“Кръстина и райските ябълки” – Красимира Кубарелова

Красимира Кубарелова е родена през 1958 г. във Варна. Завършва Софийския университет “Св. Климент Охридски” и работи за кратко като учител по руски език и литература. По-късно се ориентира към частния бизнес. В момента работи в дирекция “Морска администрация”, гр. Варна.
Авторката е щастливо омъжена и има едно дете.
През 2008 г. Красимира Кубарелова изненада приятно българските читатели с първия си роман – “Розов храст и сладко от смокини”. Книгата е изпълнена с оптимизъм и отговаря на много от въпросите, вълнуващи женската аудитория. Основни в нея са темите за самотата и любовта.
Втората й книга “Стари шлагери и крем брюле” беше приета също много добре от читателите и утвърди Красимира Кубарелова като една от най-харесваните български авторки. В нея е представена историята на друга варненка, Калина, която се намира в сериозна житейска криза. Тя е едно 40-годишно “момиче”, което внезапно осъзнава желанието си да има свое дете, любящ съпруг, уютен дом и да върши всички неща, които върши една щастлива съпруга. Но обстоятелствата, както често се случва, не са на нейна страна.
Сега Красимира Кубарелова е подготвила поредната изненада за своите читатели. Новият й роман – “Кръстина и райските ябълки”, отново носи заглавие с близка на жените символика и лек гастрономически привкус.
Според Кубарелова подборът на такъв тип заглавия за книгите й не е случаен, а е пряко свързан с романтичната нагласа на героините й и на самата нея: Любовните романи са “храна” и “благинка“за душата. Храната трябва да е вкусна, ароматна, красиво поднесена, топла. А “благинка” тя става, когато е споделена с любим човек. Хората са два типа – едните обичат сладичко и романтика и си го признават, другите – също обичат, но не си го признават. Карамфила, Калинка и Кръстина са “като хората”, тоест “падат” си по романтиката и сладичкото. Аз също.

За книгата:
Утре, утре започвам отначало. И този път няма да подреждам живота си. Каквото дойде, ще му се радвам. Ще се събудя, ще се усмихна и ще кажа: “Благодаря”.
Кръстина е варненка на средна възраст, която преминава през редица перипетии в търсене на себе си и на неуловимото щастие, съзнавайки, че всеки е господар на съдбата си. От малка мечтае да се превърне в принцеса и един ден да има идеалното семейство. Задомява се рано и в началото семейният й живот е като весела игра на две влюбени деца. Но след промените в България от инженер с перспективи Кръстина се превръща в домакиня без бъдеще с три деца и безработен съпруг. Горда и борбена по природа, Кръстина започва собствен бизнес и преуспява. Загубва съпруга си, но не престава да се бори за семейството и женското си самочувствие.
Тайничко очаква да срещне мъжа, който ще я накара да мечтае и ще върне забравени трепети в сърцето й. В градината си посажда райска ябълка – дървото-магия за любов... и продължава да се надява. Кръстина иска нещо много простичко – да е обичана жена...

