Есенни стихове

Тук всички ще имаме удоволствието да четем стиховете, които ни изпратихте за конкурса Есенно настроение в думи:

* * *

Отиди си с есента

Отивай си, младост проклета!
Отиди си с есента!
Отлети с птиците,
слей се с падналите жълтеникави листа.
Кому си нужна ти, зла вещице,
сееща рани в хорските сърца?!
Върви, не се обръщай!
Превърни се в капка дъждовна
и изчезни в калната локва с име „живот“ !

Петя Мъглова

* * *

Мечти

Колко много капки есенен дъжд
отронват тази нощ очите ми.
И сланата попарява входа към
сърцето ми. Порои изваляват
сякаш моите мечти, останали
сами като птици без криле,
не можещи да полетят в небесата
да се извисят, те трябва да седят
да вдъхват в мене воля и живот.
И няма ветровете сухи, силни
и студени да ги заличат.
Няма първите слани цветовете
им да попарят. Ще преливат
те с пъстра гама – тъмнозелен сред
златисти нюанси и жълто,
медено-червен и кафяв в едно
ще се гонят. Ще изгреят моите
мечти като слънце сред мъгли,
ще рисуват чудните картини на
спомените ми. А в моята уморена
душа ще остане сезонна тишина.

Мариана Симеонова

* * *

Има малко есен – там, във всяко лято,
мека като звук от падащо листо,
вдянала невидим, здрав конец от злато
в крайчеца на всяка пърхаща любов.

В сладките въздишки, в устните горещи,
тънка като сянка на карфичен връх,
сякаш се опитва да пошепне нещо
и за миг нахлува зрял къпинов дъх

в пазвите на юли. Може би, от него
тръпка хлад пронизва плажния ми гръб.
Страх ме е ужасно, че ако посегна,
ще докосна с пръсти есенната плът.

Някой ден за всички лятото преваля.
А в кръвта ми още плиска се море...
Чувам ли го в мрака, докато те галя,
бих могла навярно да си мисля, че

даже и във всяка есен, набраздила
с хиляди пътечки женското лице,
в леко поразмазано ъгълче червило
има малко лято. Мъничко поне.

Росица Петкова

* * *

Есен разноцветна,
Есен златокоса
Пъстра мантия наметна
и заброди из горите боса...

Жаркото слънце тя смени
Със златист килим от листа
Със студени есенни слани,
С водопади от листопади
С тънка утринна мъгла...
В пъстри багри и бои
Тя премени света –
Всички горски поляни, планини,
Градове, селца и ливади...
Навсякъде, където мина есента
Щедри дарове остави.

* * *

Нищо не е вечно на този свят –
Такъв е животът-кръговрат.
От лятото горещо не остана и следа,
С килими пъстри настани се тук есента.

Обсипа тя ливади и гори
С червено-златни краски и мъгли.
Обрули клоните дори,
Докара студ и сутрешни слани.

Отпрати птиците далеч на юг,
От песента им звънка не остана нито звук.
Само един щъркел заблуден стърчи
В гнездото си и самотно хвърчи.

Самотно е навън – студено и мъгливо,
Мрачно е небето и е сиво,
Намръщено – готово е да завали
И то по лятото горещо май тъжи...

Но няма смисъл от тъга,
Животът си тече като река
И сякаш като на игра
Мени се всичко – хора, време и сезони
И винаги ще е така!
Днес тук на гости се е спряла есента,
А утре – ще бъде само спомен...
Затуй живей и радвай се сега!

Животът тъй кратък е – само миг от вечността,
Пробляснал като метеор в нощта.
Затуй приветствай с радост есента!
Тя носи дарове, не идва сама,
Поспряла се е тук само за миг,
А после – нейната сестра –
Зимата ще я смени.

* * *

Отиде си от мен
Лятото горещо.
Ще помня този ден –
В мен сякаш се преобърна нещо.
И ето че сега
В пъстрата си премяна
Пристигна есента засмяна.

Но тя не идва сама –
Носи дарове на света
От плодородната земя
И реколта добра.

Щедра и богата е тя
И ето че с четка и бои в ръка
Красиво оцвети света
В пъстри багри от златисто и червено.
Нищо че навън вече е студено,
Вкъщи огънят в камината гори,
А чаят от горски билки ври

И няма нищо по-хубаво от това
Да похапвам от даровете на есента –
Вкусно грозде, круши, ябълки и дюли.
Нека вятърът навън да брули!
Нека падат есенни листа –
Те постилат килим на есента,
По който преминава тя –
Златокоса, пъстроока и красива,
А лятото горещо си отива...
Но за него аз няма да тъжа,
А с радост ще приветствам есента,
Която с толкоз много ни е дарила!

