IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Megavselena.bg Boec Posoka

„Думи, за да се родиш“ – Мириам Сежер

18.05.2012г. / 09 52ч.

Аз жената

Тази книга илюстрира модерната психоаналитична практика да се общува с новородени деца, чийто пионер е Мириам Сежер. Четивото изобилства от конкретни, детайлно възпроизведени ситуации, в които интервенциите на специалиста са помогнали на бебетата да се срещнат със „света на големите“. Според авторката новородените деца трябва да чуват истории за обстоятелствата около тяхната поява – някой трябва да им разказва за мама и татко, за други близки хора, но също така и за травмите в семейството, от които родителите следва „да се освободят“.

Мириам Сежер е известен детски психиатър и психоаналитик, последовател на Франсоаз Долто, преподавател по „Психика и перинаталност“ и президент на организацията „Каузата на бебетата“. След 1993 г. участва периодично в множество конференции и колоквиуми във Франция и чужбина. Повече от десетилетие работи в майчинското отделение на болница край Париж, отзовавайки се всеки път, когато новородените или техните майки преживяват някакво страдание. Сежер използва различни психоаналитични техники и подходи, чиято същност е внимателното слушане и говорене – така успява да облекчи условията, при които възниква и еволюира уникалната връзка родител-дете.

Откъс:

