55 вдъхновяващи истории за истински ценното в живота

Бог би ни простил всичко, освен липсата на радост.
Ивинела Самуилова

Ивинела Самуилова е родена през 1971 г. в Севлиево. Завършва езикова гимназия с испански и английски, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има и редица допълнителни квалификации и обучения, сред които журналистика и психология.

Творческите търсения на Ивинела Самуилова са насочени към вътрешния свят на човека и отношенията му с Бог, света и ближните.

Ивинела Самуилова е автор на четири романа, които бързо се наредиха сред най-търсените заглавия на българския книжен пазар. Книгите й са отличени с най-важната от всички награди – с любовта и признанието на нейните читатели. Благодарение на тях романите на авторката „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ спечелиха първо и второ място в националния конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“. Романът „Жената, която търсеше любовта“ бе удостоен с приза „Носител на всенародната любов“ в конкурса „Копнеж по човечни книги“ на фондация „Човешката библиотека“.

Самите читатели определят книгите на Ивинела като „завладяващи и провокиращи“, „жизнени, пробуждащи и мотивиращи“, „не робуват на клишета“, „действат като терапия“, „променят отношението към живота“, „зареждат, учат и вдъхновяват“.

За книгата

Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.

– Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко са нещастни, как едва се справят с проблемите си. Ако има Бог, защо всичко е толкова лошо?

Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко видели в калта да играе детенце. То било мръсно от главата до петите. Тогава свещеникът се обърнал към сапунджията:

– Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете колко е изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага?

– Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се ползва...

– И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не я използваш във всеки ден и всяка ситуация от живота си.

С притчи, забавни истории и истински случки, в познатия на читателите духовит стил, но и с дълбоко разбиране, Ивинела Самуилова отново ни провокира да прогледнем за чудото на живота. Целта й е да ни покаже как мъдрите послания на християнската вяра могат да бъдат реално прилагани в ежедневието ни, така че в него да има повече смисъл, радост и любов.

В книгата ще откриете 55 вдъхновяващи истории за истински ценното в живота. За стремежите на сърцето ни, за отношенията в семейството, за смисъла на страданието. За благодарността и прошката, за идеалите и талантите, за вярата и надеждата...

Но най-важното, тази книга ще ни помогне да почувстваме, че във всички изпитания в живота не сме сами. И може би за пръв път ще усетим ласкавата прегръдка на Бог.

Интервю с авторката

Ивинела, ти стана известна на читателите с прекрасните си весели, чудесни, забавни и замислящи романи за дилемите и търсенията на героинята ти Ади. Какво си ни подготвила този път?

След излизането на романа ми „Къде отиваш, пътнико?“ много читатели споделиха с мен, че вървейки с героинята ми Ади по Камино – древния поклоннически път до Сантяго де Компостела в Испания, за пръв път са се докоснали до същността на християнството и са се почувствали вдъхновени от него. Различни хора ме питаха дали не съм мислила да напиша книга, която да разказва как тези чудни послания на християнската вяра могат да бъдат реално прилагани в ежедневието ни, така че в него наистина да има повече радост, смисъл, любов, доброта... „Гатанки от небето“ е моят отговор на този читателски интерес към темата.

Предишните ти книги – романите „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ – спечелиха наградата на читателите за най-вдъхновяващи книги. Романът „Жената, която търсеше любовта“ получи приза „Носител на всенародната любов“. Новата ти книга обаче не е роман. Защо?

Наистина смених жанра, но смятам, че самата идея на книгата го изискваше. Много се чудих как да синтезирам практическия опит на християнството като начин на живот, понеже този опит е многопластов и обхваща всички аспекти от живота. Надявам се с „Гатанки от небето“ да съм открила вярната формула. Стори ми се, че представена в такава форма, изчистена от художествена измислица, в която присъствието ми не само като автор, а и като човек – със своя личен житейски опит, със своите търсения и открития – е по-осезаемо, ще направи книгата да звучи по-достоверно, по-искрено и ще бъде по-полезна.

