Свободно време

„Къщата на мрака“ – Алекс Беренсън

15.09.2011г. / 10 26ч.

Аз жената

За автора:
Алекс Беренсън е роден в Ню Йорк, но прекарва детството си в Ню Джърси. Бъдещият автор завършва Йейлския университет със специалност история и икономика. Кариерата си на журналист Беренсън започва в Денвър Поуст като икономически репортер. През 1999 г. Алекс става част от екипа на престижния всекидневник Ню Йорк Таймс като разследващ журналист в света на финансите и бизнеса. През 2003 и 2004 г. отразява окупацията на Ирак, а по-късно разследва фармацевтичната индустрия и опасните за здравето медикаменти.
Богатият му опит на журналист му помага лесно да прекрачи от публицистиката към художествената литература. Преживяванията на автора по време на престоя му в Ирак го вдъхновяват и му помагат да избере централна тема в книгите си – борбата с тероризма след 11 септември 2001 г. в цялата й сложност.
Романите на Алекс Беренсън стават бестселъри в класациите на Ню Йорк Таймс и Уошингтън Поуст. Авторът е носител на литературната награда „Едгар“, на името на Едгар Алан По. Наградата се присъжда от сдружението на авторите на криминална и трилърова литература на САЩ и е една от най-престижните жанрови награди в света. Уолстрийт Джърнъл отличава роман на Алекс Беренсън като „един от най-добрите шпионски романи на всички времена“.
Книгите му са преведени на 16 езика и са публикувани в милионни тиражи.
Алекс Беренсън е на 38 години и живее в Манхатан със съпругата си, д-р Джаклин Беренсън – съдебен психиатър и учен от Колумбийския университет. Двамата се грижат за домашните любимци – кучетата Теди и Маги.

За ЦРУ, мръсните пари и нечовешките мъчения
Интервю с Алекс Беренсън

Вие сте репортер по професия, защо решихте да пишете романи? Как сменихте кариерата на разследващ журналист с работата на писател?
Не съм го планирал и смятам, че винаги ще работя като журналист, дори и да не е постоянна работа. Въпреки че написването на роман не е лесен процес, книгата е много по-траен продукт в сравнение със статия – дори в най-добрия вестник. Получавам електронни писма от читатели, а това никога не се случва при журналистическата работа. Освен това, като репортер трябва да следваш определени правила, най-основното от които е да казваш истината. Често обаче не можеш да стигнеш до фактите, колкото и да се опитваш. Искаше ми се да видя какво е чувството да създадеш свят, в който знаеш всички факти и знаеш какво мисли всеки.

И какво беше усещането?
Чудесно! Героите ми се лъжат един другиго през цялото време, понякога лъжат сами себе си, но на мен винаги казват истината.

Защо избрахте тъкмо шпионските трилъри?
Харесва ми напрежението и бързото развитие на действието в жанра. Исках да пиша книги, които държат читателя в напрежение до последната страница, които са сурови и истински, а краят им е непредвидим и в същото време неизбежен.

Защо избрахте действието в „Къщата на мрака“ да се развива в наши дни, а не, да речем, през Студената война или Втората световна война?
Мисля, че от една страна, американският народ е с особено обострени сетива към тероризма. От друга страна, видях от първа ръка какво се случва в Ирак като репортер на Таймс. Опитите ни да преобразим Арабския свят и исляма, защото, честно казано, се опитваме да направим точно това, са едно от най-важните събития от началото на XXI век. Не зная дали ще успеем или не, но исках с книгите си да разгледам тези опити.

Книгите ви звучат много реалистично и убедително. Консултирали ли сте се с ЦРУ или с бивши агенти?
Честно казано, не съм. Ползвам три основни източника на информация. На първо място, времето, прекарано в Ирак, ми помогна да се запозная с военните, които играят сериозна роля в книгите ми. Работил съм и по много случаи като разследващ журналист за Таймс, така че съм се срещал с хора от ЦРУ и с федерални прокурори. Накрая, разполагам с огромна информация от отворени източници – книги и електронни бази данни в интернет. Там има всичко: от това как Агенцията за национална сигурност прихваща електронните комуникации до това как да построиш кола бомба. Много успокояващо, нали? Относно героите ми са ми казвали, че по-достоверен е образът на Елис Шафер. Това е човекът, който отчаяно се опитва да подреди парченцата на пъзела и често среща проблеми в лицето на началниците си.

