Научно изследване на щастието

„Поток“ е първа книга от новата серия Велики съвременни мислители

Пътят към щастието не е в безсмисления хедонизъм, а в осмисленото предизвикателство.
Михай Чиксентмихай

Михай Чиксентмихай е професор по психология в Клеърмонтския университет, дългогодишен декан на Психологическия факултет на Чикагския университет. Още в края на миналия век той си осигурява място сред най-влиятелните фигури в съвременната психология с изследванията си върху състоянието на поток. Така той обозначава оптималното преживяване на пълна концентрация и отдаденост на конкретната дейност, в което човек реализира най-пълно своя потенциал. Именно посредством това състояние човек е способен да постигне щастието, най-висшата цел на всеки човек и на цивилизацията като цяло.

В мащабното си изследване, продължило повече от 20 години, Чиксентмихай разглежда факторите, които спомагат за навлизане в това състояние. Разкрива как можем да извлечем наслада и щастие от физически дейности – като ходене, танцуване, спортуване, секс... Разбира се, умствени дейности – като занимания с наука и изкуство – могат да ни доставят по-дълбоко удовлетворение. Можем да навлезем в състоянието на поток и в сферата на междуличностните отношения благодарение на социалните си умения и често пренебрегваното изкуство за водене на добър разговор.

Вие летите по склона на Аспен в Колорадо, една от най-трудните писти, а срещу вас се извисяват величествените склонове на Скалистите планини. И въпреки че сте се спускали по този склон неведнъж, никога не сте успели да го покорите – до този момент. Улучили сте ритъма и всяко движение е премерено, без усилие. Движенията ви изглеждат като замръзнали във времето и всеки малък звук става оглушителен – хрущенето на снега под ските, пукането на коленете ви, ритмичното ви дишане. Вие летите по склона и по-късно ще можете да кажете, че сякаш вие и планината сте станали едно цяло. Всички години на обучение, борби, уроци по ски, падане и ставане, най-накрая са оправдани. Постигнали сте оптималното преживяване.

* * *

Чиксентмихай е един от пионерите в научното изследване на щастието. Идеите му са оказали влияние върху някои от най-значимите представители на съвременната психология – като Карл Роджърс и Ейбрахам Маслоу, които са ги включили като важна опорна точка в своите учения. Мартин Селигман, родоначалникът на позитивната психология и дългогодишен председател на Американската асоциация на психолозите, определя Чиксентмихай като най-значимия изследовател в сферата на позитивната психология (чийто предмет са човешкото щастие, благополучие и съзидателност).

Чиксентмихай с лекота се пренася в отделни периоди от човешката история, преминава границите между различните науки и изкуства, прави аналитичен разрез на съвременната цивилизация. Поради широката приложимост на своите идеи Чиксентмихай често бива цитиран от специалистите в множество научни области, а напоследък все по-често от експерти в сферите на бизнеса и мениджмънта. Идеите му намират широк отзвук и сред психолози, философи, антрополози, социолози, кариерни консултанти, историци, но най-вече сред хората, които се стремят да постигнат повече удовлетворение в живота си.

За своите разработки върху състоянието на поток през 2000 г. Михай Чиксентмихай е удостоен с наградата „Мислител на годината“.

Отзиви

Михай Чиксентмихай е мозъкът, който стои зад позитивната психология, аз съм нейният глас.
Мартин Селигман, председател на Американската асоциация на психолозите

Чиксентмихай изразява важното прозрение, че не онова, което ни се случва, определя щастието ни, а начинът, по който интерпретираме реалността... Съчетавайки данни от изследванията на човешкото съзнание, личностната психология и духовността, книгата на Чиксентмихай просветлява и вдъхновява.
Лос Анджелис Таймс

Водещият в изследването на потоковите състояния учен... [Чиксентмихай] преосмисля въпроса за мотивацията на човешкото поведение.
Нюзуик

„Поток. Психология на оптималното преживяване“ ни учи как, внасяйки порядък в постъпващата в съзнанието ни информация, да постигнем истинското щастие и да подобрим качеството на живота си.
Лайбръри Джърнал

Имам може би наивна вяра, че на някакво ниво всичко има смисъл <фи>(Интервю с Михай Чиксентмихай)

Какво ви мотивира да станете психолог?

