„Момичето от другия бряг“ – Мицуйо Какута

Ако са ви омръзнали трилърите със супермени детективи и серийни убийци, то „Момичето от другия бряг“ – бестселърът на известната японска писателка Мицуйо Какута, е четиво за вас.

Романът не е криминален, но съдържа загадка, която главната героиня Сайоко успява да разгадае и преосмисли след тревожен размисъл. Тази вълнуваща история повдига и завесата на ред тайни на нежния пол, каквито липсват в популярните дамски четива.

Героините в „Момичето от другия бряг“ са аутсайдерки – те трудно намират приятелки, а когато се сприятеляват, влагат повече чувства, които далеч надминават стандартните. Общо взето, те са безпомощни в отношенията си с другия пол.

Сайоко е 35-годишна домакиня, майка на 3-годишно момиченце, омъжена е и не е контактна, откакто се помни. Всекидневието й е почти стандартно – домакинство, разходки с детето из околните градини. Съпругът й е апатичен и не проявява към нея чувства, а свекърва й, въпреки че живее отделно, непрекъснато я тормози и обижда. Дъщеричката й Акари също като нея няма приятелки. Затова Сайоко решава да започне отново работа и да даде детето в детска градина, където да преодолее стеснителността си.

Така Сайоко среща бизнесдамата Аои Нарахаши, собственичка на туристическата фирма „Платинена планета“. Аои е нейна връстница, със сходна самотна съдба. Не е омъжена, няма и близък приятел, но е активна и с високо самочувствие. Работата, която Аои предлага на Сайоко, е чистене на къщите на хора, които в това време са на екскурзия в чужбина.

Паралелно с обучението на Сайоко, авторката вплита стара история от времето, когато Аои е гимназистка. Тогава тя е черната овца за съученичките си и родителите й напускат големия град и се преместват в по-малък, за да я отърват от издевателствата им. Чрез този разказ авторката ни запознава с един от най-острите проблеми на съвременна Япония – този за насилието в училищата. На новото място Аои среща непукистката Нанако. В пресата излизат сензационни текстове, че момичетата имат любовна връзка. Авторката използва тази стара история, която амбицира Сайоко да научи какво точно се е случило. Сайоко напряга паметта си, спомня си и за реката, където на единия бряг е тя, а на другия са двете момичета.

Многопластов роман като „Момичето от другия бряг“ няма как да се сведе само до разгадаването на тази история. Покрай нея авторката вади на показ дълбоко премълчавани тайни на нежния пол, изяснява и екзотични страни от психиката и битието на японките. Нищо в сюжета не се поднася на читателя наготово. Мицуйо Какута го оставя да преценява и да чете между редовете. Колоритът на този японски бестселър едва ли би могъл да бъде доловен от българския читател в целостта си, ако не беше така блестящо преведен от Дора Барова и редактиран от Братислав Иванов.

За авторката

Мицуйо Какута е сред най-известните и популярни съвременни японски писателки. Родена е през 1967 г. в Йокохама. „Момичето от другия бряг“ е носител на престижната награда „Наоки“. Сред множество филми по нейни романи най-голям успех има „Цикадата от осмия ден“, който има премиера на кинофестивала в Кан.

