„Фройд набързо“ – Кристфрид Тьогел

Това е едно изключително ценно и достъпно четиво, панорамен поглед върху личността и изследванията на създателя на психоанализата.

„Фройд набързо“ е сполучлив опит да бъдат представени на по-широк читателски кръг най-важните съчинения на Зигмунд Фройд. Авторът обхваща възгледите, теориите и хипотезите на прочутия австрийски лекар и мислител за сънищата, несъзнаваното, нагоните, сексуалността, неврозите и техниките за тяхното лечение, религиозните практики. Цитат от писмо на Фройд до Ромен Ролан е послужил като епиграф на книгата: „Аз, за разлика от Вас, не мога да разчитам на обичта на много хора. Не съм ги радвал, не съм ги утешавал, не съм ги възвисявал. Не ми е била това целта. Исках просто да изследвам, да решавам загадки, да разкрия парченце от истината. На мнозина това може би е причинило болка, на някои сигурно е дало щастие, но и за двете нито нося вина, нито имам заслуга.“

Кристфрид Тьогел е немски клиничен психолог, задълбочен изследовател на научното наследство и архива на Зигмунд Фройд, негов биограф. Автор е на редица публикации и книги, посветени на теорията на съня, историята на психологията, на живота и епистоларното творчество на Фройд. Написано с научна добросъвестност, „Фройд набързо“ е многостранно и увлекателно четиво, което ще ви въведе в света на една от най-влиятелните фигури на миналия век.

Откъс

Моите възгледи за ролята на сексуалността в етиологията на неврозите (1906)

В първите години от своята психотерапевтична практика Фройд е изненадан от честотата на сексуалните нарушения при невротиците. Той стига до прозрението, че в голяма част от случаите причината за неврозите се крие в сексуални преживявания от ранното детство. Особено важна роля, изглежда, играе сексуалното съблазняване от възрастни или от по-големи деца. Тук Фройд наистина надценява честотата на подобни случки, тъй като по онова време все още не е в състояние да различава измамите на паметта на пациентите от действително случилите се събития. Но съвсем скоро стига до убеждението, че фантазиите за съблазняване не са друго, а опит за защита от спомена за сексуални действия на пациента, насочени към самия него, например мастурбация.
Благодарение на това разбиране значението на сексуалната травма намалява. Остава единствено убеждението, че детската сексуалност „предписва посоката“ на по-късния сексуален живот. За Фройд вече не е толкова важно какво даден индивид е преживял в детството си като сексуални възбуди, а преди всичко каква е реакцията по отношение на това преживяване – дали то е изтласкано, или не.

Характер и анална еротика (1908)

Предположението на Фройд, че определени фиксации по време на фазите на психосексуалното развитие водят до оформянето на определени структури на личността, не е съвместимо със схващането, че „характерът“ е вроден. Ако човек е преживял „щастлива“ орална фаза на гърдите на майка си, той ще бъде с жизнерадостен дух.
Особено подробно Фройд разглежда ролята на аналната фаза за развитието на характера. Прави му впечатление, че хора, които са много подредени, пестеливи и своенравни, като малки са имали нужда от повече време, докато се приучат да контролират ходенето по голяма нужда. Често те дори са имали проблеми с чистотата и в по-късното си детство. Като ги сложат на гърнето, се отказват от желанието си да се изходят, защото изпитват удоволствие от задържането на фекалната маса. След като пораснат и фиксацията върху аналната зона вече е преустановена, за такъв тип хора все още е трудно да дават – често те са не просто пестеливи, а направо стиснати.