Защо избра точно тази жанрова форма да представиш темите в книгата – чрез притчи, забавни истории и анекдоти?

Ако човек отвори Евангелието, ще му направи впечатление, че Христос говори едновременно много иносказателно и много конкретно. Той използва притчи, за да онагледи посланията си, а после съотнася историите към реалния живот на хората. Господ първо разказва „приказка“, за да откъсне слушателите си от реалността, защото, докато са асоциирани с нея, е трудно да осмислят божествените послания. „Затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, слушат, а не чуват, нито разбират“, казва Той. А след притчата, когато поуката е вече ясна, много често Христос в прав текст – ясно и директно – обяснява как човек може конкретно да я приложи в собствения си живот.

Опитах се да използвам този модел – с тази разлика, че аз не съм си позволявала да наставлявам. Съотнасяла съм „приказките“ към живота на съвременния човек чрез моя личен опит, чрез опита на други хора, чрез много примери от живота, чрез знанията, които съм натрупала в Богословския факултет, чрез осмислянето на всичко това и чрез използването на адекватен за днешния човек език.

Кое те вдъхнови в по-голяма степен да напишеш тази книга – интересът на читателите или самите християнски послания?

Християнските послания по принцип ме вдъхновяват – както като човек, така и като творец. Интересът на читателите ми към тях пък е онзи стимул, който ме провокира като автор да търся най-добрия начин, по който да ги предам, така че не само да стигнат до сърцето им, но и да им бъдат полезни в живота, при това по най-практичен начин.

С какво на теб лично най-вече ти помага в живота тази християнска нагласа?

На първо място ми помага да запазя здравомислие в една според мен доста объркана в духовно отношение реалност. Християнството е много „простичко“ учение, в смисъл – в него няма сложни теории, то не е абстрактно, завоалирано, противоречиво, претенциозно или напудрено. Посланията на Христос са ясни, еднозначни, безцеремонно прями и много конкретни. Не ми се налага да се чудя „какво е искал да каже авторът“ и понеже аз вярвам, че авторът е Бог, мога да се доверя на думите Му и директно да ги ползвам. Християнската нагласа ми помага да бъда по-добър човек, да живея с мир в душата, да живея с радост, да изразявам себе си по най-добрия и автентичен начин...

Защо, ако християнството е „простичко“ учение, остава някак неразбрано днес?

У нас специално вече няколко поколения българи не са приучвани на богомислие и им е отнета възможността за богопознание. Освен това, Христос е говорил преди две хиляди години, а това е страшно много време по отношение на променливата ни реалност. С други думи, днес християнството трябва да бъде представяно адекватно на съвременния човек, а то не е. Не е лесно, защото Църквата, като институция, трябва да бъде консервативна, за да пази чистотата на учението. Но трябва и да намери начините да бъде актуална. Тук богословите можем много да помогнем – и видно е, опитваме се. В интернет могат да бъдат открити прекрасни православни сайтове, с много съвременно поднесена информация, а в последните години се издава и доста православна литература, насочена към по-широка аудитория.

За мнозина християнството се е изчерпало като идея. Защо да се връщат към него, след като има много други пътища за духовен и смислен живот?

Няма начин християнството да е изчерпано като идея. Както бе казал някой, „душата е по природа християнка“. Има се предвид, че християнските ценности са ни същностно присъщи, те са онези общовалидни, вложени в нас от Бог духовни принципи, които всички разпознаваме у себе си. Именно заради тях, най-общо казано, можем да преценяваме кое е добро и кое – зло. Понякога някои започват да проповядват тези принципи от свое име и понеже ги припознаваме като свои, ние можем да им повярваме. Добре е обаче да сверяваме с оригинала кой какво ни казва, за да се предпазим от човешка грешка в посланието и интерпретацията. Не всичко, което звучи красиво и възвишено, е истина, нито пък полезно за духовното и физическото ни здраве. Ето защо разсъдителността е добродетел, поставяна много високо в християнството.