Златка Чакърова

* * *

Есента е лудост

Есента е полепнала сладостно
по разлистени в мрака очи.
И е грях, и дискретност отдадена
уловила с тих шепот лъчи.

Тя е лудост и стъпки във времето,
ветрен огън и хладен пожар.
Съхранила сърцето и стремето,
тиха пепел е лумнала в жар.

И надежда е сгушена в шепите,
с куп светулки във пъстрият свят.
Тази есен е лудо прошепната...
И е обич... И пристан... И бряг.

Веселка Василева

* * *

Пред есенния полет

Кога отмина пролетния цвят
на вечното дърво под моята тераса?
Върви светът и шеметният кръговрат
е сложил плодовете есенни на мойта маса.

И този цвят сред бледата зеленина
е станал зърнести, кафяви шлюпки.
Като река текат сезони, времена.
Дали остават голи охлюви или черупки?

Едно дърво, полухраст, със пъстрота,
а изпълваше живота ми в мечтана пролет.
Отиде си на лятото и знойната ми красота.
Тъжна птица съм пред есенния полет.

Но пак съм влюбена във пролетния цвят,
останал на дървото чак до август.
И с пълни шепи искам благодат
и целия живот, и глътка младост.

Сега протягам жадните ръце
и устните до вечността със теб ще слея.
Изпълнено с копнеж е моето сърце.
С горяща обич искам да живея.

* * *

В есента

Във шепота на сънните листа,
във парка на зората и мечтите
вървяхме в унеса на тръпна красота,
а покрай нас цъфтяха грейнали лехите.

Да беше изгрев, щях да бъда ден.
Да беше нощ – звезда, горяща в мрака.
Във тази есен в парка запленен
с вълшебни багрила златиста есен чака.

Ще можем ли да пием радостта,
която с виното във вените прелива?
Когато си отива тъжна младостта,
ще вкусваме ли пак любов щастлива?

С онази жар, горящи за живот,
да тръпнем пак, запалили зората.
И не в нощта до спящия кивот
да търсим дар вселенски в небесата.

Във нас е тя. Във нас гори мечтата.
Взри се в шепота на сънните листа!
Щом всяка нощ взривяваме звездата,
ще има жар могъща, пир и красота.

Ани Стайкова – Иванова

* * *

И мен ма очарова есента
(Хумористично)

Бря! Дошла е вече есента!
Както казват хората: Ами сега?
Пак тъй неподготвена ма хвана -
като първи сняг – властта.
И започна са оназ житейска драма:
минали били години, остарели сме...
Сакън – никой да не го и споменава!
Ами тъй де – аз не мога да се примиря!
Що пък есента да значи старост?
Ей това поетите и срама нямат
да редят и за това куплет подир куплет,
и да сравняват дъртите ни кокали
ту със жълти листи, ту със вършини на плет.
И какво ги хвана тази есенна пък муза
да линеят с есенния дъжд...,
и зад всяка кофа градска на боклука
да си мислят че ги гледа тайно мъж....
Аз обаче все пак да са поогледам -
може пък да ми излезе пустийо късмет!
И на тази пейка в парка – ей тъй на, за малко -
да посядам всяка вечер в пет...
Може пък и мойта златна есен да довтаса
романтично, тайно ... като за сефте,
или пък с есенния дъжд да ма сколаса
да въздишам мокра, артистично
с две сълзи на моето лице...
Тогава /тук да ми простят критиците,
ама това е пейка в градски парк/...
та тъй де – между падналите жълти листи
и две-три кучешки г... а
ша изрецитирам и аз тъй някак поетично:
Да, дошла е вече есента...

Женя Димитрова

* * *

Есен

Слиза от хълма с палитра в ръка,
за да изпробва нови нюанси.
Шипки и кестени, жълти листа
дипли, подрежда в есенно тайнство.

Вятър разбойник подсвирква с уста
докато зрелите орехи брули.
Страстно танцуват хиляда листа,
сякаш за зимата не са чули.

* * *

Октомври

Студът пролазва тихо под вратата
и се опитва да ме буди рано.
Подобно таралеж, в одеялата
се сгушвам. Още две минути само.
Почти съм натопила нос в кафето,
все още несъбудена примигвам.
След есенното пиршество на цветовете
неумолимо зимата пристига.

* * *

Есенен бал

Новите дрехи облече гората
и се приготви за есенен бал.
Пръсна наоколо цвят и позлата -
балът за нея бе цял ритуал:
да подреди с вкус цветовете -
жълто, кафяво и малко кармин,
да изпроводи по ветровете
топла целувка до своя любим.

Всички дървета най-новите дрехи
си бяха облекли само за мен.
Рицари горски, с вълшебни доспехи,
с мен ще танцуват през целия ден.

