Париж, моя мечта

Този завладяващ мемоар ни пренася в очарователната Франция през 80-те години. Младата Кейт заминава за Париж, твърдо решена да осъществи мечтата си да се превърне в зашеметяващ и изключително успешен чуждестранен кореспондент. Поредицата ѝ талантливи статии за по-малки издания привличат вниманието на влиятелния медиен магнат Джон Феърчайлд, издател на модната библия в онези години – „Дамска мода“, който назначава Кейт на работа.

Интелигентна и образована, тя бързо достига до елита, диктуващ световната мода от нейната столица. Следват незабравими моменти с легендарни фигури като хипнотизиращия Ив Сен Лоран, властния Карл Лагерфелд, Емануел Унгаро, Вивиан Уестууд... Разбира се, след вълнуващи партита в знаменитите нощни клубове на Париж, Кейт среща и любовта в лицето на загадъчния Ерве. Като всяко нещо на този свят, френската приказка за Кейт също приключва и след дълго сбогуване с вълнуващия Париж тя се завръща в Ню Йорк, където започва да работи за престижното списание „Вог“.

За авторката

Кейт Бетс отразява света на модата първо като репортер в парижкия офис на „Дамска мода“, а по-късно като редактор в американските списания „Вог“, „Харпър Базар“ и „Тайм“. Живее в Ню Йорк със своя съпруг – писателя Чип Браун, и техните две деца.

Отзиви

„Историята на Кейт Бетс ме върна към младостта ми и към пътешествието, което аз предприех, в моя случай – от малко градче в Илинойс до Ню Йорк. Уловила е онова младежко безстрашие и романтичния подтик, за да се впускаме напред и да намираме себе си – чрез работа, която ни вдъхновява, чрез приятелства, които ни поддържат, и чрез разочарования, които ни помагат да научим кои са най-съкровените ни желания. Това са очарователни, омагьосващи мемоари.“ – Синди Крауфорд

„Кейт Бетс споделя своето порастване в самоуверена книга, която трябва да бъде дадена на всяка завършваща колежанка с плакат на Доасно (или реклама на „Шанел“) на стената си... Модата и себеизучаването – пустословието и мъдростта – може да изглеждат странни спътници в една книга, но Бетс ги събира с победоносна увереност... Младите поклонници на Париж и на модните списания ще бъдат просветени. Онези от нас, които вече са били там и се завръщат, ще открият, че е забавна и измамно пикантна, докато я четат по време на полета до „Шарл дьо Гол“.“ – Ню Йорк Таймс Бук Ревю

„Лека и освежаваща – също като фунийка сладолед от легендарния Бертийон, „Париж, моя мечта“ събужда гледките, звуците, ароматите и стиловете на Париж през 80-те години.““ – Ю Ес Ей Тудей

