Корица: Издателство "Колибри"
Любителите на класическата научна фантастика ще се зарадват на ново издание на романа „Всичко живо е трева“ – едно от големите, безусловни постижения на световната научна фантастика!
Във „Всичко живо е трева“ тайнствена, невидима за окото бариера внезапно загражда отвсякъде малко, забравено от света градче някъде в Америка. Оказва се, че галактическа форма на интелигентност се опитва да наложи мир и хармония на човечеството. Само че страхът от неизвестното постепенно ескалира и кара хората да се съпротивляват...
Клифърд Д. Саймък (1904 – 1988) е сред емблемите в световната научна фантастика. Приживе го удостояват с най-авторитетните награди в тази област. През 2014-а почитателите му по цялата планета отбелязаха 110 годишнината от неговото рождение, а тази година се навършват 50 години от издаването на знаковия роман „Всичко живо е трева“ и 40 години от неговото първо публикуване на български език.
Откъс:
Когато завих от малката уличка на нашето градче и излязох на главното шосе, зад мен се появи един камион. Беше от онези грамадни камиони с ремарке и се движеше с пълна скорост. На това място шосето пресичаше единия край на града и затова позволената скорост беше четирийсет и пет мили в час, но едва ли можеше да се очаква толкова рано сутрин някой да обръща внимание на пътните знаци.
Впрочем аз веднага забравих за камиона. На около миля нагоре по пътя, при мотела на Джони, трябваше да взема Алф Питърсън, който щеше да ме чака там с рибарските си такъми. Освен това имах да мисля за ред други неща – най-вече за телефона и за това с кого в края на краищата бях разговарял. Чувах три различни гласа – нещо много странно, – но въпреки всичко ми се стори, че гласът е един, който се променя по най-необикновен начин, за да станат три. И ако можех да доловя основния глас, щях да позная на кого е. Трябваше да мисля и за Джералд Шъруд. Той седи в кабинета си, двете стени на който са изцяло покрити с рафтове книги, и ми разказва за плановете, които съвсем неволно възниквали в съзнанието му.
Също и за Грант Пияндето, който ме молеше да им попреча да хвърлят бомбата. А и за хиляда и петстотинте долара също трябваше да помисля.
Къщата на Шъруд беше досами пътя, кацнала на върха на един хълм, и в сипващата се зора огромните черни сенки на старите дъбове, които растяха около нея, правеха очертанията й неясни. Загледан в хълма, аз забравих и за телефона, и за Джералд Шъруд в неговия кабинет, отрупан с книги, където главата му гъмжеше от планове, и вместо това си представих Нанси и нашата среща толкова години след гимназията. Спомних си дните, когато вървяхме, хванати ръка за ръка, изпълнени с онази гордост и щастие, които идват в живота на човека само веднъж, когато светът е млад и първата томителна любов е нежна и прекрасна.
След двайсетина мили четирите платна на широкото пусто шосе се сливаха в две. На пътя нямаше нищо друго освен моята кола и камиона, който бързо ме настигаше. По отражението на фаровете му в огледалото разбрах, че след малко ще ме задмине.
Аз не карах бързо, за камиона имаше достатъчно място да мине, пътят пред мен се простираше съвсем пуст и... изведнъж се блъснах в нещо.
Като че ли връхлетях върху здрава, еластична преграда. Без удар, без трясък. Колата забави ход, сякаш бях натиснал спирачките. Пред мен пътят беше чист и за момент си помислих, че нещо не е в ред – или моторът е отказал, или спирачките са блокирали. Отпуснах педала за газта и колата спря, след това започна да се плъзга назад, все по-бързо и по-бързо, сякаш наистина се бях врязал в някаква гумена стена, която сега ме изтласкваше обратно. Угасих мотора, защото усетих миризмата на скърцащите по платното гуми, но в същия момент, в който го изключих, колата така рязко излетя назад, че забих нос в кормилото.