Откъс

1

Кога най-сетне ще престана да съм това, което съм?
Сайоко се усети как за кой ли път прехвърля въпроса в съзнанието си и се усмихна горчиво. Това означаваше само, че едно нещо у нея не се е променило – от детството до ден днешен. Като дете все си мислеше какво би било, ако е не тя, а някоя друга. Какво ли щеше да е, ако съм любимата на всички звезда Йоко? Или например отличничката Нитта?
Седнала под необятната сянка на дърветата, Сайоко се загледа в тригодишната си дъщеричка на пясъчника. В градинката беше пълно с деца на същата възраст, всяко от тях си играеше с едно или две други и единствено Акари както винаги се ровеше самичка в ъгъла на пясъчника. Дали и тя, като поо-трасне, ще започне да си задава същия въпрос: Какво ли щеше да е да съм някоя друга?
Сайоко въздъхна и си извади мобилния телефон. Нямаше пропуснати разговори, затова позвъни на домашния си телефон и провери дали има някакви съобщения. На телефонния секретар също нямаше нищо. Очакваното обаждане все още не идваше.
Роди Акари преди три години, през февруари. Шест месеца по-късно последва съвета от списанията за родители, които четеше, и започна да извежда детето в близката до дома им градинка – в указаните часове и облечена според съветите във въпросните списания. Запозна се с майки с деца на възрастта на Акари и дори си уреждаха срещи, за да ходят заедно на детската консултация за периодичните медицински прегледи и ваксинации. Постепенно обаче започна да забелязва как някои от младите жени в градинката някак странно се групират около една, явно обявила се за „лидер“, и макар да се стараят да не показват презрително отношение, всъщност избягват една от майките. Самата вече над трийсет, Сайоко бе очевидно много по-голяма от повечето жени там, затова можеше да приеме отношението им към жената, за която те вероятно си мислеха, че макар да не е лош човек, поради възрастта си просто няма как да е една от тях. Всъщност беше напълно разбираемо.
Въпреки това изведнъж й стана тягостно да ходи в градинката и за известно време се отказа от ежедневните разходки на Акари. Много скоро обаче започна да чувства вина, че държи детето по цял ден затворено вкъщи. Притесняваше се, че без градинката и възможностите за общуване с други деца, дъщеря й ще остане завинаги необщителна.
Така че Сайоко и Акари прекараха последните две години, обикаляйки една по една всички градинки в пешеходна близост от дома им. След градинка А, където ходеха толкова дълго, колкото Сайоко да разбере накъде отиват отношенията между майките там, се преместваха в градинка Б. За щастие, около тях имаше безброй малки и големи градинки.
Сайоко разбра, че на такива като тях с Акари им викат „градински цигани“. И тя постоянно тръгваше на разходка с детето, мърморейки, сякаш се извиняваше пред някого, че не се скитат от градинка на градинка по желание, а просто се опитват да намерят място, където да им е приятно.
Специално тази, на двайсет минути пеша от къщи, беше най-голямата от всички, в които бяха попадали досега, и тук нямаше онова характерно за по-малките градинки общество на млади майки. Имаше всякакви хора. Бащи разхождаха бебетата си, баби и дядовци играеха с внуците си и дори майките бяха далеч по-разнообразни по външен вид и възраст. И не само това, а и от учтивост възрастните отбягваха да общуват с околните и никой не се опитваше да заговаря някого, освен ако това не бе абсолютно необходимо. На Сайоко това й хареса и вече близо шест месеца водеше дъщеря си там.
Но въпреки че възрастните не общуваха помежду си, малките някак незабелязано и съвсем естествено се сприятеляваха и докато родителите им седяха наблизо, забили нос в книга или съсредоточили цялото си внимание във фотоапарата, децата, оказали се сред всичките приспособления за игра, постепенно скъсяваха разстоянието помежду си и започваха да играят с други като тях, които виждаха за пръв път. От време на време се случваше и да се пролеят сълзи в спор за някоя играчка, но дори тогава възрастните правеха всичко възможно да не се намесват и това бе нещо като неписано правило в тази градинка.
Акари ровеше в пясъка с пластмасовата си лопатка, но спря и се загледа в две момиченца на нейната възраст, които си играеха на семейство в средата на пясъчника. Едното беше с червена тениска, а другото с рокля на слънчогледи и двете се смееха и бърбореха весело, заети с пъстър пластмасов сервиз, а гласчетата им звънтяха във въздуха. Едно момченце, което все още не се държеше стабилно на краката си, отиде, клатушкайки се, до тях и ги загледа, сякаш в очакване да го включат в играта. Най-напред двете също го загледаха, след което момиченцето с рокля на слънчогледи взе вилица и му я подаде, имитирайки очевидно майка си.
Акари се преструваше, че не ги гледа, но Сайоко наблюдаваше скришом тримата в средата на пясъчника и дъщеря си, която си играеше самичка в единия му край. Виждаше как от време на време детето поглежда към групичката и веднага бързо отпуска очи и се връща към заниманието си да се рови в пясъка.