Откъс:
“Ако искаш да погребеш някоя история, изкопай една дупка, седни на земята до нея и изплачи това, което ти тежи. А в дупката посади дърво, но да не е плодно, че ще горчат плодовете му. Добре е да е дъб или бук, че слабо дърво в тази дупка няма да вирее” – така казваше баба ми.
Послушах аз баба си, имам си една горичка. Тя е моята стена на плача. Винаги когато ми докривее или когато не мога повече да стискам зъби, изкопавам дупка, почиствам пръстта от коренища, намирам тор, омесвам я хубаво с пръст и слагам плодна фиданка в ямата. Присадката трябва винаги да гледа на юг, и колче трябва да му се сложи на дръвчето, за да расте право, да не се огъва на вятъра. Но ако мъката, която съм изплаквала, докато садя дръвчето, е била голяма, то залинява, колкото и да го поливам. А със сълзи ли съм го поливала, листата му жълтеят; и ако върже плод, плодовете му са горчиви като сълзите ми. Леко ли ми е, тежко ли ми е, дръвчетата растат. Не се оплаквам. Само си гледам дръвчетата...
Днес посадих последното дръвче в моята градина – райска ябълка, дървото – магия за любов. Плодовете му са оранжеви като слънцето, листата му са шарени като багрите на есента – пурпурночервени, кехлибареножълти, топли. Чудно дръвче е райската ябълка. Напролет то изглежда като мъртво, последно цъфти и изкарва листа, последно връзва плод, последно узрява. Райската ябълка е зимна красавица – тя грее с хиляди слънца преди зимата. Такава картина съм запомнила от детството си – вдигам глава да видя райските ябълки, небето е ясно, предсказва мразовито утро, виждам как лястовиците се събират на ята, някъде още ронят грозде за вино и мирише на запалени стърнища. И такъв е детският ми спомен: как оранжевите плодчета като че ли изгарят ръцете ми от топлина, въпреки че ги бера при първия скреж. И сладостта им топли душата ми през дългата зима.
Утре, утре започвам отначало. И този път няма да подреждам живота си. Каквото дойде, ще му се радвам. Ще се събудя, ще се усмихна и ще кажа: “Благодаря”. Да приема каквото е дошло до главата ми, да преглътна и да се усмихна. А може би това е моят кръст?...
Казвам се Кръстина Кръстева и утре се омъжвам, всъщност не точно, даже не се и сгодявам. Просто решихме с Питър да кажем на децата си, че ще живеем заедно. Малко е неловко, но ще го направим. Няма да се женим, Питър се шегува, че няма да може да ми осигури меден месец. Силите му, отпуската му всъщност щяла да стигне най-много за медена седмица. Може пък на пътешествие да отидем... Както и да е. Купих си страхотен костюм, не съвсем бял, по-скоро с цвят на сметана. Ако след години с Питър решим да се женим, няма да е в петък, а в неделя, в църква, и аз ще бъда с бяла дантелена рокля и дантелено чадърче... И ще въртя чадърчето от радост.
Отгледах три деца. Разказала съм толкова много приказки, че невинаги мога да различа кое е истина, кое е приказка. Животът ми беше една приказка. Объркана приказка. Всъщност един живот – много приказки. В началото напомняше приказката “Принцесата и граховото зърно”. Не че наистина бях принцеса, но родителите ми ме обичаха много. И аз се чувствах като принцеса. Граховите зърна слагах под постелята си, защото бях злояда и страшно мразех да ям грах и много други неща.
После се оказа, че не съм принцесата на татко. Баща ми си намери друга. Майка ми и баща ми се разведоха. Не знаех какво значи това, но явно бе нещо лошо, защото мама стана тъжна и се умълча, прегръщаше ме и плачеше, всъщност плачеше непрекъснато, не само докато ме прегръщаше. Татко стана още по-добър, но го виждах рядко. Изчезна смехът от къщата ни. Стараех се да съм добра, много добра, за да се върне татко при нас, а мама да започне да се усмихва. Но колкото и да се стараех, не се получаваше.
Нямах братче или сестриче, татко замина, мама се затвори в мъката си. Толкова тиха и студена стана къщата ни, че един ден реших да избягам вдън гори Тилилейски. Аз и друг път бях бягала, но при баба и дядо, а то не се брои.
