5 отчаяни жени, готови на всичко, за да запазят работата си

Мамен Санчес е родена през 1973 г. и е трето поколение журналист. Завършила е информационни науки в Университета в Мадрид, както и история и литература в Сорбоната и в университетите в Лондон и Оксфорд. Има пет деца. Заместник главен редактор на популярното списание ¡Hola! и главен редактор на ¡Hola!, Мексико.

Автор е на няколко романа: „Игра на дама“, „Слънчеви очила за дъждовни дни“, „С вкус на свежа лимонада“ и „Щастието е чаша чай с теб“. За последния й роман известната испанска писателка Ана-Мария Матуте казва: Отдавна не съм се забавлявала толкова много, четейки книга.

„Щастието е чаша чай с теб“ се превръща в бестселър в Испания и правата за него са продадени в редица европейски държави.

За щастието:

Щастието е лично решение.

Всъщност щастието е в хората, които са с теб. В това да извлечеш сока от живота, да знаеш, че можеш да посрещнеш дори трудните или неприятните ситуации с радост и оптимизъм. Аз вярвам, че много по-добре е да гледаме на проблемите по този начин, отколкото да се оставяме да ни завлекат. Идеята на романа е, че за щастието трябва да се потрудим малко. Ако искаме да сме нещастни, ще бъдем нещастни, но ако искаме да сме щастливи, трябва да открием какво ни прави щастливи. И да го направим.
Мамен Санчес

За книгата:

Необяснимото изчезване на англичанина Атикус Крафтсман в сърцето на дълбоката испанска провинция изглежда свързано с черната магия на пет отчаяни жени. Те са служителки на списание „Либрарте“, на което той е собственик, и са готови на всичко, за да запазят работата си. Инспектор Манчего е натоварен да разнищи този случай, в който романтичната комедия се преплита с вълнуваща драма. Полицейското разследване води до най-голямото литературно откритие на всички времена. Трудното се оказва лесно, а проблемите потъват в море от сълзи... но от смях. И всичко това, за да разберем (виж ти!), че любовта обяснява всичко.

Романът е изпълнен с непредвидени обрати, а съдбите на героите се преплитат по непредсказуем начин, което поддържа интереса от началото до края. Героите са много живи и интересни като типажи. Стилът е прекрасен, лек и увлекателен, а от цялото четиво лъха непретенциозна интелигентност и фино чувство за хумор. Авторката ненатрапчиво демонстрира богата култура, като особено впечатляващ е усетът, с който много духовито е предаден контрастът между английската и испанската култура. Макар лека, приятна и весела, книгата не е лишена и от дълбочина. Личи наблюдателността и разбирането на един умен човек по актуални и проблематични теми от живота на съвременния човек.

Книгата се чете с удоволствие и оставя за дълго в душата едно усмихнато, щастливо усещане, като след споделяне на чаша хубав чай със скъп човек.

Предупреждение към читателите!

Този роман може да увреди сериозно песимистичното възприемане на реалността. Предизвиква пристъпи на смях и желание за още. Героите му са като децата: колкото повече грешат, толкова повече ги обичаме. Внимавайте за сърцата си: може да се изпълнят с неконтролируеми желания.

От преводача:

Уважаеми читатели!

Тези от вас, които ме познават като автор, може би ще се изненадат да открият името ми като преводач на тази книга. Истината е, че много се радвам и съм благодарна на ИК „Хермес“ за възможността да работя върху този прекрасен роман на чудесната испанска авторка Мамен Санчес и по този начин да спомогна той да стигне до българските читатели. Книгата ми допадна изключително както заради свежата история и интелигентността, с която е разказана, така и заради лекия и увлекателен стил на писане и страхотното чувство за хумор. Признавам си, Мамен Санчес има попадения, за които й завидях! Ако и вие смятате, че най-красивата извивка в човешкото тяло е усмивката, непременно прочетете тази книга.
Ивинела Самуилова, автор на „Животът може да е чудо“, „Жената, която търсеше любовта“, „Къде отиваш, пътнико?“ и др.