Донка Чолакова

* * *

Есен е

Есен е...
Дърветата се прощават с листата си..
Земята се разделя с топлината на слънчевите лъчи..
... а аз се прощавам с теб.
Тъй както земята се разделям с топлината на твоите длани.
Ти си отиваш и ме оставяш на безпощадната зима която ще скове сърцето ми.
Земята ще дочака своята пролет отново, но сърцето ми не ще успее..
Някой ден птиците отново ще запеят,
цветята отново ще разцъфнат,
но ти... никога няма да се върнеш!!!
Есен е.....

Красимира Касабова

* * *

А аз си мислех,
че снегът ще ги свари
зелени и летни, дърветата!
Нали все тъй упорито отказваха
дори да си сменят цветовете!
Ала ето –
идва утро –
безслънчево!
Пръв път сребрей слана по тревата.
Таз нощ
платното безкрайно опънал е
някой ...
И изрисувал листата!
Стройни тополи
и липи край реката –
колко златна боя за пендари!
И даже пред моя прозорец брезата
с нова есенна роба се хвали!
Жълто-кафяви,
оранжеви,
блеснали –
дъбове,
кестени,
вити лози
кипрят се –
помнят предишната есен...
Време е –
току-виж дъжд завали!
Слизат тихичко,
като птици в тревата,
стелят се по тротоари и път!
Тъжно е,
когато си тръгват листата
и от планините иде снегът!
Само Земята –
листяно-кожухена
тя през глава се завива да спи...
И в бели сънища –
снежни и пухкави,
вижда пролет...
Може би,
може би...

* * *

Оранжево-залезна –
отсрещната къща
засвети...
И всички
нейни прозорци,
погалени,
ловяха лъчите...
Изпращаха Слънцето,
а пък то си отиваше
и почти съжаляваше,
че цял ден днес не се е оглеждало в тях...
Тихо е –
няма даже и повей на вятър!
Децата на кестена –
едри,
кафяви
и лъскави
трошат зелените си черупки в земята
и се излюпват,
търкулват се
и в тревата се пръскат...
Сякаш вперени в мен любопитни очи...
Дойде вятър от нейде,
полетяха листа!
Над главата ми
изведнъж
вихрен танц затанцуваха,
а нестройно –
върху сивия прашен асфалт,
кръгчета в черно,
първият есенен дъжд,
зарисува...
И точно в този миг Лятото тръгна си...

* * *

Силуетът на лятото

Сънувана,
чакана,
фенерено светнала –
луда и ветрена,
снежно-дъждовна –
ето те –
като мен си, моя есенна вечер –
с мокри крака
и премръзнала,
шляпаш из локвите!
И избърсваш
с изтръпнали пръсти лицето си,
отмахваш полепнали мокри коси,
а камшиците дъжд,
дето шибат дърветата,
стават на снежни парцали
и побеляват коли...
Двете –
мокри до кости,
вървим срещу вятъра
и газим реките от дъжд и листа,
а той –
надул бузи,
моето палто развява –
да ме спре сякаш,
е решил
да сътвори чудеса!
Забързана,
хукнала към своето някъде,
аз моля се само навреме да стигна...
И да зърна за миг
силуетът на Лятото –
моето Лято,
което си тръгва завинаги...

Анка Дженкова

* * *

С любов към есента

Златните листа, пъстрата земя...
Жълто, оранжево, червено.
Красиво е през есента, не мислиш ли така?

А слънцето, слънцето блести и му е тъжно,
че отива си, макар и не за дълго.
Хлад и топлина, радост и тъга
вплитат се така, чак много ще ми липсват...

Но какво е всъщност есента?
Миг от вечността, с дързост и хармония омайващ.
„Не тъжи, сърце!", ми подшушва есента,
че аз ще се върна и пак ще донеса
мир и радост във душата.

Силвия Иванова

* * *

Есен

Дъжд заваля,
вятър довя
и доведе есента,
обсипвайки земята с чудни листа.

Всичко зелено тя позлати
и бавно постепенно
с лека ръка
хвърляше краски по поляни и нивя.

Всеки храст, дърво, растение
преобрази на мига
нахлупвайки шапка
с пъстри цветове
– Хора, здравейте, Аз съм Есента!

Пенка Дженатова

* * *

Есента знае да обича

Есента знае как да обича
над въпросите и над нещата.
Съблича света, сама се съблича
с ефирния танц на листата.

С оголени чувства зъзне по клони
в утихнала нежност на птици.
Бди с безкрайните им колонии
за полет, сега репетиция.

Обича до сладост в думи узрели
и с гозба над топли огнища.
Обича с онези небесни разстрели
от ятата, след които е нищото.

Обича до дъхава пръст изорана
с последни треви под брезите.
Обича негласно, самотно, до рана
сред немия глас на звездите.