В нашата професия има дни, когато се чувстваш безсилен, колкото и да се гордееш с опита си на психоаналитик, с годините си практика като психиатър на възрастни и деца, с уроците, които твоите преподаватели са ти предали. Стоиш безмълвен, когато пациентът сподели с теб, че целият свят се е сгромолясал на плещите му. Това впрочем е най-малкото – мълчанието ви дава възможност да чувате. И после евентуално да кажете нещо.
Едно неясно безпокойство
Една сутрин преди няколко години, пристигайки в родилното отделение, както правех всеки понеделник, усетих, че на етажа на родилките се случва нещо странно. На пръв поглед всичко беше наред, но педиатрите, акушерките, медицинските сестри и детегледачките изглеждаха някак загрижени за родилката г-жа Лемерсие. Тя беше родила преди два дни първото си дете, момче, което бе кръстила Ивон. Раждането минало много добре и тя се чувствала наистина щастлива, защото преди три години била изгубила дете почти четири месеца преди термина. Имало само една незначителна подробност, която именно предизвикала безпокойство сред персонала – когато се върнала в стаята си, г-жа Лемерсие грижливо загасила всички лампи и дръпнала завесите. От този момент насетне стояла на тъмно. Тъй като нямала никакви оплаквания и не коментирала поведението си, никой не знаел какво да мисли. Въздържали се да й задават въпроси. Надявали се, че странните й действия ще останат без последствия. И все пак специалистите от екипа бяха смутени. Макар да са свикнали да ми посочват майки, които биха могли да се възползват от моите услуги, те се колебаеха да говорят с мен за притеснението, което този случай бе предизвикал у тях. Всички изглеждаха разтревожени, с изключение на пациентката.
В понеделник сутринта се бе появила нова причина за безпокойство – госпожа Лемерсие била обхваната от паника при мисълта, че нейното бебе, което в този момент беше на два дни, „все още не е пишкало“. Извикала педиатър, който, след като дал на бебето да пие вода, го прегледал в нейно присъствие. Много скоро, още по време на самия преглед, за голямо облекчение на майка си Ивон започнал да уринира. Педиатърът обаче смятал, че това не се случва за пръв път и че задържането на урина е плод на въображението на майката. Със съгласието на акушерката специалистът решил да обясни на г-жа Лемерсие, че в болницата работи „психоаналитик за бебета“ и че ако иска да поговори за своите тревоги, може да се срещне с мен. Тъй като била по-скоро дискретна относно това, което й се случва, всички се опасявали, че ще откаже. Но за всеобщо учудване тя се съгласила да се срещнем.
Всъщност искала да поговори тъкмо с психоаналитик. Скоро научих защо. В миналото жената бе прибягвала до услугите на психиатър, след това по съвета на майка си се подложила на психоанализа, продължила няколко години. Сега с известно колебание прие идеята да поговори с мен в качеството ми на психоаналитик.
Страданията на една майка, жена, дъщеря
Едва съм влязла в стаята и съм се представила, когато тя започва да говори за своите страдания на жена и майка. На жена, тъй като на дванайсет години, малко след първия си менструален цикъл се разболяла от аменорея (липса на менструация), която отзвучала, когато на осемнайсетгодишна възраст се запознала със сегашния си съпруг. На майка, понеже няколко години по-късно със съпруга й почти загубили надежда, че някога ще имат деца. Когато я питам за нещо нетипично, което се е случило, когато е била на дванайсет години, тя ми разказва следната история. Един ден баща й, който бил изключително уважаван от всички, включително и от самата нея, я помолил да донесе бутилка вино. Щастлива от оказаната чест, тя се втурва към избата, но на връщане пада по стълбите, счупва взетата бутилка и сериозно наранява коляното си. Засегнато е сухожилието и се налага хирургическа намеса. Скоро след операцията семейство Лемерсие отива на почивка на море. Девойчето е отличен плувец и влиза във водата, но в един момент внезапно усеща, че нараненото й коляно не помръдва, че кракът й е като парализиран и ще се удави. Започва да вика за помощ. Баща й се хвърля в морето, но получава воден удар и потъва под водата. Сега е неин ред да го спасява. Тя прави всичко по силите си, за да го отнесе до брега, но не успява, тъй като той е много тежък за нея. Отново крещи за помощ – този път за баща си. В момента, в който спасителите ги изваждат от водата, бащата вече е мъртъв. Изглежда, че жената свързва тъмнината в болничната си стая с този ужасен момент. Дали, без да го съзнава, още не е изживяла скръбта по баща си?
Нека разгледаме историята сцена по сцена.