Докато извършвахте проучванията си за шпионския аспект на романите си, кое ви учуди най-много?
Най-много се изненадах от това колко проблеми всъщност има в ЦРУ! Агенцията винаги е имала тромава бюрокрация и се е огъвала под товара на отговорностите си, лъкатушейки от провал към провал – от операцията в Залива на прасетата до аферата Иран-контри. Но в крайна сметка това, което очакваме от ЦРУ, е на практика невъзможно – струва ми се, че искаме агенцията да може да предсказва и после да променя бъдещето.

Откъде черпите вдъхновение?
От хубавите книги. Четенето на класиците или на добра съвременна литература ми помага да развия собствените си способности на разказвач.

Ако можехте да вечеряте с трима други автори, живи или мъртви, кои бихте избрали?
Греъм Грийн, Джон льо Каре и Робърт Пен Уорън.

Разкажете повече за „Къщата на мрака“! Това е роман, който описва мъчения и специализирани методи на разпит, описва как действа правителството на САЩ със заловени терористични елементи. Това е опасна територия.
Интересното е, че различните хора реагират различно. Хора с леви убеждения ми казват, че съм успял да покажа липсата на морал в американската политика. Консервативните ми читатели обаче твърдят, че съм успял да покажа истинската стойност и важността на информацията, която извличаме по подобни начини. Смятам, че въпросът е можем ли да си позволим да използваме по-радикални методи на разпит, за да получим подобна ценна информация. Не мисля, че има лесен или еднозначен отговор на тази дилема.

В „Къщата на мрака“ се повдига и въпросът за сериозните потоци пари, които преминават през бюджета за секретни, черни операции. Голяма част от тези пари обаче сякаш се оказват на грешно място. Така ли е наистина?
Да, смятам, че това е факт. Не се извършва достатъчно наблюдение и контрол, а парите са много. Неизбежно е част от тях да бъдат откраднати или поне изгубени.

Действието в романа се развива в различни точки – Калифорния, Египет, Полша, Пакистан. Посещавали ли сте всички тези места?
Не съм бил само в Пакистан. Всички останали места съм посещавал като част от работата си на журналист.

Каква беше основната мотивация за написването на „Къщата на мрака“?
Исках тази книга да покаже и една друга страна на живота на войниците и агентите. Почти всички на подобна служба в някакъв период от живота си страдат от синдром, наричан с много имена: „посттравматичен стрес“, „военна невроза“. Повечето войници не говорят за това, особено с цивилни. Част от тях успяват да преодолеят травмата с помощта на бойните си другари и семействата си. Други обаче страдат дълго и жестоко. В „Къщата на мрака“ исках да покажа реалното въздействие, което войната оказва върху хората. И самият Джон Уелс не е Супермен, той също е човек от плът и кръв. Може би подготовката му го прави по-опасен и по-адекватен в рискови ситуации, но на психологическо ниво той е човек като всеки друг.

Отзиви за „Къщата на мрака“:

Динамична история за мъчения и шпионаж, която притежава и психологическа дълбочина.
Ню Йорк Таймс

Умело съчетание на детективска история и шпионски трилър.
Пъблишърс Уийкли

Този изключителен роман заема най-горното стъпало на шпионската литература.
Лайбръри Джърнъл

Удивително построен трилър, който предлага на читателите си и интригуваща мистерия. Ще се чудите кой е убиецът до последната страница!
Къркъс Ревюс

Държи в постоянно напрежение! Трилър от най-висок ранг!
Буклист

За книгата:
Джон Уелс е агент на ЦРУ, който след поредната си мисия се е усамотил в планините на Ню Хемпшър. Почивката му е прекъсната от обаждане на прекия му началник Елис Шафер. Неизвестен убиец ликвидира членове на отряд 673 – разформирована секретна част, която се е занимавала с разпити на особено важни терористи в тайна база, разположена в Полша. В центъра за разпити, наречен „Къщата на мрака“, отрядът е извличал информация с ужасяващи изтезания.
Подозренията за убийствата падат върху Ал Кайда и терористи от Арабския свят, търсещи отмъщение. Разследването обаче насочва Уелс към друга следа. Имената на двама затворници от „Къщата на мрака“ са заличени от всички документи. Истината за тях ще сблъска Шафер и Уелс с финансови измами на най-високо ниво и тайни сделки с Пакистан, извършвани от ЦРУ и ФБР.
Шокиращата информация обаче не води до разкриване на убиеца. Дали арабски отмъстители ликвидират бившия отряд 673, или палачът е вътрешен човек? Човек, който има връзка с ужасите в „Къщата на мрака“?