Обича смирена в дъжда монотонен
и цяла живот живот извалява,
от който не искаш да бъдеш изгонен.
Това е любов в есента. Наболява.

* * *

Сълзата на есента

На своя бляскав още, ветровит екран
изнизва слънцето последната реклама.
Животът, тих сега, и сякаш че разбран
се лее с дъждове в душевни храмове.

Това е есента. На светове дъхти,
на стихващ страх и на смирена шума.
И някъде далече вече лятото ехти
в една непрозвучала лястовича дума.

А ехото от жълт, тръпчив кантарион
сварява чай с менлива смугла кожа.
Сълза несбъднатост намира своя трон
сред чаша с вечно влюбени подножия.

Изгубва се в тълпи листа и с тях
сълзата смесва в небосклона си идеи
ведно за святост и за случен грях.
И чувствам, че съм заприличала на нея.

* * *

Есенно свещенодействие

Сезонът, в който да се чувствам чужда
не ми е повод за вини – нали безмълвно
дори листата си дърветата прокуждат...
Сега е време за мъгли, не е за мълнии.

Без летния загар на вятъра отнесен.
без птичите крила да ми повтарят: „Бързай!".
И тъкмо време да се случвам песенно,
и тъкмо време да смирявам дързости.

Да си поема дъх, за да се гмурна в зима
и с топли думи да си наклада огньове
от всичко онова, което тъй отдавна имам,
но, всъщност, то не е било до края мое.

Сезон на паяци с прозрачни пелерини,
на разноцветия, които, преживени, съхнат.
И с много дъжд в прахта на божиите крини!
Свещена кал, тъй жадна обич да й вдъхнат.

Милка Пиналска

* * *

Прелъстяване

Една странна тъга
има в хладния вятър –
още млад, любопитен, безимен...

Пъхва в мойта коса
като в есенен шатър
влажна ласка едва доловима.

С дъх на дюля и нар
ме целува омайно,
притаено мечти ми напява...

Но горчиш, ветрен чар.
Неотменно, потайно
мойто парещо лято отвяваш.

Тодорка Демирева

* * *

Есенна пътечка

Изгрев, поредния ден – начало...
Надежда... и усмивка в бялото огледало.
Небе, очакващо светлината на Слънцето,
сърце, тупкащо в гърдите все още влюбено...
Душа, полетяла като есенен лист –
омагьосан от цветно сияние.
Очи вперили взор към несбъднати сънища,
ръце, протегнати към мечтаните пътища...
Въздишка... пореден кураж прогонва тъжните мисли,
и поемам по малка пътечка от есенни листи.
„Главата горе – силна си, казвам си, има надежда,
виж листата как са облечени в модна одежда,
красотата винаги нова, различна е, спираща дъха ти
и е малък повод за празник в душата ти...
И ти като есента си ту плачеща, ту усмихната,
но красива и цветна -неповторима си!
Част от вечния път на Живота. Бъди силна
в мечтите си, в любовта, в надеждата, че утре ще те има."
Листата покрили са моята малка пътека,
но аз я намирам... утре ще бъде от преспи затрупана...
Но пак ще бъде моята малка утеха.
Красиво слънчево зайче по нея ще тича,
а аз ще го следвам, докато сърцето обича...

Диана Драгнева

* * *

Есен мъдра напориста

А есенното слънце, затихващо се смее
и бавно блаженото ни лято си старее.
Все още сърцето ни за топли дни копнее,
а есента щастлива сред дървесните клони си се рее.

С дихание на хладен вятър листата покорява
и свежите им петури с руменина загрява.
Все още нечий детски глас от нейде си припява,
а есенният полъх птичите криле далеч отвява.

И ведра, бодро стъпваща, приготвя ни за веселите зимни дни,
когато над съня ни Снежко пак ще бди
и по запотените прозорци ще скрежи,
и щура хорска глъч навън в снега ще си ечи.

Протягаща си свойте хладни длани
с красотата си златиста, сърцата ни ще храни
от зимната ласка докрай ще ни брани,
дори на коленете й да станат рани.

А мравки, буболечки се трудят и не спират
в тунелчета и къщички храницата си свират
и сламчици, и семчици по пътя си събират,
а после уморени на топло за нощта се свират.

Усещаме я в душите си някак тъй припряна
и тропа на вратите ни бързаща, засмяна
и с краски нежни, жълтострастни пак обляна,
прегръщаща ни с шарената си премяна.

И утрешния ден ще е обагрен в златно и червено,
а небето от лятната горещина преуморено.
Сърцето ни с есенната хладина смирено
и лято-вече в мъдра есен превъплътено!

Иванка Тенчева

* * *

Есенна филхармония

А вятърът с флейта в уста,
в близката улица свири
и гледам премръзнал е целия,
навярно си няма квартира...

