция, повежда ни на пътешествие из най-красивите кътчета на Тоскана. С нея посещаваме най-забележителните ресторанти на региона и опитваме местните вина и специалитети като междувременно научаваме интересни факти, свързани с историята и изкуството на това място. Италианският начин на живот е описан наистина живописно: като се започне от начина на общуване на италианците (включващ много ръкомахане), ароматното им кафе (което се пие на една глътка), ужасният им начин на шофиране (от който на всеки чужденец му се изправя косата), живота им извън времето (италианците не обичат да си дават много зор) и и сърдечното им, дружелюбно държане.

Работата в градината, реставрацията на къщата, правенето на маслиново олио, приготвянето на вкусна храна – всичко това не са досадни задължения, а занимания, които обогатяват и изпълват с енергия. Книгата ни потапя в една идилична атмосфера, леко екзотична и изпълнена с носталгия по-простия живот, по дребните радости и пълноценното общуване със земята и природата.

* * *

Отзиви:

Този толкова красиво написан мемоар за смелостта да промениш живота си, да обичаш една къща ида се наслаждаваш на хубава храна представлява перфектният подарък за любимия човек. Но книгата е толкова възхитителна, че преди това я прочетете сами.
USA Today

Неустоима... чувствена книга за едно чувствено място.
Minneapolis Star-Tribune

Една прочувствена възхвала на това, което Мейс нарича „пищността на италианския живот”... трогателна и жива... Книгата ви изкушава да я мушнете в кошницата за пикник в горещ августовски ден... или да я превърнете в настолно четиво в мразовития януари.
New York Times

Мейс осъществява своите прекрасни видения... Без съмнение, някой ден бъдещите обитатели на Брамасоле ще открият парчета от керамичните съдове, които са били част от нейната трапеза. Благодарение на неотклонната упоритост, с която следва мечтата си, Франсис се превръща в част от историята на това място.
Los Angelis Times

Книгата предлага най-изкушаващото пътешествие от дивана.
Booklist

Откъс:

Предговор

– Какво ще садите тук? – Тапицерът мъкне едно кресло нагоре по алеята към къщата, но очите му пъргаво обхождат имота.

– Маслини и грозде – отговарям аз.

– Това да, а нещо друго?

– Подправки, цветя – не сме тук през пролетта, когато се засаждат повечето неща.

Той слага креслото върху влажната трева и оглежда прецизно подрязаните маслинови дървета по терасираните площи, които в момента разчистваме с намерението отново да ги превърнем в лозе.

– Засадете картофи – съветва ме той. – Те не искат грижи. – И посочва към третата тераса. – Там има достатъчно слънце и е идеално за всякакви картофи – червени, жълти, картофи за gnocchi di patate.

И така, в началото на нашето пето лято тук, вече сами си отглеждаме картофите. Те едреят толкова бързо, че когато ги вадя, сякаш изравям великденски яйца. Изненадвам се и колко чисти излизат – изплаквам ги леко и направо грейват.

С картофите е същото като с почти всичко, което правим през тези четири години, откакто преобразяваме тази изоставена тосканска къща и земята към нея. Гледаме как Франческо Фалко, който е посветил по-голямата част от своя седемдесет и пет годишен живот на лозята, засажда пръчките от старите асми, за да може от тях да покарат млади филизи. Правим като него. Лозите избуяват. В ролята си на чужденци, заживели тук по благоволение на съдбата, изпробваме всичко. По-голямата част от ремонта на къщата направихме сами, което си е истинско постижение, както би казал дядо ми, предвид пълното ни невежество в тази област.