Какво те вдъхновява? Откъде черпиш идеите си? Откъде имаш толкова информация?

Животът ме вдъхновява, проявата на Божия дух в него. Не мога да спра да се удивлявам на това присъствие – едновременно толкова смирено, едва доловимо дори, и толкова въздействащо, завладяващо, преобразяващо. Побрано в нещо толкова дребно – като един ябълков цвят или светлината в нечии очи... Много ме вдъхновяват историите на хора, които въпреки неблагоприятните житейски ситуации са успели да съхранят жаждата си за живот и радостта от самото съществувание. Превъзмогнали са самосъжалението и са продължили да бъдат човечни и да дават най-доброто от себе си. От живота черпя сюжети, идеите идват с осмислянето им. Аз съм богослов и съм информирана предимно в тази област. Може и малко обща култура да съм събрала, прочитайки това-онова. Научавам нови неща и докато пиша. Зад всяка от книгите ми стоят стотици страници информация, която съм изчела и осмислила. Освен това слушам и наблюдавам много внимателно и имам навика да поставям под съмнение общоприети идеи и принципи.

Много читатели са истински впечатлени от поезията в книгите ти – Песните на любовта в „Жената, която търсеше любовта“, стихчетата от „Къде отиваш, пътнико?“, хайкуто в „Ако животът не е чудо“... Каква роля играе поезията в творческите ти търсения?

Поезията в книгите ми идва, когато посланието ми има нужда от „откровение свише“ – по-голям от мен авторитет, който да потвърди това послание. Това са моменти, в които като автор усещам, че както аз, така и героите ми трябва да замълчим, да спрем да философстваме и да чуем „гласа на истината“, който винаги идва отвъд това, което можем да видим и осмислим, ограничени от нашата реалност. В действителност тези поетични послания за мен самата наистина са „откровение свише“. Не мога просто да седна и да ги измисля, когато си поискам. Но пък винаги идват, когато ми трябват, на точното място и в точния момент.

В книгите си ти описа търсенето на призвание, на любов, на вяра, на смисъл. Какво още остава неизречено?

О, има много теми, които ме вълнуват. Но мисля си, след като отметнах основните екзистенциални въпроси, така да се каже, вече мога да се отдам – и в личен план, и в творчески – на малките радости от живота. Точно за това ми се пише.

Фейсбук групата ти „Животът може да е чудо“ е една от най-големите и активни групи в мрежата и непрекъснато печели нови последователи, вдъхновени от идеите в книгите ти. По какъв начин това близко общуване с твоите читатели се отразява на/в творчеството ти?

Освен че този внушителен брой участници в групата ми много ме зарежда и стимулира като автор – заради очакванията към мен да предложа различна и полезна гледна точка по определена тема, разговорите с хората от групата много ми помагат да се ориентирам кои са тези най-важни въпроси за тях. В романа ми „Ако животът не е чудо“ са включени автентични разговори с групата и те имат много важна роля и послание в книгата, защото са представителна извадка за моделите, които щъкат в главите ни, за страховете, за колебанията, за копнежите, за ценностите ни... Страхотен ориентир за всеки, който иска да свери часовника си, както се казва.

Ако имаше право само на едно желание, какво би било то?

Слава богу, че това не е наистина така. Бог е много по-щедър от нас с Неговото: „Искайте, и ще ви се даде“. Но нека да отговоря с думите, които свещениците произнасят в края на всяко богослужение: „Божията милост да бъде с всички нас. Амин!“.

