Западното знание и източната мъдрост в хармонично цяло

150 истории за приключението да съществуваш, за смисъла на живота и силата на връзките.

За книгата

– Учителю, какво трябва да направя, за да не се чувствам вечно недоволен и сърдит? Едни хора говорят прекалено много, други са невежи. Трети – равнодушни. Мразя лъжците и се дразня от клеветниците.

– Ами живей като цветята! – отговорил учителят.

– Какво означава да живея като цветята? – попитал ученикът.

– Погледни внимателно тези цветя – продължил учителят, сочейки туфа перуники в градината. – Те се раждат върху тор, но са чисти и ухаят. Извличат от вонящата пръст всичко полезно и здравословно за тях, но не позволяват на киселата почва да накърни свежестта на листенцата им. Редно е да се тревожиш от собствените си грехове, но не бива да допускаш чуждите пороци да те притесняват. Техните недостатъци са си техни, не твои. А след като не са твои, няма причина да се безпокоиш. Затова упражнявай умението да отхвърляш всичко лошо, идващо отвън. Това означава да живееш като цветята.

Кратки, забавни, наситени с мъдрост и емоция, историите в тази книга ще ни изправят пред основни въпроси за това как живеем, как общуваме и какъв смисъл придаваме на битието си. За да ни припомнят: животът винаги е приказка, от нас зависи каква ще е собствената ни житейска история.

За авторите

Жаума Солер и Мария Мерсе Конангла са признати експерти в областта на психологията и личностното израстване. Създатели са на концепцията за емоционална екология, както и на Института за емоционална екология, който развива и прилага идеите им. Автори са на няколко книги, които се радват на голям успех в Испания: „Емоционална екология“, „Емоционалните кризи“, „Сърце, което чувства, очи, които виждат“, „Двадесетте перли на мъдростта“, „Изживей приказката“ и др.

Любознателността и стремежът към нови познания обуславят пътешествията на авторите по целия свят. Целта им е да опознаят различни култури и традиции, да разширят хоризонтите си. Това им позволява да съчетават в едно хармонично цяло западното знание и източната мъдрост.

Цитати

Най-страшното невежество винаги е непознаването на самите нас.

Нашето място в света не е въпрос на статус или на мащаби, а на съвест.

Истината е, че често дребните неща, които минават незабелязани, могат да предизвикат големи промени.

Не, няма два вида хора. Всъщност всеки човек може да бъде много хора едновременно, много маски или много личности, които се редуват една след друга... Най-важното не е да разберем кои сме наистина, а да си поиграем да бъдем всичко, което можем да бъдем, и да опитваме без страх безкрайните възможности, които ни предлага животът.

Да живееш, означава „да живееш със“.

За да е изпълнен със смисъл светът, и ние трябва да сме изпълнени със смисъл.

Откъси

13. Ти си едно чудо

Всяка преживяна секунда е нов и необикновен момент във Вселената, момент, който никога няма да се повтори. А на какво учим децата си? Учим ги, че две и две прави четири и че Париж е столицата на Франция. Кога ще им обясним кои са те самите?

На всяко от тях би трябвало да кажем:

– Знаеш ли какво си ти? Ти си едно чудо, ти си неповторим. През всички изминали години не е имало друго дете като теб, нито едно. Бързи крака, сръчни пръсти, начин на движение... Можеш да бъдеш Шекспир, Микеланджело, Бетовен. Имаш заложби за всичко. Ти си истинско съкровище. А когато пораснеш, ще навредиш ли на друго същество, което също като теб е едно чудо?

Трябва да работиш – всички трябва да работим, за да направим света достоен за неговите деца.

32. Предварително решение

Точно в осем, както всеки ден, деветдесет и две годишната госпожа Пепита вече се бе приготвила. Добре сресана, с грижливо нанесен грим, въпреки множеството проблеми със зрението, тя вече бе готова за заминаването си в дома за стари хора.

Съпругът й, с когото бе живяла шейсет години, бе починал и това правеше преместването наложително. След като изчака търпеливо на регистратурата в дома, тя се усмихна мило, когато й съобщиха, че стаята й е готова. Докато вървеше с проходилката към асансьора, аз й описах подробно малката й стая, включително чаршафите и завесите на прозореца.

– Много ми харесва – каза тя въодушевено като осемгодишно момиченце, на което току-що са показали новия домашен любимец.

– Но вие още не сте видели стаята, госпожо Пепита... Почакайте.

– Това няма значение – отвърна възрастната дама. – Щастието е нещо, което човек сам решава предварително. Дали стаята ще ми хареса или не, не зависи от начина, по който е подредена, а от това как аз ще подредя съзнанието си. Аз вече предварително съм решила, че много ще я харесам. Това е решението, което вземам всяка сутрин още със ставането си.

– Защо го правите, госпожо Пепита?

– Защото имам две възможности: или да прекарам деня в леглото, като броя затрудненията с някои части от тялото си, които вече не работят, или да стана от леглото и да благодаря на онези части, които още работят. Всеки ден е подарък и аз съм решила всяка сутрин да се съсредоточавам върху подаръците на новия ден и върху щастливите спомени, запечатани в съзнанието ми. Искам да изживея всеки миг от живота си. Старостта е като банкова сметка... Човек може да изтегли онова, което е вложил в нея.