В първата сцена по молба на баща си момичето отива да донесе бутилка, пада и си наранява коляното. Това елементарно действие съдържа в себе си множество елементи от отношенията в семейството и представлява истинското „послание на бутилката в морето“, което тя ще разчете много по-късно, след раждането на Ивон. Във втората сцена бащата умира. Този изключително болезнен епизод фиксира за дълъг период от време драматичния характер на първата сцена, така сякаш втората сцена на драмата разкрива апостериори решаващото значение на първата, а не обратното. Психоаналитиците са свикнали с подобни отложени ефекти. Две силни сцени, два вика за помощ, както по-късно две бебета... и двама психоаналитици – ето я същността на драмата и нейната символизация. Третата сцена е раждането на детето и безпокойството на майката за способността му да уринира. Ако добавя тук, че бабата и дядото по бащина линия са имали тежки проблеми с алкохола, става ясно, че от счупената бутилка до пролятата кръв в първата сцена, от водния удар до аменореята във втората, та чак до успокоителното „наводнение“, предизвикано от бебето в третата, е изтекла доста вода (и кръв). Проблемът е, че водата е спряла да тече. Аменореята се появява след удавянето на бащата вероятно за да спре кръвта от раната. Тялото е отказало да отговори на бащината молба да донесе виното и мълчи при смъртта на бащата, която смята, че е причинило. Скръбта на девойката след смъртта на нейния обичан баща е, така да се каже, няма. Тя е в шок в продължение на два дни, след което се хвърля от покрива на семейния дом пред очите на минувачите. Всъщност се качва на покрива, за да си играе, както често прави. След като я вижда, предвид всичко случило се до момента семейството й силно се притеснява. Когато не успяват да я убедят да слезе, викат пожарникарите, които заемат местата си точно преди скока. Съзнателно ли се е опитала да се самоубие? Никой не може да каже, дори и самата тя, тъй като напълно е изтрила от паметта си тези три дни и възстановява сцената въз основа на казаното й по време на психоанализата. Тя може да е получила кратка амнезия, но не е забравила изцяло случилото се и разказва как вече като по-голяма провокира майка си да я удари с предварително готов отговор: „Ти ме удари, защото убих татко!“.
Мястото на детето
На мястото на неизживения траур по бащата се появява чувството за вина. Доказва го последвалата аменорея – посттравматичен синдром, който изчезва, когато на осемнайсетгодишна възраст тя се запознава със сегашния си съпруг. Сдобряването с мъжката фигура й възвръща част от женствеността, но ето че след няколко години възникват проблеми със зачеването. Да, тя е вече жена, но още не е майка. Раждането на Ивон е особено добре дошло, защото слага край на дълъг период на страдания, свързани с усилията й да забременее. Няколко години по-рано г-жа Лемерсие се обръща за помощ към гинеколог, който да излекува безплодието й. Лечението не дава очаквания резултат и тя решава да го прекрати. В последвалите седмици успява да забременее без медицинска интервенция. Тази бременност завършва с преждевременно раждане в двайсет и третата седмица. Това първо, мъртвородено дете е кръстено Жан-Ив, съчетание от две имена – едното избрано от бащата, другото – от майката. То ще е в основата на името на второто дете, Ивон. Последвалият период на безплодие продължава повече от три години и по съвета на приятелка, която уважава, г-жа Лемерсие се консултира със специалисти от болницата „Беклер“. Те очевидно я убеждават отново да потърси медицинска помощ и тя започва второ лечение, което всъщност се оказва краткотрайно и много бързо води до друга бременност. Тя е щастлива от успеха и спокойна при мисълта, че ще бъде обгрижвана в „Беклер“. Именно в такава обстановка на доверие се ражда Ивон.
Може би спонтанният аборт се е дължал на чувството й за вина, сякаш си е казвала: аз убих баща си, боговете са жадни за мъст и искат детето ми да бъде пожертвано. Във всеки случай, за да стане майка, тя е трябвало да наруши забраната, свързана с неизживения траур. И още повече е трябвало да се идентифицира с майка си – единственият модел на майчинство, който има значение за току-що родила жена. По време на разговорите тя сподели с мен, че има високо мнение за майка си и това уважение е пренесла и в професионалния си живот – и двете работеха в сферата на здравеопазването. Стана ясно и защо е решила да се подложи на психоанализа – тъкмо по съвет на майка си. Смятам, че елементите на идентификация с майката не са чужди на решението й да се лекува срещу безплодие в болницата и пак там да ходи на консултации по време на бременността – станала е майка именно в болницата, където са се грижили майчински за нея.
Няма нужда да продължаваме да интерпретираме тази история, тъй като разказът за нея е вече интерпретация, белязана от това, което г-жа Лемерсие постига през няколкото години на психоанализа. Длъжна съм обаче въз основа на този разказ да откроя мястото, което заема детето. В дадения случай новороденото е там, където свършва траурът, свързан с бащата, именно то може би позволява изживяването на скръбта и й отговаря, отвъд молбата на майката, чрез уринирането. Тя впрочем сподели с мен усещането си, че детето й е започнало да живее едва след това спасително пишкане, преди него е изпитвало единствено страдание и безпокойство.