„Радвайте се... и пак ще кажа: радвайте се!“ (Фил. 4:4)

Отзиви на читатели

Прочетох книгата „Къде отиваш, пътнико?“. След като я свърших, плаках. Плаках, защото докосна неподозирани струни в мен, накара ме да се замисля над много неща в живота. Тази книга действа като мехлем за душата!
Краси Иванова

Когато си готов за Истинската Любов, все ще се намери някой, който да те подкрепи и да те преведе през самия теб, за да не изпуснеш момента. Може да е приятел от детството, мъдър старец, монахиня, дете... или книга като „Жената, която търсеше любовта“ от Ивинела Самуилова.
Ива Пенева

Харесвам всички книги на Ивинела, но „Къде отиваш, пътнико?“ ми е най-скъпата на сърцето! Няма друга книга, която да ме е разплаквала и в същото време разсмивала толкова силно... Така е, защото пътят към себе си не е лек и когато срещаш себе си, понякога се радваш, а понякога се натъжаваш и разочароваш. Важното е, че Ивинела има силата и дързостта да поведе читателя по този път.
Любомила Станиславова

Книгата „Животът може да е чудо“ е толкова истинска и жизнена! Една завладяваща и нужна смехотерапия, „отрезвяване“ и „събуждане“ от сериозния поглед към живота.
Маргарита Николова

„Животът може да е чудо“ и „Ако животът не е чудо“ – това не са книги, това са прозрения, вдъхновение, извор от начини за проявяване на потенциала ни. Моите са целите изпъстрени с цветни листчета като дъга... Направо ми идва да ги обявя за ново природно явление.
Наталия Симеонова

Най-накрая се реших да прочета книгата „Животът може да е чудо“... Вчера за първи път от доста години насам се смях със сълзи... Не съм вярвала, че български автор от ново поколение може да напише толкова увлекателна книга.
Юлиана Иванова

Днес завърших „Къде отиваш, пътнико?“. Чета я от близо месец – бавно и напоително, с удоволствието на човек, най-сетне открил дълго търсено съкровище... Романът докосна сърцето ми, даде ми спокойствието и радостта, че имам посока...
Евгения Страхилова

„Гатанки от небето“ не е книга, която да прочетеш и да забравиш. Не е и книга, към която да се връщаш и да препрочиташ от време на време. Това е настолна книга – такава, от която всеки ден се нуждаем...
Дияна Димитрова

Откъс

Как се отнасяте към даровете, които са ви дадени?

Защото даровете и призоваването от Бога са неотменими.
(Рим. 11:29)

Едно момиченце искало да стане велик пианист, но единственото, което можело да изсвири, било „Котешкият марш“. Независимо колко време прекарвало на пианото, това оставало най-доброто му постижение. Родителите на детето решили да го запишат на уроци при известен пианист, за да го научи да свири добре. Момиченцето било във възторг. Когато отишли при маестрото за първия урок, били посрещнати от прислужник и отведени в голям салон, в средата на който имало прекрасен бял роял. Момиченцето с възторжен вик се втурнало към него, покатерило се на столчето и започнало да свири своя „Котешки марш“. Засрамени, родителите се приближили до детето и му казали да престане, но в този момент влязъл маестрото и за тяхна изненада – окуражил го да продължи. Той седнал до момиченцето и се заслушал в свиренето му. След малко самият той започнал да свири заедно с него, прибавяйки акорди, украшения и различни музикални мотиви към баналната мелодия. Родителите не можели да повярват на ушите си. Това, което чували, било прекрасна музикална пиеса, изпълнена от дъщеря им и маестрото, чиято централна тема била същият онзи елементарен „Котешки марш“.
Много обичам тази история. Може би защото се разпознавам в момиченцето пред пианото. Не, не съм добра пианистка – останах си до „Котешкия марш“.
За книгите говоря. Много пъти хора с интерес към писането са ме питали как съм „успяла“. С риск да прозвучи непопулярно, ще отговоря така: в един момент се доверих на Бог. Ще се опитам да обясня. Никога не съм си водила дневник, но скоро в един стар бележник открих нещо като опит за такъв. Записките са отпреди десет години и има само две дати:
5 декември 2004 г. ... Обградила съм се с книги – никога не знам какво точно ще ми се чете в даден момент. Сега съм на 19 стр. от книга на Ъпдайк – един свещеник току-що изгуби вярата си в Бог... Не смея да продължа. Дали и аз затова не намирам призванието си?..
11 декември 2004 г. .. Винаги съм искала да напиша книга, но не смея. Чудя се на всички, които след Достоевски са се осмелили да го направят... Та какво ново и различно бих могла да кажа на хората?
Мисля, че е нормално за всички ни понякога да се чувстваме нищожни. Да се съмняваме, че можем да направим нещо стойностно в живота ни. Но... ето това момиченце пред пианото, с неговия прост „Котешки марш“.
Аз разбирам притчата така: маестрото е самият Бог. Той е наясно какво изпълва душите ни с радост и ни подтиква да упорстваме да „свирим“. Слуша ни и ни окуражава, защото от Него са талантите ни. Той ни казва: „Продължавай да свириш и ако обичаш – направи Ми малко място да седна до теб. Може да ти се струва невъзможно, но Аз мога да ти помогна твоят стремеж да се превърне в нещо прекрасно. Довери Ми се“. #
Ето това направих аз. А останалото откривам в думите на Ерма Бомбек*: „Когато застана пред Бог в края на живота си, много се надявам да не ми е останала дори частица талант, за да мога да Му кажа: Боже, използвах докрай всичко, което си ми дал“.
*Американска писателка хумористка. – Б. а.

