Асма Буржи – една бежанка, намерила пристан в България

Асма Буржи е родена в Сенегал, но е потомка на емигранти от Ливан. Затова нарича себе си ливанка, родена да бъде бежанка, тъй като нейният съпруг е бежанец от Палестина. Съдбата на Асма е напрегната и разнообразна; тя търси мир, по-добро бъдеще за своите три деца. През 1992 г. семейството се установява в България със статут на бежанци. Днес, близо двадесет години след оставането у нас, тя споделя: „Само в България сме добре дошли, затова искам да остана до края на живота си. Тук съм спокойна, чувствам се добре сред приятели българи и прииждащи от други страни бежанци, на които се опитваме да помагаме. Ние знаем какво значи да живееш във война. Когато виждаш, че са разрушени домовете, убити са твоите родители, братя и сестри, ти искаш да спасиш поне децата си, затова оставаш всичко и тръгваш в неизвестна посока... Това съм описала в книгата, която очаквам да се издаде до края на тази година.“

В най-ранната си младост Асма е била стюардеса на международни линии, по-късно е работила като медицинска сестра, а в последствие се заема с козметична естетика. Живяла е в Сенегал, Мароко, Кот д, Ивоар. Тъй като носи литературна дарба в сърцето си, писала е в различни вестници и списания на арабски и френски, а в България продължава да пише на френски, макар че говори добре български. Книгата й с есета „Образи на една жена“ беше преведена на български и издадена съвместно с Центъра за европейски, бежански, миграционни, етнически изследвания (CERMES) и Червената къща – център за култура и дебати. Двуезичният сборник (на френски и български) на първа страница започва с посвещение „На всички бежанци – кураж и вяра!“ Тук се представя в експресивна форма дълбоката драма на човека, напуснал родината си по различни социални или политически причини, без право да се завърне в нея, тъй като вече се счита бежанец. В „Съжаленията на една бежанка“ се чете: „Тук съм една обикновена бежанка, затворничка на свобода. Каква ли бих била там? Какво ли бих могла да отговоря, ако ми зададат въпроса: „Къде беше? Защо ни изостави, когато имахме най-голяма нужда от теб?“...

Да си емигрант е лесно – винаги можеш да се завърнеш в родината си. Но да си бежанец, е все едно да носиш белега на носталгията пожизнено в душата си.

Литературната дарба на Асма Буржи е безспорна. Книгата й завършва с поетичната миниатюра „Аз съм от Кана Галилейска“: „Докато гледах как картините минават на телевизионния екран, докато сърцето ми плачеше, виждайки разкъсаните човешки тела, съзрях нашата къща в руини. Къщата, която баща ми беше построил с любов, търпение и гордост. Та нали точно нея той бе наследил от баща си? Разпознах я изпод разрухата, защото той беше написал с големи букви на една от стените, която все още стоеше изправена, името, което й беше дал. Той я беше кръстил САЛАМ. Това ще рече съвсем простичко МИР“

Квартирата на Асма в София е удобна и уютна. Тук живее със съпруга си и по-малкия си син Жад. Вече има седемгодишен внук от сина си Адам, женен за българка. Дъщеря й Майсун, омъжена за ливанец, живее във Франция и през октомври тази година очаква дете. Трите деца на семейството се отнасят с обич и благодарност към България, която считат своя втора родина.

Прочетете още:

• Водените от глупостта българи емигранти
• Завръщане към корените
• Конвенция на ООН за правата на детето