„Културният“ сексуален морал и модерната нервност (1908)

До този момент Фройд ограничава твърденията си за човешката сексуалност до сферата на индивида, но през 1908 г. той взема повод от едно съчинение на Кристиан фон Еренфелс по проблемите на сексуалната етика и формулира някои твърдения относно последиците от „културния“ сексуален морал – „бързо разпространяващата се нервност“, т. е. увеличаващия се брой на хората, които страдат от невротични заболявания.
Тезата му е, че доминиращият сред „културните народи“ сексуален морал и произтичащото от него потискане на сексуалния живот има вредно въздействие върху обществото и отделния човек. (Психо)неврозите са следствие от несъзнавани (изтласкани) комплекси от представи. Несъзнаваните комплекси от представи в най-честия случай имат сексуално съдържание и се пораждат от сексуалните потребности на незадоволени хора, т. е. невротичните симптоми представляват един вид заместващо задоволяване. Изводът на Фройд гласи: „Затова във всички моменти, в които се причиняват вреди на сексуалния живот, е необходимо да потискаме неговата активност, да отместваме неговите цели и да съзираме съответните патогенни фактори за психоневрози“.
Фройд се аргументира по следния начин. Нашата култура е изградена на принципа на потискането на нагони. При човека сексуалният нагон служи не толкова за възпроизводство, колкото за доставяне на удоволствие. Но сексуалните норми на обществото – „културният“ сексуален морал – не допускат всяка форма на удоволствие. Някои хора са способни да пренасочват сексуалния си нагон към културни дейности, т. нар. „сублимация“. Обаче: "... опитът учи, че за повечето хора съществува граница, отвъд която природата им не е способна да следва изискванията на културата. Всички, които искат да са по-благородни, отколкото тяхната природа им позволява, изпадат в невроза. Щяха да се чувстват по-добре, ако за тях бе останала възможността да бъдат морално по-лоши“. Вследствие на това обществото заплаща подчинеността на своите членове на сексуалния морал с увеличаваща се „нервност“.

Неврози и техника на лечение

Основната идея в учението за неврозите е, че нещо психично може да е причина за болест дотогава, докогато е несъзнавано. По този начин невротичният симптом се превръща в заместител например на едно изтласкано преживяване. Фройд установява това още в първите години на своята практика като частен лекар, т. е. след 1886 година. Целия си по-нататъшен живот той посвещава на разширяването на тази теория, а същевременно и на разработването на техника за лекуване на подобен тип болести. В началото на 90-те години на XIX в. Фройд е все още твърде неопитен, както по-късно пише на дъщерята на своя пациентка: "... цялото изкуство да четем душевно скритото бе още в проходилката си“. Независимо от това той вече има доста точна представа за неврозите и тяхното лекуване. През 1889 г. той пише статията „Психично лечение“, която година по-късно излиза в сборник, озаглавен „Здравето – неговото запазване, нарушаване и възстановяване“ (Die Gesundheit: Ihre Erhaltung, Ihre Storung, Ihre Wiederherstellung) .

Психично лечение (Душевно лечение) (1890)