Къде е Бог?

Царството Божие е вътре във вас.
(Лука 17:21)

Едно семейство имало двама синове. Братята били големи палавници. Постоянно правели бели и от тях можело да се очаква всичко най-лошо. Родителите им опитали какво ли не, за да ги вразумят – но напразно. Накрая, като не могли да измислят нищо повече, напълно отчаяни, те се обърнали към местния свещеник за помощ. „Може би ако открият Бог, ще се вразумят“, казали те на отчето и той се съгласил да говори с момчетата, стига да не е с двамата наведнъж. Родителите завели първо по-малкия си син в църквата. Обещали му, че скоро ще се върнат да го вземат, и се прибрали у дома си. Момчето се настанило на един стол срещу дядо поп и известно време двамата се гледали мълчаливо. Най-накрая отецът благо попитал:
– Кажи, синко, знаеш ли къде е Бог?
Момчето не отговорило нищо. Просто си седяло на стола, сякаш въпросът не се отнасял до него.
Свещеникът придал по-строго изражение на лицето си и след малко отново попитал, вече с по-твърд тон:
– Момче, знаеш ли къде е Бог?
Този път хлапето се размърдало на стола, но отново не проронило нито дума. Мълчанието на малкия и отказът му да разговаря с него започнали да дразнят свещеника и третия път той процедил остро през зъби:
– Отговаряй – къде е Бог?
За негова изненада, вместо да отговори на въпроса му, момчето рязко скочило от стола на земята, плюло си на петите и избягало от църквата яко дим. Хлапакът тичал през целия път до вкъщи и щом стигнал, отворил вратата със замах и се провикнал:
– Брат миии... Загазихмееее... Бог е изчезнал и мислят, че ние сме виновни!
Спомням си, че като млад богослов доста спорех. Опитвах се да убеждавам в съществуването на Бог тези, които пък се опитваха да убедят мен в несъ-ществуването му. Често извисявах глас, когато ми задаваха въпроса „Къде е Бог?“. Сякаш с по-високия си тон можех да се оправдая, понеже аз също се чувствам обвинена за изчезването Му. Постепенно разбрах, че няма смисъл да споря. Защото, ако Бог обитава в сърцето ми, дори и на най-скришното място, всички ще Го видят.
Има един уникален съвременен руски светец – св. Лука Войно-Ясенецки (1877-1961). Удивителна личност – известен хирург, приел монашески сан. Преподавател по медицина и духовен отец, който ръководел с вещина както катедрата по хирургия в университета, така и епархиите, на които е провъзгласяван за архиепископ.
На снимки от съветско време може да се види облечен в расо старец, с дълга посивяла коса. Този хем епископ, хем съветски професор е работил всеотдайно почти четиридесет години във времето на руския комунистически режим. По неговите книги са учили поколения съветски хирурзи. Произнасял е проповеди за спасението на душата и заедно с това е чел лекции по хирургия.
Той поставял болния на операционната маса, прочитал над него молитва, прекръствал себе си, лекарите, сестрите, помазвал с йод мястото, където трябвало да се реже, и хващал скалпела. Неговите операции винаги били сполучливи и казват: дори обречените се съживявали. А хората се чудели – науката ли му помага, или Бог, и то във времена, когато заради вярата преследвали и убивали?!
Разбира се, нямало как да му се размине – св. Лука бил заточван няколко пъти в Сибир. Когато започнала войната, той помолил да бъде изпратен да помага на фронта като хирург, заявявайки, че след края на войната ще се върне в лагера. Молбата му била удовлетворена. Говори се, че ранените войници настоявали да ги лекува единствено той, защото по неговите молитви и най-страшните рани заздравявали. Когато войната приключила, лекарят получил медал. Епископът бил върнат отново в Сибир... И ето че стигам до случката, заради която ви разказвам всичко това. Историята е автентична, съхранена в запазен разговор на епископа с агент на ЧК (КГБ) в Ташкент:
– И къде е Бог, Войно-Ясенецки? Да не би да сте го виждали? – попитал известният като „Зловещия Петерс“ агент.
Свети Лука отговорил просто:
– Действително – не съм виждал Бог. Но много пъти съм правил мозъчни операции и когато съм отварял мозъчната кора, никога не съм виждал ума. И съвестта също не съм виждал...