Като дете в Европа по време на Втората световна война бях изумен да открия, че възрастните нямат представа какво се случва и са безпомощни да се избавят от тази каша, която сами бяха забъркали. Реших да открия как аз бих могъл да живея по-добър живот. Опитах много неща: изкуство, литература, философия, работа в младежки организации и т. н. Открих психологията благодарение на К. Г. Юнг и реших, че това вероятно е най-добрият начин да разбера човешкото поведение и история. Не мога да кажа, че съм успял, но в процеса научих много и истински се забавлявах.

Какво е вашето определение на състоянието на поток?

Напълно отдаден си на онова, което вършиш. Забравяш егото си. Времето лети, минава неусетно. Всяко твое действие, всяко движение и мисъл произтичат от предходните, все едно свириш джаз. Цялото ти същество е ангажирано и използваш способностите си в максимална степен.

Защо избрахте термина „поток“, за да опишете това състояние на оптимално преживяване?

Преди години много от интервюираните описваха това състояние на пълна концентрация и отдаденост, като използваха метафората за течаща вода, за поток, който ги отнася. Ето как се роди името, макар че мнозина използват и друго понятие за същото състояние, характеризирайки го като „да влезеш в зоната“. Описание за подобно състояние на самозабрава, когато субектът и обектът като че стават едно цяло, може да се открие и в традиционни будистки или даоистки текстове. Майсторите на някои бойни изкуства или практикуващите йога също добре познават това състояние. Музиканти, поети, художници – всички те са изпитвали това усещане за пълна самозабрава, когато времето спира и цялото ти същество е концентрирано в творческия процес. Древните са го наричали „да те посетят музите“, но по същество говорим за едно и също, като изключим мистичния елемент.

Какво можете да кажете за собствения си творчески процес?

Немного, освен че, изглежда, имам синтетичен подход към преживяванията (виждам прилики между събития и неща, които сякаш нямат нищо общо) и се опитвам да ги разбера. Имам голяма доза от онази „наивност“, която Гьоте смята за важна за творчеството – т. е. не разбирам много от нещата, които другите смятат за даденост, и оставам безразличен към модите на деня, като постмодернизма и т. н. Това прави идеите ми да изглеждат „оригинални“, защото се различават от популярното в момента. Също, изглежда, имам наивна вяра във Вселената, че на някакво ниво всичко има смисъл и ако опитаме, можем да зърнем този смисъл. Обичам да пиша и идеите ми се развиват, докато се опитвам да си ги изясня, в процеса на писане.

Как достигнахте до заключенията, които излагате в своята книга?

В продължение на 20 години с колегите ми интервюирахме повече от 8000 човека: от доминикански монаси до слепи монахини, от алпинисти, покорили Хималаите, до овчари от племето навахо. Всички те се наслаждаваха на това, което вършеха. И независимо от културните различия, независимо от образованието, съществуват няколко условия, които подпомагат човек да постигне състоянието на поток. Първо, има фокус, който, след като стане интензивен, преминава в чувство на екстаз, усещане за яснота: знаеш точно какво искаш да направиш и веднага получаваш обратна връзка. Знаеш, че това, което искаш да постигнеш, е възможно – дори и да е трудно, и усещането за време изчезва. Забравяш за себе си и се чувстваш част от нещо по-голямо. И когато това се случи, това, което правиш, става значимо заради самото себе си. Крайният резултат престава да е толкова важен, самият процес е този, който има значение. Твоята деятелност те изпълва с чувство на удовлетворение. С усещане, че си поставил възможностите си на изпитание и си надмогнал себе си.