Зад мене клаксонът на камиона диво изрева, гумите му изсвириха и шофьорът рязко зави, за да ме избегне. Прелитайки покрай мен, камионът изфуча и през свистенето му се чу как гумите се впиват в асфалта и огромната маса гневно прогърмява, като че се сърди, задето й отварям работа. Задмина ме, а аз спрях до банкета на пътя.
Тогава и камионът връхлетя върху онова, в което се бях блъснал. Чух го как се удари. Звукът напомняше лек плясък. За момент ми се стори, че каквото и да е препятствието, той ще си пробие път през него, защото беше огромен, караше с голяма скорост и в първите една-две секунди не пролича да забавя ход. След това скоростта му намаля и аз видях как колелата му забуксуваха и разтърсиха огромната машина, как упорито се мъчеха да си пробият път напред, но не можеха да преодолеят преградата. Все пак камионът проникна с около сто фута по-навътре от моята кола. Там той спря и започна да се плъзга назад – отначало гладко, гумите скърцаха по платното, след това занесе встрани. Ремаркето се завъртя напряко на пътя и се понесе право към мен.
През цялото време аз най-спокойно си седях в колата и не само че не бях поразен, но дори не се учудих. Всичко се разви с такава бързина, че просто нямах време за това. Вярно, беше се случило нещо необикновено, но ми се струваше, че ей сега ще го проумея и тогава всичко отново ще се оправи.
И тъй, седях си аз в колата, погълнат от това, което ставаше с камиона. Когато обаче той се хлъзна назад и полетя към мен, рязко натиснах дръжката, блъснах с рамо вратата и се изтърколих от седалката. Ударих се в асфалта, скочих на крака и побягнах.
Зад мен гумите изпищяха и се разнесе оглушителен трясък на метал. Щом го чух, аз се проснах в тревата отстрани на пътя и погледнах назад. Ремаркето бе ударило колата ми, беше я избутало в канавката и в този момент бавно, почти величествено се сгромолясваше върху нея.
– Ей, ти! – извиках аз. Нямаше смисъл да крещя и много добре знаех това. Но думите сами излетяха от устата ми.
Кабината на камиона остана на пътя, но беше легнала на едната си страна и срещуположното колело стърчеше във въздуха. Шофьорът се измъкна навън.
Беше тихо, ведро утро. На запад по още тъмния небосвод проблясваха мълнии. Във въздуха ухаеше онази свежест, която човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди слънцето да изгрее и преди жегата да те притисне. Вдясно, там, където остана градчето, уличните лампи още светеха. Те висяха неподвижни и ярки, несмущавани от никакъв вятър. Помислих си, че в такава чудна лятна сутрин нищо лошо не може да се случи. На пътя нямаше никакви коли. Бяхме само двамата – шофьорът и аз, и камионът, който беше затиснал колата ми в канавката. Шофьорът се запъти към мен. Приближи се с отпуснати ръце, спря и ме загледа озадачен.
– Какво става тук, дявол да го вземе? – попита той. – На какво налетяхме?
– Не знам – отговорих аз.
– Съжалявам, че стана така с колата ви – продължи той. – Ще съобщя на фирмата. Тя ще се погрижи за нея.
Стоеше пред мен, като че ли беше пуснал корени в земята и никога вече нямаше да се помръдне.
– Ама че работа, да налетиш на едно нищо! – заяви той. – Та там нищо няма!
Видях как в него бавно започна да се надига гняв.
– По дяволите! – каза шофьорът. – Ей сега ще разбера каква е тази работа.
Обърна се рязко и се запъти с широка крачка нагоре към това, в което се бяхме блъснали. Тръгнах след него. Чух го как грухти като разярен глиган.