Мелодия нежна игрива,
понасяте в ритъм изящен
и над света те издига,
и прави те чист и прозрачен...

Омаяна, аз ръкопляскам,
но няма си дребни монети
и плащам с очите си ясни
в тях обич за вятъра свети. :)

* * *

Есенна картина
Есента е седнала
на перваза ми.
Дипли жълти листа,
шарена плитка изплита
над града от мъгла.
... Прескача вятърът локвите
по бордюра върви
и като в гоблен бродира,
нашите пъстри човешки съдби.

Гергана Славова – Стефанова

* * *

* * *

Есенни мотиви

Ах, есенни утрини чудни!
Не трепва ни лист, нито цвят...
Подобно сълзи изумрудени
Сребристите капки блестят!

Из въздуха леко се носи
Разлива се сладостен звън.
И дъх на листа пъстрокоси
Прозореца внася от вън.

А слънцето – есенно грее.
И чист е светът пременен...
Душата ликува и пее.
А есен е. Есен и в мен!

Утрини хладни, ах, утрини есенни,
с падащи листи, с дървета безпесенни!
С тежки слани, през нощта разпилени!
С меки килими от злато тъкани!...

Спомени мои, от вятър подгонени!
Дни от живота ми – вече отронени!
С вас съм тъгувала, плакала, пяла...
Есен е късна – сезон за раздяла!

* * *

Усещане за есен

Още лятото уж е в разгара си,
но цъфтят;
прецъфтяват липите.
И тревожният крясък на гларуси
сякаш грабва,
отнася мечтите.

Още вятър лудува в косите ни
и сърцата замират
във трепети.
А душите – от нежност преситени,
се опиват
от сладостни шепоти...

Ала хладните плажови пясъци
будят утринни тръпки
невесели.
И сърцата – с забавени тласъци,
предусещат сигналите
Есенни.

* * *

Есенно огнище

Аз те срещнах в дни хладни и къси –
остаряла, премръзнала,
бедна...
Приеми ме, стопли ме с дъха си
и бъди моя спирка
последна.

Запали във огнището огън –
да си стопля сърцето,
душата.
Те, студували дълго и много,
ще запомнят дъха,
топлината.

На софрата аз хляба ще сложа,
както някога –
в утрин и пладне.
Нарежи го стопанино, с ножа –
да заситим душите си
гладни...

Може само за дни преброени
да ни срещне мигът
и съдбата.
Но е хубаво, че си до мене
и делим старостта,
самотата!

Славка Любенова

* * *

Усещане за... есен

Копринено-ефирни шалове
понасят се из приказните балове
красиви женски рамене
измамни като Саломе
подканят без задръжки
към любовни авантюри
стрелят по сърцата мъжки
опиянени влюбени амури
из въздуха се носи
аромат на свежи рози
аромат на тежки пури
на сластно-женствени парфюми
шепотът от чувствените думи
отправя своите покани
за допира на дръзки длани
бароков салон
бароков балкон
долавям есенния жален стон
танцувам сред цигарения дим
в прегръдката на топъл и уютен стол
представям си Стихът си гол
той е моят най-красив Любим
сънищата по-изящни от магнолии
прогонват странно-женските ми меланхолии
потапям се в затоплената ароматна вана
наливам си чай от порцеланова кана
уханен кейк със печени бадеми
решава всичките ми болки и проблеми
разклащам дълго чашата с уиски
обличам една от новите си секси ризки
и далече от съня на възглавничките меки
потъвам сред горски тайнствени пътеки
сред падащи листа и шума
се прокрадвам като пума
сред кехлибарените тонове
сред тихите протяжни стонове
сред тъжно-есенните вопли
очакващи ме
силни
топли

с мъжка нежност ме прегръщат
две мъжки ръце
две мъжки ръце
пак към мене самата ме връщат

Ася

* * *

Есенно утро

В разтворени пръсти зората изгрява,
птички размахват волно криле,
вятърът ведро в клони припява,
а облак усмихва се в синьо небе.

Есенна утрин, изгряващо слънце,
забързан отново започва денят.
С усмивка докосвам най-нежните устни,
целувам щастливо свойта съдба.

В разтворени пръсти зората изгрява,
птичките радостно волно летят.
Детенце показва на своята майка
колко е пъстър и хубав светът!

Венцислав Йорданов

* * *

Късна есен е,

птица лети във небе
Есента боли ...

* * *

Есенен вятър

Самотен вятърът върви по тротоара
обгърнат в есенната тишина,
а болката отдавна остаряла
напуска днес сърцето на града.

А вятърът от себе си не бяга
безсмислено е да се бори за това
В прегръдка силна града той стяга,
но не носи с нея топлина...

По улиците на града вятърът тича,
гони любовта
да си открадне от нея усмивка,
но безплътна е студената му длан –
усмивката стопи се –
вятърът остана сам...

