Криминални интриги и призрачни истории

Очаквайте на 18 август „В смутните часове по здрач“, дебютен роман на нашумелия шведски писател Юхан Теорин, чиито мистерии се конкурират с трилърите на големия Стиг Ларшон!

За книгата:

„Микс от класическа криминална интрига, скандинавска митология и истории за призраци“ – така описва книгите си за тайнствения остров Йоланд самият писател. „В смутните часове по здрач" ни прави свидетели на драмата на една жена, чието дете изчезва в мъгливата пустош на въпросното парче земя. Двайсет години по-късно Юлия продължава да се терзае и да дави мъката си в алкохол. Неочаквано се обажда баща ѝ, бивш моряк, останал да живее на острова. Получил е странна пратка по пощата, която може би ще помогне за разбулване на черната загадка...

За автора:

Шведският писател и журналист Юхан Теорин е роден през 1963 г. в Гьотеборг. Дебютният му роман, „В смутните часове по здрач“, печели наградата на Шведската академия на криминалните автори за най-добър първи трилър през 2007 г., в резултат бива преведен на двайсет и пет езика, а през 2013 г. излиза и филм, базиран на книгата, под режисурата на Даниел Алфредсон. Вторият роман на Теорин носи заглавие „Най-тъмната стая“ и печели няколко престижни отличия: Най-добър шведски криминален роман на 2008 г., наградата Glass Key през 2009 г. и International Dagger Award за 2010 г., която се връчва от Британската асоциация на криминалните автори (CWA) на писатели, чиито творби са издадени на английски език.

Откъс:

Когато баща й Йерлоф се обади в една понеделнишка вечер през октомври, за пръв път от близо година, в съзнанието на Юлия мигом изплуваха кости, изхвърлени от водата на каменист бряг.

Кости, бели като бисери и излъскани от вълните; фосфоресцират сред сивите камъни, къпещи се в морска пяна.
Натрошени кости.

Юлия не знаеше дали съществуват, но бе чакала повече от двайсет години да ги види.

По-рано днес Юлия проведе дълъг разговор със Здравноосигурителната каса и пак удари на камък, както впрочем с всяко свое начинание през тази есен и изобщо през цялата година.

Юлия и този път направи всичко възможно да отложи разговора, за да не слуша отново въздишките им. Когато набра номера, чу записан глас на оператор. Помолиха я да въведе личния си граждански номер. Тя го направи и се почувства впримчена в телефонната мрежа, необятна като космическа бездна. С огромно усилие на волята си наложи да стои до кухненския прозорец и да слуша шумоленето в слушалката, прилично на тихо течаща вода.

Ако притаеше дъх и притиснеше телефона плътно до ухото си, от време на време чуваше далечни гласове. Понякога глухи и шептящи, друг път – пронизителни и отчаяни. Впримчи я призрачният свят на телефонната мрежа. Такива гласове понякога долитаха глухо и от кухненския вентилатор, докато тя пушеше до него. Разнасяха се по вентилационните тръби на жилищния блок. Юлия не разбираше какво казват, но ги слушаше съсредоточено. Един-единствен път чу ясно как женски глас изрече „Да, наистина е време“.

Застанала до прозореца, Юлия слушаше шумоленето и гледаше към улицата. Навън беше студено и духаше вятър. Пожълтели брезови листа се откъсваха от мокрия лепкав асфалт и вихърът ги отнасяше надалеч. По ръба на тротоара се бе образувала сивочерна локва от прогнили листа, смачкани под автомобилни гуми. Тези листа никога нямаше да се издигнат във въздуха.

Юлия очакваше на улицата да се появи някой познат. Йенс например. Да изскочи иззад ъгъла на последната къща, облечен в сако и с вратовръзка, както подобава на истински юрист. С нова подстрижка и куфарче за документи. Да върви с големи крачки и гордо вдигната глава. Да я види на прозореца, да спре изненадан на тротоара, да й махне с усмивка...