Откъс:

Един братовчед на Солеа – така го нарече тя, „братовчед“, макар Атикус вече да бе заподозрял, че това обръщение между членовете на клана е по-скоро обичай, отколкото реална роднинска връзка – имаше бизнес в Сакромонте*. Ставаше въпрос за фламенко спектакъл за туристи, който се изнасяше в една от пещерите на хълма, подходящо белосана и украсена, с малък подиум и дървени маси, изрисувани на цветя.
*Район в околностите на Гранада, който носи името на манастира „Сакромонте“, основан през 1600 г. Районът е известен и с пещерите си, издълбани в хълмовете и използвани за жилища. – Б. пр.
– Ето там са живели прадедите ми – обясни Солеa на шефа си, сочейки му мястото. – Имали са петнайсет деца, от които са оживели девет, като най-голямото е баба Ремедиос. Там, в дъното, е било огнището, тук, по средата, са спали и не са имали вода. Носели са я от реката в глинени делви, като двете пред вратата на къщата, с едно магаре. Цял ден надолу и нагоре. Името му било Хенаро.
– На прадядо ти?
– Не! На магарето! – Солеа прихна.
Не бе спирала да се смее, откакто се прибра у дома. Беше като растение, чиито корени са стигнали до вода и сега жадно пие и разцъфтява.
– Магарето живяло петнайсет години в къщата – продължи да разказва тя. – Било е играчката на децата и преди всичко – на баба Ремедиос, която го обичала, сякаш е човек, представяте ли си? Обаче магарето остаряло и когато вече не можело да носи вода, прадядо ми го разменил за по-младо. Веднъж оттук минали пътуващи търговци, които отивали към Мадрид, и той сключил сделка с тях: магаре за магаре, плюс няколко ярета и не знам какво още. Баба неутешимо плакала за Хенаро и изобщо не искала да вижда новото магаре, което било черно като дявола.
Докато говореше, Солеa отмяташе кичури коса от лицето си. Атикус вървеше до нея на повече от метър дистанция, за да не предизвиква подозренията на многобройните й братовчеди, като се опитваше да крачи с нейното темпо по стръмния хълм. Вечерта се спускаше по фасадата на Аламбра и тя бе придобила светлокафеникав оттенък, като цвета на циганска кожа.
– Новото магаре се оказало много умно – научило само пътя до реката, без някой да му го показва. Прадядо ми пляскал с ръце от радост каква добра сделка е направил. Но не щеш ли, един ден, по средата на пътя от реката към къщи, магарето било застигнато от буря. Завалял пороен дъжд... – Солеa направи драматична пауза. – И, ай! Горе, от пещерата, баба ми видяла как от него започнала да се стича черна боя... Новото магаре всъщност се оказал старият Хенаро! Търговците го боядисали и го продали на собствения му господар!
– Било е същото магаре?
– Абсолютно същото, господин Красман! Самият Хенаро!
Солеa спря да си поеме въздух и междувременно събра косата си на висок кок. Закрепи го с две фиби и продължи да се катери. Вятърът милваше лицето й, зад гърба й светеше Аламбра, а до нея вървеше Атикус Крафтсман, останал без дъх.
– Това смешно ли е? – попита боязливо той.
– Разбира се, че е смешно! Петдесет години се смеем с тази семейна история.
– А може ли и аз да се смея, въпреки че не съм от семейството?
Солеa спря и го погледна право в очите. Обмисли внимателно отговора си и накрая каза:
– По-добре – не!
Гранада – сърцето на някогашната Мавританска империя и родина на фламенкото
На входа на пещерата ги очакваха братът на Солеa – Томас, братовчедът Арканхел и организаторът на спектакъла с прякор Смахнатия – и тримата застанали с ръце на кръста.
Автобусите с туристи започнаха да пристигат от дъното на улицата. Атикус сдържано поздрави тримата мъже и придружаван от Солеa, влезе вътре, където танцьорките, все сестри и братовчедки на Солеa, бяха облекли традиционните фламенко рокли и бяха закичили карамфили в косите си.