Статията започва със следните изречения: "Psyche" е гръцка дума и в превод означава душа. Следователно психично лечение означава душевно лечение. При това положение би могло да се смята, че под въпросното понятие се разбира лекуването на болестните явления в душевния живот. Не това обаче е значението на израза. Психично лечение преди всичко означава лекуване откъм душата – лекуване на душевни или телесни нарушения със средства, които на първо място и най-непосредствено имат въздействие върху душевността на човека. Такова едно средство са най-вече думите и съответно думите са основният инструмент в душевното лечение." В своята практика Фройд е наблюдавал как много пациенти, у които не са налице разпознаваеми признаци на болестен процес, всъщност или страдат от главоболие, или се изморяват при ходене, или имат нарушено храносмилане. В такъв случай става въпрос за „функционални“ нарушения на нервната система. Тези нарушения във функциите се предизвикват от „промени във въздействието на душевния живот върху тялото“. Особено видимо става участието на тялото при афективните състояния. Под влиянието на страх или гняв се наблюдават явни промени в изражението на лицето, в кръвното налягане или в скелетните мускули. Като пример за начина, по който душевното състояние влияе върху възникването на телесни заболявания, Фройд посочва факта, че войниците от една победена армия страдат от дизентерия по-често, отколкото победителите.
Също така чрез афекти може значително да се влияе и на вече съществуващи заболявания – както в позитивна, така и в негативна посока. Патогенният фактор за определени психични травми често проличава и в начина, по който се говори за тях. Така например с думата „обида“ [на немски език Krankung] се обозначава преди всичко един психичен афект, но етимологически в немския език тази дума е свързана с „болестта“ [Krankheit] и буквално означава „разболяване“.
За лекуването на функционални нарушения „основен фактор на въздействие е [...] увереното очакване, с което, строго погледнато, трябва да се съобразяваме при всички опити за лечение. В противен случай не бихме били в състояние да си обясним спецификите на въздействието, които наблюдаваме при медикаментите и лечебните интервенции“. За пример Фройд дава чудотворното изцеление, което се случва при масови поклоннически мероприятия или при дoсега с реликви. Няма друга причина за такова чудотворно лечение освен психичните сили. Лекарите открай време си служат с подобни механизми в опита си „да предизвикат благоприятни с оглед на излекуването душевни състояния и обстоятелства“. С употребата на магически формули, с тълкуването на гадателски сънища и с отправянето на препоръки към пациентите да преспиват в храмове лекарите и свещенослужителите в Античността са печелели признание, което непосредствено са свързвали с мощта на боговете. В този смисъл изобщо не изглежда като загадка фактът, че думите са способни да отстраняват болестни явления, които от своя страна се коренят в душевните състояния.
На това място в аргументацията си Фройд пледира за прилагането на хипнозата. „Като съсредоточва съвкупността от душевните интереси на хипнотизирания върху личността на лекаря, хипнозата снабдява лекаря с авторитет, какъвто свещеникът или чудотворецът никога не са притежавали. Тя премахва самостоятелния статус на душевния живот у болния, където именно идентифицирахме капризната пречка пред изразяването на душевните въздействия върху тялото. Сама по себе си хипнозата представлява повишаване на душевното господство върху телесността, каквото иначе се наблюдава само при най-силни афективни въздействия. Чрез възможността внушеното на болния по време на хипнозата впоследствие да бъде проявено в нормалното състояние (постхипнотична сугестия), тя дава в ръцете на лекаря средство, позволяващо му да приложи огромната си сила по време на хипнозата за предизвикване на промяна у болния, когато той вече е в будно състояние. По този начин се задава един прост образец за начина на лекуване чрез работа с душата. Лекарят въвежда болния в състоянието на хипноза, провежда моделираната според съответните обстоятелства сугестия – внушава на пациента, че не е болен, че след събуждането няма да усеща нито един от признаците на страдание, – след което го събужда и може да се отдаде на очакването, че сугестията е изпълнила дълга си за преборването на болестта."
Разбира се, при по-тежки нарушения един сеанс не е достатъчен и хипнозата трябва да бъде приложена повторно. Във всеки случай обаче по онова време Фройд вече е с ясното съзнание, че лечебното действие на хипнозата не е трайно. Той завършва статията си със следните думи: „Човек може да се отдаде на увереното очакване, че целенасоченото модерно душевно лечение, което всъщност представлява съвсем ново възраждане на стари лечебни методи, ще даде на лекарите още по-мощни оръжия за борба срещу болестта. Едно по-дълбоко разбиране на процесите в душевния живот, основите за което са заложени именно в хипнотичния опит, ще предостави средствата и ще покаже пътищата в тази посока“. Година по-късно Фройд развива техниката на свободната асоциация, която за пръв път прилага успешно в случая с Елизабет фон Р.

На книжния пазар от 18 януари 2016 г.
Превод: Христо Хр. Тодоров
Обем: 248 стр.
Издателство „Колибри“
Корична цена: 15 лв.

Прочетете още:

• Цитати на Зигмунд Фройд
• „Любовницата на Фройд“ – Карън Мак, Дженифър Кауфман
• „Фантастичните победи на модерната психология“ – Пиер Дако