Милостиви ли сте?

Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем.
(Мат. 5:42)

Преди време една приятелка ми каза, че повече няма да дава милостиня на просяците по улиците. Беше видяла как едно ромско дете, просещо пред църква, отишло зад ъгъла и дало събраните стотинки на опърпан мъж, вероятно баща му, който пък след малко излязъл от близкия магазин с шише ракия. По този повод се сетих за следната история:
Мъжът на една жена починал. Въпреки че било по време на война и имало голям глад, тя, вместо да ги разпродаде, раздала всички вещи на покойника, а за себе си оставила само едно негово топло палто, което двамата купили още преди войната.
„Нека ми бъде за спомен“ – решила жената.
Тя живеела сама. Тежко й било, пък и скръбта по мъжа й не минавала, но се справяла някак, най-вече като се уповавала на Бога.
Веднъж, тъкмо се прибрала от нощна смяна, чула, че на входната врата се хлопа. Отворила и видяла, че на прага стои клошар. Била люта зима, а човекът, който изглеждал премръзнал, я помолил:
– Моля ви, дайте ми някоя дрешка!
Жената поклатила тъжно глава:
– Нямам нищо, добри човече. Отдавна раздадох всичко, което остана от покойния ми мъж.
– Моля ви, потърсете – настоял мъжът, – може и да намерите нещо за мен! Заради Христа ви моля!
„Та нали всичко раздадох – помислила си жената, – а за себе си оставих само онова палто. И с него ли да се разделя?! Съжалявам, но няма да го дам“, твърдо решила тя, но изведнъж се засрамила: „Този нещастник стои на студа и ме моли в името на Бога.. Гладен, гол.. Да, ще му дам палтото, заради Него“.
Отворила раклата, извадила прилежно сгънатото палто, целунала го като за сбогом и го занесла на човека:
– Носи го със здраве!
– Благодаря ти, жено – казал бездомникът. – Да сподоби Господ с Царството Небесно твоя покойник!
Тръгнал си той, а жената крачела из стаята и не можела да си намери място. От една страна, се радвала, че заради Господа е дарила палтото, от друга страна, й било мъчно, че се е разделила с последната вещ, останала от мъжа й. После изведнъж си спомнила, че няма хляб, взела последните купони за храна, облякла се и тръгнала към пазара.
Както вървяла, изведнъж видяла същия клошар, който я бил посетил по-рано, да стои до един мъж, който стискал палтото на мъжа й под мишница и броял пари. Явно клошарят тъкмо го бил спазарил.
Жената ахнала – не можела да повярва на очите си. Просякът пък взел парите и тръгнал право за сергията, където продавали алкохол. Жената не издържала и се разплакала – в името на Бог дала последната скъпа за нея вещ от покойния си мъж, а тя била продадена за шише ракия.
Купила хляб и се върнала у дома толкова разстроена, че нямала сили да прави каквото и да било. Легнала на дивана, завила се презглава с едно старо одеяло и заридала неутешимо. По някое време, изтощена от сълзите, заспала. И изведнъж чула, че някой влиза с тихи стъпки в стаята и спира до главата й. Отметнала тя одеялото да види кой се е промъкнал така и замръзнала – пред нея стоял самият Христос...