В сивия ден вятърът сам е и плаче
от клоните сухи той рони листа –
цветно красив е на вятъра плача...

Магдалена Иванова

* * *

Как пристига есента

Чудиш се отде се взеха
тези шарени черджета?
Пъстри багри и боички
дар са от чии ръчички?

Някой от съня пробуди
жълти луди пеперуди.
А по росната тревичка
виждаш първата сланичка.

Птичките ги няма вече –
отлетяха тъй далече,
че от техния език
не дочуваш нито вик.

И разбираш изведнъж,
че с целувките от дъжд
по пътека от листа
важно стъпва есента.

* * *

Мигът на ноември

Ноември заспива на прага
на бялата идваща зима.
Съблича листата и ляга,
почиващ на топло в комина.

Оттам ще подслушва доволен
цвъртящите врабчови клюки.
Декември е вече свободен
да свири с пронизващи звуци.

А слънцето бавно угасва –
самотна свещица във църква.
Снагата му – сянка нараства
и дните забързано мръкват.

Ноември шепти: иде зима
със снежна и сребърна песен
и на сбогуване взима
мига на прощалната есен.

Надежда Станилова

* * *

В един есенен ден

В един есенен ден по шосето пътувах.
Пътувах, а сякаш стоях си все същата там,
сама пред прозореца и нищо не чувах,
а само размазвах с пръсти сълзите – от срам.

В един есенен ден беше дъждовно и мрачно
беше отчаяно, плашещо, монотонно и даже
забравих, че като малка обещах си изрично
да обичам дъжда без значение колко го мразя

Мануела Русева

* * *

Есен

На прага съм на есента,
а вятърът развява буйната коса.
Студът сковава земята,
но странно някак ми сгрява душата.
Сгушена в скута на своя любим,
очаквам аромата на димящ комин.
Какво по-хубаво от паднали листа
оформили пътеки пъстри, като дъга.
И час подир час, ден подир ден
настъпва с усмивка зимният ден.

Петя Миланова

* * *

Сол

... ако и солта обезсолее...

С есенни рими, изпечени в сол
узрява стихът ми – объркан и гол.

В равни затишия, лепкав въпрос
донася на думите скрития мост.

Лъч в непрогледната зла тъмнина
е животът, поръсил с два пръста солта.

С дъх на пребъдване, тих реверанс
за вкусната част от житейския танц.

Съдбата кипи в сладко- кисел сироп
със спомени – плънка до вечния гроб.

С подправки за щастие и кисел лимон
като нежна соната с един фалшив тон.

Смисъл и същност стоят най- отпред.
Римата сол е за всеки куплет.

Ароматна балада, потаен рефрен
като морското дъно вълнуват се в мен.

Солта е стихия, основа и цел –
във всяка възможност, която си взел.

Без вкус и без смисъл е само това,
което изтича безсолно в нощта.

Блудкава фраза, родена във страх
бездомно се скита из мъртвата прах.

Ако дойде при мен заблудена в нощта
ще поръся със сол и ще дам на листа.

Но нямам ли сол, какво ще й дам –
угаснала жар в най- студения храм?

Безвкусица, дим за премръзнал народ
е безсолната сол в ястието – живот!

* * *

По стъпките на есента

Пясъчни целувки тихо стенат
в сини бездни, маски от сатен.
На онзи бряг в мечтаната постеля,
гръмовните вълни отекват в плен.

И блъскат своя пристан полудял
с най- тънкия живец на своите жили.
Сякаш и светът днес им е дал
огън във мечтите многокрили.

Морето пази вечните им вопли
за слънце, страст и бурни мигове.
С разпилени песъчинки в нощи топли
под мастиленото гаснещо небе.

И днес пулсира бясно есента
с агонизиращия пукот на щурците.
В коридор от златни, хрупкави листа,
в своя вечен ход през призмата на дните.

После мрак душите ще превземе
под лунен сърп, приплъзнал бяла сянка.
Вълните ще изплачат своето време –
солени дни и жарка морска пяна.

А когато в миг завият ветровете
в синьоледен шепот над света.
Резонно ще се сгушат бреговете
в най- мрачните, бездънните недра.

Лятото прогонено ще стене
с кадифени пръсти огън, светлина.
И само стъпки в пясъка ще вземе
след последната пронизваща сълза.

Галена Върбева

* * *

Последна есен

Душата ми се разсъблича бавно
и разпилява чувствата до грам,
а ти крадеш невиждал, жадно,
всеки здрав листец, без срам.

Едно катарзисно събличане,
в тоналността на тежък джаз,
пореден опит за обичане,
завършил с листопад за час.