През 1990 година, нашето първо лято тук, аз си купих голям тефтер с флорентински корици и синя кожена подвързия. На първата страница написах Италия. Тефтерът заслужаваше да бъде удостоен с безсмъртна поезия, но аз започнах да записвам вътре имената на диви цветя, списъци със задачи, нови думи и скици на покривите в Помпей. Описвах стаи, дървета и птичи трели. На места вмъквах и разни земеделски съвети: „Засаждай слънчогледа, когато Луната е във Везни”, макар че си нямах никакво понятие кога е това. Пишех за хората, които срещахме, и за храната, която готвехме. Тефтерът се превърна в хроника на първите ни четири години тук. Днес той е пълен с рецепти, картички с репродукции на картини, скица с външния план на едно абатство, италиански поеми и чертежи на градината. И понеже е доста дебел, може да побере още някое и друго лято. Сега синият тефтер се превърна в Под небето на Тоскана, естествена рожба на първите ми прекрасни мигове тук. Ремонтът и модернизацията на къщата, култивирането на растителната джунгла и връщането й към нейното истинско предназначение на ферма за маслини и грозде, опознаването на все нови и нови аспекти от Тоскана и Умбрия, готвенето в нова кухня и откриването на многобройните паралели между храната и културата – всички тези съкровени радости са част от усвояването на един нов живот. Да заровиш лозовата пръчка така, че тя да пусне нови филизи, е истинска метафора на идеята, че животът от време на време трябва да се променя, ако искаме да израстваме в мисленето си.

През тези ранни юнски дни трябва да оплевим терасите от дивите бурени, за да се предпазим от пожари в юлските жеги, когато земята изсъхне. Пред прозореца ми трима мъже с косачки бръмчат като гигантски пчели. Доменико идва утре да изравни терасите и да разбие буците пръст. Неговият трактор следва браздите, изорани от воловете преди години. Фрезова. Въпреки че днешните машини някак претупват нещата, аз все пак обичам този древен летен ритуал. Нужни са хиляди години да опознаеш задълбочено Италия и аз започвам оттук – от късчето земя, върху което стоя и се наслаждавам на оранжевите горски лилиуми, осеяли хълма. Докато се възхищавам на цветята, един старец спира на пътя и ме пита дали живея тук. Казва ми, че добре познава околността. Прави пауза и оглежда каменната стена, след което тихо ми споделя, че брат му е бил застрелян тук. Бил е седемнадесетгодишен и са го подозирали в партизанска дейност. Старецът не престава да клати глава и аз знам, че сцената, която вижда, не е моята розова градина, нито живият ми плет от градински чай и лавандула. Той вече не е тук. След малко ми изпраща въздушна целувка.

– Bella casa, signora.

Вчера открих облак от синя метличина около маслиновото дърво, където брат му вероятно е паднал убит. Откъде ли са се появили тук? Може би от семенце, което някой дрозд е изпуснал? Дали догодина няма да плъзнат по хребета на цялата тераса? Древните места съществуват върху някакви синусоидални вълни от време и пространство, които се диплят в логаритмичен ритъм, който вече започвам да улавям.

Отварям синия тефтер. За мен е удоволствие да пиша за това място, за всичките ни открития и странствания, за ежедневието ни тук. Преди много векове един китайски поет казва, че да пресъздадеш нещо с думи, е като да живееш два пъти. По същество стремежът към промяна почти винаги е свързан с желание да разширим психичното пространство, което обитаваме. Под небето на Тоскана описва едно такова пространство. Надявам се читателят да се почувства като мой гостенин, който се учи да пресява брашно на масивния мраморен плот и да замесва тесто с яйца; приятел, който се буди от кукането на кукувицата в липата и в четири сутринта тръгва с песен между редовете на лозето, събира в делва сини сливи, придружава ме, когато пътувам до хълмистите градчета с китния здравец и кръглите кули, и държи да види как маслиновите дървета раждат първия си плод. Летовникът е ваканционно настроен. Усещате ли как бризът полъхва между горещите мраморни статуи? Като стари селяни можем да седнем до огнището, да си печем порязаници със зехтин и да отпийваме младо “Кианти”. След дворците на ренесансовите девици и прашните черни пътища от Умбертиде дотук аз изпържвам един тиган дребни змиорки с чесън и градински чай. Така добре ни е тук под смокиновото дърво, където двете котки обичат да се свиват на кълбо. Гълъбицата изгуква шейсет пъти в минута – броила съм ги. Етруската стена над къщата е от осми век преди Христа. Можем да разговаряме. Имаме достатъчно време.