Сърцето й се разтуптяло, разтреперила се, а Господ се навел към нея, притиснал до сърцето Си ръката на жената и ласкаво й казал: „Твоето палто е на Мене“.
И наистина, палтото на мъжа й, същото онова, което дала на клошаря в Негово име, било на гърба на Господ. И в същия миг се събудила...
Когато бях малка, най-много обичах мама да ми чете приказки. Любимата ми приказка беше „Хубавка и чудовището“. Не знам дали защото мама ми я разказваше толкова артистично, но винаги заплаквах от радост на момента, в който добротата и милостта на Хубавка побеждават отвращението й от вида на чудовището и за да го върне към живота, тя му дава сърцето си.
„Любовта не заварва някого най-прекрасен – тя го прави такъв“, казват светите отци.
Преди време четох история за поет, който публикувал стихотворение, озаглавено „Любовта стига“. Под него някой написал краткия коментар: „Не, не стига“. Мисля – знам защо. Във всеки от нас има по нещо, което може да бъде изобличено, което не е за харесване, за да не кажа, че изобщо не може да бъде обект на любов, ако сме искрени. Да се принуждаваме да обичаме всичко във всички – не абстрактно, а истински, в конкретните проявления на дадения човек, с всичките му наистина недостойни за обич действия, привички, особености и дори физически характеристики, според остроумното сравнение на един любим писател, е като да караш човек да харесва вкуса на мухлясал хляб или звука на дрелката. Именно милосърдието е този инструмент на сърцето, който поправя това несъответствие. „Лесно е било едно време – казва Радой Ралин. – Имаш две ризи, даваш една на ближния си. Сега понякога е драма – ризи колкото щеш, ближен няма.“ Милосърдието превръща чуждия в ближен. То прави падналата човешка природа отново достойна за обичане. То превръща любовта от умозрение в конкретно любовно действие – на грижа, търпение, толерантност и щедрост.
В този смисъл всяко проявено от нас милосърдие, независимо как се използва от човека, към когото е насочено, когато излиза от сърцето ни, бива приемано директно от Бог.
Не забравяйте благотворителността и щедростта, защото Бог благоволи към такива жертви (Евр. 13:16), наставлява апостол Павел. Защото: По-блажено е да се дава, отколкото да се взима (Деян. 20:35).
Това, че някой е злоупотребил с нашето милосърдие, не е наша грижа. За измамниците в Писанието има друг текст:
Недейте се лъга – с Бога не можеш да се подиграеш.
Каквото посее човек, това и ще пожъне (Гал. 6:7).

На книжния пазар от 1 октомври 2015 г.
Обем: 272 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1500-2
Корична цена: 12,95 лв.

Прочетете още:

• „Животът може да е чудо“
• „Ако животът не е чудо“
• „Жената, която търсеше любовта“
• „Къде отиваш, пътнико?“