Откъс

Преосмисляне на понятието за щастие

Въведение

Преди две хиляди и триста години Аристотел заключил, че повече от всичко друго човек желае да е щастлив. И ако щастието преследваме заради самото него, всяка друга цел – здраве, красота, пари или власт – придобива значимост единствено защото се надяваме да ни направи щастливи. Немалко се е променило от времето на Аристотел досега. Неимоверно са нараснали познанията ни за света на звездите и този на атомите. Древногръцките богове са като безпомощни деца в сравнение със съвременния човек и силите, които владее. И въпреки това – колко малък е напредъкът ни през изминалите векове, що се касае до този въпрос от най-голяма важност. Ние не разбираме същността на щастието кой знае колко по-добре от Аристотел, а колкото до умението да постигаме това блажено състояние, може да се каже, че не сме направили и крачка напред.
Въпреки че днес сме по-здрави и живеем по-дълго, въпреки че дори и най-несъстоятелните сред нас са обградени с материален лукс, за какъвто не би могло да се мечтае само допреди няколко десетилетия (в двореца на Краля Слънце баните са се броели на пръсти, столовете са били рядкост дори в най-заможните средновековни домове, а никой римски император не би могъл да включи телевизор, когато го налегнела скуката), и въпреки изумителните научни знания, до които имаме постоянен достъп, хората често имат чувството, че животът им отива нахалост и вместо наситени с щастие, годините им преминават в тревожност и отегчение.
Може би причината е, че човек е обречен да бъде все неудовлетворен и винаги да жадува за повече, отколкото може да има? А може би това така разпространено безпокойство, често вгорчаващо и най-ценните ни мигове, е следствие от това, че търсим щастието не където трябва? Замисълът на тази книга е с помощта на някои способи на модерната психология да се потърси отговор на вечния въпрос: Кога хората се чувстват най-щастливи? Успеем ли да открием задоволителен отговор, може би впоследствие ще сме способни да наредим живота си така, че щастието да играе по-съществена роля в него.
Двайсет и пет години преди да започна работата по тази книга, аз направих едно откритие и оттогава се опитвам да го осмисля. Думата „откритие“ е може би подвеждаща, тъй като става въпрос за нещо познато на хората открай време. И въпреки това е уместна, защото макар и добре известен, въпросният феномен не е бил теоретично описан и обяснен от съответния клон на науката, който в случая е психологията. Ето защо посветих четвърт век на изследването на това убягващо явление.
„Откритието“ ми се изразява в това, че щастието не е нещо, което се случва просто така. То не е резултат от добра участ или случаен шанс. Не може да се купи с пари или да се придобие посредством власт. Не зависи от външни събития, а по-скоро от начина, по който ги интерпретираме. Щастието всъщност е състояние, за което всеки трябва да се подготви, а после да култивира и отстоява. Хората, които се научат да контролират вътрешния си опит, ще са в състояние да влияят върху качеството на живота си. А това е най-доброто, което може да стори всеки от нас, за да се доближи до щастието.
Неспособни сме обаче да постигнем щастието, ако съзнателно го търсим. „Запиташ ли се дали си щастлив – казал е Джон Стюарт Мил, – и преставаш да бъдеш такъв.“ Откриваме щастието в пълната ангажираност с всеки детайл от собствения живот, бил той добър или лош, а не като го търсим директно. Австрийският психолог Виктор Франкъл красиво е резюмирал тази идея в предговора към книгата си „Човекът в търсене на смисъл“: „Не се стремете към успеха – колкото повече се стремите към него и го правите своя цел, толкова повече ще ви убягва. Защото успехът, както щастието, не може да се преследва, той трябва да последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висша от самия него...“.
Но как можем да постигнем тази убягваща цел, чието реализиране е невъзможно по пряк начин? В изследванията си през изминалия четвърт век аз се убедих, че път към нея има. Заобиколен път, чието начало е постигането на контрол върху съдържанието на собственото съзнание.
Възприятията ни относно собствения живот са последица от множество сили, които оформят опита ни и ни влияят добре или зле. Повечето от тези сили са извън контрола ни. Не можем да сторим кой знае какво по отношение на външността, темперамента и физическите си дадености. Не можем да решаваме – поне на този етап – колко високи да пораснем или колко умни да станем. Не можем да избираме нито родителите си, нито времето на раждането си, не е във властта ни да решим дали да има война или депресия. Инструкциите, които се съдържат в нашите гени, притеглянето на гравитацията, полените във въздуха, историческият период, в който живеем, и безчет други условия определят какво виждаме, как се чувстваме и какво вършим. Не е изненадващо колко разпространено е вярването, че съдбата на човек бива предопределяна най-вече от външни фактори.
И все пак всеки от нас е имал моменти, когато, вместо роб на неведоми сили, се е чувствал господар на действията и съдбата си. В тези редки случаи ние изпитваме въодушевление, чувство на дълбока радост, което съхраняваме в паметта си като важен жизнен ориентир.
Именно в този смисъл използваме тук понятието оптимално преживяване. Това чувства мореплавателят, носещ се в правилния курс, докато вятърът роши косите му, лодката подскача по вълните като жребче, а всичко – платна, корпус, вятър и море – се е сляло в обща хармония, която пулсира в жилите му. Това чувства художникът, когато цветовете на платното се съчетават сякаш по силата на някакво взаимно привличане и пред удивения му поглед се ражда нова, жива форма. Това изпитва и бащата, когато детето за първи път отвърне на усмивката му. Подобни събития обаче не се случват единствено когато външните условия са благоприятни: често хора, оцелели в концентрационни лагери или разминали се на косъм със смъртта, си спомнят, че в най-тежките моменти от изпитанията си са преживявали необикновено съдържателни откровения в отговор на простички събития, като дочуването на птича песен в гората, завършването на трудна задача или поделянето на коричка хляб с приятел.