Каня се да купя къща в чужда страна. Къща с прекрасното име Брамасоле. Тя е висока и квадратна, кайсиева на цвят, с избелели зелени капаци на прозорците и покрив със старинни керемиди. На втория етаж има железен балкон, от който дамите вероятно са наблюдавали улични представления в компанията на своите кавалери. А долу всичко е обрасло в трънаци, рози и плевели, високи до коляно. Балконът гледа на югоизток, към дълбоката долина, над която се извисява тосканският дял на Апенините. Когато вали или при смяна на светлината, фасадата на къщата се обагря в златно, охра или сиена, а старата алена боя отдолу избива в розови петна и самата къща заприличва на кутия пастели, разтопени от слънцето. На места мазилката е паднала и грапавите камъни отдолу разкриват някогашния екстериор. Къщата се издига над strada bianca – път от бял чакъл, който се вие сред хълмист терасовиден участък, покрит с овощни и маслинови дървета. Брамасоле идва от bramare – копнея, и sole – слънце, – нещо, което също като мен копнее за слънцето.

Благоразумното ми семейство е изцяло против това решение. Майка ми заявява: „Нелепо е” – с твърдо и категорично ударение върху първата сричка на думата, а сестрите ми, макар и развълнувани от идеята, се боят за мен, сякаш съм осемнадесетгодишна и се каня да отмъкна семейната кола и да избягам с някой моряк. Аз мълчаливо тая своите съмнения. Столовете с висока облегалка във външния офис на notaio не помагат. Усещам как при всяко помръдване през тънката бяла ленена рокля сякаш ме пробождат иглички и не мога да си намеря място в ужасната жега в чакалнята. Поглеждам към Ед, който си драска нещо върху гърба на някаква рецепта – пармезан, салам, кафе, хляб. Как изобщо е в състояние да го прави? Накрая синьората отваря вратата на кабинета и ни залива с тирада на италиански.

Италианският notaio няма нищо общо с нашите нотариуси – това е юрист, който извършва сделки с недвижими имоти. Нашата синьора Мантучи е дребна, темпераментна сицилианка с очила с дебели фотосоларни стъкла, през които зелените й очи изглеждат по-големи. Тя говори по-бързо от всеки друг човек, когото съм срещала през живота си. Чете на глас дълги закони. Мислех, че италианският като цяло е мелодичен, но тя го кара да звучи като камъни, срутващи се по нанадолнище. Ед я гледа в захлас – знам, че е запленен от гласа й. Собственикът, д-р Карта, изведнъж решава, че навярно е поискал твърде малко за къщата, след като ние сме се съгласили с неговата цена. Ние пък я смятаме за прекалено висока. Знаем, че е прекалено висока. Сицилианката не спира да говори. Тя не дава никой да я прекъсне, с изключение на Джузепе от бара отдолу, който внезапно връхлита през тъмната врата с поднос в ръце и изглежда изненадан да види своите клиенти Americani така стъписани. Той носи на синьората предобедния й напръстник еспресо, което тя гаврътва наведнъж, без изобщо да прекъсва словесната си тирада. Собственикът възнамерява да обяви пред властите една сума, докато къщата всъщност струва много повече.

– Така се прави – настоява той. – Никой не е толкова глупав, че да декларира реалната цена на имота си.

Предлага ни да представим един чек в офиса на notaio, след което да му връчим десет други чека на по-малка стойност буквално под масата.

Анселмо Мартини, нашият агент, свива рамене.

Иън, английският агент по недвижими имоти, когото наехме да ни помага със сделката, също свива рамене.