“Този път ще се кача на автобуса, ще сляза на последната спирка и ще заживея в гората. Ще си направя къща от клонки и трева. Мама и татко ще ме търсят, ще се тревожат, ще плачат, но ще се съберат заедно – те винаги се събират, когато трябва да решат нещо за мен. Аз ще им помогна да ме намерят, по пътя си ще пускам пшеничени зрънца, те ще ме открият, от радост ще се прегърнат и пак ще заживеят заедно”.
Гледах през запотените мръсни прозорци на автобуса и си мислех по детски тъжно за живота: “Татко има друга жена, ще имат и бебе, а мама си няма никого. Ами ако и аз не се върна като татко, мама ще остане съвсем сама и ще умре от мъка. Пък и съм си забравила любимата книжка, в раничката не остана място за червената ми поличка, дето става на кръг, като се завъртя. А може в гората да е тъмно и да има лош сив вълк... Страх ме е от тъмното и от вълка. Няма да стане така, друго ще направя. Ще се върна вкъщи. Но само да порасна, ще имам весело семейство, поне три деца, а аз ще бъда от онези майки, дето не ги оставят. Каквото и да ми струва, ще го направя, веднъж да порасна!”
Мама и татко така и не се събраха. И двамата си създадоха нови семейства. Родиха им се деца. Аз останах при баба и дядо. Но още като дете реших какъв трябва да бъде моят бъдещ семеен живот.
Задомихме се рано, аз – на двадесет и една години, Злати – почти на двадесет и пет, и двамата бяхме трети курс в МЕИ-то във Варна. Толкова бях щастлива! В началото животът ни беше весела игра на две влюбени деца. Спомням си първите яйца, които изпържих на Злати. Изхвърлихме ги заедно с тигана. Помня и кекса, който направихме заедно и едва не подпалихме таванчето, защото го забравихме целия следобед във фурната. Помня много добре и какво правихме следобеда. Помня първата ни тенджера под налягане и боба, който залепихме на тавана на кухнята, когато отворихме адската машина, без да прочетем упътването й. Спомням си, че през тези щастливи години почти не вървях, все Злати ме носеше на ръце. Всичко за живота учехме заедно. Всъщност, ако трябва да бъда честна, уж аз бях отличничката, а Злати ме учеше на всичко. Толкова бях щастлива! Такава бях късметлийка!
Разпределиха ни заедно в Радиозавода. Аз поработих няколко месеца, после излязох в майчински, върнах се за малко на работа, после пак в майчински. Знаете как е: пелени, кашички, пюрета, безсънни нощи, после децата на детска ясла, детска градина... шарки, ангини, хреми, кашлички, безсънни нощи, сутринта на работа, цял ден наставления на мама по телефона, малко болнични, лятото десет дена с децата на плаж и десет – на планина. Така неусетно децата поизраснаха, пък и ние с мъжа ми покрай тях. Неговите родители ни помагаха. Мъжът ми растеше в службата по линията на ТНТМ, стана заместник-директор, аз бях по-скромна, нали все единият от двама ни трябваше да поеме децата, къщата. Сменихме три квартири, а после ни дадоха апартамент в квартал Петлешев, даже намерихме с връзки кафяви плочки от Каспичан за банята, обзаведохме секцията в хола с цветен телевизор. После пък децата се появиха набързо, едно след друго. Как се радвахме само! И насън да ме питаш, знам откъде и за колко съм купила всяка лъжичка, всяка виличка за жилището, обаче...
Животът ни беше еднообразен. От работа – вкъщи, децата, вечерята, новините по първа програма, телевизионен театър в понеделник, студио “X” в събота, Хачо Бояджиев на Нова година... Понякога исках да живея интересно. Колежките ми се женеха, развеждаха се, имаха извънбрачни връзки. Когато се съберяхме по женски, аз никога нямах какво да кажа и да се оплача. Понякога ми се искаше да разкажа за живота ни със Злати, за децата, но не смеех – да не разваля магията, да не ни завидят, или пък от деликатност – със Злати наистина нямахме проблеми. Всъщност нямали сме големи проблеми. Не помня и да сме се карали. Или поне да сме заспивали скарани. Дали знаех, че съм щастлива? Едва ли. Нямах време даже да се замисля дали съм щастлива. Тогава дори още не знаех, че човек може да е щастлив само защото е млад. Обем: 128 стр.
На книжния пазар от 16.04.2010 г.
Корична цена: 7,95 лв.

* * *

“Да се чувстваш добре” – най-полезната книга за депресията
Новият антиутопичен роман на Мона Чобан – “Париж – 18”