Сестрата на баба Ремедиос – Долорес, беше на пост, седнала в дъното на сцената на стол като на трон, а до нея имаше два празни стола, на всеки от които бе подпряна класическа испанска китара. Косата на Долорес бе прибрана в голям кок, главата й бе украсена с огромно цвете, а на ушите й висяха тежки обеци, които навяваха усещането, че всеки момент ще се откъснат и паднат.
Мястото, което служеше за гримьорна, бе отделено с копринени завеси.
Там се настаниха да гледат спектакъла Атикус Крафтсман и Солеa Абад Ередия, рамо до рамо и с една гарафа с вино, лимон и лед.
Около двайсетина японци седнаха на първите редове, зад тях – шумна група американци, а най-отзад – няколко двойки. За по-малко от десет минути залата се напълни с хора.
– Днес ще танцува Пияната – каза му Солеa и сподели: – Горката, още от дете е такава.
Жена на средна възраст се заклатушка към средата на подиума и затрака кастанетите с умение, което възхити англичанина. После с много грация се впусна да танцува, въпреки че Солеa клатеше неодобрително глава и си шепнеше нещо с братовчедките си.
– Живееше на улицата, представяте ли си? – каза тя в ухото на Атикус.
После излязоха по-младите. Японците викаха: „Оле! Оле!", и снимаха с цифровите си апарати.
С викове и пляскане на ръце леля Долорес окуражаваше танцьорките. Те влизаха в гримьорната, сменяха роклите си, „не гледайте, мистър“, и излизаха пременени с друго цвете в косите, с други обувки и с още по-пламенни погледи.
След два часа представлението свърши.
Предоволни, туристите започнаха да напускат помещението и Атикус също се изправи, готов да тръгва към къщи.
– Къде тръгнахте, господин Красман? – изненада се Солеa. – Сега започва хубавата част, само да излезе и последният чужденец, извинете за думата.
Беше дванайсет през нощта.
Смахнатия отиде да затвори след последните гости, а останалите отместиха столовете. Арканхел взе китарата, застана в средата и започна да свири.
Атикус усети как някаква странна магия прониква в тялото му и го завладява изцяло. Смахнатия започна в такт да удря по дървения сандък. С беззъбата си уста старата Долорес издаде характерния вик и някаква младежка сила я понесе напред. Започна да танцува.
Момичетата разпуснаха косите си и се събраха в центъра на подиума, заобикаляйки старицата. Всички танцуваха, движейки пръстите си с невероятна грация. Можеше да се усети движението на кръвта в телата им от краката до главите, докато група момчета, воглаве с Томас, застанали отстрани, просто ги изяждаха с очи.
Атикус не можеше да откъсне поглед от гъвкавите им талии, от краката им, които от време на време се подаваха изпод воланите. Омагьосваха го глезените, потта, развълнуваните гърди, мекотата на косите по гърба, дланите, потракващите токове, напевите на бабата, плачът на китарата...
Малко по малко пещерата се напълни с други мъже и други жени, с други китари и други гласове, докато от толкова страст вече не можеше да се диша.
След цяла вечност в това хипнотично състояние Атикус си даде сметка, че Солеa не е до него. Потърси я с очи и я откри в една тъмна ниша на пещерата. Някакъв млад мъж я ухажваше и тя му позволяваше. Бе обгърнал кръста й със силната си ръка, а тя бе отметнала глава назад. Той се навеждаше да й прошепне нещо, тя се смееше, слагаше ръка на устните си и му изпращаше въздушна целувка.
И Атикус Крафтсман, разгорещен от магията на музиката, изпита желание да го убие със собствените си ръце.
Излезе на улицата. Вдиша ароматния въздух на Сакромонте – жасмин и орхидея в упоителна комбинация, която го замая. Тогава видя как слънцето се появява от другата страна на хълма. Утрото го бе заварило неподготвен. Тъй като не знаеше как да стигне до дома на Солеa, легна да спи на земята като бездомник на ъгъла на една улица, до някаква жълта кофа за боклук, проклинайки през зъби всички жени на планетата.