Д-р Карта продължава:

– Ах, вие, американците! Приемате всичко на сериозно. И per favore, гледайте датите на чековете да бъдат в интервал през една седмица, за да не притискаме банката с големи суми.

Дали има предвид същата банка с тъмноокия касиер, който сред цигарен дим и телефонни разговори апатично извършва по една транзакция на всеки петнадесет минути? Синьората изведнъж спира да говори, натъпква книжата в една папка и става. Трябва да дойдем отново, когато парите и документите са готови.

Единият прозорец в хотелската ни стая е с обширен изглед към древните покриви на Кортона и тъмното протежение на Вал ди Чиана. Горещият и бурен вятър – sirocco – в известна степен подлудява нормалните хора. Донякъде той отразява и моето душевно състояние. Сън не ме хваща. В Щатите съм сменила няколко къщи – качвам в колата Спод, котката на майка ми, и фикуса и карам 10 или 1000 километра до следващото жилище, за което вече имам ключ. Човек трябва малко да се размърда, когато покривът над главата му е заложен на карта. Когато продаваш, ти всъщност се разделяш с куп спомени, а когато купуваш – реално решаваш къде ще се случва бъдещето ти. А и новото място никога не е неутрално и неизбежно оказва влияние. Освен това трябва да се помисли и за правните усложнения и непредвидените разходи. Но тук явно всичко има за цел да ме държи в абсолютно неведение.

По някаква причина винаги съм изпитвала силно духовно привличане към Италия. Селските къщи, които в продължение на четири години наемахме из цяла Тоскана, винаги оставаха скъпи на сърцето ми. Още първата вечер, когато с едни приятели наехме заедно къща, с Ед започнахме да пресмятаме дали с общи спестявания бихме могли да си купим порутената каменна ферма, която виждахме от хълма. Ед моментално се запали по фермерския живот и обходи съседските земи, за да се запознае отблизо с работата на фермерите. Семейство Антолинис отглеждаха тютюн – прекрасна, макар и мразена култура. Чувахме как работниците викат: Vipera!, предупреждавайки останалите за отровна змия.

Вечер виолетово-синя мараня се издигаше над тъмните листа. Добре организираната ферма изглеждаше спокойна от височината на нашата тераса. Приятелите, с които бяхме тогава, не дойдоха повече, но през следващите три ваканции разсеяното ни търсене на летен дом се превърна в истинско приключение – без значение дали щяхме да намерим къща, или не, ние попадахме на места, където хората произвеждаха чист, нерафиниран зехтин, разглеждахме прелестните селски църкви, шляехме се по черните пътища сред лозята и спирахме да опитаме от най-пивкото Brunello и най-тъмното Vino Nobile. Търсенето на къща дава силна мотивация. Посещавахме седмичните пазари не просто за да купим праскови за пикник. Всеки път внимателно оглеждахме качеството и асортимента на цялата предлагана продукция и мислено си представяхме какво меню ще приготвим за рождени дни и предстоящи ваканции и какво ще поднесем за закуска на приятелите, които ще ни посетят през уикенда. По цели часове седяхме по площадите или си пийвахме лимонада в някой от местните барове и тайно попивахме от атмосферата на мястото. Колко ли пъти киснах покритите си с пришки стъпала и разтривах с лосиони краката си, навъртели огромен брой километри по каменните улици. Разнасяхме напред-назад по хотелите и къщите, които наемахме, исторически справочници, пътеводители, книги за горските цветя и романи. Но винаги питахме местните хора къде обичат да хапват и посещавахме ресторанти, които многобройните ни пътеводители изобщо не споменаваха. И двамата изпитваме неутолимо любопитство към руините на всеки древен замък по хълмовете. И досега раят за мен е да шофирам по чакълените селски пътища на Умбрия и Тоскана, блажено изгубена.