Откъс:
Мъжете излязоха от къщата, качиха се по колите и потеглиха. Минаха обратно през селото, пресякоха Десай, пропълзяха по моста и излязоха на пътя, който водеше към долината Суат и планините. Магс усети, че с всеки изминал километър започваше да се успокоява – бяха си сложили главите на гилотината, но по някаква мистериозна причина острието не беше паднало.
Точно преди да започне изкачването на югозапад, пътят правеше завой зад някакви скални зъбери. Точно тогава се натъкнаха на блокадата.
Пикапът „Тойота“ с допълнително преправена каросерия беше спрял напряко на пътя, на около двеста и петдесет метра пред тях, а в каросерията му се виждаше триножник с монтирана картечница. Трима талибани стояха край оръжието, а в кабината имаше още двама. Гражданската милиция очевидно не очакваше някой да се появи откъм Мингора и картечницата, 50-и калибър, представляваща всъщност руска изработка на 12,7-милиметрова TUV, беше насочена към другата страна на пътя. Ала щом видяха приближаващия се микробус, талибаните побързаха да обърнат дулото й към тях. Единият от мъжете скочи от каросерията на пикапа.
– Стой! – извика той.
– Майоре... – понечи да каже нещо Снайдер.
Армстронг спря микробуса, вдигна ръце и погледна талибана право в очите.
– Не е кой знае какво – изсъска през зъби той на английски към останалите в микробуса. – Ще ги избием. Магс, ти слизай отзад и си вземи автомата. Цели се в онези до картечницата, аз ще те прикривам, стой отстрани на микробуса.
– Дадено – отговори Магс.
– Готов ли си, Крис?
– Да, сър.
Снайдер не беше съвсем сигурен дали е готов. Картечницата пред тях имаше три дула и беше с обхват почти километър. Знаеше, че при стрелба от толкова близо това нещо спокойно отнася глави. Снайдер не успя да види как Магс се измъкна от задните врати на микробуса и изстреля един откос към картечарите, преди другите трима талибани да изведат него и Армстронг от колата. Започна да се моли тихо: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля...
– Спокойно! – каза Армстронг с гласа на пилот, който съобщава на пътниците за предстояща турбуленция.
Някъде зад тях скритият Магс свали предпазителя на автомата и отвори задните врати.
Талибанът вече тичаше към тях, вдигнал лявата си ръка и сграбчил автомат в дясната. Единият от двамата в каросерията на пикапа насочи прожектор и силният му лъч почти ги заслепи.
– Обърни! – изкрещя талибанът.
Армстронг натисна спирачка и свали прозореца. Микробусът се приближи още малко напред.
– Имайте милост! – извика той на пущунски. – Карам баща ми към болницата в Пешавар. Много е болен.
Талибанът застана пред микробуса и свали автомата.
– Без изключения за полицейския час – извика той. – Връщай го у дома!
– Моля ви. Няма да преживее нощта. Той е отзад, говорете с него, иншала, ще видите.
Докато Армстронг говореше, Магс отвори задните врати и слезе на пътя зад микробуса. Армстронг натисна леко газта и колата се премести малко по-напред.
– Няма да повтарям! Обърни! – настоя талибанът.
Магс отстъпи встрани и изстреля първия откос към мъжете край картечницата. В този момент Армстронг натисна газта и микробусът подскочи към талибана на пътя. Той успя да стреля три пъти – и трите неточно и във въздуха, – след което изчезна с вик под колата. Предните гуми на мицубишито минаха през тялото му, задните също и микробусът продължи напред.
Стрелецът в каросерията на пикапа извика от болка, люшна се напред и успя да се добере до спусъка. Картечницата изстреля един продължителен откос високо над главите на войниците. Другият талибан в каросерията опита да изблъска приятеля си настрана, но Магс изпрати втори откос в тяхна посока, куршумите се забиха в рамото му и го проснаха назад в пикапа.
На седалката до шофьора в мицубишито Снайдер гледаше вцепенен как микробусът се приближава към тойотата и изпита странното усещане, че в момента всъщност не се намираше в микробуса и не преживяваше всичко това, а гледаше сцената на филмова лента. Знаеше, че в мигове като този животът сякаш преминава пред очите на забавен каданс. Обзе го чувство на нереалност...