Той вървеше по средата на пътя и се удари в невидимата преграда, но междувременно така се беше разярил, че нищо не беше в състояние да го спре, и тъй като упорито си пробиваше път напред, проникна много по-навътре, отколкото очаквах. Ала в края на краищата стената го спря и тялото му за момент остана неподвижно, опряло нелепо в нищото. Само краката се плъзгаха като добре смазани бутала – човекът се мъчеше да се придвижи напред. В безмълвието на утринта се чуваше дращенето на обувките му по асфалта. После преградата му даде да разбере. Изхвърли го назад, като че ли внезапна вихрушка връхлетя върху него, събори го и го затъркаля по пътя. Той спря едва когато се намери заврян под кабината на камиона.
Притичах, издърпах го за краката и му помогнах да се изправи. Ожулените от асфалта места по тялото му кървяха, дрехите му бяха изпокъсани и изцапани. Гневът му вече беше преминал, той просто бе изплашен. Гледаше към пътя, сякаш е видял призрак, и все още трепереше.
– Но там няма нищо – каза той.
– Вашият камион е насред пътя, а ще дойдат и други коли. Май ще трябва да поставим някакви знаменца или светлини.
Това като че го изтръгна от вцепенението му.
– Знаменца – каза той, качи се в кабината и извади няколко.
Вървях с него, докато ги поставяше. Той забоде последното знаменце, клекна до него, извади носна кърпа и започна да си бърше лицето.
– Къде има наблизо телефон? – попита той. – Ще трябва да повикаме помощ.
– Трябва да се намери начин да се махне преградата от пътя – казах аз. – Скоро движението ще се засили и ще стане страшно задръстване.
Той отново започна да бърше лицето си, цялото покрито с прах и грес. И малко кръв.
– Та къде може да има телефон? – повтори той въпроса си.
– Ами навсякъде – отговорих аз. – Просто идете в коя да е къща и ще ви услужат.
Как си седим, мислех си аз, и си говорим за това нещо, като че ли е най-обикновено задръстване на движението или дърво, препречило пътя.
– Чуйте, как се казва това място? Нали трябва да кажа откъде се обаждам.
– Милвил – отговорих му аз.
– Вие оттук ли сте?
Кимнах утвърдително.
Той стана и пъхна носната си кърпа обратно в джоба.
– Добре. Ще отида да потърся телефон.
Изглежда, очакваше, че ще му предложа да отида с него, но аз си имах друга работа. Трябваше да заобиколя преградата и да стигна до мотела на Джони да обясня на Алф защо съм се забавил.
Стоях и гледах как той се отдалечава тежко-тежко.
После се обърнах и тръгнах нагоре по пътя към невидимото нещо, което спираше коли. Стигнах го и то ме спря, но не рязко или грубо, а нежно, сякаш въпреки решимостта си да не ме пропусне, си оставаше учтиво и внимателно. Протегнах ръка, но не докоснах нищо. Опитах нагоре-надолу, за да докосна някаква повърхност, но напразно – ръката ми не срещна нищо, абсолютно нищо, само лекия натиск на тази неизвестна сила, която отблъскваше всичко назад.
Огледах пътя – все още нямаше никакво движение, но аз знаех, че това не ще е за дълго. Помислих, че няма да е зле да сложа някакви предупредителни знаци и от другата страна на преградата. Това нямаше да ми отнеме повече от няколко минути, след като успея да я заобиколя, на път за мотела на Джони.
Върнах се при камиона, намерих две знаменца, излязох от пътя и се заизкачвах по хълма с намерение да направя голям завой и да заобиколя преградата. Но и след този голям завой пак се натъкнах на нея. Отстъпих настрани и отново продължих нагоре, следвайки протежението й. Задачата се оказа едва ли не непосилна. Нямаше да е трудно, ако това бе една обикновена стена, но преградата беше невидима и аз непрекъснато се блъсках в нея. Така проследявах накъде отива – блъсках се, отдръпвах се, продължавах нагоре, сетне пак се блъсках.
Всеки момент очаквах препятствието да свърши или поне да изтънее. На няколко пъти се опитвах да си пробия път през него, но то беше все така плътно и неподатливо. Една ужасна мисъл ми мина през ума и колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-упорито ме преследваше тя. Сигурно тогава именно съм захвърлил и знаменцата.