Когато се събуди, видя беззъбата усмивка на баба Ремедиос на няколко сантиметра от лицето си.
– Добро утро, мистър – поздрави го тя най-естествено, което изобщо не съвпадаше с часа: беше четири следобед. – Ще изстинат овесените ви ядки.
От мисълта за храна на Атикус му се повдигна и едва успя да потисне усещането. Надигна се в леглото и разпозна стаята – същата, в която го бяха настанили, с колекцията ветрила и кукли, облечени в рокли за фламенко.
Останалите обитатели на дома бяха разпръснати из къщата. Масата бе сложена, децата играеха на двора, момичетата бъбреха до прозореца, Томас дремеше на един диван, а Солеa се усмихваше от полумрака като привидение.
Представи си я как споделя леглото си с някой от онези екзотични мъже, как го люби със страст, сравнима само със страстта на братовчедките й, докато танцуваха фламенко.
– Радвам се да ви видя, господин Красман! – каза му тя шеговито. – Виждам, че сте оцелели след първата ви нощ в Гранада.
– Добро утро, Солеa.
– Донесе ви брат ми Томас – обясни тя. – Намерил ви заспал на улицата да бълнувате на английски.
– Какво съм казал?
– Не знаем. Тук единствената, която разбира английски, съм аз, а вече си бях легнала.
Атикус пак си я представи – този път заспала.
– Много ми е неудобно – започна той, но Солеa сложи пръст на устните му.
– Шшшт... – каза. – Не се извинявайте за това, че сте се забавлявали. Знаете ли какво казваме тук? Че от живота трябва да се черпи с пълни шепи.
Храната му се стори тежка, а метаболизмът – бавен.
Привечер Солеa го изведе на разходка – като разглезено домашно кученце, изоставено на пътя в някой горещ ден. Последва я, воден от вятъра в косите й, по старинните улички на Албасин. Тя му разказваше семейни истории, всяка следваща – по-интимна. Когато стигнаха до панорамната тераса „Сан Мигел“, тя спря с лице срещу Аламбра и вдиша дълбоко.
– И така – каза тя, – дойде моментът да помислим за плана.
– Какъв план? – Атикус напълно бе изгубил представа за време и пространство.
– Какъв план може да е, господин Красман! – възкликна Солеa. – Да убедим баба да ни разреши да видим стихотворенията.
– А! Този ли...
Атикус Крафтсман не бе измислил никаква стратегия. Струваше му се проста работа: щеше да обясни на възрастната жена кой е той и да й направи такова финансово предложение, на което тя не би могла да устои. Смяташе, че посещението му в Гранада ще продължи няколко часа и ще премине в делови разговори, като приключи с ръкостискане – едно възпитано, но дистанцирано сбогуване завинаги.
След пристигането му в дома на Солеa обаче нещата бяха тръгнали в съвсем различна посока. Все едно духът на някакъв мистериозен чародей бе поел контрол над волята му до такава степен, че да го накара да се съмнява в истинските си намерения. За времето, през което бе тук, бе въвличан от една сцена в друга, без да е в състояние да повлияе на развитието на фабулата. Някак неусетно бе стигнал до заключението, че истинското съкровище не се крие в стихотворенията на Лорка, а в кръвта, която тече във вените на тези хора.
На този 30 май, застанал срещу двореца Аламбра, Атикус Крафтсман осъзна, че до този момент само е опитал вкуса на живота с върха на езика си и че сега има желание да му се нахвърли лакомо. Искаше да натопи всеки залък, да излиже чинията и да оближе пръстите си.
– Първо – каза той, – ще си купя испанска китара.

На книжния пазар от 25 юли 2014 г.
Обем: 296 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1361-9
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Любимецът на жените“ – Себастиен Жапризо
• „Изневяра“ – Паулу Коелю
• „Убийството на Линда“ – Лейф Г. В. Першон