Обратно на разпространеното убеждение, мигове като тези – най-ценните в живота ни – не са резултат от отпуснатост и пасивно съзерцание (макар че и това състояние може да носи наслада, ако преди това сме се потрудили да го постигнем). Най-ценните мигове обикновено настъпват, когато човешкото тяло или ум бъдат доведени до своите граници в съзнателното усилие да се постигне нещо трудно и значимо. Ето защо оптималното преживяване е нещо, което самите ние предизвикваме. Детето може да го изпита, докато с треперещи пръсти поставя последното блокче на върха на построената кула, по-висока от всеки друг път; плувецът – подобрявайки личния си рекорд; цигуларят – овладявайки сложен пасаж от музикално произведение. Пред всеки човек има хиляди предизвикателства, хиляди възможности за развитие.
Тези преживявания не са непременно приятни по времето, когато се случват. В паметното състезание плувецът може да е напрягал мускулите си до болка, да му се е струвало, че белите му дробове всеки миг ще се пръснат, да му се е виело свят от умора – и въпреки това да смята тези мигове за най-добрите в живота си. Постигането на контрол върху живота не е никога лесно, а понякога може да е дори болезнено. В дългосрочен план обаче оптималните преживявания спомагат за постигането на чувство за власт – или може би по-точно, на чувство за участие в определянето на съдържанието на живота, – което е по същността си най-близко до онова, което обикновено разбираме под „щастие“.
В хода на изследванията си аз се опитах да установя възможно най-точно какво чувстват хората в моменти на най-голяма наслада и защо. Моите първи изследвания бяха съсредоточени върху няколкостотин „специалисти“ – художници, спортисти, музиканти, шахматисти и хирурзи, – с други думи – хора, които посвещаваха времето си на заниманията, които предпочитаха. Въз основа на сведенията им относно това какво чувстват, докато са отдадени на това, което правят, аз развих една теория за оптималното преживяване, организирана около концепцията за поток – състоянието, при което човек е така потопен в заниманието си, че сякаш нищо друго няма значение; самото преживяване доставя такава наслада, че човек е готов да положи огромни усилия просто за да го изпитва отново.
С помощта на този теоретичен модел моят изследователски екип в Чикагския университет, а впоследствие и колеги по целия свят интервюираха хиляди хора с различни професии. Тези проучвания разкриха, че мъже и жени, млади и стари описват оптималните си преживявания по един и същи начин, независимо от културните си различия. Преживяването на поток не беше свойствено единствено за заможните, индустриализирани държави. За него разказваха с общо взето еднакви думи старици в Корея, зрели хора в Тайланд и Индия, юноши в Токио, пастири от племето навахо, земеделци в Италианските Алпи и работници на поточна линия в Чикаго.
В началото събирахме данни посредством интервюта и въпросници. За да постигнем по-голяма прецизност, с времето разработихме нов метод за оценка на качеството на субективното преживяване и го нарекохме Метод за анализ на преживяванията (Experience Sampling Method). При него участниците в проучването в продължение на седмица носят електронен пейджър и всеки път, когато той сигнализира, записват как се чувстват и какво си мислят. Пейджърът бива активиран от радиопредавател около осем пъти на ден, през произволни интервали. В края на седмицата всеки участник ни предава нещо като дневник, кратък писмен филм за своя живот, състоящ се от представителни моменти. Досега сме събрали над 100 000 подобни профила на преживяванията на хора от различни краища на света. Заключенията, представени в настоящата книга, са направени въз основа на този масив от данни.
Изследванията на поток, които навремето започнах в Чикагския университет, вече се провеждат из целия свят. Подеха ги изследователи в Канада, Германия, Италия, Япония и Австралия. Понастоящем след Чикаго данни се събират най-интензивно в Института по психология към медицинския факултет на Миланския университет, Италия. От концепцията за поток се възползват психолози, изследващи щастието, удовлетвореността от живота и вътрешната мотивация; социолози, които съзират в това състояние противоположност на аномията и алиенацията; антрополози, интересуващи се от феномените на колективната ефервесценция* и ритуалите. Някои учени използваха теорията за поток, за да разберат по-добре еволюцията на човечеството, а други – за да хвърлят светлина върху религиозния опит.
Но темата за поток не е обект единствено на академичен интерес. Само няколко години след първоначалното си публикуване теорията за поток намери редица практически приложения. Става ли въпрос за подобряване на качеството на живота, тя определено има какво да предложи. На нейна основа се създават експериментални учебни програми и бизнес тренинги, различни продукти и услуги в развлекателната сфера. Разработват се нови практики в клиничната психотерапия, работата с малолетни престъпници, организацията на дейностите в домовете за стари хора, подредбата на музейни експозиции и трудовата терапия за хора в неравностойно положение. И всичко това в рамките само на десетина години след като първите материали за поток се появиха по страниците на научните журнали. А по всичко личи, че влиянието на теорията ще се засилва в идните години.
*Понятието е въведено от социолога Емил Дюркем. Колективна ефервесценция той нарича онези моменти, когато дадено общество се събира, за да изпълни религиозен ритуал. Тогава членовете му споделят едни и същи мисли, изпълняват едни и същи действия и това ги сплотява. При този близък контакт между тях възниква „електричество“, което ги довежда до състояние на силна емоционална възбуда или делириум. В съвременния контекст понятието често се използва без религиозния елемент. – Б. пр.