„Париж, моя мечта“ е невероятна.“ – Ман Рипелър

„Искряща приказка за порастването.“ – Ентъртейнмънт Уикли

Първа глава

Зараждането на мечтата

Посетих Париж за пръв път през лятото на 1982 г. Със съквартирантката ми Мария и сестра ѝ Джоана предприехме пътешествие по случай завършването на гимназията. Купихме си карти „Еврорейл“ и в продължение на два месеца обикаляхме Франция, Италия, Германия и Чехословакия. Пристигнахме в Париж една гореща юнска сутрин, настанихме се в хостел на улица „Дьо Бар“ зад Отел дьо Вил и веднага се запътихме към сладоледена къща „Бертийон“ на остров Сен Луи, където според приятеля на Джоана предлагали най-вкусния сладолед на света. Още помня наситения аромат на топката малинов и топката лимонов сладолед, които си поръчах. Всичко в Париж е по-наситено – от вкуса на сладоледа и лазурносиньото небе над острия връх на Сент Шапел до маковете по спретнатите зелени морави на Люксембургската градина и острия мирис на урина в дългите, облицовани с бели плочки, коридори на метрото.
В продължение на две седмици кръстосвахме неуморно града по бреговете на Сена, покрай благоуханни букети от далии и рози на пазара за цветя на Ил дьо ла Сите, покрай кулите на Консиержери и по Пон Ньоф до булевард „Сен Мишел“. Разхождахме се от Ботаническата градина до Айфеловата кула, прекосявахме отново Сена по моста „Алма“ сред златистото сияние на Париж по залез. Улиците и булевардите трептяха в лятната мараня като картини на импресионист. Посетихме Лувъра, Нотър Дам и базиликата Сакре Кьор. Търкаляхме се по тревистите хълмчета в парка Бют Шомон и закусвахме франзели с масло и дебели резени шунка. Вечер развързвахме кесиите и си поръчвахме скъпо филе миньон и евтино божоле в ресторант „О Шарпантие“.
Величествените гледки ме заплениха с богатата си история. Накъдето и да се обърнех, виждах миналото. По фасадите на каменните сгради месингови табелки възпоменаваха загинали войници и бойци от Френската съпротива. Парковете, широките павирани булеварди, дори светлината, бяха обезсмъртени в картините на импресионистите. Каква наслада за сетивата! Десетки видове хляб, изложени по витрините на пекарните; шумни кафенета, пълни със студенти, учители, проститутки и ouvriers – работници, облечени със сини гащеризони.
В края на лятото постъпих в Принстън и се потопих в атмосферата, типична за американските университети, която се различаваше напълно от бохемския Париж, запленил душата ми. Само след няколко седмици се влюбих във второкурсник на име Уил, който също като мен беше родом от Източното крайбрежие и бе посещавал традиционните за този район престижни училища. Уил се чувстваше уверен, че мястото му е в Принстън, и не се притесняваше от амбициозните студенти и изнурителния стремеж към високи оценки. Смееше се на опитите ми да изчета цялата препоръчана литература за всички курсове и задето веднага след вечеря хуквах към библиотеката. В събота и неделя ходехме на пиянски сбирки в мазетата на ресторанти като „Шапката и тогата“ или „Странноприемница при Тигъра“, където танцувахме под звуците на модерни хитове. Припявахме на „Всеки иска да е господар на света“, размахвахме юмруци във въздуха и се хлъзгахме по разлятата по пода бира, облечени в избелени джинси и басмени ризи. Да, щяхме да бъдем господари на света поне до 2:00 часа през нощта, когато много от купонджиите вече повръщаха в канавката на Проспект стрийт.
Интересувах се от мода – необичайно явление в Принстън. Израснах с модата. През 70-те години в Ню Йорк властваше стилът на модни икони като Бианка Джагър, Рой Холстън, Даян фон Фюрстенберг и Анди Уорхол.
Майка ми и баща ми се разведоха, когато бях на шест години. Не знам защо – така и не се опитаха да ми обяснят, – но си спомням как във втори клас едно момиченце посочи към мен и прошепна на приятелката си: „Родителите ѝ са разведени“. По онова време в престижното училище, в което учех, разводите бяха рядкост. Няколко години по-късно с майка ми, сестра ми и брат ми се преместихме в апартамент на Шейсет и трета улица до Парк авеню. Домът на Холстън беше отсреща. Уорхол живееше на две пресечки от нас и с брат ми го виждахме с Лайза Минели в месарския магазин на Лексингтън авеню. При татко ходехме всеки втори уикенд от месеца и в сряда вечер. Той беше архитект с развит естетически вкус, силно повлиян от Льо Корбюзие, Луис Кан и представителите на абстрактния експресионизъм от 50-те години на ХХ в. Апартаментът му, който се намираше в сграда точно срещу Музея на модерното изкуство, беше целият бял, с дискретно разположени лампи и най-новия модел столове на дизайнерите Иймс. Татко обожаваше изобразителното изкуство и архитектурата и ни водеше на разходки в Музея на модерното изкуство и в Сохо. С часове можеше да говори за художници като Франк Стела и Франц Клайн, както и за арт средите през 60-те години. Обичаше да разказва как като младоженци с майка ми отишли в Париж и тя го замъкнала на концерт. Оказало се, че това била последната сценична изява на Едит Пиаф.
– Никога не се знае какво може да научиш – казваше той.
Татко беше строг и резервиран за разлика от майка и държеше на образованието и общата култура.
– Не се дръжте като варвари! – казваше той, когато с брат ми мрънкахме, че пак отиваме в някой музей.
Като тийнейджърка четях жадно всеки брой на „Вог“ и френското издание на „Ел“, както и рубриката на Кари Донован в списание „Ню Йорк Таймс“. От майка си бях научила колко силно въздействат дрехите върху настроението и преживяванията на човек. Тя твърдеше, че пазаруването е по-добра терапия от посещенията при психолог. Щом обстановката у дома станеше напрегната, когато например двамата с баща ми се караха за издръжката след развода или пък за пореден път бяха изключили брат ми от училище, тя отиваше в „Бергдорф“, за да се утеши с нова рокля на Джийн Мюър или шал на Пучи. Като много млади жени, използвах модата, за да изпробвам различни образи – един ден бях изискана млада дама, на другия – бунтуваща се пънкарка. В колежа това бе начин да се откроявам сред отличниците и спортистите. Не стигах до крайности – нямах пънкарски гребен и не носех кубинки, но фактът, че обръщах толкова голямо внимание на външния си вид, озадачаваше съквартирантките ми. Те бяха спортистки от отборите по гребане, лакрос и футбол. С прическите и грима си бях направо аномалия сред първокурсниците.