Най-добре мога да представя нещата, като кажа: уринирането на детето връща майката към позицията, в която я е оставила драмата, като й дава възможност да започне отново. „Наводнението“, причинено от детето, придава нов смисъл на течността, на водата, на морето, които убиват неговия дядо. То е, ако може така да се каже, означаващото на едно ново кръщение. Кръговратът на смъртта и раждането е безкраен, но за г-жа Лемерсие той спира при факта, че живият може да бъде повод за честване на паметта на мъртвия. Това е и значението на ритуалните й действия в болничната стая. За тази жена, за която въпросът за отношенията й с бащата е така жестоко разрешен, отдадената почит към този път символично мъртвия баща е повод за изпълнено с надежда посрещане на живото дете. „Симптомът“ на детето е подобен на песъчинката, която отклонява от пътя й смъртоносната логика на майката и насочва и нея, и детето й към едно ново присъствие в света.
От смъртта към живота
Фактът, че това „бебе на психоанализата“ е избрало да живее, за разлика от по-голямото си братче, е живият отговор на смъртта на дядото. Раждането му насочва майката към значението на символичния дълг чрез изживения траур. За нея, както казваше Франсоаз Долто, символичният баща е мъртвият баща. Истинският баща, една митична фигура в семейството на г-жа Лемерсие, е дете на злоупотребявали с алкохола родители, които го малтретирали. На осемнайсетгодишна възраст той избягал от къщи, за да постъпи в армията. По-късно успял да стане настойник на брат си и го настанил в социална институция, за да го предпази. Едновременно по-голям син и настойник, ако не и глава на семейството, той успял да направи много важен символичен скок, който имал и реални измерения. За две години в армията пораснал с двайсет сантиметра. Сам успявал да издържа цялото си семейство и на трийсет и осем години се оженил за момиче на осемнайсет.
За да довърша тази драматична история с комедийна нотка, ще си позволя да добавя следното: като идва на бял свят, това бебе извежда майка си от затвора! След като преминава обучение за работа в държавни ведомства, г-жа Лемерсие постъпва в системата на затворите, където нейният съпруг вече работи. По време на втората й бременност съпругът й е преместен. След отпуската по майчинство тя ще се върне на работа, но извън тази система. Щастливо съвпадение с раждането на Ивон.
Известието за смърт има нещо общо, както в нашия случай, с известието за раждане. Когато съобщаваме за събитие, което ни засяга, ние се обръщаме към обществото, дори то да се състои от група роднини и приятели, и искаме от него не просто да сподели нашата мъка или радост, но и да я възприеме като реална. Известието предполага доверие в онези, които стават свидетели на страданието или радостта, и надежда, че това доверие ще ни позволи да продължим напред. В този смисъл, за да продължим, всички ние изпитваме потребност да свидетелстваме за живота си, да го споделим с другия. Това е вярно и в контекста на психоаналитичния диалог – споделяйки, г-жа Лемерсие успя да намери отдушник за неказаните неща, които я принуждаваха да мълчи. Вярно е и за тази книга, чиято цел е да извести резултатите от един експеримент. Време е да разкажем как се зароди той.
Трите принципа на психоанализата
„Психоаналитиците в родилното отделение не са нищо ново – заявява професор Рене Фридман, отговаряйки на въпроса на журналист за работата му. – Но психоаналитиците, които говорят с бебета, са“. Нека се изясним: не съществуват психоаналитици за новородени, така както няма психоаналитици за възрастни или деца. Това е само начин на изразяване, който в нашата професия ни дава възможност да откроим разликите в областта на използваните техники и натрупания опит. Има психоаналитици – и толкова. Ние сме психоаналитици не защото се позоваваме на Фройд и неговите последователи, а преди всичко защото пациентите и техните страдания ни призовават да бъдем такива.
Непобедимото желание на новороденото
Ние систематично, методично и търпеливо се стремим да разпознаем непобедимото желание за живот на новороденото. Първо, защото, ако се е родило, то е, защото е искало да се роди. И второ, защото, ако прояви някои от онези симптоми, които медицината невинаги е в състояние да обясни, съществува голяма опасност да му бъде попречено да изпълни изконното си човешко желание. Това, което казвам, не е теоретично обосновано. Научила съм го от самите новородени.
Например, в началото на практиката ми с бебета консултирах майка с най-обикновена следродилна тъга. Започнахме учтив разговор, когато изведнъж детето, чувайки, че се обръщам към него с името му и повтарям историята му, се размърда и застена, макар майката да твърдеше, че откакто се е родило, звук не е издало. Тонът на разговора веднага се промени, защото наименованието, на което детето реагира, напомняше за мястото, където е била погребана баба му. Майката шокирана осъзна случващото се и се опита да си изясни конфликтната връзка, която бе имала със своята майка. Тъгата, почувствана след раждането на детето, макар да е било желано дете, се оказа силно свързана с някогашното разочарование от невъзможността да разчита на присъствието на своята майка. Това новородено, както и много други след него, ме пробуди за ролята ми на психоаналитик. „Изслушай ме – ми казваше то на своя език, – макар разумът да ти казва, че не мога да говоря с теб. И знай, че те разбирам, въпреки че ме мислиш за недоразвито.“ Това е фундаменталното послание, което даде нов живот на практиката ми като психоаналитик. То е и посланието, което искам да предам чрез тази книга.