Долу се чу скърцане на буксуващи гуми и аз се обърнах да видя какво става. Една кола, която идваше от срещуположната страна, се блъсна в преградата и при плъзгането си назад препречи другата половина на пътя. Зад нея идваше друга кола, тя се опита да намали ход, но не можа да спре – или спирачките й не бяха в ред, или скоростта беше прекалено голяма. Докато ги наблюдавах, шофьорът рязко завъртя кормилото, излезе на банкета и профуча покрай препречилата пътя кола. След това се удари в преградата, но тъй като вече беше загубил скорост, не можа да проникне много навътре. Преградата бавно изтласка колата му назад, тя се плъзна, блъсна се в другата кола и спря.
Шофьорът на първата кола слезе, заобиколи я и се запъти към втората. Видях го да вдига глава и разбрах, че ме е забелязал. Размаха ръце и извика нещо, но аз бях далеч и не го чух.
От моята страна шосето беше все още пусто, ако не се смятаха смачканата ми кола и ремаркето на камиона върху нея. „Странно – казах си, – че никой не идва."
На върха на хълма имаше една къща, но, кой знае защо, не можех да се сетя чия е. А трябваше да са ми известни стопаните й, защото целия си живот, освен годината в колежа, съм прекарал в Милвил и познавам всички. Нещо ставаше с мен и за момент съвсем се обърках. Всичко ми изглеждаше непознато, стоях стъписан и се мъчех да разбера къде съм.
На изток вече се развиделяваше и след около половин час слънцето щеше да се покаже. На запад се чернееше огромен тъмен облак, остри светкавици го прорязваха с копията си и вещаеха буря.
Стоях, вперил поглед към градчето. Постепенно главата ми се проясни и разбрах къде се намирам. Къщата на върха на хълма бе на Бил Донован. Бил беше градският боклукчия.
Тръгнах към къщата и за миг се запитах от коя ли страна на преградата е останала тя. „Нищо чудно – казах си – да е точно по средата."
Дойдох до оградата, прескочих я, прекосих мръсния двор и стигнах до паянтовата задна стълба. Изкачих се предпазливо до площадката и се огледах за звънец. Но звънец нямаше. Вдигнах ръка и заудрях с юмрук по вратата, след това зачаках.
Чух как вътре се разшаваха, вратата се отвори и Бил ме зяпна в недоумение. Тромав като мечка, с щръкнала рунтава коса, той ме гледаше враждебно изпод смръщените вежди. Беше нахлузил панталони направо върху пижамата си, но не успял да вдигне ципа и отвътре се подаваше част от яркочервената му пижама. Стоеше бос върху студения кухненски под, затова бе подвил пръсти.
– Какво има, Брад? – попита той.
– Не знам – казах аз, – нещо става долу на пътя.
– Катастрофа ли?
– Не, не е катастрофа. Нали ти казвам, че не знам.
Нещо е препречило пътя. Не го виждаш, но си е там.
Изведнъж връхлиташ върху него и то не ти дава да мръднеш нито крачка напред. Също като стена, само че не можеш да го хванеш, нито да го опипаш.
Я влез – каза той, – едно кафе добре ще ти дойде. Ей сега ще сложа джезвето. И без това е време за закуска. Жената тъкмо става.
Отиде до мивката. Взе една чаша от полицата, пусна водата и зачака.
– Трябва да се източи, та да стане по-студена – обясни той.
Напълни чашата и ми я подаде.
– Искаш ли?
– Не, благодаря – отговорих аз.
Тогава той изпи водата на големи шумни глътки.
В този момент някъде в къщата изпищя жена. Докато съм жив, ще помня този писък.
На книжния пазар от 26 януари 2015 г.
Превод: Жечка Георгиева, Радка Лафчиева
Обем: 328 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 18 лв.
Прочетете още: