История на проституцията от древността до днес

В предколедните дни издателство „Емас“ пусна на пазара една неособено коледна, но затова пък прелюбопитна книга – „Най-трудната професия. История на проституцията“. Това е световна история на сексуалността, едно много специално пътуване през различните епохи и през спалните – надали има друга толкова увлекателна социална история.

От страниците на дебелия том оживяват в текст и образ жрици в храмовете на Шумер и Месопотамия, порнаи и хетери в Древна Гърция, зони в библейския Израил, „свободни“ жени в Древен Рим, хомосексуални оргии в древния свят, разкаяли се грешници, превърнати в светици, китайски наложници и японски гейши, войнишки блудници и улични проститутки в средновековна Европа, скъпи куртизанки и кралски фаворитки, момичета от викторианските бордеи и от салоните на Дивия запад, кокотки и демимонденки от Белепок, „бели робини“ в Латинска Америка и черни „втори съпруги“ в Африка, свободен секс в Полинезия, девадаси и ганики в Индия, проститутки от войнишки бордеи през двете световни войни, корейски „момичета за разтуха“, „германски момичета“, колгърли...

Историята на платената любов в хронологична последователност от началото на човешката цивилизация до днес.

Книгата е плод на дългогодишната изследователска дейност на норвежкия историк, философ и публицист Нилс Юхан Рингдал. Авторът обикаля света години наред със своя партньор – специалист по СПИН, който работи към Световната здравна организация. Това му дава възможността да базира своя труд освен на дълги издирвания в библиотеките на държавите, които посещава, също така и на лични контакти и наблюдения. Сведенията и анализът на причините и развитието на проституцията в различните епохи и части от света са единствени по рода си.

Българското издание е с прекрасно оформление – твърди корици, голям формат, богато илюстровано с цветни гравюри, картини, графики, снимки...

Откъс

Първата проститутка в световната литература се нарича Шамхат, което на старовавилонски означава „любодейка“*. Срещаме я в създадения в Месопотамия преди повече от четири хиляди години „Епос за Гилгамеш“, озаглавен по името на главния герой. Подобно на всички митични герои, принц Гилгамеш е красив, самотен и смел; освен това има ненаситно либидо и не прощава нито на девици, нито на младежи. Поданиците му обаче се оказват много прозорливи: разбират, че Гилгамеш е вманиачен по секса, защото скучае. Спасението е боговете да му намерят равностоен по сила съперник. Така бил създаден Енкиду. Голям и силен като Гилгамеш, той е малко по-нисък, по-мускулест и по-космат. След това в повествованието се появява и първата блудница – Шамхат. На старовавилонски я наричат и „харимту“. Законникът на вавилонския цар Хамурапи (управлявал 1792-1750 г. пр. Хр.) я определя като блудница с нисък обществен ранг в храма на богинята Ищар. Ищар, върховната жрица на войната и любовта, е интересна и опасна. Самата тя се определя като покровителка на всички блудници, независимо дали работят в нейните храмове, дали се предлагат пред вратите, или се опитват да прелъстят мъже по кръчмите. Ищар смята и самата себе си за блудница, но не защото търгува със секс, а защото свободно избира с кой мъж да встъпи в полов акт. В храмовете ѝ служели много жени: срещу заплащане мъжете черпели наслада от свещената сила на телата им. Сред служителките на Ищар имало и представителки на висшата аристокрация, но формата, под която оказвали почит на богинята, се пазела като свещена тайна.
*Любодейка в смисъл на разпътница, сладострастница, греховница. – Бел. прев. Шамхат, храмова блудница от град Урук, намира Енкиду в степта и дивакът прекарва с нея шест дни и седем нощи. Любовта, с която тя го засипва, има различни проявления: майчинска грижовност, нежност, мистична проникновеност, разюздан секс. Учи го как да разчупва хляба, как да пие вино и да поддържа тялото си. Очевидно става въпрос не само за сношение – всъщност Енкиду минава интензивен курс по цивилизоване. Блудницата е неговата наставница, упълномощена от висшата инстанция в храма на любовта. След една седмица усилени „занятия“ Енкиду е преодолял невъздържаността си и вече е в състояние да живее сред градската общност. Разголи гърди тя, плътта си оголи, дъха му прие тя, не се развълнува, той одежди разгърна, притисна се в Шамхат, а тя му показа женска сръчност – приятни ѝ бяха коравите му ласки. Изминаха шест дни и седем нощи. Не мигна Енкиду в наслада над Шамхат. И щом се насити на нейните ласки, обърна лика си към своето стадо. ... Умъдрен се усети, в мисли потъна, приседна отново в нозете на Шамхат. Загледа любодейката в лицето, каквото каже тя – ушите му слушат.* Блудницата разказва на Енкиду за Гилгамеш: „прекрасен от сила и от буйство мъжко, със мускулче всяко наслада разлива“. И двамата герои очакват първата си среща с нетърпение. В нощта, предшестваща запознанството им, Гилгамеш сънува как от небето пада звезда, толкова голяма, че той не може да я вдигне. Може само да се наведе над нея като над жена. Сънува и брадва. Тук древните вавилонци веднага са съзрели игрословицата: думите за „звезда“ и „мъж“, както и за „брадва“ и „мъжка проститутка“ звучали сходно. Майката на Гилгамеш му разтълкува съня: ще срещне равностоен съперник. Двама гиганти като Гилгамеш и Енкиду обаче няма как да станат приятели, без първо да премерят сили в титаничен сблъсък. След продължителен и оспорван двубой никой не взема надмощие и двамата признават, че са абсолютно равни по сила и мъжество. Народът ликува, защото Гилгамеш най-сетне е срещнал равностоен противник. Жените приготвят леглото, героите скрепяват дружбата си с целувка и се впускат в съвместни подвизи. Продължават да прелъстяват девици, но не с предишната страст – приятелството ги укротява.
*Цитатите са от превода на Георги Крумов на „Епос за Гилгамеш“, „Висящи градини“ – поезия на Древния изток“, изд. „Народна култура“, 1980. – Бел. прев.
* * *
През втората половина на XIX век културният философ Йохан Якоб Бахофен публикува теория, съгласно която промискуитетът е изначалният тип сексуални отношения сред примитивните общности, следван от матриархат и патриархат. Според него подобно обществено развитие – разбира се, с индивидуална окраска – се наблюдава в месопотамската, еврейската, египетската, гръцката, римската, индийската и китайската цивилизация. Опирайки се на теорията на Бахофен, през 1884 година Фридрих Енгелс пише книгата си „Произход на семейството, частната собственост и държавата“, която заляга в основата на марксистката и феминистката теория за пола и проституцията. При Енгелс, както и при Бахофен, историческото развитие започва с първичен промискуитет и „групов брак“. В интерпретацията на Енгелс паричните отношения, класовото деление и социалното неравенство обуславят нов еволюционен стадий: проституцията и робството стават паралелни, тясно свързани явления. В красивия, нов комунистически свят жените не само ще бъдат освободени от всички робски окови, предрича Енгелс, а и ще си възвърнат „правото“ да водят добродетелен живот. В това пророчество на заклетия комунист прозират викториански възгледи. Междувременно историческата наука и социалната антропология натрупаха сериозни емпирични знания за цивилизациите от миналото – знания, с каквито еволюционистите от XIX век не са разполагали. Антрополози и географи познават многобройни общества без проституция, разбирана като размяна на секс срещу пари или ценности. Проституцията не е неизбежно еволюционно явление – доказват го още древните земеделски цивилизации. Високоразвитите култури в Египет, Китай и делтата на Инд са почти толкова стари, колкото месопотамските. Най-малко две хиляди години преди нашето летоброене там е имало администрация, духовенство, писменост и парична система. В тези цивилизации проституцията обаче навлиза доста по-късно. Очевидно в Месопотамия са съществували по-особени обществени предпоставки, благоприятстващи разпространението на платената любов.
Една доста необичайна мисъл, заета от биологията, заседнала в главите на теоретиците от XIX век: те си представяли проституцията като логично следствие от повсеместна обществена промяна. Отдавна обаче е доказано, че проституцията е специфичен културен продукт, възникнал на конкретно място – във високоразвитата цивилизация на древна Месопотамия – и разпространил се след това в близките култури.
В Месопотамия проституцията се практикувала във и около храмовете на богинята Ищар. Храмът бил олицетворение на „града“. Като обиталище на бог или богиня той създавал идентичност. Там божеството получавало храна и облекло, там го миели, грижели се за него, отправяли към него молитви. Почти всички дейности в региона се извършвали възможно най-близо до храма. Оттам се организирало строителството и поддържането на водоснабдителната система, която била необходимата предпоставка за добивите от селското стопанство и за общественото благополучие. Пред входа на храма се намирал пазарът, но стокообмен се осъществявал и в самия храм, защото там бил складът за жито, там била и съкровищницата. За да си осигурят застъпничеството на божествата, хората заключвали злато и благородни метали в сандъчета, които се съхранявали във вътрешността на светилището – и плащали за това, както в наше време се плаща за банков сейф. Жреците и жриците на храма отпускали парични заеми, разрешавали инвестиране на средства и облагали вложенията с лихви. Така лидийският цар Крез получил от храма на богинята на любовта „стартовия капитал“, благодарение на който натрупал пословичното си богатство. Повечето големи храмове в Месопотамия имали иззидана кула със стълбище, висока до четирийсет и пет метра. Най-отгоре се намирал малък храм – до него достъп имали само жриците, които общували особено близко с божеството. Ето какво казва – според стар шумерски текст – самата богиня на любовта и женската плодовитост: Кой иска да разоре утробата ми? Кой иска да зарови зърното, израснало толкова високо? Кой ще оплоди моята влажна нива? А богът, неин роднина и любовник, отговаря: Могъща жено, кралят ще разоре утробата ти. Богът и кралят ще го направят заедно.
Избрана „годеница“ от храмовите жрици участвала в ритуално съвкупление, т. нар. йерогамия, при което в ролята на младоженеца влизал царят. Според тогавашните вярвания плодородието на земята трябвало да се подсигури чрез съчетаването на земния владетел със свещенослужителка на богинята. Тези ритуали със сексуален привкус се извършвали най-често преди и по време на жътва. Свещените сватби били религиозно обвързани със смяната на сезоните, със сеитбата и зреенето на зърното, което преживява оплождане, раждане и смърт като човеците. В очите на поданиците цар, който не участвал в ритуални женитби, застрашавал добрата реколта. Някои по-смели теоретици твърдят, че традицията в месопотамските храмове да се извършват свещени бракосъчетания съществува още от 6500 г. пр. Хр. Обективно погледнато обаче, най-старият текст, описващ такъв ритуал, датира „едва“ от 2800 г. пр. Хр. Този текст разказва за върховна жрица, застанала пред божеството под врата, украсена с лазурит. Тя очаква да дойде господарят на дома, бог и цар в едно. Той пристига и жрицата го отвежда в светилището, за да осъществят символична сватба. Няма свидетели, но дори най-нископоставените слуги в храма знаят за свещената церемония. Обредните действия в храма се тълкували като ритуална държавна церемония, тясно свързана с култа към плодородието. Те се смятали обаче и за символични знаци, показващи, че царят има право да се сношава с всяка жена от царството си, когато поиска. „Неверници“ и гости от други общества вероятно са схващали религиозните и култовите ритуали в Месопотамия като по-еротични и развратни, отколкото са ги възприемали участващите в тях и живеещите в близост до храмовете. През следващите столетия мъжът, участник в церемонията – царят – бил заменен със статуя. Тази промяна видоизменила до известна степен сексуалния характер на свещения ритуал. Съвременните историци не се ангажират с категорични заключения колко разпространени са били свещените сватби в храмовете на Ищар, колко често са били провеждани те сред древните вавилонци и народите, завзели по-късно Месопотамия, и колко дълго е просъществувала тази традиция.
През XIX в. историци, философи и културолози са разполагали с още по-оскъдни данни. Но макар да са прибягвали до повече догадки от днешните си колеги, те са вярвали непоклатимо в правотата на хипотезите си, защото са се облягали на дългогодишна традиция в историческите предположения.
Гръцкият учен Херодот, живял през V век пр. Хр., е първият историк, географ и социолог в западния свят. Често го наричат „баща на историята“. Херодот пътувал много и с особено удоволствие разказвал за необичайните сексуални практики на народите източно от Елада. През 440 г. пр. Хр. той посетил Вавилон. Библейските описания на живота във Вавилон носят безспорния отпечатък на религиозен патос. В сравнение с митовете и псалмите в Библията написаното от Херодот изглежда много по-достоверно. Това е причината всички, които са се интересували от обществените отношения, от религията и сексуалността на културите източно от Елада, в продължение на повече от две хиляди години да черпят исторически сведения от неговите съчинения. Библейските притчи непрекъснато са ставали обект на критика по отношение на достоверността си, но малцина са оспорвали историческата истина в трудовете на гръцкия историограф. Можем ли обаче да му вярваме? Има ли вероятност той дръзко да е поразкрасил фактологията с художествена измислица, за да засили въздействието върху читателите? Така например в един от най-често цитираните пасажи от съчиненията си Херодот твърди в качеството си на очевидец, че всички жени от Вавилон поне веднъж в живота си посещават храма на Ищар, за да се сношават с непознати мъже; повечето – като съвсем млади момичета, за да се освободят от девствеността си. В храма девойките стояли и чакали някой мъж да ги избере. „Най-грозната сигурно е седяла в храма години наред“, подхвърля историографът. По негови сведения съседните народи в Сирия организирали празненства в чест на богинята на любовта. На тях жените трябвало или да пожертват току-що отрязаната си коса, или да предоставят тялото си на разположение на мъжете. На празненствата в чест на Адонис, син и любовник на богинята, всички оплаквали смъртта на бога, като се удряли с юмруци или се бичували. Следвал празник на радостта, символизиращ възкръсването, възраждането на Адонис. Хората украсявали статуите на божеството с фалоси, жените продавали косата или тялото си. Печалбата постъпвала в храма.
Картаген в Северна Африка бил основан от напуснали родината си финикийци. Финикия била третата източна съседка на Гърция наред със Сирия и Вавилон. Всички древни писатели били убедени, че финикийската култура е много подобна на вавилонската или сирийската. Бедните момичета в Картаген били длъжни в продължение на няколко години да служат в храма на богинята на любовта. Предлагайки тялото си на непознати мъже, те припечелвали пари за зестрата, която богатите им връстнички получавали наготово от родителите си. Храмът на богинята на любовта бил построен край брега, високо над крайбрежните скали – моряците се ориентирали по него и бързо намирали пътя към пристанището. Така разказва Валерий Максим, по-късен римски историк.

На книжния пазар от 1 декември 2016 г.01-12-2016 г. 
Превод: Ева Кънева
Обем: 530 стр.
Редактор: Василка Ванчева
Художник: Явора Паунова
ISBN: 978-954-357-343-1
Цена: 45 лв.

Прочетете още:

• „Писъци от Бейоглу“ – Мурат Тунджел
• „Кръвта на другите“ – Симон дьо Бовоар
• „Панталеон и посетителките“ – Марио Варгас Льоса