Неочаквано шумът в слушалката се изгуби и се чу припрян глас:

– Добър ден, Здравноосигурителна каса. Разговаряте с Инга.
Инга... Деловодителката на нейния случай май се казваше другояче. Магдалена... или Мадлен? Не се бяха виждали на живо.

Юлия си пое дълбоко въздух.

– Казвам се Юлия Давидсон. Интересува ме дали...
– Какъв е личният ви граждански номер?
– Аз... преди малко го въведох по искане на оператора.
– Да, но при мен не излиза. Бихте ли го повторили?

Юлия й продиктува цифрите. В слушалката настъпи мълчание. Изчезна дори шумът. Да не я бяха изключили?

– Юлия Давидсон? – обади се служителката, все едно Юлия изобщо не й се бе представила. – С какво да ви помогна?
– Искам да го удължа.
– Кое?
– Болничния ми лист.
– Къде работите?
– В Ортопедичното отделение в Източната болница. Медицинска сестра съм.

Дали наистина все още можеше да се нарече действаща медицинска сестра? През последните години отсъстваше почти непрекъснато и навярно колегите й в отделението вече изобщо не усещаха липсата й. Самата тя нямаше никакво желание да вижда пациентите, които непрекъснато хленчеха за дреболии, без да имат ни най‑малка представа какво е да преживееш истинска трагедия.

– Имате ли бележка от лекар? – попита служителката.
– Да.
– Днес ли ходихте на преглед?
– Не, в сряда, при психиатъра ми.
– Защо не се обадихте по-рано?
– Ами... след прегледа не се чувствах добре – смънка Юлия и си помисли: „Както впрочем и преди това“. Непрекъснато я измъчваше болезнен копнеж по невъзможната среща със сина й.
– Редно беше да се обадите още същия ден...

Юлия чу как служителката въздъхна.

– При тези обстоятелства се налага да променя данни, вече въведени в системата – продължи Инга. – Този път ще направя изключение за вас.
– Много ви благодаря.
– Един момент...
Юлия продължаваше да стои до прозореца и да се взира в улицата. Нищо не помръдваше.

Но ето! По тротоара откъм голямата пряка се зададе някакъв мъж. Юлия усети как ледени пръсти стисват стомаха й. После обаче видя, че мъжът е прекалено възрастен да бъде Йенс: петдесетинагодишен, плешив, облечен в работен гащеризон с бели петна от боя.

– Ало?

Юлия проследи мъжа с очи. Той спря до отсрещната къща, въведе код в контролното табло до вратата, отвори и влезе.
Не беше Йенс, а най‑обикновен мъж на средна възраст.

– Ало? Там ли сте, Юлия?
– Да, да, тук съм.
– Отбелязах в системата, че в най‑скоро време ще получим бележка от вашия лекар. Нали?
– Да... Аз... – Юлия млъкна и пак се загледа към улицата.
– Да?
– Аз... – Юлия стисна конвулсивно слушалката. – Утре май ще се захлажда.
– Сигурно – отвърна служителката, все едно всичко си е съвсем в реда на нещата. – Не сте си отваряли нова банкова сметка, нали?

Юлия не отговори. Чудеше се какво да каже, та да прозвучи адекватно.

– Понякога говоря със сина ми.
След кратка пауза служителката се обади:
– Добре, но, както казах, отбелязах в...

Юлия побърза да затвори.

Остана в кухнята, до прозореца. Струваше й се, че листата върху уличното платно образуват някаква фигура и така й изпращат послание. Послание, което обаче тя не можеше да разчете, колкото и да се взираше. Юлия копнееше с цялата си душа синът й да се върне от училище.

На пазара от 18 август

Обем: 392 стр

Корична цена: 18 лв

Издателство: Колибри

Прочетете още:

• „Под небето на Тоскана“
• Известни случки от живота на Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей
• „Любимецът на жените“ в разгара на лятото