Обзор на съдържанието на книгата

Излизат множество статии и книги за поток, предназначени за специалисти, но настоящото издание е първото, което представя на широката читателска аудитория изследванията върху оптималното преживяване и въздействието му върху живота на отделния човек. То не е ръководство от типа „как да“. Буквално хиляди са книгите по рафтовете в книжарниците – и в процес на печат, – в които се обяснява как да забогатеем, да придобием власт, да спечелим обичта на другите или да отслабнем. Подобно на готварските книги те съдържат напътствия за постигането на конкретна, ограничена цел, които малцина следват докрай. Но дори тези съвети да действаха, какво ли би последвало, ако по някакво чудо читателят се преобрази в строен, обичан от всички, влиятелен милионер? Най-вероятно би се озовал в изходното положение, с нови желания, неудовлетворен колкото и преди. Човек би постигнал истинско удовлетворение не ако стане строен или богат, а ако започне да харесва живота си. Що се касае до щастието, половинчатите решения са безполезни.
Дори да са написани с най-добри намерения, книгите не могат да дадат рецепта как да бъдем щастливи. Тъй като оптималното преживяване зависи от способността за контрол на случващото се в съзнанието във всеки един момент, всеки човек трябва да го постигне със собствените си сили и находчивост. Онова, което може да стори една книга обаче – и това е целта на настоящата, – е да представи примери как човек може да направи живота си по-радостен и уреден посредством една теория. А читателите да поразмишляват и да направят своите заключения.
Вместо като списък с това какво трябва и какво не трябва да се прави, тази книга е замислена като пътешествие из пространствата на ума, осъществено по ориентирите на науката. Подобно на всяко приключение, което си струва да се преживее, и това няма да е леко. Без готовността да положи известни интелектуални усилия и да размишлява задълбочено върху собствения опит, читателят няма да извлече кой знае колко от съдържанието й.
„Поток“ ще изследва процеса на постигане на щастието посредством контрол върху вътрешния живот. За начало ще разгледаме как функционира съзнанието и как бива контролирано (Глава 2), защото само ако разберем как се формират субективните състояния, можем да ги овладеем. Всичко, което преживяваме – радост или болка, интерес или отегчение, – бива представено в ума като информация. Способни ли сме да контролираме тази информация, в състояние сме да решим какъв да бъде животът ни.
Оптималното състояние на вътрешния опит е онова, при което съществува порядък в съзнанието. То е възможно, когато психичната енергия – или вниманието – бива влагана в реалистични цели и когато уменията съответстват на възможностите за действие. Реализирането на една цел въвежда порядък в съзнанието, тъй като човек трябва да концентрира вниманието си върху дадената задача и за известно време да забрави за всичко останало. Именно тези периоди на борба с предизвикателствата хората определят като най-радостните мигове в живота си (Глава 3). Човек, който е постигнал контрол върху психичната си енергия и я влага в съзнателно избрани цели, неизменно израства, превръща се в по-комплексно същество. Развивайки уменията си, полагайки усилия да се справя с все по-големи предизвикателства, той се превръща във все по-необикновена личност.
За да разберем защо някои от дейностите, които извършваме, ни носят повече наслада от други, ще разгледаме условията за потоковото преживяване (Глава 4). „Поток“ е думата, с която хората назовават душевното си състояние, когато в съзнанието им цари хармоничен порядък и желаят да вършат избраната дейност заради самата нея. В прегледа на някои от активностите, които най-често пораждат поток – като спортовете, игрите, изкуствата и хобитата, – може по-лесно да се открои онова, което прави хората щастливи.
Но човек не може да разчита единствено на игрите и изкуствата, за да подобри качеството на живота си. За да постигне контрол върху случващото се в съзнанието му, той може да се възползва от безкраен диапазон от възможности за постигане на наслада. Например посредством използването на физически и сетивни умения в най-различни области – от атлетиката, през музиката до йогата (Глава 5), както и посредством развиването на символни умения като тези, необходими в поезията, философията или математиката (Глава 6).