Микробусът се вряза в пикапа отляво, смачка страничната врата и уби намясто талибана, седнал до шофьора. След удара Армстронг и Снайдер отскочиха напред, но предпазните колани ги удържаха. Двигателят на микробуса влезе в купето откъм страната на Снайдер, премаза левия му крак и пречупи костите на подбедрицата му, сякаш бяха клечки за зъби.
Снайдер пищеше от болка, докато шофьорът на пикапа успя да се измъкне от тойотата и да побегне към храстите надолу по склона към Мингора. Армстронг вдигна оръжието си и стреля през страничното стъкло на микробуса, но не успя да улучи.
– Добре ли си? – обърна се Армстронг към Снайдер.
– Не мога да помръдна, майоре, кракът ми...
Армстронг погледна надолу и видя, че глезенът на приятеля му е извит назад под странен ъгъл, непостижим дори и за най-добрия инструктор по йога.
– Ще те измъкнем оттук – успокои го той.
– Да, сър.
Армстронг се опита да отвори микробуса откъм своята страна, но рамката беше изкривена след удара и вратата не можеше да помръдне. Той се измъкна през задната страна на мицубишито, стиснал лаптопа в ръка, и в този момент видя, че изпод предния капак на микробуса се вдига облак дим. Борейки се за глътка въздух, Снайдер разби с лакът стъклото откъм своята страна, показа главата си навън и се закашля.
Магс тичаше към катастрофиралия микробус, когато единият от талибаните в каросерията на пикапа се съвзе и се изправи на колене. Автоматът му беше отхвръкнал някъде зад него и той се пресегна да го вземе, но раната в рамото му не му позволи да протегне ръката си докрай. Видял, че няма да успее, мъжът внимателно вдигна ръце...
И точно в този момент Магс изстреля третия си откос. Мъжът се строполи възнак в каросерията на пикапа. Без пленници, не и тук, не и сега.
Нисанът се приближи и останалите четирима от отряд „Делта“ изскочиха отвътре. Армстронг подаде лаптопа на Таск, който шофираше, и го отпрати обратно към колата.
– Таск, ти заобиколи пикапа! – изкомандва той. – Ако нещо тук се обърка, вземай това и изчезвай. Снайдер е притиснат – обърна се той към другите трима от „Делта“. – Кракът му е счупен. Трябва да го измъкнем.
Димът изпод капака на мицубишито започна да става по-гъст, но Армстронг изпълзя обратно вътре, докато тримата войници се опитваха да отворят вратата с щанга. Снайдер крещеше от болка и ругаеше, а гласът му отекваше из цялата долина. Армстронг го хвана под мишниците и се опита да го издърпа към задната страна на микробуса, а в този момент Магс също се качи при него и двамата заедно успяха да извадят Снайдер от клопката точно преди предницата на мицубишито да избухне в пламъци. И тримата кашляха от дима, а лицето на Снайдер беше почерняло от сажди.
– Измъкнахме те – каза Армстронг.
Магс, Армстронг и тримата от „Делта“ отнесоха ранения Снайдер в нисана, спрял на двайсетина метра след пикапа. Резервоарът на микробуса избухна някъде зад тях и при взрива мицубишито отхвръкна на пет метра височина. Когато се стовари тежко на земята, от колата не беше останало нищо повече от купчина ламарини, от които се издигаха буйни жълто-оранжеви пламъци.
– Това няма как да го върнем вкъщи – кимна Армстронг към горящите отломки.
– Да вземем пикапа.
– Ще го оставим на пътя, това ще ни спечели малко време. Всички ще се качим при Таск – каза Армстронг.
– Ще бъде претъпкано като в онзи автобус – рече Магс и погледна към долината, разстилаща се в краката им. На разстояние от около десет километра, някъде близо до Мингора, се виждаше малък конвой от коли, запътили се към тях в тъмнината. – Аз ще се погрижа за блокадата – каза Магс.