42. Прекалено очевидно

Една сутрин Настрадин Ходжа увил едно яйце в кърпа, отишъл на градския площад и обявил на минувачите:

– Днес предстои важно състезание! Който познае какво е увито в тази кърпа, ще получи за награда яйцето, което е вътре.

Хората се спогледали, заинтригувани, и Настрадин Ходжа продължил:

– Увитото в тази кърпа е с жълта като жълтъка сърцевина, около нея има бяла като белтъка течност и всичко това е поместено в лесно чуплива черупка. То е символ на плодородието и ни напомня за птиците, полетели към гнездата си. Е, кой ще ми каже какво се крие тук?

Всички мислели, че Настрадин Ходжа държи яйце в ръцете си, но отговорът бил толкова очевиден, че никой не искал да стане за смях пред другите. Ами ако не било яйце, а нещо много важно, плод на богатото мистично въображение на дервишите? Жълтата сърцевина може би сочела връзка със слънцето, а бялата течност около нея току-виж се оказала някаква алхимична съставка. Не, не, този луд човек се опитвал да се подиграе с някого.

Настрадин Ходжа задал още два пъти въпроса, но никой не дръзнал да отговори, да не би да каже нещо неуместно.

– Всички вие знаехте отговора – обявил накрая той, – но никой не посмя да го изрази с думи. Такъв е животът на нерешителните: отговорите са под носа ни, но тези хора търсят винаги най-сложните обяснения и в крайна сметка си остават с пръст в устата. Само едно нещо прави невъзможна мечтата: страхът от провал.

79. Въпрос на цена

Дядото на един приятел пристигнал в САЩ от Европа и след като се настанил на остров Елис, влязъл в едно кафене в Ню Йорк с намерението да хапне нещо. Седнал на една празна маса и зачакал някой да дойде да му вземе поръчката. Никой не дошъл, разбира се. Накрая някакъв тип, който носел поднос, отрупан с храна, седнал срещу него и му обяснил как стоят нещата:

– Застанете ето там – посочил му той, – следвайте опашката и вземайте каквото желаете. Като стигнете до другия край, ще ви кажат колко трябва да платите.

Ето го и коментара на дядото:

– Много скоро научих как стоят нещата. Животът прилича на кафене. Можеш да вземаш каквото пожелаеш, стига да си готов да заплатиш цената. Току-виж дори си преуспял. Но успех няма да постигнеш, ако чакаш някой да ти го поднесе на тепсия. Трябва да станеш и да идеш да си го вземеш.

114. Несравнимо цвете

Живяла някога много богата млада жена, която си имала всичко: чудесен съпруг, прекрасни деца, великолепна работа и задружно семейство. Лошото било, че тя не можела да съвмести различните страни от своя живот и ходела вечно унила, с чувството, че животът й не е достатъчно добър в някои отношения. Ако работата й поглъщала много време, това ставало за сметка на децата й; ако възникнели проблеми, обръщала гръб на съпруга си, убедена, че той ще я разбере... И така хората, които обичала, оставали винаги на заден план. Един ден баща й, мъдър човек с голям житейски опит, й подарил много скъпо и рядко растение, отрупано с цвят, от което в света имало само един-единствен екземпляр. И й казал:

– Дъще, това растение ще ти помогне много – повече, отколкото си представяш! Трябва само да го поливаш и подрязваш от време на време, а понякога да разговаряш поне малко с него. В замяна на това то ще ухае и ще те радва с красивите си цветове.

Трогната, младата жена благодарила за подаръка. Цветето нямало равно по хубост и тя пърхала от щастие, че е единственият притежател в света на подобно растение.

Времето минавало, възникнали проблеми, работата й поглъщала все повече време от ежедневието й. Живеела в непрекъснат стрес, вечно бързала и забравила да се грижи за растението. Е, понякога го поглеждала, когато се върнела вкъщи. То все още цъфтяло, нямало признаци за повяхване или загиване и било все така красиво и уханно. И тя подминавала саксията. Докато един ден, най-неочаквано, цветето умряло. Прибрала се тя у дома и се смаяла. Цветовете били опадали, листата – пожълтели, корените – напълно изсъхнали...

Младата жена много плакала и разказала на баща си какво се е случило. Тогава баща й отговорил:

– Така си и мислех, че ще стане. Не мога да ти подаря друго такова цвете. То беше единственото в света. Няма друго подобно цвете и не може да бъде заменено, така както не могат да бъдат заменени децата ти, мъжът ти, твоите близки и приятели. Не полагаш ли грижи за нещо, то загива.

На книжния пазар от 12 ноември 2015 г.
Обем: 272 стр
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1519-4
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Гатанки от небето“ – Ивинела Самуилова
• „Да чуеш ритъма на сърцето“ – Ян-Филип Зендкер
• „Компас към успеха“ – Казуо Инамори