Това е нова есен помежду ни,
последна вече, очаквай зима!
Поисках рози, получих шуми,
Не ща обиди, а нежна рима!

Ивайла Тодорова

* * *

Насън

Заглъхна веселата птича песен.
Земята се покри от труповете на цветя.
Прекърши ги пристигналата есен,
когато с ветровете да танцува полетя.

Мъгла проникна чак в сърцата ни.
Затворихме се зад стени, които
в капан превърнаха се за душите ни.
Заминаха си птичите ята.
Събудих се от вятърния вой.
Сънувала бях мъртвите цветя навън.
И не посмях да се запитам кой
е стоплил мислите ми пак насън
и е прошепнал нещо в тишината,
останала сираче в моята килия,
и е помилвал ледените ми клепачи,
и след това невидимо си е отишъл.

Потърсих светлината в запотения прозорец.
Тогава с развълнувани очи видях
оставен надпис от прокуден чудотворец:
ПРИ ТЕБЕ БЯХ...
И стана топло у дома.

Ивелина Семова

* * *

Шарено

Листата хриптят като болни –
парят стъпалата ми, търсещи...
Червените с рани огромни
убождат очите ми – сънени.
Жълтите – скрили тъгата ми,
свита в кълбо на прежда
плетеница изплела душата ми –
тиха и крехка надежда...
Зелените – те са ми огъня
и пролетта скрита в очите ти,
откъсвам ги – стрък от тръстика
безбожно самотен и себе си!
От шарено хриптят синевата ни –
любов с нелюбов, но... ни има,
а листата пъплят в остатъка
на пътя, по който не мина!...

Виолета Венкова

* * *

Есен
(акростих)

Домът ми
Обича топлината –
Без нея съм в тъма и мрак...
Разумно изоставям суетата.
Ела! Обичай ме! Подай ми знак –

Да бъдеш с мен, че искаш.
Остани!
Шепотът дъх затаи...
Любовта в огнището пламти...
А навън –

Есента с багри крещи!!!
Сънувам пролет, но видях
Есента на прага –
Няма лошо във това – ний сме вече двама!

Румянка Игнатова

* * *

Весислава Савова

* * *

Есенно

Красива спътнице, дошла без думи
на златошарена карета ти,
и разпростряла над бедняшки друми
одежди златни, есенни мечти.

О, как те чакам и при мен да хвърлиш
надежда за промяна в моя свят,
и над труда ми щедро да поръсиш
най-после и от твойта благодат.

Аз реалист съм, но сега душата,
настроена на романтичен звън
към тебе е обърната и чака
да чуе малка приказка отвън.

Росица Копукова

* * *

Слънчево-дъждовна есен

Прегръщам те и в моя скут те приютявам.
Понякога си топла, друг път тръпнеш в зъзнещ студ.
По лицето с мека нежна длан – аз теб погалвам,
А усещам, че се притесняваш, някак си изпадаш в смут.

И в очите ти дъждът се стича – капки леки.
Постепенно стават груби, зли – и вятър носят – удар бесен.
От моя скут и моята прегръдка някой пак отне те,
като дете от мен
Моя златна, слънчево-дъждовна есен...

Таня Стоилова

* * *

Нарисувай есента

Нарисувай есента,
ако можеш.
По-добре я почувствай.
Позволи на вятъра да те разходи,
като листо –
откъснато и попиляно.
Тогава ще видиш
как дървото дирижира
със всичките си разголени клони,
накъсва въздуха на залези
и го запраща зад хълма.

Нарисувай есента
в очите на жената,
която набира с бастуна
отчаяна морзова азбука.
Денят й е залък и кисело мляко,
огледално отопена паница
в усойна стая.
Нарисувай ми тази старица
и си мечтай за лятото,
щедро на залези.

* * *

Дъждът отми планината

Дъждът отми планината
от платното на прозореца.
Забули я в мъгла и я отнесе
някъде далече
с ризата на есенния вятър,
откъснала се от простора
на хоризонта.

Една топола
своята акварелна четка люлее
и рисува по небето водни картини.
Мокро в мокро.
Облаци полите си ветреят
и забравих цвета на небето...
Слънцето изгря
и като палаво дете поскача
с един крак,
премятайки ритмично над главата си
въжето на дъгата...

* * *

Червената коса на къщата
е отметната наляво.
Стои като мигла
над окото на прозореца
и прави сянка.
Мъжът на прага
се е облегнал на чашата.
Отпива бавно по глътка
и се взира в себе си.
Пенливият език на вината
го опиянява и смалява
до стъпките на мравката.
Сам е в бащината си къща.
Единствено кучето се умилква
в нозете му,
върти палаво опашка
и чака залък.
Мъжът пресява късия си ден,
а идва люта и безхлебна зима.
Отпива глътка пак
и се обляга на чашата,
празна като размитото око
на луната.

