Колко често казваме благодаря?

 
Имаме ли повод в ежедневието да сме мили, нежни, добри? Колко често казваме благодаря и как го правим? С прегръдка, с думи, с очи, с подарък?
 
Благодарни ли сме на най-близките си хора, че ни търпят дори когато сме раздразнени, че са до нас в трудни моменти, че ни обичат и че ни подкрепят?
Благодарни ли сме, ако някой ни е отстъпил в автобуса място да седнем?
А ако са ни пуснали да минем по-напред на дългата опашка в супермаркета, защото сме с малко продукти или с малко дете?
Ако някой е направил мил жест за нас, който не сме очаквали?
Колко често казваме благодаря? Може да си направим експеримент и да броим моментите през деня, в които имаме повод да кажем благодаря и онези, в които смятаме, че на нас е било редно да ни благодарят. Има ли такива и кои от тях надделяват? Щастливци са онези, които могат да изброят поне 10 на 10.
 

Дните, в които някой ни е казал „благодаря” определяме като добри, а онези, в които не са ни оценили, не са ни похвалили като скапани. И това всъщност го правим съвсем несъзнателно, даже не можем да си обясним понякога защо ни е толкова тъжно и толкова тъпо, а истината е, че никой не ни е оценил.
 

В  забързаното и стресирано ежедневие когато шефовете ти нареждат, хвърляйки  папките на бюрото; майка ти тропва вечерята на масата; продавачката ти изсипва намусена продуктите в торбата е малко трудно да кажем „благодаря” – благодаря, че ме нае на работа; благодаря, че си сготвила са мен; благодаря за обслужването. Определено отношението, с което вършим една или друга дейност е по-показателно от самата дейност. Но когато сме недоволни от качеството си на живот, от себе си, от всичко, е трудно да бъдем любезни и от там е трудно да получим благодарност и да бъдем благодарни. Въртим се в един омагьосан кръг и затъваме все повече и повече в света на неблагодарността.
 

Въпросът е да успеем да завъртим колелото в обратната страна и да задействаме механизма на „каквото посееш, това ще пожънеш” – да сеем благодарност и да жънем благодарност. Все от някъде трябва да се започне. И все си мисля, че тук йерархията има значение – благодарността трябва да идва от родителите към децата, от работодателите към подчинените, от учителите към учениците.
Не може да искаме от едно дете да ни е благодарно, ако не е виждало какво е благодарност и не се е научило да я изразява.
 

Затова и в един момент хората започват да бъркат благодарността с подкупа и с откровеното подмазване. Ако не сме видели искрена благодарност от висшестоящите, тогава ние започваме да се превръщаме в най-древните подмазвачи на света и да носим жертвоприношения в съвременен вариант било то маркова бутилка, било пари в пликче, било подаръче и фокусът съвсем се изгубва. С какво тогава се различаваме от едновремешните езичници?
 

Благодарността е нещо съвсем различно от жертвоприношението, но в днешния свят някакси успяхме да приравним тези две понятия, да ги размием и съм сигурна, че много хора не правят разлика между тях и ги имат за синоними. От там и не могат да оценят красотата на думата „благодаря”, ако съответно не е подплатена с нещо материално. Известен ни е лафа „Мерси. Цветя и бонбони не пием!” Затова имаме много път да извървим, ако искаме да оценим и да се раздаваме на едно искрено и непринудено „благодаря”. Ако научим децата, ако започнем от дома да приемаме и да изразяваме безкористна благодарност – блажени ще сме.
 

Прочетете още:

• Любов и благодарност
• Поздрави за различни поводи
• Нежността отваря сърца
• Как да приемаме подаръци и благопожелания