Докато Армстронг и останалите качваха Снайдер в нисана, Магс взе една граната и изтича при пикапа. Ключовете му бяха все още на таблото. Магс включи двигателя и даде назад, а отвън се чу рязко метално проскърцване, когато пикапът се завлече покрай останките от микробуса и спря така, че пътят остана напълно преграден от двете коли.
Магс слезе от пикапа, отдалечи се на двайсетина стъпки, хвърли гранатата в каросерията му и залегна встрани от пътя. Скри лице в ръцете си, за да се предпази от двойната експлозия, когато първо се взриви гранатата, а след това и резервоарът на тойотата избухна в пламъци и нощта се обля в светлина.
Над главите им отекна гръм, сякаш небесата аплодираха стореното. Магс изтича обратно към нисана, който се беше отдалечил на стотина метра напред, а щом стигна до него, видя, че го очакваше отворен багажник с няколко дупки от куршуми, пробити в него, за да влиза въздух.
– Аз или ти? – попита го Армстронг и посочи с поглед отворения багажник.
– Е, щом няма да сме и двамата... – опита се да се пошегува Магс. – Ти си по-висок, качи се в колата – предложи той накрая и се вмъкна в тясното пространство, свивайки крака, така че да се побере. Избута настрана един автомат, който опираше в гърба му, и Армстронг хлопна капака след него.
Следващите три часа бяха определено най-неприятните в живота на Дуейн Магс. Пътят пред тях се извиваше като зле проектирано влакче на ужасите, от което скоро започна да му се повдига. През дупките в багажника влизаше вода и Магс целият подгизна. Освен това нямаше как да разбере дали талибаните не наближаваха, въпреки че в случая май беше най-добре да не знае – така или иначе щеше да разбере веднага щом започнеше стрелбата.
Но тя така и не започна. Най-накрая автомобилът спря и капакът на багажника се отвори. Магс размърда схванатите си крака, но не се опита да се изправи, цялото му тяло се тресеше. Досега не беше осъзнал, че всъщност трепери от студ. Някъде в далечината се чуваше шум от преминаващи автомобили.
– Забавно ли ти беше? – попита го Армстронг.
– Да качите черния в багажника! И това ако не е чист расизъм – опита да се пошегува Магс.
– Отпред не беше по-хубаво, повярвай ми.
– Къде сме?
– На пет минути от магистралата, свързваща Исламабад с Пешавар. Успяхме! Дори не можаха да се доближат до нас, явно блокадата на пътя свърши работа. Браво на теб! – каза Армстронг и му протегна ръка. Магс я отблъсна настрана.
– Тук ми е добре – каза той. – Събуди ме, като стигнем в посолството.
– Хайде де, сигурно си премръзнал – опита се да го придума Армстронг.
– Карай – каза Магс, въпреки че не беше сигурен защо толкова се противи. Знаеше само, че ако искаха да го извадят точно в този момент, щеше да се наложи да го измъкват от багажника на ръце.
Пристигнаха в посолството малко преди изгрев. Магс знаеше, че трябва да поспи, но беше прекалено напрегнат – всички бяха, дори и Снайдер със счупения крак, и не само заради ужасните неща, които току-що бяха преживели.
Не, всички те се питаха едно и също нещо:
– Какво мислиш, че има тук? – попита Армстронг, докато разтваряше найлоновата торба, в която бе увит лаптопът. Беше модел ThinkPad X60 на IBM. Магс не беше кой знае какъв специалист, но му се стори, че лаптопът е напълно здрав, дори и зарядното му беше там, залепено с тиксо за дъното.
– Готино пакистанско порно? – предположи Таск.
– Те имат ли въобще готино порно?
– Не. Точно това му е специалното на лаптопа.
Магс включи зарядното и посегна да натисне копчето на лаптопа, но изведнъж се спря като закован.
– Ами ако в него има вирус, който изтрива целия хард диск, щом го активираме? – попита той.
– Ако нещо се обърка, веднага ще го спрем и ще го изключим – успокои го Армстронг. – Не може да се изтрие толкова бързо.
– Сигурен ли си?
– Сигурен съм.
Магс си помисли, че щеше да е по-добре, ако бяха изчакали. Но от друга страна, тази нощ едва не бяха умрели заради тази купчина пластмаса и сега имаха правото да разберат тайните й. Посегна към копчето и го включи, докато погледите на всички следяха как машината се събужда за живот.