Първолета Маджарска

* * *

Есен

Есен, есен шарена,
топла и обагрена,
сякаш със боички,
рисували са всички.

Листата на дърветата,
жълти пожълтели,
сякаш Слънчо ги е милвал,
та са се засмели.

Ето ги изисканите хризантеми,
Златните деца на есента,
Ето го и моя мил другар,
Есенния минзухар.

Във градината на мама,
цъфнали са далиите всички,
като разноцветни пламъчета,
по-шарени от новите боички.

Есен, есен
карнавално пъстра,
ти си най-красивия сезон.

Ивета Иванова

* * *

Дар от брезата

Лист от брезата, вече пожълтял,
със вятъра нощес е долетял.
На моя стол видях го да лежи,
унесен в сладък сън – сън на мечти.
Ех, кратко лято, пак си отлетяло!
Пътуваш може би със ято бяло.
А аз отпивам глътка от кафето
и мисля за това листо, което
край мене цяло лято е живяло -
танцувало, лудувало и пяло.
Защо не съм го чула, ни видяла?!
Навярно тя – брезата, е разбрала.
И за да стопли моето сърце,
изпратила ми своя лист – дете.

Лилия Велчева

* * *

(По) парфюм

В прегръдката на есента
червеното е знак за лукс,
а златните килими от листа
постилат с топлина и обич
пътя ми към теб.
И ще отплава
лятото немирно
върху жълто есенно листо.
В сутрешна мъгла
пак ще разтваряш
моите мисли,
да не се изчервяват
свенливо дърветата.
Толкова близо до мен си,
а парфюмът ми
с теб си играе
опасни игри
и прошепваш само,
притворил
по котешки мързеливо очи:
„Как ухаеш
на есенно щастие...“

* * *

Една

Със тебе грееше ни огън,
а виж ме днес сама горя.
Не е любов,
когато няма пламък,
не е любов,
когато съм една.
Помоли да те чакам
и обеща да се завърнеш.
Пак да запалим огъня
в камината на любовта.
И аз те чакам,
докато лятото самотно си отива,
докато тиха есен позлатява
нашата градина.
Чакам те,
а вятърът ми шепне
„Той ще дойде!“.
Чакам те
и вярвам в есенния вятър,
в твойте обещания
и нашата любов.
Ще си дойдеш скоро, нали?

Радост Георгиева

* * *

Приказката на дъжда

Дъждът нежно
ме събуди.
Потропваше с пръсти
по стъклото,
досущ като
нетърпелив разказвач.
Докато си правех
кафе, той плавно
започна своята
приказка
с „имало едно време“...
Сгушена
във още топлото одеяло
разбрах всичко.
За гарваните-интриганти
и писмата, скрити
в цвета на еделвайса.
За тайните пламенни,
които пазят
сивите облаци.
За красотата в тъгата
и мелодията,
която може да рисува.
Дъждът ми разказа.

* * *

В дъжда танцуват спомени

В дъждовните следобеди
самотата ми трепери
от носталгия.
Капки, грациозни като лебеди,
плуват по стъклото ми
и очи като затворя,
почти чувам тихите ти стъпки.
Сливат се две мелодии.

Стоянка Атанасова

* * *

Моята есен

О, есен със златна премяна,
не радва ме твоя килим
и твойта усмивка студена,
на птиците тъжния химн!

О, есен на моята младост,
не идвай тъй рано при мен,
не хвърляй сянка на старост,
не гледай ме с поглед студен!

Тя, моята пролет премина,
но лято е още при мен –
далеч съм от бялата зима,
но мисля за нея всеки ден.

О, есен със златна премяна,
стой по-далеч от мен,
аз зная, ще има промяна,
но не сега, а един ден... един ден...

Атанаска Йорданова

* * *

Есенни мотиви

Лавата на слънцето се плисна по листата,
позлати дървета, храсти и треви.
Розовият ден се скри зад планината,
мракът го погълна с голям апетит.
Няма вече сладки птичи серенади
и щурче не пее в сухите треви.
Май че ни очакват хладни изненади
есента пристигна в родните земи.
Лятото е само романтичен спомен,
като раковина бяла в самотното море.
Есента царува и с багри ни напомня,
че време е за дъжд и вкусни плодове.
Есенни мотиви край нас са разцъфтели-
бели хризантеми градините завзели.
Есенни мотиви, къде сте ни повели?
Май ще вият скоро комините дантели.

* * *

Есенна идилия

Пристигна есента с кошница от злато,
със свилена коса и рокля на цветя.
И носи красота от слънчевото лято,
и багри с нея тя градини и поля.
С четка изрисува горските килими,
та светнаха от радост треви и дървеса.
И за да не ни е страх от идващата зима,
хамбарите ни пълни с на