Бистра Писанчева: От ръцете ти да се роди нещо красиво, което остава

От айкидото до дантелите – как и кога дойдоха те във Вашия живот?
Както повечето неща в живота – случайно и спонтанно. Дантели съм правила цял живот. Когато децата ни посещаваха тренировки по айкидо, ние трябваше да ги водим и да ги взимаме, три пъти в седмицата. Треньорът ни предложи семейно участие – вместо да се прибираме в къщи и да се връщаме отново, направо да тренираме. Така цялото семейство се приобщи към това занимание в продължение на две-три години.

Сложно нещо ли е дантелата на совалки? Къде и как я учихте?
Да, сложно е. Докато другите ръкоделия могат да се научат постепенно, питайки баба или майка или приятелка, за да се науча да правя тази дантела посещавах курс при г-жа Величка Радулова от Баня, карловско. Тя е автор на единствената книга с инструкции на български език. Щастлива и благодарна съм, че направих с нея първите си стъпки. За съжаление десетте дена на първото ниво бяха за мен единственото ми обучение. Учителката ни замина за чужбина. Аз успях да „взема“ материала на следващото ниво сама, ръководена от учебника. Това ми даде азбуката, на която се опитвах години наред да опиша своите представи за дантеления свят. Не спирах да работя, макар че нямах много свободно време, нямах модели. Понякога ми попадаха кройки от чужди издания, които се опитвах да разгадая, гледайки снимките, без да знам нито езика, нито терминологията. Започнах сама да правя схемите си, минавах от идея на идея. Чак след години, когато открих себеподобни в интернет, видях как съм откривала топлата вода и съм се лутала с месеци за неща, които колежките ми от Испания, Франция, Чехия, Италия научават примерно всеки четвъртък вечер от квалифицираната си преподавателка. Не съжалявам, тъй като по този начин тръгнах по свой път. Оказа се, че точно с това станах интересна на г-жа Мария Бисако от Италия, която ме покани на изложба през септември миналата година.

Какво се случва с нещата, красотите, уникатите, които изработвате?
Започнах да правя пана, за да украсявам стените на жилището ни. За традиционните дантели, които се поставят на масата или върху други повърхности у дома нямаше място. Така се роди зимната ми къщичка, скрита между сухи клони, с керемиди, покрити със сняг. Упражнявах се да изработвам „чупен ширит“, а не ми се правеше дантелена кърпичка. Вдъхнових се от песента на ФСБ. :-) След години запълних всички свободни кътчета в селската къща, у дома, в офиса. Имам няколко продажби, но предимно подарявам на приятели, които харесват нещата ми.

Как се справяте с баланса между служебни задължения и отглеждането на трите Ви деца?
Децата вече пораснаха и живеят самостоятелно. А преди това... не беше лесно. Родиха се, когато бабите им бяха млади и ходеха на работа. Аз следвах, след раждането на дъщеря ми продължих задочно. Децата се появяваха в началото на учебната година – във втори, четвърти и пети курс... мисля, че състудентите ми не ме разбираха. :-) Беше много трудно, но наведнъж. След няколко години и тримата пораснаха едновременно и можехме да ходим заедно на ски, на театър, на тренировки... През всичките години съм ходела на работа, но с добра организация идваше ред на всякакви занимания. Сега ми липсва шумната и пълна къща, но компенсирам с дантелите и с двете ни кучета, докато се появят внучетата... надявам се, скоро!

Как гледат околните на факта, че сте майка на три деца? С насмешка? Или помагат?
Това е първото нещо, което казвам за себе си, когато се представям. Това е моята гордост и все още най-важното постижение в живота ми. Коментари... доста от познатите ми са ми казвали, че и те са искали повече деца, но различни житейски ситуации не са го позволили и съжаляват. Помощ получавах от близките си. След седем години по майчинство се върнах на работа, а дядо им водеше на училище момчетата и прибираше момичето, или обратното, години наред.

Вашата любима рецепта, която да споделите с нашите читателки?
Моята баба ме научи да правя баница с теглени кори още преди да се оженя. Това и до днес е любимата баница на семейството. Отнема доста време ... и затова се прави рядко, на големи празници, изпращания и посрещания... Дъщеря ми се научи също да я прави, всяка Нова година, където и да я посреща, тя заминава с точилката и покривката, върху която се дърпат корите. Така късметите в тази истинска баница се сбъдват!

Какво бихте пожелала на нашите читателки?
Да съумеят да намерят удоволствието, което за мен е правенето на дантели – радостта от ръцете ти да се роди нещо красиво, което остава.

Дантелите на Бистра Писанчева – фотопоглед