Кортона беше първият град, в който отседнахме, и ние продължихме да се връщаме към него през всички тези лета, когато наемахме странни и очарователни къщи в близост с Волтера, Флоренция, Монтиси, Риняно, Вичио и Куерчегроса. Кухнята на една от тези къщи беше толкова тясна, че в нея не можеха да се разминат двама души, но пък предлагаше изглед към река Арно. Друга нямаше топла вода и никакви ножове, но беше построена върху средновековна крепост и гледаше към лозята. В трета имаше няколко порцеланови сервиза за 40 души – безброй чаши и сребърни прибори – но за сметка на това хладилникът натрупваше толкова много лед, че всеки ден по някое време избутваше вратичката на хладилната камера и ни представяше поредното иглу. Когато времето беше влажно, се ужасявах да докосна нещо в кухнята от страх, че може да ме хване ток. Носеше се легенда, че на това място Чимабуе открил младия Джото, който рисувал овца в калта. Леглата в едната къща бяха хлътнали в средата. Прилепи се спускаха надолу през комина и ни стряскаха, а дървоядите така бяха прояли гредите, че върху възглавниците ни постоянно се сипеше дървен прах. Камината беше толкова голяма, че докато си печахме телешките пържоли и чушки, можехме да седнем вътре.

Изминахме стотици километри по прашните пътища и все попадахме на къщи, които или бяха в наводняваните от Тибър райони, или гледаха към открити мини. Агентът от Сиена безгрижно ни обещаваше, че след двадесет години гледката отново ще бъде чудесна – озеленяването на голите участъци било закон. Една от средновековните селски къщи беше безумно скъпа. Редкозъбият селянин, когото срещнахме в един бар, се опита да ни продаде дома от детството си – каменна плевня без прозорци, залепена за друга постройка, до която бяха вързани недружелюбни, ръмжащи кучета. Много харесахме една ферма близо до Монтиси. Притежателката, италианска contessa, ни пусна да поживеем там няколко дни, но после реши, че за да продаде имота, й е нужен знак от Господ. Докато стана време да си тръгнем, знакът така и не дойде.

Сега, като мисля за тези места, те ми се струват ужасно чужди. Така усещам и Кортона. Ед е на друго мнение. Той всеки ден излиза на piazza-та и наблюдава как младите двойки се опитват да бутат колички с бебета надолу по улицата. Те спират на всеки няколко крачки. Хората се опитват да ги заобикалят. Родителите се навеждат над количката и започват да гукат и да се превъзнасят по бебето.

– В следващия си живот – заявява Ед – искам да се родя като италианско бебе. – И се потапя в живота на площада – загорелия мъж, който е запретнал ръкави, за да може мускулите му да изпъкнат, докато небрежно подпира с ръка брадичката си; кристалните звуци на флейтата, изпълняваща Вивалди иззад някой отворен прозорец; ветрилото пъстри цветя, подредени върху каменния зид на цветарския магазин; безвратия мъж, който разтоварва агнета от камиона си. Той ги мята на рамо като чували с брашно, а очите на агнетата направо изхвръкват. На всеки няколко минути Ед вдига очи към големия часовник, който години наред отброява времето на площада. Накрая става и бавно тръгва, опитвайки се да запомни всеки камък по улицата.

Откъм двора на хотела чувам как някакъв арабин започва да напява сутрешните си молитви точно когато най-накрая се унасям в сън. Звучи, сякаш човекът си прави гаргара със солена вода. Часове наред монотонното напяване упорито се разнася наоколо. Иска ми се да се покажа през прозореца и да извикам: „Млъкни!”.

На моменти ми става смешно. Поглеждам навън и го виждам как се поклаща пред прозореца на стаята си с блажена усмивка на лицето. Този човек ужасно ми напомня за акционерите на тютюн, чиито гласове като дете чувах да се разнасят от задушните складове на американския юг. Намирам се на седем хиляди и шестстотин километра от дома и пръскам спестяванията си по някаква прищявка. Но дали е прищявка? Цялата работа много прилича на влюбването, което никога не е просто каприз, а преживяване с много по-дълбок и мистичен характер. Или се бъркам?