Сайоко често се удивляваше до каква степен детето прилича на нея. Колкото и силно да й се искаше да си играе с някого, Акари не можеше просто да се присъедини, а стоеше сиротно встрани и чакаше да я повикат. Децата, разбира се, рядко забелязват такива неща и докато Акари вдигне за пореден път глава, те обикновено вече бяха хукнали да си играят някъде другаде. Като гледаше как дъщеря й стрелка погледи насам-натам, Сайоко неминуемо съзираше в тях собствените си очи. Точно по същия начин тя стрелкаше с поглед майките във всички онези градинки, в които откри колко й е трудно да се приспособи. И всеки път, давайки си сметка за това, усещаше болезнено, че се проваля като майка. Ако бе по-уверена в себе си и по-благоразположена, за да може да подхване свободно разговор с всеки срещнат, преструвайки се, че не забелязва стените, които групичките се опитват да издигнат, тогава и Акари щеше да стане по-уверено и благоразположено дете.
Хиляди пъти си беше мислила да се върне на работа – две години след като се омъжи и после цели три след раждането на Акари. Вместо непрекъснато да се измъчва в коя градинка да отидат, може би трябваше да си намери работа и да даде Акари на ясла. Там детето щеше да си намери повече приятелчета, отколкото като „градинско циганче“. И щеше навярно да се научи да е по-общителна. Само че Сайоко не спираше да се колебае. Не й се вярваше, че е възможно майка да предпочете да работи точно когато детето й е най-сладко, и смяташе, че в тази възраст едно дете без майка си е направо за оплакване. Оправдаваше собствената си инертност, като повтаряше думите на онези майки в градинките, които си седяха вкъщи и си гледаха децата. Само че не това бе истинската причина да протака и да не предприема нищо. Оформящите се сред младите майки групички й напомняха болезнено ясно атмосферата на мястото, където работеше, преди да се омъжи.
След като се дипломира, Сайоко постъпи на работа във фирма за разпространение на филми, известна с това, че от първия ден поверява на новопостъпилите огромна работа, но и пълна свобода на действие. Работата й носеше удоволствие, харесваха й и спокойните и непринудени отношения – от подчинените не се очакваше да се държат подчертано почтително с шефовете. С течение на времето обаче на повърхността избиха незабележими в началото противоречия. Между някои от служителките на трудов и други на временен договор се развихри крайно глупава размяна на думи за това, кой трябва да прави кафе и студен чай; кой кога трябва да си тръгва в края на работния ден; какво да е облеклото; как да се използва дамската тоалетна за лични нужди, тоест все едни такива разногласия, на които не им се вижда краят. И в които биваш ненадейно въвлечен. Сайоко наистина полагаше неимоверни усилия да се държи на еднакво разстояние и от двете воюващи страни и точно когато всички тези усилия й дойдоха до гуша, приятелят й Шуджи Тамура просто съвсем навреме отвори дума за брак. Тя бързо прие и почти толкова бързо подаде молба за напускане. Шуджи не изглеждаше доволен, защото очевидно се беше надявал тя да продължи да работи и след като се оженят, но Сайоко се престори, че не забелязва това.
Беше преди около месец, когато Сайоко най-сетне заяви на Шуджи, че мисли отново да започне работа. Той само каза, че няма нищо против, и изобщо не попита защо така внезапно го е решила. На Сайоко й хрумна, че сигурно не му се вярва и приема думите й за моментна прищявка.
Само че тя бе напълно сериозна. Започна да купува списания с обяви за работа, спираше се на всички, които гласяха: Не е нужен опит. Домакините са добре дошли, постоянно ходеше на интервюта, но непрекъснато я отхвърляха, без да й обяснят защо. За всяко интервю й се налагаше да остави Акари на свекърва си, която не пропускаше да подметне нещо неприятно. Това обаче не само не съкрушаваше Сайоко, а дори я амбицираше да продължи да разпраща заявления за интервюта.
Тя погледна за сетен път мобилния си телефон и го пъхна обратно в задния си джоб. После отметна глава назад и вдигна поглед към небето. Отвъд полю-ляващите се леко листа се ширеше безбрежна бистра синева.
На последното интервю преди два дена й казаха, че днес ще я уведомят за резултата. Досега все я отхвърляха, но тя тайно се надяваше този път да е различно. Спомни си шефката на фирмата, която онзи ден я интервюира. Най-случайно се оказа, че не само са връстнички, а и са завършили един и същи университет. Не беше кой знае каква рядкост при толкова огромен университет да се натъкнеш на човек, който също като теб го е завършил, но онази жена така й се зарадва, сякаш е срещнала стара приятелка.
– Колко ли пъти сме се разминавали по онази дълга алея с дърветата гинко от главната порта към централния корпус, или в столовата – бъбреше тя със сияйна усмивка и досущ като студентка.
Групичката деца в средата на пясъчника вече играеха на магазин и подвикваха носово на продавача:
– Дайте ми половинката от тази голяма бяла ряпа.
– Ще взема тази риба. Моля да ми я почистите.
Сайоко забеляза, че дъщеря й внимателно наблюдава изпод око сцената. После изглежда реши, че майка й може да се намеси и да й помогне, и я погледна умолително. Сайоко отвърна мигом очи настрани. Душата я болеше, но й се искаше Акари да се научи сама да се сприятелява с други деца.

На книжния пазар от 14 януари 2016 г.
Преводач: Дора Барова
Редактор: Братислав Иванов
Обем: 336 стр.
ISBN: 978-954-742-220-9
Издателство: „Слънце“
Корична цена: 14 лв.

Прочетете още:

• Японски приказки
• Ехо от класическата японска поезия
• „Хроника на птицата с пружина“ – Харуки Мураками