Четири години по-късно, в един горещ юнски ден, стоях на моравата пред университета и позирах за снимка с родителите си, със сестра ми и с баба по случай дипломирането ми. Брат ми си беше намерил някакво извинение да не присъства на събитието. На снимката ясно личи, че не сме щастливо семейство. По онова време родителите ми бяха разведени вече от десетилетие и годините на конфликти и разочарования са изписани в красивите и тъжни сини очи на майка ми. Позата на баща ми е скована, почти механична, но въпреки това се усмихва чаровно, а дълбоките му кафяви очи излъчват гордост. Аз също се усмихвам – уморено заради върволицата от купони и усещането на безпомощност, че вечно ще съм в центъра на скандалите между родителите ми. Единствено осемдесет и две годишната ми баба, някога стройна жена, но сега прегърбена старица, сякаш изобщо не забелязва напрежението.
– Имам подарък за теб – каза баба, след като майка и татко се оттеглиха в противоположни краища на моравата, и тикна в ръката ми малка кутийка. – Непременно прочети картичката.
В кутийката имаше чифт обеци със съвършено кръгли диаманти. Баба смяташе, че всяка млада жена трябва да отбелязва важни събития в живота си с талисмани, за предпочитане под формата на красиви бижута.
– Благодаря ти, Либи! – Целунах я по меката напудрена буза.
Върху картичката с красивия ѝ почерк бяха изписани четири години: „1986, 1956, 1926, 1893“ – и трите години, в които баща ми, дядо ми и прадядо ми бяха завършили Принстън. Докато гледах датите, си мислех единствено: Не искам да съм като тях. Исках да замина възможно най-далеч не само от нещастните си родители, но и от очакванията, които се възлагаха на мен.
Постъпих в Принстън, защото така повеляваше семейната традиция. Като тийнейджърка се опитвах да поема по свой собствен път – за известно време бях твърдо решена да стана балерина, но баща ми ме върна обратно в реалността на престижното образование и ме насочи към Принстън. Някои хора се гордеят неимоверно със семейната си история; но за мен това означаваше, че не ме ценят заради собствените ми постижения, а въз основа на фамилията, в която съм се родила.
Всичко в живота ми до този момент беше напълно предвидимо и неразривно свързано със семейни традиции, които се очакваше да продължа. Исках да се отклоня от предначертания път, да предприема приключение, да направя нещо неочаквано. Не се бунтувах по типичния за младежите начин, но копнеех да науча нещо ново за себе си – макар и да не бях сигурна какво точно.
Много се интересувах от журналистиката и редовно гледах репортажите на Барбара Уолтърс от Виетнам в сутрешния телевизионен блок. Барбара излъчваше авторитет и блясък – зашеметяваща комбинация. Още в първи курс в университета започнах работа в студентския вестник. Възхищавах се на главната репортерка Кристал Никс – изключително умна, висока афроамериканка, която подготвяше репортаж след репортаж, докато ние, останалите, се щурахме из университетския комплекс да търсим някоя злободневна новина. Единствената ми статия на първа страница на вестника беше репортаж за отмяната на лиценза на местна бензиностанция – история, която далеч не може да се нарече вълнуваща.
През последната си година в университета се записах в курса по политическа журналистика, който водеше Глория Емерсън, кореспондент по време на войната във Виетнам. През 60-те години Емерсън отговаряла за женските страници на „Ню Йорк Таймс“ и отразявала светски събития като вдъхновената от Ориента колекция на Марк Боан за „Диор“ и новите тенденции за дълги сака и обшивки с пера, въведени от сестрите Фонтана в Рим. През 1968 г. вече ѝ писнало от модните репортажи и настояла да я командироват във Виетнам.
Водена от нереалистични очаквания – или пък от отчаяние, – си мислех, че и аз бих могла да се развия като журналист в тази посока. Смятах, че със статията за бензиностанцията ще мога да кандидатствам за работа в списание „Тайм“ в Париж, после да се прехвърля в Рим и това да ме отведе до някое отдалечено и екзотично място като Ханой. Струваше ми се романтично да бъда военен кореспондент и на теория ми изглеждаше приказно, но докато тайничко разигравах тази фантазия в мислите си, винаги стигах не по-далеч от Париж. Обожавах модата и културата, особено френската култура.
Но като повечето объркани току-що завършили студенти, нямах представа как да осъществя мечтите си. Нямах план, нито стратегия. Приятелите ми ходеха на интервюта за работа в рекламни фирми като „Уолтър Томпсън“, специализираха право или се явяваха на изпити за дипломатическа служба. Те знаеха каква ще е началната им заплата и какво ги очаква през следващите пет години. Осъзнавах, че трябва да взема решение и да избера накъде ще поема, да заявя, че съм готова да „започна самостоятелен живот“. Но инстинктивно търсех смътното чувство на еуфория, което изпитах в Париж четири години по-рано. Макар че на практика не знаех нищо за живота в Париж, представях си, че съм там. Въобразявах си как живея в тухлен блок без асансьор на остров Сен Луи. Не знаех какво ще открия в Париж, но бях сигурна, че градът ще ми даде нещо, което не мога да намеря никъде другаде.

На книжния пазар от 17 ноември 2017 г.
Превод от английски: Катя Перчинкова
Обем: 304 стр.
Издателство: „Слънце“
ISBN: 978-954-742-245-2
Корична цена: 14,95 лв.