Повечето хора прекарват по-голямата част от живота си в работа и взаимодействия с другите, най-вече с членовете на семействата си. Затова е от решаващо значение човек да се научи да трансформира работата си в пораждащо поток занимание (Глава 7) и да намери начин да внесе повече радост в отношенията си с родителите, брачния партньор, децата и приятелите (Глава 8).
Животът на мнозина бива разстроен от трагични събития и дори „галениците на съдбата“ са изложени на стрес от най-различен род. И въпреки това не е задължително житейските сътресения да помрачават щастието ни. Начинът, по който реагираме на стреса, определя дали ще се облагодетелстваме от бедите, или ще бъдем нещастни. В Глава 9 е разгледан въпросът как хората успяват да се радват на живота въпреки злополучията.
И накрая ще разгледаме въпроса как може да се обедини целият опит в смислена структура (Глава 10). Постигне ли това, почувства ли, че контролира живота си и че той е смислен, човек няма какво повече да желае. Дали е строен, богат или влиятелен, вече няма значение. Приливът на нарастващите очаквания бива възпрян; незадоволените потребности вече не терзаят ума. Дори най-обикновените преживявания започват да носят наслада.
Книгата „Поток“ се опитва да даде отговор на въпроса какво е необходимо за постигането на тези цели. Как бива контролирано съзнанието? Как бива приведено в порядък, за да носи опитът наслада и радост? Как се постига комплексност? И накрая – как може да бъде създаден смисъл? Постигането на тези цели е относително лесно на теория, но твърде трудно на практика. Самите правила са достатъчно ясни и по възможностите на всеки. Но множество сили, вътре в самите нас и в заобикалящата среда, ни възпрепятстват. Както е и в борбата с излишните килограми: всички знаят какво трябва да се направи, всички искат да го направят, но за мнозина е почти невъзможно. Залозите в нашия случай са обаче по-високи. Тук не става въпрос просто за сваляне на няколко излишни килограма. Тук се касае за оползотворяване на шанса да се води смислен живот.
Преди да разгледаме как може да бъде постигнато оптималното потоково преживяване, необходимо е да направим кратък преглед на някои от препятствията пред осъществяването му, присъщи за човешкото състояние. В старите приказки, преди да заживее щастливо, героят трябва да премине през ред приключения, да се справи с огнедишащи дракони и зли магьосници. Това може да се приеме като метафора за изследването на собствената душа. Аз твърдя, че основната причина щастието да е така труднопостижимо се корени във факта, че в разрез с митовете, които човечеството е създало, за да се самоуспокоява и да си вдъхва увереност, вселената не е създадена да задоволява потребностите ни. Фрустрацията е дълбоко заложена в тъканта на живота. И когато някоя от потребностите ни бъде временно задоволена, ние още в същия миг започваме да желаем друго. Тази хронична неудовлетвореност е втората пречка по пътя към доволството.
За да се справи с тези препятствия, всяка култура с времето развива предпазни средства – религии, философия, изкуства и утехи, – които ни бранят от хаоса. Те ни помагат да повярваме, че контролираме случващото се, и ни предлагат основания да сме доволни от съдбата си. Но тези защити са ефективни само известно време; след няколко века, понякога само след десетилетия, една религия или вяра се изчерпва и вече не осигурява предишната духовна подкрепа.
Когато хората се опитват да постигнат щастието самостоятелно, без подкрепата на някое вероизповедание, те обикновено се стремят да увеличат удоволствията, които са или биологически програмирани в гените им, или са утвърдени като привлекателни от обществото, в което живеят.

На книжния пазар от 14 април 2016 г.
Обем: 384 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1561-3
Корична цена: 19,95 лв.

Прочетете още:

• „Мислите на една блондинка в книга за Щастието“
• „Отвъд волята“ – д-р Алекс Лойд
• „Освободи живота си“ – Лучия Джованини