Всеки път, когато излезем от прекрасната хладна хотелска стая с високи тавани и тръгнем под палещото слънце на разходка из града, той все повече и повече ни харесва. Външните маси на „Бар Спорт” гледат към Piazza Signorelli. Всеки ден неколцина фермери продават стоката си на стълбите на teatro, построен през 19-и век. Докато пием еспресо, ги наблюдаваме как мерят домати с ръждясалите си ръчни теглилки. Останалата част от piazza-та е оградена от недокоснати от времето средновековни или ренесансови palazzi. Човек лесно може да си помисли, че се намира сред декорите на операта Травиата. Всеки ден посещаваме по някоя от ключовите порти в етруските крепостни стени, обикаляме каменните улички с широчина на фиат, от двете страни на които се издигат ренесансови и стари къщи, и вървим по още по-тесните vicoli – мистериозни пешеходни алеи, които понякога са ужасно стръмни. Зазиданите „порти на смъртта” от 14-и век все още се виждат. През тези призрачни врати, разположени встрани от централния вход на къщата, хората някога са изнасяли жертвите на чумата, защото било лоша поличба мъртъвците да минават през главния вход. Забелязвам, че хората често оставят ключа в ключалката на входната врата.

Пътеводителите погрешно описват Кортона като „мрачен” и „неприветлив”. Разположението му върху хълм, крепостните стени и масивните каменни сгради определено пораждат усещане за вертикална архитектура. Докато прекосяваме piazza-та, усещам как отвесните, ъгловати сенки падат с Евклидова прецизност. Изправям стойката си – гордата осанка на сградите по някакъв начин се предава на жителите. Те се движат бавно и някак достолепно. Аз постоянно се удивлявам:

– Каква красавица! Не е ли прекрасен? Виж това лице – сякаш е излязло от картина на Рафаело.

В късния следобед сядаме отново да пием еспресо, но този път на друг площад. Покрай нас минава около шейсетгодишна жена, която върви редом с дъщеря си и своята внучка тийнейджърка, а слънцето огрява енергичните им лица. По някаква причина светлината тук е толкова ослепителна. Може би от околните слънчогледови ниви се излъчва някакво златно сияние. Трите жени изглеждат спокойни, горди и забележително доволни. Лицата им са достойни да украсят златни монети.

Междувременно, с всяка глътка кафе, доларът стремително пада. Всяка сутрин тръгваме от piazza-та и обикаляме банките, за да проверим курса на валутата. Когато в последната минута осребрявате пътнически чекове, за да си купите коженото яке, което ви е грабнало окото, обменният курс не ви интересува толкова, но ние искаме да купим къща с пет акра земя и за нас всяка лира има значение. И най-малкото спадане в курса на долара кара стомасите ни да се свиват. И всеки път изчисляваме колко поскъпва къщата. Странно, но в същото време аз пресмятам колко чифта обувки бих могла да си купя с разликата. Преди обувките бяха основното нещо, за което харчех парите си в Италия, моят таен грях. Понякога се прибирах с по девет нови чифта – балеринки от червена змийска кожа, сандали, морскосини велурени боти и няколко чифта черни обувки с различни по височина токчета.

Различните банки обикновено начисляват различна комисиона на всеки голям презокеански превод. До гуша ни дойде от това. Изглежда, тези институции прибират доста прилична лихва, тъй като в Италия изплащането на чековете може да отнеме цели седмици.

Накрая получаваме урок за това как функционират нещата тук. Д-р Карта, нетърпелив да приключим сделката, звъни в банката – тази, която неговият баща и неговият тъст използват – в Арецо, на половин час оттук. След това ни се обажда.

– Идете там – казва той. – Няма да ви вземат комисиона за внасянето на сумата и ще ви я изчислят по курса на нейното пристигане.

Финансовата му обиграност не ме изненадва, въпреки че по време на преговорите за къщата той изглеждаше забележително незаинтересован от парите – просто обяви високата си цена и държеше на нея. Беше купил имота предишната година от пет възрастни сестри, потомки на земевладелец от Перуджа. Каза, че първоначално имал намерение да ползва къщата за лятна резиденция, но с жена му наследили имот на брега на морето и решили да използват него за целта. Дали наистина беше така, или докторът беше сключил изгодна сделка със стариците и сега с нашите пари щеше да си купи крайбрежен имот? Не че му завиждам. Хитрец е той.

И понеже явно се страхува, че може да се откажем, д-р Карта се обажда и предлага да се срещнем в къщата. Пристига с шумната си „Алфа 164”, издокаран от горе до долу в „Армани”.

– Има и още нещо – казва той, сякаш продължава някакъв разговор. – Ако ме последвате, ще ви го покажа.

Минаваме няколкостотин метра надолу по пътя и той ни повежда по каменна пътека, през уханни жълти храсти. Странно, но каменната пътека продължава нагоре по хълма, заобикаляйки един хребет. Скоро пред нас се разкрива невероятна гледка към долината – оградения с кипариси път и китната местност, осеяна с узрели лозя и маслинови горички. В далечината зърваме синьо петно – езерото Тразимено. Отдясно виждаме червените покриви на Кортона, ясно очертани на фона на небето. Д-р Карта триумфално ни поглежда. Тук каменната пътека се разширява.

– Римляните – този път е построен от тях. Води право в Кортона.

Слънцето направо изгаря. Докторът продължава да говори за голямата църква на върха на хълма. Посочва ни къде пътят е можел да мине директно през имота Брамасоле.

Връщаме се в къщата, където той пуска външната чешма и си наплисква лицето с вода.

– Ще видите, че това е най-хубавата вода – вашият личен извор от acqua mineralle, отлична за черния дроб. Ecxellente!

Д-р Карта успява да бъде едновременно ентусиазиран и леко отегчен, добронамерен и леко снизходителен. Страхувам се, че разговорът ни за парите беше прекалено рязък. А може би беше решил, че сме изключително наивни, защото подхождахме към сделката като едни изпълнителни американци. Той пуска водата, слага шепи под струята и се навежда да пийне – движение, което ни най-малко не се отразява на идеално скроеното ленено сако, наметнато върху раменете му.

– Има вода за цял басейн – подчертаваше той. – Най-добре си направете такъв точно там, откъдето се вижда езерото, а по-надолу и мястото, където Ханибал е победил римляните.

Ние сме поразени от останките на римския път, който прекосява хълма и в момента е осеян с диви цветя. Ще го използваме, когато ходим до града за следобедно кафе. Д-р Карта ни показва стария резервоар. Водата в Тоскана е ценна – била е събирана капка по капка. Светваме с фенерче през отвора и виждаме, че подземният резервоар има каменен свод – очевидно е нещо като тунел. Горе в крепостта на Медичите видяхме резервоар със същия свод, а уредникът ни каза, че таен тунел за бягство минава под хълма и слиза в долината чак до езерото Тразимено. Италианците не се впечатляват от тези неща. Аз направо не проумявам как обикновен човек може да притежава подобни древни реликви.

Когато за пръв път видях Брамасоле, веднага ми се дощя да сложа летните си дрехи в някой armadio и да подредя книгите си под един от прозорците с изглед към долината. Бяхме прекарали четири дни със синьор Мартини, който държеше малък мрачен офис на Via Sacco e Vanzetti в долната част на града. Над бюрото му беше окачена снимка, на която той бе облечен във военна униформа, вероятно от времето на Мусолини. Мартини ни слушаше така, сякаш говорехме безупречен италиански. Когато свършихме, той се надигна, нахлупи борсалиното си и само каза:

– Andiamo.

Въпреки че неотдавна си беше оперирал стъпалото, Мартини ни прекара през несъществуващи пътища и през огромни трънаци, за да ни покаже места, за които само той знаеше. Някои от тях бяха ферми с порутени покриви, на километри от града и безбожно скъпи. В една от къщите имаше кула, построена от кръстоносците, но contessa-та, която беше собственичка на имота, се развика и удвои цената, когато разбра, че наистина сме заинтересувани. Друга беше в съседство с обори и плевни и навсякъде, дори в къщата, свободно се разхождаха кокошки. Дворът беше пълен с ръждясали селскостопански уреди и прасета. Някои от имотите бяха съвсем затънтени, а други – направо до пътя. Едно от местата наистина се нуждаеше от път, защото беше скрито сред гъсти къпинаци. Успяхме само да надникнем през един от прозорците, тъй като някаква змия се беше свила на кълбо на прага на къщата и отказваше да се помръдне оттам.

Подарихме на синьор Мартини букет цветя, благодарихме му и се сбогувахме. Той сякаш искрено се разстрои от нашата раздяла.

На другия ден, след сутрешното кафе налетяхме на него на piazza-та.

– Току-що се видях с един доктор от Арецо – каза той. Изглежда, продава къща. Una bella villa – заяви категорично Мартини. – Съвсем близо до Кортона.

– Колко иска за нея? – попитахме ние, макар вече да знаехме, че подобен директен въпрос ще го накара да застане нащрек. Но той само каза:

– Хайде просто да се разходим да я видим.

Когато излязохме от Кортона, той подкара нагоре по пътя, който се вие от другата страна на хълма. После зави по strada bianca* и след няколко километра спря в една дълга, полегата алея. Зърнах някакви руини, след което погледът ми се спря на триетажна къща с метален ветрилообразен прозорец над входната врата, от двете страни на която имаше по една висока екзотична палма. В свежата утрин фасадата на къщата сякаш сияеше като глазура от лимоненожълто, червено и теракота. Двамата с Ед слязохме безмълвно от колата. След всички незнайни пътища, които пребродихме, най-сетне открихме къщата, която явно ни беше чакала през цялото време.

– Идеално, купуваме я – пошегувах се аз, докато се промъквахме през плевелите.

Тук, както и досега, синьор Мартини не започна веднага да изтъква достойнствата на мястото. Той стоеше и гледаше заедно с нас. Тръгнахме към къщата под една ръждива пергола, натежала от цъфнали рози. Двойната врата изскърца като жива, когато я отворихме. Стените на този дом, дебели колкото дължината на ръката ми, излъчваха хладина. Стъклата на прозорците потрепваха. Аз разтърках с крак прашния под и видях отдолу гладък тухлен под в идеално състояние. Във всяка от стаите Ед отваряше прозореца, буташе капака и пред нас се разкриваше поредната великолепна гледка – кипариси, вълнисти зелени хълмове, далечни вили, долина. Имаше дори две функциониращи бани. Не бяха нещо особено, но на фона на всичко, на което досега се бяхме нагледали – къщи без подова настилка и никаква канализация, все пак си бяха бани. От тридесет години насам никой не живееше тук и подовете приличаха на омагьосана градина – обрасла с къпини и лози. Видях как синьор Мартини изучава гледката с практичния поглед на селянин. Около стъблата на дърветата и порутените стени на терасата се виеше бръшлян.

– Molto lavoro (Много работа) – промълви единствено той.

През тези няколко години на търсене – понякога непредвидено, друг път изтощително, не бях срещала къща, която така категорично да казва „да”.

На книжния пазар от 30 май 2014 г.
Обем: 288 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1335-0
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Венецианският договор“ – Марина Фиорато
• „Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя“ –  Алберто Анджела
• „Мемоарите на една кучка“ – Франческа Петрицо